and the winner is...

going to a party

2011-12-12T04:33:00.000-08:00

Дзен с мишка- фотопринтове и текст

2011-11-25T22:57:00.000-08:00

автор Стефан Галибов

Когато човекът се почувства твърде умрял една сутрин, той взе фотоапарата и тръгна към планината. Лифтът не работеше и човекът се забърза. Не спря докато дъхът му не изскочи на една висока поляна. На пътеката пред него, вирнала крака и корем нагоре, лежеше мъртва мишка. Човекът първо я снима така, но после реши да я съживи-обърна я наобратно и отново я снима. На втората снимка тя изглеждаше досущ като жива. По пътя надолу към града човекът започна да си задава въпроси за причините мишката да умре. За да не се изгуби, човекът се хвана мислено за жиците с ток и така намери града. Човекът все искаше да разбере причините за смъртта, и винаги търсеше най-логичното обяснение. Този път обаче мисълта му блуждаеше и не искаше да се подреди, здравият разум започна да подскача и като тенис топка от силен сервиз прехвърли със страхотна скорост мрежата на нормалността.

Версия № 1:
Когато мишката видя листото пожълтяло, тя не го позна.
Докато се вглеждаше светлината проникна в сърцето й и то също пожълтя.
Мишката не можа да понесе промяната и умря на поляната.
Листото не можа да понесе смъртта на мишката и стана кафяво.

Версия№2:
Мишката искаше да яде от черния плод на поляната, но той още не беше узрял. Тя седна и скръсти лапи. Докато чакаше се загледа в едно зелено листо.
Листото ставаше все по-жълто, плодът все не узряваше, а коремът на мишката все повече се изпразваше. Един ден мишката видя с периферното си зрение, че плодът най-сетне е узрял, но нещо се беше случило с тялото и погледа й. Когато опита да се помръдне, не успя. Листото, което беше пожълтяло окончателно я беше хипнотизирало от главата до петите. На следващата вечер мишката почина от глад.

Версия №3:
Мишката беше тръгнала да търси нещо за ядене. Когато стигна до поляната чу стъпките на огромно животно. Тя се просна на земята и се престори на умряла. Дойде някакво гигантско двукрако чудовище, извади нещо черно и започна да вдига щракаш шум с него. При всяко щракване, сърцето на мишката подскачаше. Чудовището хвана мишката за единия крак и я обърна по корем. Сърцето й щеше да изскочи от страх,за миг тя си помисли, че са разпознали преструвките й. Но после Чудовището я остави и пак защрака с черния си предмет. Когато опасността отмина надолу по пътеката, мишката се опита да се изправи на крака и да задъвче от малкия черен плод. Дали от щракането на черния предмет или от силното преструване, сърцето й не беше издържало и тя беше хапнала от истинския Черен плод на Смъртта.От уважение къмм личността на мишката или от чуство на вина, че плодовете й зреят твърде бавно тази година, поляната поднесе последните си изсушени бели цветя преди зимата до тялото на мишката.

Човекът се прибра вкъщи уморен от нерешената загадка с мишката и листото. Почувства се ужасно мъртъв и се снима в огледалото, за да си докаже, че още е жив. После помете пода и сгъна дънките си, за да се успокои. Една мисъл не му даваше покой:Ами ако той беше като мишката! -Или по скоро: Ако той беше мишката! Щом си помисли това, успя да се шмугне по масата с прашасали папки и списания и да стигне до перваза на прозореца, където до една изсушена люта, червена чушка лежеше кредитната му карта. Опита да се да я сграбчи и с последни сили да изтегли всичките си човешки спестявания, но нещо не се получи- картата тежеше твърде много или човекът беше станал твърде много мишка. Тогава съзря ангелът, висящ на прозореца и светлината на отвъдното. Предпочете да умре, вместо да продължи да е мишка. Ангелът изработи от камък венец и го постави на гроба на човешката мишка. Някакви тийнейджъри минаха и със спрей надписаха паметника. На следващата сутрин около паметника се появиха цяло стадо мишки с уокмени на ушите и ролери на краката.

P.S. Всъщност истинската причина мишката да умре е разфокусирането на задните й части върху снимката. Фотографът пък се превърна в мишка в желанието си да се фокусира върху здравата логика на изображението.

Палатка на 5-то Авеню

2011-11-04T10:20:00.000-07:00

Мексикански архитект побира града на бъдещето в раница

От Стефан Галибов

Пилар Ечесарета акустира в София със своята палатка от надуваеми найлонови торбички, които приемат формите на собстения ти въдух. Тя е най-свежия полъх в най-свежарското обединение на млади архитекти на Sofia Architecture week 2011. Freshlatino е платформа, събрала в Париж младите, независими и иновативни мексикански архитекти. Те са обединени от желанието си да разчупят ограниченията на материалите и формата.
Пилар завършва архитектура в Мексико сити. После заминава за Ню Йорк, където посещава още два университета. Единият се е посветил на виртуалния барок. Там се набляга на едни симпатични и много артистични методи, но те остават самоцелни и тя има нужда от нещо по-близко до архитектурата. Затова записва в друго училище, където обаче се оказва подчинена на здравата логика на типичната архитектура в нейния класически вид. Нещо все не достига и Пилар решава да потърси още малко и да специализира декоративни изкуства в Париж. Градът я изкушава и тя остава да живее във Франция до днес, въпреки че непрекъснато пътува. Най-интересните й впечатления са от четиримесечния й престой в Шанхай. Вижда от първа ръка как всичко, което на други места е невъзможно да се случи, в Китай е детска игра. Пилар пък обича детските игри, като например да се скриеш в небесносиня палатка, разпъната в центъра на Ню Йорк, на ъгъла на 5-то Авеню. Промяната в тежката архитектура е категорично наложителна, а дозите са според свободния дух на конкретния автор. Важни крайъгълни камъни са –всичко да е изградено от био-материали или такива за рециклиране и къщата да може да се побере в раница. Почти като Алиса, оттам според случая Пилар може да извади всякакви форми и настроения? Всичко зависи от това къде си и какво ти се прави в момента? Това е архитектура за радикални мечтатели, за номади, които не желаят и не могат да изчакат някой друг да построи за тях, а и не биха понесли едни и същи контури на стените повече от веднъж.

Кое дойде първо- изкуството или архитектурата?

Първо беше архитектурата, но някъде в тайник, в основата, беше вградено желанието ми за експерименти. Така че, когато завърших бях достатъчно ядосана на архитектурата, или поне във вида, в който тя се развиваше в Мексико за момента. Затова заминах за Ню Йорк. Там разбрах, че и това не е моят истински дом и успях да спечеля една стипендия, която ми позволи да уча декоративни изкуства в Париж. Европа ми даде възможността да си задам въпроси и да потърся нови начини да реализирам алтернативни проекти на границата на архитектурата и изкуството. В края на първата си година в Париж вече бях създала своята уникална надуваема палатка от торбички. Участвах с нея в изложба с още няколко мексикански архитекти, които бяха напуснали страната. Изложбата беше посветена на новото поколение от млади, странстващи „рицари” на строежа. Заглавието на изложбата беше „Напрежение и разбиране”. Така групата постепенно сформира и прерасна в платформа от съидейници Freshlatino. И ставаше въпрос за нови начини на използване на архитектурни техники и материали. Така че творбите трябваше да бъдат на границата между архитектурата и изкуството. За изложбата обединихме форми и поезия, а един от нас се оказа с познат галерист в Лондон. От тази изложба тръгна интереса на кураторите и към нашата група на „Фрешлатино”.

Твоите надуваеми ефирни конструкции много приличат на древните шатри, вигвами, или на по-съвременните палатки. Дали по-простите и примитвни форми, които нямат задачата да се наложат непременно над природата не се завръщат освен в живота и в съвременните строежи? Като че ли новите сгради все повече се съобразяват с и следват формите и линията на естествения ландшафт, а не го пробиват, разрушават или заличават? Освен това този тип „нестабилни” жилища се връзват и с по-голямата мобилност на съвременния човек, който вече не си строи непревземаеми крепости, а предпочита да се движи и премества както в пространството така и във времето?

Има подобна тенденция. Моята палатка е нещо като убежище на непринудеността в строгите музейни пространства и галерии. Моята цел не е да ставам автор на пърформънси или инсталации. Исках просто да обърна представите за „сериозност”, монолитност и уседналост на архитектурните форми. При мен те се променят както намерят за добре, издувани или спускани само от въздуха. Прозрачността на найлоновия материал служи едновременно за стени и за прозорци, но не прозорци през които се вижда реалността, а по-скоро за място за уединение, в което неизвестността и играта на сенките раждат нови светове и усещания.
Наамирам вдъхновение в архитектурата на 50-60 години на 20 век, когато са се създавали подобни надуваеми инсталации. В следвоения период те са имали доста определен политически смисъл на протест срещу статуквото. Интересува ме архитектурата да слезе от високия пиедестал и да се приближи към човека. Исках да разбера как тези подвижни конструкции могат да се пригодят да функционират от техническа гледна точка. Интересуваше ме тяхната геометрия,физическа плътност, текстурата на материала. Много често в традиционната архитектура, която е солидна, твърда, добре изградена, архитектът се оказва ограничен и подвластен на материалите, които използва. Изначалната цел на архитекта го закрепостява. В желанието си да усвои по-пълноценно пространството и да го консервира по точно определен начин и с точно определени материали, архитектът може както да намери свободата си, така и да я загуби. Затова аз не исках да се застопоря в определени форми и реших да оставя на човека да изработи сам своето бъдещо жилищно пространство, като издуе или забие колчетата на палатковата конструкция както намери за добре и в каквито форми предпочете или му позволява терена. Целта ми беше по-персонално отношение към архитектурата, исках да създавам емоции по един по-спешен начин, веднага, тук, още в изложбената зала. Не желаех човекът/зрител/обитател да се налага да чака да се построи една стабилна сграда, а той да я създава постоянно наново и всеки път с различна емоция, която да предопределя различни форми и пунктуалност. Исках всеки да има възможността не да завари, а да доведе своето лично пространство вътре в надуваемата инсталация.

В една от акциите си сте предпоставили по абсурден начин диалога, който звучи между двама души малко пред входа на палатката. „Нуждаем се от свеж въздух”, казва мъжът. А жената му отговаря:”Да, нека да влезнем вътре!” Как е възможно вътре да има по-свеж въдух отколкото навън?

