петък, 25 ноември 2011 г.

Дзен с мишка- фотопринтове и текст




























автор Стефан Галибов

Когато човекът се почувства твърде умрял една сутрин, той взе фотоапарата и тръгна към планината. Лифтът не работеше и човекът се забърза. Не спря докато дъхът му не изскочи на една висока поляна. На пътеката пред него, вирнала крака и корем нагоре, лежеше мъртва мишка. Човекът първо я снима така, но после реши да я съживи-обърна я наобратно и отново я снима. На втората снимка тя изглеждаше досущ като жива. По пътя надолу към града човекът започна да си задава въпроси за причините мишката да умре. За да не се изгуби, човекът се хвана мислено за жиците с ток и така намери града. Човекът все искаше да разбере причините за смъртта, и винаги търсеше най-логичното обяснение. Този път обаче мисълта му блуждаеше и не искаше да се подреди, здравият разум започна да подскача и като тенис топка от силен сервиз прехвърли със страхотна скорост мрежата на нормалността.

Версия № 1:
Когато мишката видя листото пожълтяло, тя не го позна.
Докато се вглеждаше светлината проникна в сърцето й и то също пожълтя.
Мишката не можа да понесе промяната и умря на поляната.
Листото не можа да понесе смъртта на мишката и стана кафяво.


Версия№2:
Мишката искаше да яде от черния плод на поляната, но той още не беше узрял. Тя седна и скръсти лапи. Докато чакаше се загледа в едно зелено листо.
Листото ставаше все по-жълто, плодът все не узряваше, а коремът на мишката все повече се изпразваше. Един ден мишката видя с периферното си зрение, че плодът най-сетне е узрял, но нещо се беше случило с тялото и погледа й. Когато опита да се помръдне, не успя. Листото, което беше пожълтяло окончателно я беше хипнотизирало от главата до петите. На следващата вечер мишката почина от глад.

Версия №3:
Мишката беше тръгнала да търси нещо за ядене. Когато стигна до поляната чу стъпките на огромно животно. Тя се просна на земята и се престори на умряла. Дойде някакво гигантско двукрако чудовище, извади нещо черно и започна да вдига щракаш шум с него. При всяко щракване, сърцето на мишката подскачаше. Чудовището хвана мишката за единия крак и я обърна по корем. Сърцето й щеше да изскочи от страх,за миг тя си помисли, че са разпознали преструвките й. Но после Чудовището я остави и пак защрака с черния си предмет. Когато опасността отмина надолу по пътеката, мишката се опита да се изправи на крака и да задъвче от малкия черен плод. Дали от щракането на черния предмет или от силното преструване, сърцето й не беше издържало и тя беше хапнала от истинския Черен плод на Смъртта.От уважение къмм личността на мишката или от чуство на вина, че плодовете й зреят твърде бавно тази година, поляната поднесе последните си изсушени бели цветя преди зимата до тялото на мишката.



Човекът се прибра вкъщи уморен от нерешената загадка с мишката и листото. Почувства се ужасно мъртъв и се снима в огледалото, за да си докаже, че още е жив. После помете пода и сгъна дънките си, за да се успокои. Една мисъл не му даваше покой:Ами ако той беше като мишката! -Или по скоро: Ако той беше мишката! Щом си помисли това, успя да се шмугне по масата с прашасали папки и списания и да стигне до перваза на прозореца, където до една изсушена люта, червена чушка лежеше кредитната му карта. Опита да се да я сграбчи и с последни сили да изтегли всичките си човешки спестявания, но нещо не се получи- картата тежеше твърде много или човекът беше станал твърде много мишка. Тогава съзря ангелът, висящ на прозореца и светлината на отвъдното. Предпочете да умре, вместо да продължи да е мишка. Ангелът изработи от камък венец и го постави на гроба на човешката мишка. Някакви тийнейджъри минаха и със спрей надписаха паметника. На следващата сутрин около паметника се появиха цяло стадо мишки с уокмени на ушите и ролери на краката.

P.S. Всъщност истинската причина мишката да умре е разфокусирането на задните й части върху снимката. Фотографът пък се превърна в мишка в желанието си да се фокусира върху здравата логика на изображението.

петък, 4 ноември 2011 г.