Това са разговори извън контекста на нормалната, човешка логика, но и нашия истински свят се оказва че започва да съществува все повече извън контекста на планетата. Ако приемем, че тя е нашия дом, нашата осъзнатост, ние не сме оставили много свеж въздух наоколо както в буквален, така и в идеен план. Така че все по-често се налага да навлизаме навътре в себе си, за да подишаме свободно. Целта е да си зададеш въпроса за какво служи едно лично пространство, и откъде започва архитектурата? Моят отговор е, че пространството може да бъде само и единствено лично, дори когато предполага масовост. Това е място, което сам създаваш за себе си, така че да се чувстваш уютно вътре и това да ти дава усещането, че си излязъл извън себе си и си разширил границите на собственото си Аз. Тоест това е една врата, която води едновременно навътре и навън. Целта не е да влезнеш и да останеш завинаги на едно и също място. А да търсиш и постоянно да намираш нови и нови пространства, които да приспособяваш към личните ти белези и настроения.

Тоест целта ви не е архитектура, която мачка човека, като го принуждава да се съобразява с монолитни форми, а променливи форми, които дават лична свобода и независимост, нещо което е в основата на стила на живот съвременния човек изобщо?

Да. Човек, може да вземе моята палатка навсякъде със себе си, слагаш я в раницата, мяташ я в колата и я разпъваш, където се спреш. Не е ли това една осъществена мечта едновременно на път и в къщи-съвременните хора са номади повече отколкото всичко друго. Затова и архитектурата вече задължително трябва да отговаря на новите-стари потребности на духа.

А как си представяте града на бъдещето?

Това е моята палатка-едновременно място, което не е никъде и е навсякъде.

А какви материали използвате?

Използвам био– разградими найлонови торбички, който са направени от материал близък до този на първобитните общества-изграден от житни култури. Всъщност инсталацията ми се развива заедно с развитието на технологиите.

Примитивното ли ще технологията на бъдещето?

Абсолютно съм съгласна. Само допреди 10-20 години, докато следвах в университета, в Мексико, както и в останалия свят, всички бяха луди по high-tech стоки, непрекъснато излизаха нови и все по-замъгляващи съзнанието и замърсяващи изкуствени материали, строяха се големи заводи. Говореше се, че ако иска да е успешен, човек трябва да купува все нови и нови неща, и на никого не му пукаше, че природата се разрушава и замърсява, че равновесието е толкова крехко. Важното беше, че потреблението растеше и това беше добре за бизнеса. Днес слава богу посока се обърна. В този смисъл мисля, че икономическата криза даже е полезна-тя ни научи да пестим ресурсите, да зачитаме планетата, макар и да не ни се иска много да го правим. В този смисъл и в архитектурата се налага да преосмислим много от използваните материали, да станем по-близки до природата. Примитивната технология дава основата на нещата и тя е тази, с която най-много сме живели и която най-добре ни пасва, ако искаме да останем хора.

Вярвам в поетичния смисъл на живота

2011-10-16T04:16:00.000-07:00

писателката Сое Валдес разказва за „Всекидневното нищо”, което я разделя от Куба на Кастро

След публикуването на романа”Всекидневното нищо”, Валдес живее в изгнание във Франция заедно със съпруга си и дъщеря си, а книгите й са забранени в Куба. Освен проза, тя пише материали за El Pais, El Mundo, Elle, Vogue, Le Monde, Liberation. Носител е на множество литературни награди, сред които Premio Planeta през 1996 г. за романа Te di la vida entera („Цял живот за тебе дадох”). Писателката е за пръв път в България за премиерата на книгата си “Всекидневното нищо”, издание на ИК „Жанет 45”.

Интервю- Стефан Галибов
Фотография-Стефан Галибов

Дълго време сме били под един и същи строй, какво знаехте от това време за България, а за света?

Познавам много артисти, певци и хора на изкуството, които идваха в Куба по онова време. Спомням си, че ходех на концерти на Бисер Киров. По магазините имаше и много български стоки. Най-интересни ми бяха едни консерви с някакви странни сосове, с които така и не свикнахме. Ние сме много стриктни в кулинарията и следваме своите собствени линии на хранене в Куба. В романа си „Всекидневното нищо” описвам едни ортопедични обувки, които главния герой си поръчва да му изработят в Германия. Но докато пристигнат в Куба, неговите ходила вече са се изкривили в друга форма и съответно обувката не върши работа. Въпреки че обичаме най-много Ром, по онова време пиехме и доста водка от Русия. Така чрез различните стоки опознавахме другите култури.

Как премина детството ви?

Живеехме в малка стаичка без кухня и баня, само с мама, баба и леля. Навърших 2 месеца и баща ми ни напусна. Сигурно заради това винаги съм се чувствала много самотна. За да се разсея, прекарвах по-голямата част от деня на улицата в игри. Ритах топка с момчетата, играех бейзбол. Ходих и на плажа, който е описан в романите на Хемингуей. Влизах в морето направо с училищната униформа след като логично бях избягала от час. По обратния път в автобуса съхнех. Но въпреки това, се прибирах подгизнала и съответно всички в къщи ме хокаха. Един от най-силните ми спомени е, когато майка ми каза, че татко е влезнал в затвора по политически причини. Въпреки че отдавна не живееше с нас, стана ми много тежко. Преди това бях живяла с надеждата, че един ден ще го видя отново, но сега всичко се срина. За щастие 7 години по-късно него го освободиха. Други хора нямаха този късмет. Щастлива съм, че успях да зърна баща си малко преди да напусне Куба, както принуждават всички политически затворници.

Кога за пръв път се появи желанието да пишете?

На 11 години започнах да си водя дневник. Не го водех от първо лице, ами описвах това, което ме заобикаляше-историите бяха за кучето на съседите, за квартала, за приятелите... И когато днес препрочитам този мой дневник виждам, че това е по-скоро роман за детството. На 17 години започнах да пиша по-сериозно. Първото, което се получи е стихосбирката „Отговори за живота”. Сега като се замисля ми се струва много странно, защото на тази възраст обикновенно човек не дава отговорите, а задава въпросите.

Каква беше връзката ви с останалите кубински писатели?

Не съм имала достъп и връзка с тях в по-ранните си години. Живеех в старата Хавана и приятелите ми бяха по-скоро музиканти и разбойници. Бяхме толкова бедни, че дори нямахме възможност да си купуваме книги. Връзката с литературата ставаше чрез баба ми, която беше актриса в театъра и носеше единствените книги в къщи, обикновенно пиесите, които репетираше в момента.
По-късно като пораснах и започнах да работя, харчех всичките си пари за романи.

Коя беше първата ви любов, освен книгите?

На 19 години вече бях стара, толкова много ми беше минало през главата. Влюбих се в един журналист, който работеше за режима на Кастро. Мисля, че го харесах, защото пишеше първата си книга и ми изглеждаше много сериозен. Беше на 33 години. Днес той също живее в изгнание. Седем години живяхме заедно и след това се разделихме. Понеже той беше близък на правителството имаше възможност да пътува често до Европа и носеше забранени в Куба книги от там. Така и аз получих достъп до една различна, непозната за нас литература. За мен той беше учител, научи ме натолкова много неща, които без него нямаше да осъзная.

Рабтили сте като посланник на Куба в Юнеско, към посолството в Париж. Кога скъсахте с официалната власт и как настъпи разрива?

В Куба всеки, който иска да работи трябва да е в добри отношения с властта. През 80-та година беше сниман кубинския филм „Сесилия”, който е базиран на романа на Серилио Виля Верде-журналиста, станал моята първа голяма любов. Когато Фидел Кастро изгледа филма изобщо не му хареса. И за наказание изпрати целия екип в изгнание във Франция. Не бях назначена като дипломат, а бях съпруга която придружава съпруга си дипломат. Работех към ЮНЕСКО. Офисът ми беше тесен коридор с една кафе машина. Много хора от други дипломатически мисии от Никарагуа и Венецуела идваха при мен и разговаряхме докато им правех кафе. Точно над кафе машината висеше портрет на Кастро, на който се беше озъбил заканително с пръст, докато изнасяше една от речите си. От този портрет зад гърба ми лъхаше толкова много агресия, че реших да го махна. Една сутрин тихомълком смених портрета с картината на Пикасо-„Гълъбът на Мира”. Тогава бях наказана от ръководителя на дипломатическата мисия към ЮНЕСКО. Преместиха ме за 3 месеца в културния отдел към посолство. Шефът там беше ужасен човек, таен полицай. Познанията му по изкуства бяха трагични, например наричаше класическата прима балерина Алисия Алонсо гимнастичка. Той май не правеше разлика между танц и гимнастически упражнения. В една своя реч вместо да каже коня на Ахил, се обърка и каза ахилесова пета. Беше едновременно трагичен и комичен, държеше се ужасно със стипендиантите, които идваха да работят в посолството.

Кое провокира да напишете романа „Всекидневното нищо”?

Товае е един роман-катарзис. Беше ми необходим, за да се пречистя. Не можех повече да издържам всичките унижения, бях опитвала безуспешно да променя много неща в Куба в рамките на моята област в полето на културата. И накрая си казах, че единственото, което не съм опитала е да опиша собствените си преживявания. Получи се искренна история за жена, която живее и се чувства като затворник на този остров - Куба. За да се освободи поне малко, в мислите си тя започва да си представя как построява Рая, който й е бил обещан, но постепенно осъзнава, че единственото което може да се построи в тези условия е Ада.

Как напуснахте в крайна сметка окончателно „затвора”, наречен Куба?

Първо романът ми беше изнесен тайно, като го зашихме в дрехите на един приятел журналист и така стигна до Париж преди мен. После аз бях поканена да водя лекции във френски университет. Така се оказах точно за премиерата на книгата си в Париж. Понеже вътре разобличавах режима на Кастро, едва ли беше разумно да се връщам обратно в Хавана.Така останах да живея във Франция. До ден днешен не съм се връщала там, тъй като съм записана в черния списък с врагове.

Каква е връзката ви с киното?

В Куба това беше работата ми. Първия ми сценарий „Неравновесие” разказва за нелекия живот на младежите в Куба и логично не беше одобрен от цензурата. „Паралени животи” беше заснет от режисьора Пастор Вега и въпреки че много сцени бяха изрязани, филмът все пак се появи по кината в Хавана. Много по-късно в Париж, един френски режисьор поиска да направи филм по романа „Всекидневното нищо”, но тъй като нямаше как да бъде заснет в Куба, засега проектът се отлага. Надявам се след края на диктатурата, да се завърна и да направя този филм.

Липсва ли ви родината?

Мъчно ми е за квартала, морето, приятелите, семейството...

С какво се занимавате днес в Париж?

От всичко най-ценна ми е колонката в едно испанско издание. Пиша за култура, общество и икономика. Културата е пътят за спасение, днес във времената на все по-голяма икономическа криза, когато хората се измориха от материалното.

В какво вярвате?

Кубинците са по рождение силно вярващи. От Марксизма и Ленинизма направхиме религия. В Куба има огромна смесица не само на раси, но и на религии. Така например Дева Мария, освен на любовта при нас се превръща в богиня на реките, на цялата природа. Аз обаче вярвам най-силно в поетичния смисъл на живота.

На какво учите децата си?

Че най-важното нещо в живота е свободата с всичките нюанси и скрити смисли, които носи тази дума.

Sholev's 'Shelter' wins...the audience mad of happiness!!!

2011-03-12T18:27:00.000-08:00

Българското кино триумфира на 15-ия Международен СФФ

Голямата награда отиде при младия Драгомир Шолев

Текст и снимки Стефан Галибов

Драгомир Шолев триумфира с голямата награда за най-добър филм на 15-то юбилейно издание на София Интернешънъл Филм Фестивал. На младия режисьор му върви да чупи рекорди и да бъде пръв по фестивали/през 2010 той беше първото българско участие на най-стария европейски кинофестивал в Сан Себастиян/. „Подслон” спечели и наградата на "Кодак" за най-добър български игрален филм - диплом, филмов негатив и лабораторни услуги на стойност 2000 долара.Опиянен от признанието и бурните аплодисменти, младият кинаджия Шолев прекоси триумфално пътеката до подиума в компанията на продуцентката на лентата Росица Вълканова. Това обаче съвсем не му стигна и Шолев три пъти размаха високо над главата си двете престижни отличия, за да чуе как зала 1 на НДК изригва още няколко пъти от възторг и гордост. Най-радостен от всички беше директорът на СФФ Стефан Китанов. Той трудно си намираше място на сцената и не спря да повтаря, че за пръв път в историята на най-престижния форум за кино у нас се случва Голямата награда/статуеткта и паричен евквивалент от 6 хиляди евра/да отиде в ръцете на български творец. Лентата „Подслон” разказва перипетиите на 12 годишния Радо, дръзнал да се опълчи срещу авторитета на баща си и да избяга с двама улични пънкари. Шолев пък успя да се опълчи срещу статуквото на родната кинематография, която има алергия към обикновенните и предадени само с езика на киното истории. Умело разказаната модерна приказка на Шолев изследва пост-соц-травматичния синдром на българския родител да не разбира децата си. Адекватно предадения и реален проблем от живота на едно средностатистическо българско семейство успя да трогне авторитетното международно жури с председател големия исландски режисьор Фридрик Тор Фридкриксон. Вероятно за накланянето на везните е спомогнал и факта, че в журито тази година е и приятеля на Драгомир Шолев режисьорът на „Източни пиеси” Камен Калев. Останалите трима членове уругваецът Алваро Брехнер, хърватинът Огньен Свиличич и германката Габриеле Бруненмайер също предпочетоха да стиснат ръката на млад, но опитен творец на независимо кино с глобално значение. По стечение на обстоятелствата тази година той се оказа българин.
Българска продукция победи и в конкурса за балкански филм - "Стъпки в пясъка" на Ивайло Христов. Наградата се присъжда от гилдията на българските кинокритици и е диплом, кашон вино "Арс лонга" и 1000 евро, осигурени от "Домейн Бойар". За първи път публиката определи победителя в конкурса за документален филм - "Правилата на ергенския живот" на Тонислав Христов. Наградата - 1000 евро, се дава от БНТ.

ТILT изстреля българското кино нагоре

2011-03-02T09:01:00.001-08:00

До вчера българските режисьори се оправдаваха, че не е минало достатъчно време, за да се направи добър филм за първите години на Прехода/1989-1992/. Събитията бяха толкова парещи, че веднага се обагряха в политически оттенъци при опит да се разкаже дори една чисто любовна история. Режисьорът Виктор Чучков-син успя да разчупи статуквото и да покаже алтернативния поглед към онези години. Става въпрос за младите, които като днешните са искали просто да ги оставят да дишат, да се влюбват и да живеят нормално. Когато това се оказва невъзможно те са принудени да избягат в Германия. Там плащат добре, но е пълна скука. Когато се връщат в уж свободната вече България, заварват старите милиционери, узурпирали живота като новобогаташите предводители на мутренски групировки. И отново любовта е невъзможна, дишането трудно. Част от младите се предават на злото, но други устояват и го надвиват. С „Тилт” братя Чучкови споделят на сегашните тийнейджъри за онези години, само че с техните думи, жестове и усещания и без никаква, ама никаква политика. Филмът се е получил точно затова. Това е и причината режисьорът да успее да накара група много млади актьори без спомен за онези години да му повярват истински. Важно условие е подходът в избора на главните роли. Чуков-син се е погрижил подобно на екранните си първообрази, четиримата актьори с главни роли в "Тилт" наистина да се познават добре. Те всички са учили и купонясвали заедно В НАТФИЗ. Спойката е здрава и не би се получила между непознати. Нещо повече двамата най-основни и ярки персонажи - хлътналите до уши Сташ и Беки- се играят от Явор Бахаров и Радина Кърджилова . Наскоро те нашумяха със скандални голи снимки от купон, като тогава категорично отрекоха между тях да има интимна близост. „Тилт” разкрива истинските чувства помежду им... А образът на лекето предател със звучен прякор Дъвката е един от най-добрите примери за млади злодеи в българското кино въобще. Другият отрицателен персонаж във филма е на полковника от МВР, който е затворил в клетката на своята криворазбрана бащинска обич единствената си дъщеря. Георги Стайков пресъздава по уникален начин зашеметяващата метаморфоза на бившето ченге в мутра -кукловод на човешки съдби. Хубаво е, че всичко от случките и характерите до скейтбордите и целувките по градинките е взето от истинския живот, а не от старите-нови лозунги и шаблонни представи за това как се прави добро кино. За да се случи обаче подобен проект налице трябва да са няколко важни подробности. На първо място при писането на сценария е спазена максимата за добро кино-„Прави филм за живота, който познаваш, а не за този, който си чел някъде или са ти разправяли и го прави както усещаш, че трябва , а не като копираш”. В този смисъл историята на продукцията прилича досущ на екранния разказ за онзи бар „Тилт”, който главните персонажи си обещават да открият един ден. И подобно на измислените си герои братя Чучкови отдавна мечтаят да направят своя филм, след като понатрупат достатъчно опит и кинти. Виктор Чучков-син и брат му Борислав, който е продуцент на филма, наистина са ходили в подобен бар в началото на 90-те. Въпреки факта, че това е първият му игрален филм, "Тилт" е изпипан до най-дребния детайл. Забележителната операторска работа придава на „Тилт” онова чувство на екстаз за окото, което обикновенно липсва в българското кино. Изключително премерено чувство за динамика и композиция на кадъра. Камерата е продължение на актьорските превъплъщения , а не както става в повечето случаи у нас - само тяхно рутинно зарегистриране или смешно преекспониране. За това беспорно спомага и факта, че "Тилт" е първият български филм, сниман с дигиталната кинокамера RED ONE, която спомага за свръхавтентично усещане. Саундтракът към „Тилт” също обещава да се превърне в хит. Той е умело вплетен и обгрижващ сценария, а не наобратното. Това е голям успех, като се има предвид, че режисьорът Чучков произлиза от семейство на музиканти и е можел лесно да се увлече и преекспонира музиката за сметка на историята. За да се случи добър филм обаче на първо място освен идеята е и стабилната фигура на продуцента. Братята Виктор Чучков-син и Борислав Чучков разбират това и през 2003 г. основават продуцентската компания "Чучков Брадърс" . Първоначалният работен сценарий е развит с помощта на световноизвестните консултанти Бернд Лихтенберг и Бил Форсайт, а ко-продуценти са Оstlicht filmproduktion (Германия) и БНТ. На 29-ия фестивал "Златната роза" във Варна, „Тилт” взе три награди, едната от които за "Главна мъжка роля" на Явор Бахаров. Успоредно с премиерата на филма през февруари, ще се появи и едноименният роман, дело на Любен Дилов-син.

Текст и снимка - Стефан Галибов

"Подслон" за режисьори пънкари

2011-03-02T08:54:00.000-08:00

Подслон (Shelter), 88 мин., 2010
Режисьор:Драгомир Шолев Сценарий:Разван Радулеску, Мелиса де Рааф, Драгомир Шолев Оператор:Крум Родригес Музика:Васил Гюров Cast:Цветан Даскалов, Янина Кашева, Калоян Сирийски, Силвия Герина, Ирена Христоскова Продуцент:Росица Вълканова Продукция:КЛАС Филм, БНТ, Nu Boyana Film

За първи път български филм се класира в състезателната програма на най-стария европейски филмов фестивал. Журито на Сан Себастиан си избра да подслони историята на Драгомир Шолев за изданието си от 2010. Той е на 34 години и досега е снимал активно най-вече реклами. Шолев не обича да се изхвърля. Затова е опазил диалога от дидактичност, не е напомпал сюжета на мах и знае как да направи добър кастинг. Ролите са микс от не-клиширани актьорски лица. Двата най-ярки образа от „Подслон”- на 18 годишния пънкар Thanks-a и неговата 17 годишна приятелка са извадени направо от улицата- автентични-от сленга и пиърсинга до връзките на кубинките. Нехарактерно за съвременното българско игрално кино е и да разнищва заспалите, социални, междупоколенчески проблеми от 21 век. През още неизтлелия соц.битовизъм на панелния квартал се стига неусетно до глобални послания за липсата на адекватна идейна перспектива както за младите, така и пред тяхните родители. Обикновенно нашите режисьори се притесняват да говорят за реалните проблеми на българите. А най-големият ни проблем е, че сме затънали в битовизми-от ракийката и салатката, до футболния мач и всекидневния анцунг. В „Подслон” няма задължителните многократно раздувани дъвки- разбито ромско гето, психясали и вампирясали бандити-политици или стадо секс робини. Тук става въпрос за далеч по-важни и масови трагедии. Общественото съзнание на българина е дрогирано до козирката от невъзможността за диалог. Българите не общуват, освен когато се карат,оплакват, мразят или прецакват. Така младият герой Радостин/Радо/ се оказва по средата на враждуващи лагери и то точно в най-важния момент от живота си-този в който трябва да избере по кой път да тръгне. Оказва се, че на тези географски ширини идеята за дом е тотално компрометирана и затова я замества кратковременния, но спасителен подслон. Неразбран от родителите си Радо бяга в интернет реалията, а оттам се среща с двама улични бунтари, които го канят в своя приспособен за жилище-бърлога гараж. От гледната точка на родителите обаче историята изглежда коренно различна- Един ден примерният ученик просто не се прибира в къщи. Баща му и майка му неухотно го обявяват за изчезнал в полицията. А когато се прибират вкъщи ги чака изненада-Радо е надул любимата пънк музика, а в банята се къпе неговата приятелка с буйна прическа и много пиърсинг. За капак на всичко по някое време се появява и странната птица с оранжев гребен-пънкарят Thanks-a. Той не вярва на институциите и затова отдавна е напуснал училище, дом и общество. Приютил се е в близките гаражи. Кулминацията на филма е, когато старото и младото поколение сядат на една маса. И едните и другите имат недъзи,разликата е само в нагласите. Пънкарите не се крият, когато пушат и пият, говорят открито и честно за желанията си, даже леко безцеремонно. Родителите напротив-сраснали са се с удобната маска на лицемерието и фалша. Докато са сменяли телевизионните канали, правили са кьопоолу и са обсъждали политиката, родителите на 12-годишния Радо не са забелязали, че синът им е пораснал. Сега те не могат да разберат защо, след като изчезва за два дена, той не се разкайва за кошмара, който им е причинил, а е готов да избяга отново с „първите срещнати на улицата наркомани”.
текст-Стефан Галибов