Палатка на 5-то Авеню







Мексикански архитект побира града на бъдещето в раница


От Стефан Галибов


Пилар Ечесарета акустира в София със своята палатка от надуваеми найлонови торбички, които приемат формите на собстения ти въдух. Тя е най-свежия полъх в най-свежарското обединение на млади архитекти на Sofia Architecture week 2011. Freshlatino е платформа, събрала в Париж младите, независими и иновативни мексикански архитекти. Те са обединени от желанието си да разчупят ограниченията на материалите и формата.
Пилар завършва архитектура в Мексико сити. После заминава за Ню Йорк, където посещава още два университета. Единият се е посветил на виртуалния барок. Там се набляга на едни симпатични и много артистични методи, но те остават самоцелни и тя има нужда от нещо по-близко до архитектурата. Затова записва в друго училище, където обаче се оказва подчинена на здравата логика на типичната архитектура в нейния класически вид. Нещо все не достига и Пилар решава да потърси още малко и да специализира декоративни изкуства в Париж. Градът я изкушава и тя остава да живее във Франция до днес, въпреки че непрекъснато пътува. Най-интересните й впечатления са от четиримесечния й престой в Шанхай. Вижда от първа ръка как всичко, което на други места е невъзможно да се случи, в Китай е детска игра. Пилар пък обича детските игри, като например да се скриеш в небесносиня палатка, разпъната в центъра на Ню Йорк, на ъгъла на 5-то Авеню. Промяната в тежката архитектура е категорично наложителна, а дозите са според свободния дух на конкретния автор. Важни крайъгълни камъни са –всичко да е изградено от био-материали или такива за рециклиране и къщата да може да се побере в раница. Почти като Алиса, оттам според случая Пилар може да извади всякакви форми и настроения? Всичко зависи от това къде си и какво ти се прави в момента? Това е архитектура за радикални мечтатели, за номади, които не желаят и не могат да изчакат някой друг да построи за тях, а и не биха понесли едни и същи контури на стените повече от веднъж.

Кое дойде първо- изкуството или архитектурата?

Първо беше архитектурата, но някъде в тайник, в основата, беше вградено желанието ми за експерименти. Така че, когато завърших бях достатъчно ядосана на архитектурата, или поне във вида, в който тя се развиваше в Мексико за момента. Затова заминах за Ню Йорк. Там разбрах, че и това не е моят истински дом и успях да спечеля една стипендия, която ми позволи да уча декоративни изкуства в Париж. Европа ми даде възможността да си задам въпроси и да потърся нови начини да реализирам алтернативни проекти на границата на архитектурата и изкуството. В края на първата си година в Париж вече бях създала своята уникална надуваема палатка от торбички. Участвах с нея в изложба с още няколко мексикански архитекти, които бяха напуснали страната. Изложбата беше посветена на новото поколение от млади, странстващи „рицари” на строежа. Заглавието на изложбата беше „Напрежение и разбиране”. Така групата постепенно сформира и прерасна в платформа от съидейници Freshlatino. И ставаше въпрос за нови начини на използване на архитектурни техники и материали. Така че творбите трябваше да бъдат на границата между архитектурата и изкуството. За изложбата обединихме форми и поезия, а един от нас се оказа с познат галерист в Лондон. От тази изложба тръгна интереса на кураторите и към нашата група на „Фрешлатино”.

Твоите надуваеми ефирни конструкции много приличат на древните шатри, вигвами, или на по-съвременните палатки. Дали по-простите и примитвни форми, които нямат задачата да се наложат непременно над природата не се завръщат освен в живота и в съвременните строежи? Като че ли новите сгради все повече се съобразяват с и следват формите и линията на естествения ландшафт, а не го пробиват, разрушават или заличават? Освен това този тип „нестабилни” жилища се връзват и с по-голямата мобилност на съвременния човек, който вече не си строи непревземаеми крепости, а предпочита да се движи и премества както в пространството така и във времето?