Пънк приключения в Космоса

2011-03-02T08:44:00.001-08:00

През 2010 „Подслон” на младия режисьор Драгомир Шолев стана първият български филм на фестивала „Сан Себастиян”

През далечната 1987 година, в един жилищен блок в Русе, двама ученика в трети клас майсторат от картон мини космически кораб. До тях на земята лежат разхвърляни всевъзможни канцеларски материали. На масата гордо е поставена в готовност и дефицитната за онези времена 8мм любителска камера. Когато и последното болче е на мястото си, едното момче вдига с ръка във въздуха кораба и прелита с него из апартамента. Приятелят му хваща камерата и заснема полета до Луната или по точно до... кухнята. След няколко часа в тъмната стаичка децата просват да съхне на щипки в коридора първия си филм „ Приключения в космоса”. Грешка в проявяването проваля начинанието като изкарва на лентата вместо космическия кораб, само някакви неясни петна и чертички. „Беше пълен провал, но още пазя първия си филм в шкафа”, усмихва се лаконично из под раирания си каскет режисьорът Драгомир Шолев. Само преди няколко месеца дебютната му пълнометражна лента „Подслон” стана първият български филм в историята на най-стария кино фестивал в Европа – Сан Себастиян.
Историята на „Подслон” проследява точно 88 минути от живота на 12 годишния ученик Радо, родителите му и неговите приятели пънкари. „Подслон” следва ритъма на т.н. „ риъл тайм” кино, където екраннното време съответства почти на 100 процента на сценарното време. „В един момент от живота си, до такава степен бях залитнал по уличните авторитети, че за една бройка не избягах от къщи.” Шолев решава да пренесе личния си опит на някогашен заклет пънкар в сценарий за живота на днешните ученици. За да му помагат в написването на сценария, продуцентката на филма Росица Вълканова води у нас опитния румънски сценарист Разван Радулеску и холандката Мелиса де Рааф. Тандемът стана световноизвестен и търсен след като филмът по техен сценарий „Смъртта на г-н Лазареску” спечели Златна палма на фестивала в Кан преди няколко години. За да ми отговори на въпроса защо нашите филми не са толкова успешни като румънските Драгомир Шолев веднага прави паралел между българското и румънското кино. „За разлика от нас, те си имат нова вълна, която превзема и обира повечето награди на големите фестивали. Новата вълна се прави от поне 10 творци, които да могат да се обединят зад някакви по стойностни естетически възгледи. В България за съжаление само чалгата се наложи като обединяващ естетически възглед”. А от филмите, които стилистично се борят да влезнат в категорията на независимо младо кино Шолев припознава едва два- своя „Подслон” и „Източни пиеси” на Камен Калев. Все пак може да се говори за мини вълна на БГ киното.
Рядък като този вид арт кино се оказва и главният персонаж на „Подслон” пънкарят Thank’s –а. Той е прототип на действителен персонаж от детските години на Драгомир Шолев. „Thank’s –а е от този тип хора, на които винаги съм искал да приличам. За съжаление доста от тях вече не са и между живите, поради крайния им начин на живот и възприемане на реалността. Други са по комуни, насам-натам”.
След като сценарият на „Подслон” е готов, а ролите – разпределени, екипът започва едномесечни репетиции на маса, както се прави в театъра. Доста от репликите се променят, за да зазвучат по-естествено в устата на избраните актьори. Драгомир Шолев иска да разруши мита за изкуствения диалог в нашите филми. „Наслушал съм се на всевъзможни истории, че българският диалог звучал неестествено, защото езикът ни, за разлика от сръбския не ставал за кино. Това са пълни глупости. Ако намериш верните думи и верните хора, всеки език може да звучи естествено на голям екран”, смята Шолев. Той не обича да нагнетява напрежение на снимачната площадка. За да създаде идеалната работна среда предпочита да остави актьорите първо хубаво да се поотпуснат. Червената лампичка на копчето record светва едва тогава, когато всички вече оконочталено са претръпнали и не очакват, че ги снимат. Никой освен режисьорът и операторът не е знае кога точно епизодът е заснет. 90 процента от кадрите са снимани, без актьорите да подозират, че камерата записва. „Бяхме ги оставили да си говорят, а ние се движехме покрай тях като някакви призраци”, обяснява методите си на работа Шолев.
За него най-провокиращаща черта на режисурата е работата с актьорите, защото „когато актьорът не знае какво да прави , филмът е пълен провал, колкото и всички останали да се стараят”.
Продукцията се счита за успешно стартирала едва от момента, в който режисьор и актьори станат едно и започнат да се разбират само с поглед. „Между тях трябва да има силен резонанс, почти като в любовна връзка”, смята младият талант на българското кино. А когато една сцена се получи, нещата натам потичат естествено. Защото първата успешна сцена намира ритъма и на останалите кадри.
Драгомир Шолев не вярва в кастингите. Вместо това обича да вади персонажите си направо от улицата, директно от живота. Пънкарят с гребена за образа на Thank’s –а го намира на Попа. Момичето си е истинско Емо тийн гърл с характерните за музикалния стил прическа, пиърсинг и прилепнали дрехи. Емо е всъщност съвременно превъплъщение на пънка. Като заклет меломан Драгомир Шолев се забавлява да слуша всякаква музика, включително и „грухтенията” на съвременните Емо банди.
За образа на бащата на Радо, режисьорът решава да заложи на непопулярно , но опитно лице. Избира наскоро завърналия се от Америка Цветан Даскалов. Преди 15 години той е сред младите надежди в трупата на Театъра на армията. Но емигрира в Щатите, където в продължение на 7 години му се налага да кара камион, за да си изкарва хляба. Покрай разговора за „Подслон” изненадващо изскача и част от бекграунд историята на друг нов български филм, който отскоро се върти по кината у нас. Оказва се, че сценарият за най-новия филм на Ивайло Христов „Стъпки в пясъка” е базиран на личния опит именно на актьора-емигрант Цветан Даскалов.
Покрай „Подслон”, младият/34г./ режисьор започва да си доказва, че и с камера може да си не по-малко пънкар, отколкото с кубинки и прическа- гребен. Особено, когато подчиниш стила си на работа на дълбоките си вътрешни разбирания за света и живота. Просто е като бял ден- не трябва да си слагаш грим и маски. Не трябва да се да опитваш да отгатваш вкуса на зрителя. Трябва да си себе си.
Операторската работа е жизненоважна, за да стане от един добър книжен сценарий истински пълнокръвен филм. Драгомир Шолев решава да остави само естественото осветление от прозорците, така че лицата на хората във вътрешността на стаята да останат тъмни и мрачни. Светлината, която не достига е като свободата, която също липсва в живота на всички замесени персонажи. През целия филм се снима само от две позиции на камерата- нивото на седящ и на изправен човек. За по-голяма реалистичност . Гледам Шолев и ме човърка една мисъл „Защо по дяволите не е станал пънкар и защо пънкарите напоследък започнаха да изчезват?”
Причината може би е, че пънкарите винаги са олицетворявали различната гледна точка, която те кара да избягаш поне за миг от сивотата. По времето на соца да си пънкар е значеше да си артист, да си истински творец. Пънкарите никога не са били масово явление. Винаги се движат на групички от по двама, трима. Така запазват по-добре индивидуалността си. Изчезването на пънкарите може би показва, че бунтът в България още не се е случил. „Тези хора загубиха духовната си озареност и се превърнаха в най-обикновенни наркомани, макар че част от тях успяват да се спасят зад граница”. Усещам накъде бие мисълта на Драго Шолев. Българската контракултура не успя да се състои и да изнесе в обществото някаква различна култура, нестандартен поглед към живота, както е на Запад. Оказа се, че дори и днес обществото ни още не узряло за такъв модерен поглед към света. За съжаление битовизмът в България смаза културата на различните. И това много силно се усеща по всичко, което ни заобикаля, по взелата надмощие шопинг треска по моловете.
Днес Драгомор Шолев вече не познава почти никой в Русе. Старите му приятели отдавна са зад граница. И той сигурно щеше да се е изнесал, но има късмета да се развие професионално тук. „Докато мога да снимам тук, няма смисъл да ходя другаде”.
Друг стимул да остане в България са новите приятели. През 2009 година Светльо Витков от „Хиподил” кани Драгомир Шолев да направи документален филм за организирания от него концерт „Сега и завинаги”. Младият режисьор успява да предаде по жив и неочакван начин музикалното събитие, което събира под един покрив култовите бг групи „Контрол”, „Ревю” и „Хиподил”. Първият кадър е направо революционен за българското документално кино, страдащо от излишна доза срамежливост, моминска свян и бягство от реалността. Открехната е вратата на тоалетна и в традициите на „Трейнспотинг”, виждаме Светльо Витков. Докато развива ролката с тоалетна хартия той се хили саркастично и философства: „От тук започва всичко и пак тук ще свърши”. Започва едно бясно препускане с камерата на „Сега и завинаги”. Завъртяни сме в лудешки ритъм между бекстейдж кухнята на концерта и тълпите фенове, прииждащи към зала Универсиада. Кольо Гилъна разказва за началото на БГ пънка през 80-те години. За него всичко тръгва след казармата, когато прави първите си концерти по кухни и гаражи на приятели . Васил Гюров от Ревю свири за пръв път с приятели от Математическата гимназия. Той си спомня, че по онова време концертите се правят в сградите на читалища, където се влиза с тесте изостанали билети за баня, които стават за всичко - от кинопрожекция до футболен мач. Гледната точка на камерата е почти от първо лице. През цялото време обективът буквално диша в гърба на Светльо, дори, когато уринира, нагъва огромен сандвич или търчи запотен наоколо.
Никак не е учудващо, че младият режисьор винаги успява да изпипа филмите си от към изобразителност. Шолев започва да рисува още като ученик. По-късно това му умение ще изиграе основна роля за приемането му да учи анимация в НАТФИЗ, където на втората година се прехвърля режисура в класа на проф. Людмил Стайков. Следват години на трупане на кино опит в правенето на телевизионни рекламни клипове. Изучил до крайност тънкостите на комерсиалната кратка форма, на Шолев му трябва само една крачка встрани, за да повлече крак в традициите на суперуспешен режисьор на късометражни арт филми. „Всяка година правех поне по един филм, като стимул ми беше конкурсът за наградите „Джеймисън” на „София филм фест”. Съвсем скоро той печели голямата награда с уникалния си сюрреалистичен филм „Преди живота, след смъртта”, използващ похвати от военните филми, за да разкрие една по-дълбока житейска философия. В главната роля Шолев успява да привлече водеща звезда от Народния театър-актьорът Валентин Ганев, на който военния шинел пасва като по мярка.
Както се случва с почти всеки филм на Драгомир Шолев и „Подслон” също ще има своята българска премиера на тазгодишното издание на „София филм фест”, което по традиция се провежда в началото на март.

текст и снимки от Стефан Галибов

Стъпки в пясъка

2011-03-02T08:28:00.000-08:00

Темата за емиграцията явно е важна за актьора-режисьор Ивайло Христов. „Стъпки в пясъка” е втори негов филм, който изследва може би най-постоянната тенденция в характера на българина от последните години-опита за бягство от държавата и времето. Главният персонаж Слави се опитва да избяга на първо място от себе си, от чувствата си към Нели. Но дори и в най-голямата американска пустош, любовта го настига и човърка старата рана в сърцето му. Докато се разхожда из пустинята, Слави си припомня историята за човек, който попитал Господ защо го е оставял сам в най-трудните му моменти и му посочил самотните си стъпки в пясъка. А Господ отговорил: "Това са моите стъпки. Аз те носех на ръце, когато ти беше най-тежко."
Най-голямото достойнство на филма е, че не преразказва чужди истини дословно, а създава свои собствени, макар и сълзливи митове . Слави като Иван Бърнев гледа с чувствителните очи на самия Ивайло Христов. Режисьорът, който е и сценарист е дообогатил историята със случки от личния си житейски опит. В резултат се е поучила макар и малко мелодраматична, но добра притча за любовта и самотата. Пред него явно е седял и въпроса, какъв бих станал самия аз, ако бях емигрирал някога. Режисьорът признава в интервюта, че подобна дилема е седяла пред него през 80-те години, когато театърът му е е бил на турне в Канада. Тогава на моста на Ниагарския водопад, той избрал да се прибере в родината при близките хора. Личният опит на режисьора обаче изиграва лоша шега, когато се опитва да предпоставя и внушава едностранни послания. Дори искренната любов започва да звучи фалшиво, когато се преекспонира и наложи върху цялата държава и всичко родно. Цялата метафорична чужбина е показана еднопластово и доста шаблонно. Австрийските затвори за емигранти са приравнени към концлагери, а американския капитализъм те прави скитник на улицата. От другата страна на монетата са добрите, услужливи и много сърдечни български митничари, които ще те откарат чак до жп гарата, а преди това ще почерпят с ракия на летището в София. Уж филма е за драмата на емигранта и за изгубената любов, а всъщност на заден план се прокрадва опасен пропаганден псевдопатриотичен план, окичен с лозунги от сорта на – „Остани, Върни се в родината, тук е родната ти майчина къща, тук е любимата жена, тук дори старите ти врагове са добри!” Първото нещо, което прави впечатление още в началото на филма е желанието на режисьора на всяка цена да представи българите като съпричастна нация. Филмът щеше да е далеч по-истински, ако историята не звучеше толкова предпоставено. Още в първите секунди, когато Слави преплува Дунава, ние разбираме, че ще се завърне в бащината къща и ще скъса сърцата на по-чувствителните натури. Именно това прекалено заиграване със сълзливата емоция смазва иначе нежната и красива любов.
По отношение на актьорските изпълнения и операторската работа, „Стъпки в пясъка” се справя блестящо. Над всички изпъква раждането на новата българска звезда –актрисата от Младежкия театър Яна Титова. В ролята на Нели тя е съпоставима с най-добрите изпълнения на Невена Коканова и връща вкуса на доброто старо класическо българско кино. Иван Бърнев също се справя прекрасно с образа на емигранта Слави. Цял куп актьорски величия отново се радва да представи по-най-добър начин добрия българин. Васил Михайлов играе бащата, а Пламена Гетова – майката на героя. Асен Блатечки и Деян Донков са негови приятели. Емигриралият в САЩ български актьор Башар Рахал е единственият слабак в екипа. Така му се пада, щом е дръзнал да емигрира щастливо. Режисьорът не случайно е оставил образа му максимално безличен и много, много второстепенен персонаж. А можеше той да изиграе успешния бългаски емигрант, а не да се прави на нейтив американец. За разлика от него никому неизвестният американец Франклин Смит изгражда почти библейски, дяволски добър образ на чернокожият американец, който е вечният оптимист. Той е лицето на Америка, което се усмихва с белите си зъби и събужда Слави от вцепенението и студа с думите-„Никога не губи надеждата, млади човече! Тук е Америка!” Всъщност макар и едноплаството като цялостно звучене, Америка е представена изключително добре що се отнася до два от второстепенните персонажи-на тъмнокожия оптимист и червенокожия песимист пророка-индианец. Петя Диманова прави изключителен дебют като автор на музиката. Операторът Емил Христов както винаги поддържа високо вдигната летвата на изобразителната страна на филма.