Има подобна тенденция. Моята палатка е нещо като убежище на непринудеността в строгите музейни пространства и галерии. Моята цел не е да ставам автор на пърформънси или инсталации. Исках просто да обърна представите за „сериозност”, монолитност и уседналост на архитектурните форми. При мен те се променят както намерят за добре, издувани или спускани само от въздуха. Прозрачността на найлоновия материал служи едновременно за стени и за прозорци, но не прозорци през които се вижда реалността, а по-скоро за място за уединение, в което неизвестността и играта на сенките раждат нови светове и усещания.
Наамирам вдъхновение в архитектурата на 50-60 години на 20 век, когато са се създавали подобни надуваеми инсталации. В следвоения период те са имали доста определен политически смисъл на протест срещу статуквото. Интересува ме архитектурата да слезе от високия пиедестал и да се приближи към човека. Исках да разбера как тези подвижни конструкции могат да се пригодят да функционират от техническа гледна точка. Интересуваше ме тяхната геометрия,физическа плътност, текстурата на материала. Много често в традиционната архитектура, която е солидна, твърда, добре изградена, архитектът се оказва ограничен и подвластен на материалите, които използва. Изначалната цел на архитекта го закрепостява. В желанието си да усвои по-пълноценно пространството и да го консервира по точно определен начин и с точно определени материали, архитектът може както да намери свободата си, така и да я загуби. Затова аз не исках да се застопоря в определени форми и реших да оставя на човека да изработи сам своето бъдещо жилищно пространство, като издуе или забие колчетата на палатковата конструкция както намери за добре и в каквито форми предпочете или му позволява терена. Целта ми беше по-персонално отношение към архитектурата, исках да създавам емоции по един по-спешен начин, веднага, тук, още в изложбената зала. Не желаех човекът/зрител/обитател да се налага да чака да се построи една стабилна сграда, а той да я създава постоянно наново и всеки път с различна емоция, която да предопределя различни форми и пунктуалност. Исках всеки да има възможността не да завари, а да доведе своето лично пространство вътре в надуваемата инсталация.

В една от акциите си сте предпоставили по абсурден начин диалога, който звучи между двама души малко пред входа на палатката. „Нуждаем се от свеж въздух”, казва мъжът. А жената му отговаря:”Да, нека да влезнем вътре!” Как е възможно вътре да има по-свеж въдух отколкото навън?

Това са разговори извън контекста на нормалната, човешка логика, но и нашия истински свят се оказва че започва да съществува все повече извън контекста на планетата. Ако приемем, че тя е нашия дом, нашата осъзнатост, ние не сме оставили много свеж въздух наоколо както в буквален, така и в идеен план. Така че все по-често се налага да навлизаме навътре в себе си, за да подишаме свободно. Целта е да си зададеш въпроса за какво служи едно лично пространство, и откъде започва архитектурата? Моят отговор е, че пространството може да бъде само и единствено лично, дори когато предполага масовост. Това е място, което сам създаваш за себе си, така че да се чувстваш уютно вътре и това да ти дава усещането, че си излязъл извън себе си и си разширил границите на собственото си Аз. Тоест това е една врата, която води едновременно навътре и навън. Целта не е да влезнеш и да останеш завинаги на едно и също място. А да търсиш и постоянно да намираш нови и нови пространства, които да приспособяваш към личните ти белези и настроения.

Тоест целта ви не е архитектура, която мачка човека, като го принуждава да се съобразява с монолитни форми, а променливи форми, които дават лична свобода и независимост, нещо което е в основата на стила на живот съвременния човек изобщо?

Да. Човек, може да вземе моята палатка навсякъде със себе си, слагаш я в раницата, мяташ я в колата и я разпъваш, където се спреш. Не е ли това една осъществена мечта едновременно на път и в къщи-съвременните хора са номади повече отколкото всичко друго. Затова и архитектурата вече задължително трябва да отговаря на новите-стари потребности на духа.

А как си представяте града на бъдещето?


Това е моята палатка-едновременно място, което не е никъде и е навсякъде.

А какви материали използвате?


Използвам био– разградими найлонови торбички, който са направени от материал близък до този на първобитните общества-изграден от житни култури. Всъщност инсталацията ми се развива заедно с развитието на технологиите.

Примитивното ли ще технологията на бъдещето?

Абсолютно съм съгласна. Само допреди 10-20 години, докато следвах в университета, в Мексико, както и в останалия свят, всички бяха луди по high-tech стоки, непрекъснато излизаха нови и все по-замъгляващи съзнанието и замърсяващи изкуствени материали, строяха се големи заводи. Говореше се, че ако иска да е успешен, човек трябва да купува все нови и нови неща, и на никого не му пукаше, че природата се разрушава и замърсява, че равновесието е толкова крехко. Важното беше, че потреблението растеше и това беше добре за бизнеса. Днес слава богу посока се обърна. В този смисъл мисля, че икономическата криза даже е полезна-тя ни научи да пестим ресурсите, да зачитаме планетата, макар и да не ни се иска много да го правим. В този смисъл и в архитектурата се налага да преосмислим много от използваните материали, да станем по-близки до природата. Примитивната технология дава основата на нещата и тя е тази, с която най-много сме живели и която най-добре ни пасва, ако искаме да останем хора.