текст и снимки от Стефан Галибов

TILT= 3:0 за младото българско кино

2011-02-08T09:36:00.000-08:00

Триизмерно студио в малкия джоб

2010-09-26T00:14:00.000-07:00

Любителски свърхкамери и тежки про обективи бяха двете очи на Фотокина 2010

„Един поглед казва повече от хиляди думи”-тази преминала през вековете мъдрост оживя с пълна сила на най-голямото изложение на фототехниката Фотокина 2010 в Кьолн. Всеки образ може да събуди с едно доксоване емоцията на зрителя- като за миг го направи тъжен , спокоен или дори гневен от видяното. Въпреки световната криза или точно в отговор на нея, тазгодишното световно изложение на техника премина с фоейрвеки от нови изобретения. Новостите бяха в две направления – професионално качество , събрано в малки любителски тела и свръхгигантски, тежки обективи за професионалистите. Всъщност вече единственият начин да накараш някого да си купи килограм и половина тежащ фотоапарат са новите почти телескопични възможности на оптиката, с която можеш да стигнеш до нови планети и да заснемеш евентуално какво ядат на Марс или актова фотография от Венера. Светът все повече се превръща в подвластен на новите , компютърно генерирани техники на изображения. Ако до вчера само професионалистите можеха да правят 3Д филми и високодетайлни арт фотографии, от тази есен всеки любител ще може да заснеме своя домашен триизмерен клип с новите модели на Sony, Fuji и Panasonic, които пуснаха компактни фотоапарати, които снимат триизмерни клипове. От Панасоник даже съдадоха сменяем 3Д обектив за своя нов модел Lumix GH2. Добрата новина е, че вече няма нужда от специално оборудване и професионален бекграунд, за да направиш добра панорамна снимка. Функцията панорамно обхождане във високопрецизна резолюция е възможно с новите модели от серията NEX на Сони. Най-малкият дигитален фотоапарат със сменяема оптика и сензор с големината на ДСЛР беше пуснат на пазара още през юли и оттогава се радва на небивал интерес в цял свят като бие всички рекорди по продажби, влизайки в пряк двубой с големите про камери на гигантите Канон и Никон. Никой не си е представял, че ще се стигне дотам професионални фотографи да заменят тежкия апарат с малки на вид като играчки камерки. Организаторите на концерти също ще трябва да променят коренно политиката си относно разрешването на снимане с професионална камера, тъй като дефиницията кое е професионална камера доста се промени. Вече е възможно тя да влезе в малкия, заден джоб и да стане незабележима за зоркия поглед на охраната. На Фотокина бяха представени цели пет нови обектива за NEX 3 и 5, с които освен фотография от високо качество могат да се снимат и прекрасни Full HD филми.
“Да направиш същността на човека видима е най-висшата цел на фотографското изкуство", пише Фридрих Дюренман. На този принцип се развива от години политиката на марката Олимпус, които първи повлякоха крак в модата да се правят професионални фотоапарати с големи матрици в компактни тела със своя невероятно успешен модел PEN. От тази година към семейството на престрашилите се се присъденява и Пентакс с ретро модела Finepix X100. Той излиза в комплект с широкоъгълен 23 милиметров обектив с космическата светлосила F2 за смайващо детайлни снимки дори и при лошо осветление, без да се включва светкавица. При този модел за разлика от конкуренцията светкавицата и визьорът са вградени и не трябва да се купуват отделно. От Пентакс са изкопирали изключително подробно старите модели и дори самоснимачката се включва от ръчен бутон, а не от менютата на дисплея.
Другия писък на новите технологии , който взе връх на Фотокина са 3D образите. В третото измерение вече ще влизат не само холивудските блокбастери, но и домашните клипове „по чехли”. Резулат от новата функция са специално проектираните двуочни обективи, за заснемане на 3 Д образи. От Панасоник представиха 3D обектива си за системата микро 4/3, което означава, че автоматически този обектив ще става и за бъдещо поколение Пенове на Олимпус, със софтуерна опция за 3Д. Фуджи пък дори пуснаха 3Д сапунерка - FinePix Real 3D W3. Тя снима 3D HD видео и снимки при резолюция до 10 мегапиксела. А най-добрата новина е, че дисплея на тази камера е пригоден така, че на него да може да се гледат триизмерни изображения без да трябва да се слагат специални 3D очила. Възможни станаха и панорамните снимки в 3D вариант . Затова заслуга имат Sony. Тази функция е вградена освен в NEX серията и в новите 4 модели ДСЛР камери от серията Алфа-A560, A580, A33 и A55. Дори и речникът на новите думи се обогати с манията по 3Д образа. Световноизвестният производител на оптика Carl Zeiss представи специално приспособление за гледане на 3D видео, наречено 3D cinemizer video eyewear.
Освен, че разширяват възможностите за заснемане, представените нови фотоапарати изземват все по-пълноценно функциите на компютъра. Софтуерни програми вграждат богати набор от функции за постобработка на образа, без той да излиза от камерата. Почти всички производители вече предлагат абстрактни ефекти като рибешко око, пинхол камера, поп-арт филтри.
За най-младите, носени на върха на социалните интернет мрежи също бе помислено. Почти всички модели камери вече съвместяват и функцията с едно натискане на бутона да предават и директно качват снимки във Facebook, YouTube и flickr.
Разбира се не бяха забравени и ДСЛР моделите от среден и любителски клас . Тълпи от хора се тълпяха да пипнат новите излезнаха новите Pentax K , Canon EOS 60D, Nikon D3100 and D7000, Sony a560, a580, a33, a55. Единствените две нови професионални камери на изложението бяха влагоустойчивите Олимпус E-5 и Пентакс K-5, които не блестят с нищо повече от няколко добавени мегапиксела и опция за HD видео.
Минаха времената, когато една единствена снимка беше достатъчна, за да запечати момента. Днес времето се разтегна и фотографията се сглобява от няколко отделни кадъра. Всичко това го могат последните камери на Canon, Fuji, Nikon, Olympus и Ricoh. Всяка отделна снимка улавя с предимство някой аспект на пейзажа. Една се грижи за детайла в светлите части, една за детайла в тъмните, други две се занимават със задния план, осветлението, шума и подобряването на резолюцията. Процесорите работят все по-трескаво, за да сглобятват перфектната снимка от все повече кадри за все по-малко време. Така стана възможно да се създаде апарат с чуствителност до над 100 000 ISO. Новата технология позволява снимки в почти тъмна стая без светкавица . Последното изобретение на фирмата Ricoh е моделът CX4, който предлага опцията “нощен пейзаж”. Новият компактен модел Канон PowerShot S95 има функцията HDR mode,която снима три снимки, всяка една в различна експозиция и после ги слепва в една. Пентакс K-r и K-5 също имат HDR mode. Никон, които са пионери в тази функция, създадена още за модела им Д300 отпреди две години, тази година поставиха HDR функция дори в любителския Coolpix P7000. Новото попълнения от серията Сони Cybershot TX9 отново на принципа на няколкото снимки намалява цветния шум чрез съчетаване на шест отделни снимки в една.
На Фотокина 2010 беше загатната за пръв път следващата революция при фотопаратите. Инжинерите вече разработват възможност за разделяне на визьора и слота за паметта от камерата . Това ще позволи фотографът да се намира на различно място от камерата и да командва дистанционно транферът на данни директно от къщи.
На Фотокина 2010 за първи път всеки можеше да тества личната си камера в специално оборудвано студио и накрая да получи сертификат за нива на шум, цветопредаване и резолюция. В студиото за компютърно генерирани образи (CGI) посетителите сами станаха част от 3Д манипулация. Уъркшопът се водеше под мотото „ Как се раждат образите на екрана”. Идеята беше да се покаже как фантазиите стават свръх – осезаеми и реалистични чрез програми за 3 Д компютърно моделиране на изображения. Етапите по изскристализирането на крайния компютърно генериран образ включваха първо създаване на полигонен модел от реално съществуващ човек или предмет, които биваха заснети от всички ъгли с най-новите видео и фотокамери, а след това всичко това се наслагваше върху предварително подготвени подложки от фонове и втори планове.
Месеци преди началото на изложението бяха активизирани и феновете на глобалните социални мрежи. Специална платформа за споделяне на снимки по интернет , обедини стотици хиляди хора пред компютрите им да разсъждават чрез образи над мотото „ Предизвикателсвото да улавяш образи”. Всеки може да участва със своя фотография, видео или дори текст по темата. Накрая всички гласуваха за най-добрите произведения и събралите най-много точки получиха професионални камери на водещи марки за награда. Най успешни станаха сериите от Лайфстайл, Портретна и Травел фотография. Една от големите награди беше и пътуване до екзотична дестинация в компанията на професионален травел фотограф.
В творческата и артистична част на Фотокина по традиция бяха подредени изложби на топ фотографите. Красотата на природата показаха италиянските фотографи Марко Антонини и Алесандро Груца. Марко изследва поведението на ято диво лебеди, Алесандро показва прелестите на Цион Нешънъл парк в Юта.
“Каменното сърце на света” е тема на изложбата на Георг Тапейнер. Пейзажите са от района на Доломитите част от световното наследство на ЮНЕСКО. Серията от 50 фотографии са представени от Нешънъл Джиографик Германия.
Добрият фотограф може да разкрие в дълбочина вътрешния живот на индивида, да впечатли другите хора, да създава мостове между различните култури и да показва светът отвъд неговите видими граници. В своето трогващо и завладяващо фотоесе „Време на заем” финският фотограф Хенрик Малмстрьом показна по деликатен и тих начин последните месеци на своята сестра Мая и борбата й с рака.
Фотокина 2010 отдаде почитта си на известният японски майстор на обектива Масая Накамура. Авторът е известен с черно-бялата си актова фотография.
Едгар Сакайон от Световната VR(virtual reality) Фотографска Асоциация показа експозицията “Отвъд очевидното” снимките са на археологически и природни обекти част от Световното наследство UNESCO в Гватемала. Необичайното в тези фотографии е използването на широко-форматна камера и инфраред, трилинеарен скенер. Резултатът са мистически образи, които са предадени с изключителна свръхреалистична детайлност.

от Стефан Галибов

Лостове от дървета, дух от каменни плочи

2010-08-22T05:02:00.000-07:00

Горски фитнес край кортовете на Академик събира половин София

текст и снимки-Стефан Галибов

Скрито от градската какафония, в най-дълбоката сянка сред дърветата до кортовете на Академик, се намира едно по-особено място за упражнения. Различното тук е, че за основа на лостовете служат 20 метрови борове, а улични каменни плочи променят конфигурацията си в зависимост от изпълняваното упражнение. Компания ти правят катерици и сойки, които често те замерят с шишарки и клони. Добрата локация превръща мястото в незаменимо за хората тръгнали пеша или на колело за работа. То се намира на кръстопътя между Ситняково- Интерпред от Север на Юг и по маршрута Плиска-Орлов мост по направлението Изток-Запад. През лятото е прохладно, през зимата закътано и топло. Веднъж опитал от „горския” фитнес, човек забравя за прашните и потни зали. Тук дробовете се разширяват и пълнят с чист въздух както никъде другаде в София. Дори и да не са се засичали, хората винаги се поздравяват, също като в планината. Някои идват на колелета, други тичешком, трети в официални костюми на път за работа. Освен това за разлика от повечето фитнес зали, тук никой няма да те гледа накриво, ако вземеш детето или кучето си. Повечето фенове на мястото идват поне два пъти седмично не само, за да се раздвижат, но и за да си поговорят. Напоследък в града все по-популярен става стрийт фитнеса /свободни упражнения без тежести на лостове, успоредки, детски катерушки и пейки/. Важното е да включиш въображението си и да виждаш навсякъде възможности за спорт. Можеш да се набереш на парапет не по- зле отколкото на лост. Другото необходимо умение е да пригаждаш градската среда както тук в парка някой е видял в дърветата възможност за лостове. Някой даже си записват прилежно в тетрадка точния брой набирания. Инструкторът по капоейра Жоро обича да прави между сериите и по някое друго превъртане на земята. Сутринта е на активно работещите любители на усамотението. 30 годишен адвокат-гъзар, работещ към ДАНС има договор за конфеденциалност и не дава да бъде сниман. Затова пък обича да говори. Идва 2-3 пъти седмично от 15 години. Само ако е бил на парти вечерта, пропуска тренировката на следващия ден. „Тук има доста фитнес маниаци. Обаче идват и разни съмнителни типове със шлифери, които дебнат жените. Освен на спортистите открай време районът е известен и като свърталище на ехсибиционистите. Майка ми не смее да мине оттук”. В синхрон, на байкове пристига и двойка влюбени на около 40 години. Идват поне три пъти седмично, когато не са по планински маршрути. Мъжът прави набирани и кофички, а дамата най-вече коремни преси и компания. Лостовете са на път за работа и за китайският дипломат Ху Хай от Пекин . Той е на 50 години, но уменията му по У-Шу и Тай Чи го подържат бодър и гъвкав като на 20. След бърза серия от 20 набирания, китаецът без да е загубил ни най-малко дъха си се разговаря на руски. Живее на бул. „Джеймс Баучер” и оттук му минава пътя за посолството. Върви всеки ден пеша до работата за здраве през парка. И едни път забелязл мястото. „Има много българска младеж и реших и аз спира и прави упражнения. Искам и аз прави такива големи мускули като българи”. Хай е впечатлен колко яки и издръжливи са софиянци. Обяснява, че и в Китай имат силни традиции в спорта. Още от гимназията всички редовно се занимават с някакво бойно изкуство или гимнастика. Това се прави за най-вече за здраве, не за война”. Ранобудните птици се примолват на Ху Хай да покаже някоя бойна китайска стъпка. Тогава изведнъж сякаш влизаме във филм с Брус Лий. Открай време на лостовете могат да бъдат засечени да ритат боровете до посиняване и пълен припадък много шампиони по бойни изкуства във всякакви категории и стилове. Запознати даже се изпускат, че през уикенда тук може да се срещне шампиона Кубрат Пулев. Когато не се поти на спаринг в залата, 18 годишнният национален шампион по киокушинкай предпочита да се набира в парка. Идва от малко повече от една година.Боксьорчето пък е на 26 години и тренира на метода на Мечо Пух „Колкото повече,толкова повече”. Идва от 13 годишен, защото му е удобно, живее наблизо. Не би сменил мястото за нищо на света-„Тихо е, спокойно е, удобно е и чисто!”, рядкост за София. Иначе ходи и на бокс при Нефата и Бойко почти всеки ден от 18 до 19 на стадион Академик. Боксьорчето познава хора на по 50-60 години, които идват тук откакто са били малки. Когато започнал да идва, успоредката още я нямало, а лостът бил на други два бора. Олег е бивш републикански шампион по шотокан от 1991г. Днес е на 50 години и помни, че идва тук поне от 30 г. След като прекратил състезателната дейностт вече тренира само за кеф. „Това място е точно за кеф направено!” Тук Олег изпълнява и бойни кати от шотокан. „Спортът с резултати колкото дава, толкова и взима. Вече съм само планинар, ловец и плувец”. Като дългогодишен посетил, Олег разказва историята на съораженията. „Знам, че лостовете са били тук и по-рано, макар и в различни конфигурации. Тази успоредка я докарахме ние, пейките също ние сме си ги правили”. Когато не е в парка, Олег ходи да плува из близките водоеми. Понеже не обича басеините. Оказва се, че в границите на София може и да се плува в истинско езеро. Най-известното е малкото езеро в Дружба 2. Всеки следобед на долната му страна се събира една компания от 6-7 човека. „Гоним се с полицията, която варди да няма къпещи се. Дебнем ги да си тръгнат и веднага във водата”. Оказва, се че в България и да искаш да се удавиш не е никак проста работа – трябва да имаш издадено разрешение. „Миналата година за една бройка щяха да ме затворят, за това че съм плувал. Само гледат да ограничават свободата на хората.” Въпреки че е неохраняемо и хората казват, че е мръсно, езерото в Дружба стада най-много от бича на останалата българска природа- пластмасови отпадъци, чашки и бутилки, иначе самата вода е чиста. „Това опира до културата и до възпитанието на хората, които си ги изхвърлят. Приятелите все ме питат не ми ли е неприятно да плувам сред чашките, а пък аз отвръщам, че аз само плувам, а те си пият кафето от тях.” Ако има повече време Олег отскача до язовира на Богровс или на Бакърдере, преди отбивката за Ихтиман. Последното е около два километра е в диаметър. „През седмицата почти няма рибари и е супер за плуване. Диканя също много добро място”.
Сред най-атрактивните постоянни персонжи на лостовете в гората е и 66 годишен руснак, майстор на спорта по борба свобеден стил. „От Москва съм, но завърших медицина тук и останах”. От 1982 година той няма пропуснат и един ден, без тренировка тук. Обикновенно тренира по потник, за да му се вижда бицепса. В момента работи като спортен лекар. Въпреки напредналата възраст, тялото му още е супер стегнато. До 33 годишна възраст е бил активен състезател. После продължил като треньор в ЦСКА. Днес води детски спортни групи към частен клуб. „Предпочитам да съм навън. Моят тренажор е там до дървото. По-добре да се занимаваш със себеподонби, отколкото да се набиваш там, където няма да ти е комфортно”.
Освен отдавнашите фенове, горския фитнес си има и новобранци. 28 годишен колоездач го открива след като си счупил лакътя. „Наложи се да оставя за малко колело. Сега тук отново влизам във форма”. Напоследък идват и доста студенти. Тони е на 21 години и учи в СУ. От това лято започва да тренира тук. Открил мястото на връщане от факултет, който се намира наблизо. „Минавах през гората, когато случайно видях момчетата да се набират . И на мен ми се прииска и се спрях за едно - две упражнения”. От този ден Тони започва да идва около 2-3 пъти седмично за по 1 час. „Аз съм по сутрините, по свежо и прохладно е . Като приключа тук тичам в гората още малко и това ми стига”.
Баскетболистчето е на 21 години и също е студент. От 7 години тренира баскетбол на стадион Българска армия. Открива мястото покрай тренировките, които правят в прака. „Треньорът ни водеше лятото да тичаме тук. Откакто научих това място, вече не стъпвам във фитнес зала” . Момчето идва през ден, а тренировката му продължава максимум по 1 час. Обича за идва вечер към 20 часа, за да среща повече хора. „Тогава е най-хубаво, защото е най-хладно. Въпреки жегата понякога идва и през деня. „По-добре да съм тук в парка, отколкото да се пека на бетона в центъра”.
В парка покрай тренировките протичат и много свалки. Заварвам двама студенти от Техническия университет да омайват млада девойка, която също е дошла да прави набирания и да потича. „На 20 години сме и по цял ден сме на лекции. Сега през лятото скитаме насам-натам. Не сме с много идеални фигури и затова решихме да дойдем тук малко да потренираме сега през лятото, когато сме по-свободни и нямаме лекции”. Мястото в парка им е препоръчано от приятел. „ Оказа се, че тук има много повече въздух от колкото по лостовете в училищата, където ходехме преди. Харесва ни и че вечер се събират повечко народ. По-малко от трима човека, тук няма как да видиш и през останалата част от деня. Харесва ни, че идват всякакви хора- виждали сме и дядовци, които могат да те шашнат с перфектни и много силни тела”.
Пълна опозиция на жадните за социални контакти студенти е 33 годишният дъновист-планинар, който работи като администратор в хотел. Идва всяка сутрин преди работа. „Това ми е като енергиен допинг!” Харесва му да идва сутрин, защото е най-спокойно. „Ако дойдете след обяд, тук има страшно много хора и трябва много да се изчаква за всяко упражнение. Аз съм си малко аматьор. Правя предимно набирания, кофички на успоредката”. Открил мястото преди 7-8 години. Дъновистът е фен и на йогата, а често комбинира набиранията с паневритмия. Поляната, където се събира Бялото братство е съвсем наблизо. „Там е много хубаво и много заредено с енергия място, също като тук”.
Барманчето идва почти всеки ден . От 4 до 6 пъти седмично задължително за по 40 минути. Неговото преди работа всъщнсост е вечер. „Сутрин трудно бих станал с моята работа”. Барманчето не пропуска и през зимата. „Трябва много голяма буря да излезе, за да пропусна тренировка. Преди ходех и на бокс. Смятам отново да започна”.

откриване на изложбата на Лиляна Караджова

2010-07-27T13:33:00.000-07:00

Лондон е в градинката зад НДК

2010-06-19T00:52:00.000-07:00

Точно на залез слънце градинката зад НДК се изпълни с шарени и ексцентрично облечени младежи. На паркинга беше паркирал типичния за Лондон „дабъл декер” автобус. За по-пълно потапяне в атмосферата на тематичните партита на Beefeater London Dress Code помагаше и емблематичната лондонска червената телефонна кабина. След като ни преведоха през брит стила от 60 и 70-те студентите на Ива Шатц от Художествената академия подхванаха ню уейв и ню романтик стиловете. Младежите, които пристигаха на групички бяха претършували преди това гардероба на родителите си, за да си помогнат в пренасянето в 80-те. Гримът им беше пищен, а прическите-шармантни. Още от самото начало партито обещаваше да е невероятно живо. Сред публиката се забелязваше видимо удоволстие от свежия въздух, примесен с ухание на цветя и божествена гледка към вече раззеленилата се Витоша. Партита на открито винаги са заредени с невероятна атмосфера. Първи на купона пристигнаха светския лъв Евгени Минчев и американският посланник. Гостите посрещаше от пулта младата и чаровна диджейка Деси Меси. От двете страни на все още празната сцена за ревюто бяха разположени импровизирани барове. Там светкавично се извиха дълги опашки за невероятните коктейли с джин на Тим Стоунс. Той беше пристигнал от Лондон специално за случая. Преди да започне ревюто, сцената беше изпробвана от група малчугани, които дефилираха със световноизвестната куул походка„Тичай да ме хванеш!” , която е популярна най-вече в невръстните среди и обикновенно се практикува по детските площадки. Упорито се изчака да се стъмни хубаво, за да може моделите да бъдат осветявани от специални прожектори. С тяхна помощ щеше да се пресъздаде атмосферата на големите рок и поп концерти от 80-те. Когато и последните лъчи на разгорещилото се слънце утихнаха, на специалния подиум с декор на лондонска улица, се развихри бясно парти. Предизвикателно облечени в духа на 80-те, манекенките и манекените се почувстваха освободени да влязат в ролята на своите разкрепостени до крайност поп идоли. Студентите от НХА представиха 30 модела в силуети, материи и цветове, характерни за стиловете на 80-те. Съчетанието беше от естествени материи много памук и коприна, малко лен и студена вълна. Цветовете експлоадираха в червено, тъмносиньо, цикламено и електриково. Имаше много интересни комбинации от черно и бяло райе. Още по време на ревюто от терасата на Culture beat клуб на гостите вече махаше лондонската дизайнерка и диджей Пам Хог. След като се изкефи на перфектната колекция дрехи, Пам се зае да дигне адреналина на публиката до крайна степен. Родената и отрасла в Шотландия шантавелка пое музиката на пулта. Нейният стил на миксиране взриви тълпата, част от която се вживя в ролята на модели и превзе подиума с крясъци и ню уейв кълчене. По-късно част от гостите последваха Пам Хог в Culture beat, а останалите продължиха купона на място под миксовете на завърналата се диджей Деси Меси.
Името на Пам Хог нашумява още с пръвите й колекции през 80-те. Клиенти й стават кралиците на поп и рок музиката на Острова. Днес шантавата и ексцентрична блондинка е сред най-известните дизайнерки на клубно облекло и създава дрехи за звезди като Кайли Миноуг, Риана и Лейди Гага.

стефан ГАЛИБОВ

БАЗА за награди

2010-06-15T09:35:00.000-07:00

Изложбата на номинираните е от 15 до 18 юли в СГХГ

За трета поредна година предстои връчването на наградата за млад автор в областта на съвременното изкуство БАЗА. През 2010 бяха номинирани седем от общо 35 кандидати. Това са Антон Терзиев, Викенти Комитски, Орлин Неделчев, Райчо Станев, Светлана Мирчева, Стефания Батоева и HR-Stamenov.
Наградата съществува като част от международна мрежа от награди в различни страни в Централна и Източна Европа (YVAA), основана през 1990 г. и менажирана от International Studio and Curatorial Program (ISCP), Ню Йорк. Включването на България през 2008 г. е по инициатива на Мария Василева, а управлението на наградата е поето от Института за съвременно изкуство София. Изложбата на номинираните се провежда в СГХГ. Наградата е стипендия, шестседмичен престой в Ню Йорк и самостоятелна изложба в галерията на ИСИ София.
През октомври-ноември 2009, първият носител на БАЗА Рада Букова, реализира самостоятелната изложба STILL LIFE ...останалото е мъгла и вятър в Галерия ИСИ, а в началото на тази година Самуил Стоянов, носител на БАЗА за 2009 г., проведе успешно своята резиденция в
Ню Йорк. Изборът се определя главно въз основа на осъществени
проекти, а за крайния резултат голямо значение има и представянето в самата изложба. Тази година номинираните работят предимно върху нови проекти, реализирани специално по този повод, както и върху развитието на вече показвани произведения предимно обекти, видео и инсталации. През 2010 членове на журито са: Яра Бубнова, Лъчезар Бояджиев, Надежда Олег Ляхова, Рене Беекман и Даниела
Радева.
текст и снимки Стефан Галибов

Актьори като мерцедеси и железен режисьор

2010-06-15T08:55:00.000-07:00

В новия бг сериал Илка Зафирова е дърта хипарка, Николай Урумов-префинен коцкар, а Филип Зидаров - охранител сваляч

След като шампанското гръмна, някой от екипа се провиква:”Погледнете стоките, много са добри и са намалени!”
Декорът е свръхреалистично копие на класическите български магазини “Втора употреба”. Почти ти идва наистина да пробваш някоя дреха. Но тогава изведнъж виждаш камерите, суетящите се наоколо оператори, режисьори и актьори. Намираме на снимачната площадка на пилотния епизод от новия комедиен сериал на БНТ “Секънд хенд”. Проектът е спечелил конкурс за първите шест серии. Първата ще е готова още до края на месеца. Предстои заснемането на още пет епизода. Филмът е по оригинална идея и сценарий на режисьора Григор Лефтеров. Проектът е авторски и е с доста дълга история. Той от няколко години мисли как да изглежда сюжета на един добър български ситком. За да се вдъхновява режисьорът изследва под лупа и анализира своите любими западни образци “Приятели” и “Всички обичат Реймънд”. “Животът на всеки човек може да заприлича на “Секънд хенд”. Режисьорът иска неговия сериал да е контрапункта на мрачното българско ежедневие, в което черното преобладава. “Ситкомът за мен е нещо много интересно като жанр, защото няма друг вариант, при който да се синтезира смях през 7-8 секунди”.
Лефтеров неслучайно е избрал действието да се развива в магазин “Втора ръка”. “В годините на демокрацията, този род магазини се превърнаха в българска традиция. Това е може би най -разпространената верига магазини в България. Втора ръка са всички онези заместители на истинският живот, на истинските чувства. Това ни е нужно, тъй като целият останал живот в България, който всеки ден научаваме от вестниците и новините, е един вид ситуационна трагедия, която трябва да бъде компенсирана по някакъв начин”, каза Лефтеров.
Освен добрия диалог, актьорският състав е другата много важна съставка, за да се забърка истински добра телевизионна ситуационна комедия. “ Избрал съм шест актьори, които могат всичко. Те са направо като мерцедеси”, казва Лефтеров.
Илка Зафирова е най-изкушена от ролята си и докато останалите актьори почиват за следващата сцена, тя преравя дрехите по закачалките. Въпросите само временно спират мисловния поток на актрисата-звяр. “Мисля, че не само дрехите са втора употреба. Много неща у нас са втора употреба. Цялата ни държава е втора употреба, което е много жалко. Ролята ми е на касиерка в секънд хенд Грета, поради напредналата си възраст. Образът е на жена, която се бори да оцелява. Общуването с млади хора я зарежда. Припомня си доброто славно време, когато е вършяла като хипарка по морето. Хубавото е, че успях да вградя моето собствено чувство за хумор в образа на касиерката”, разказва Илка и отново се захваща да пренарежда дрехите.

Наконтен по последна парижка мода и с изтънчен мустак, пред вратите на импровизирания “Секънд хенд” се върти управителят Жорж. Николай Урумов е усвоил перфектната походка на един стар коцкар с мечта да е моделиер. “Аз съм собственикът на магазина- един човек, който голямата му мъка и болка е, че няма своя модна линия и свой фирмен магазин на някой от прочутите парижки или милански булеварди. Възможностите му са опряли само до магазин за дрехи Втора употреба. А поведението му е като на големите моделиери, като на големите звезди в топ бранша. Той се държи като Кавали. От там идват нелепите и несъстоятелни моменти. Той е доста маниакалени суетен, префърцунен. И това е много благодатно за осмиване от страна на останалите колеги. На тази основа сценарият предлага доста добре написани комедийни ситуации, диалогът е доста сдържан и силен и аз съм доволен от ролята си”, сподели Урумов.
Според него режисьорът е доста подготвен, нещо рядко срещано в България. “Добре е, че всичко му е ясно, не е необходимо в момента да го търси и измисля. Той го е видял този филм вече в главата си. Аз самият се явих на кастинг за ролята преди година и половина”.

Филип Аврамов се е барнал в секси ризка хавайка и прическа ала Елвис. Той е в ролята на най-комплексната личност в магазина. Едновременно охрана, общ работник и шофьор в магазина. Аврамов признава, че сам обича да пазарува в магазини “Втора ръка” и от там си е купил доста хубави дрешки, сред които любимо му е шикарско кожено яке.
“Хареса ми, че моята роля е на земен човек, не е измислен образ, нищо дребно не му е чуждо. При такъв тип хора, порвоначалното впечатление е нещо много важно. Образът е освен смешен и много сериозен, защото хумор се прави трудно. Работил съм с голяма част от колегите. Готини хора са, мацки имаме с дълги крака. На мнение съм, че българското трябва да се подкрепя, тъй като сме толкова малка държава, толкова малко хора, че е глупаво да се караме.
Не съм го гледал много, но не искам като някой хора да плюя конкуренцията. Затова ще кажа, че “Стъклен дом” ми седи много добре на екран”, разказа Аврамов, който с нетърпание изчаква края на театралния сезон, за да се отдаде на почивката, тази година той ще отпуска на дивия плаж на Иракли.

Достойна съперница на Луиза Григорова от “Стъклен дом” е красавицата с дълги крака Гергана Данданова. Тя играе продавачка на около 25 години, с психологическо образование. “Харесах крайността на Ева, защото тя е завършила психология и както много хора в България, не може да се реализира в професията и започва работа като нещо съвсем различно. Сценарият е наистина много реалистичен и предлага изключително нелепи и смешни ситуации, които е невъзможно да не ти се случат днес в България. Разбира се моята продавачка не може дза загърби интелектуалните си интереси и веднъж постъпила на работа в магазина започва да занимава всички наоколо с елитарни неща, да им развива философски теми например. Когато се среща с първия клиент, започва да го увещава да си купи една блуза, на която има елементи и символи от народния фолклор. Всички я смятат за един вид откачалка. При мен фразите са по-напушени, по нетипични, което прави ситуациите особено комични, имайки предвид къде се намираме –в магазин “Втора употреба”. По този начин се бият характерите с другите герои. между мен и другата продвачка има някакво скрито противопоставяне. Тя е съвсем различна-земен човек, момиче за всичко и с поп-фолк визия. Но винаги на финала на епизода двете си оправят взаимоотношенията и всичко завършва положително”.

Текст и снимки Стефан ГАЛИБОВ

Рисувам само, ако почувствам човека

2010-06-14T02:31:00.000-07:00

Милионерът Зенг Фанжи не обича да говори за личния си живот

Китаецът, роден през1964 година, е един от най-успешните модерни творци напоследък, покорявайки всяка културна столица, през която мине. Сред градовете-фенове на Зенг са Ню Йорк, Барселона, Париж, Пекин, Берлин, Бон, Сингапур, Болоня, Хонг Конг и още много.
В изложбата в Национална художествена галерия, от общо 17 картини на художника, няма нито една с цена под 500 000 долара. Вероятно това е и една от причините събитието да привлече едни от най-богатите хора на Европа - принц Николай Гръцки, фотографът на Мерилин Монро - Лари Шилър, Дилан Джоунс, Браян Фери и така нататък.

В същността си той е много скромен. Пази вътрешните си преживявания и не обича да споделя и разкрива подробности от живота си. Мястото, където се отпуска и издава тайните си е платното. Зенг Фанжи е най-скъпо продаваният китайски художник. Парите обаче не са го променили и не са изместили истинския му център - страстта да създава изкуство, заради самото изкуство. И днес, въпреки изключително високите цени - над 500 хиляди долара за картина- Зен не продава всичките си картини. “Част от платната са дълбоко лични, интимни и затова си ги държа вкъщи”, казва художника.
“Изключително затворен човек съм и затова имам силна вътрешна необходимост да рисувам. Чрез картините си изразявам най-дълбоката си емоционална същност”, признава модерния експресионист от Китай. Зен смята, че парите не могат да променят истинския творец и са само следствие от неговото всецялостно отдаване на изкуството. “Изкуството е една много голяма сила, защото кара човек да преосмисля живота си и да се развива. В картините си пресъздавам целия процес на съзряване и порастване. И всичко, което му се е случило досега е отразено по някакъв начин на платното. Техниките се променят с промяната на психологията на художника, а тя черпи от реалния живот”.
Страстта на Зен към четката започва още от ранните детски години, когато е живял в изключителна бедност. В гимназията се научил да рисува по класическата западна техника с четка. Чак по-късно, когато го приели в академията решил, че е готов да започне с експериментите. В квартала, където живеел със семейството си през 60-те години, единствената тоалетна била в близката болница. Затова като всички останали деца и той често се отбивал там, по нужда. В една от творбите си е запечатал ранния и раним детски спомен от видяното. Зен е успял да предаде много точно с разтичащата се червена боя, емоцията от ужасите на човешкото страдание. “Хората на 60-те години преминахме през доста изпитания, но това ни даде много сила и важен опит. Изпитанията са изключително важни за един творец, но въпреки тях не смятам, че човек се променя в същността си.”

За софийската си изложба художникът се е подготвял дълго време. За първи път дошъл още миналата зима. През лятото София повече му харесва. “Усетих много дълбоко всичките тези цветя, дървета и зеленина. Като се върна у дома непременно ще нарисувам картината от тези емоции”. С настоящата си изложба Зен държи да разкаже на българина за Китай и промените на цяло едно поколение. Водело го желанието да покаже на българската публика различни периоди в своята кариера и в цялото китайско общество. Независимо от световните си успехи и матералната си обеспеченост, Зен се гордее, че останал да живее в една просперираща страна, която все повече се отваря към външния свят и култури. “Страх ме е, че ако се отделя за по-дълго време от своите корени, ще загубя истинската си същност и няма да мога да рисувам. Пък и вече е лесно и ние китайците да пътуваме по света”, радва се художникът, надминал по цени дори легендата Деймиън Хърст. Въпреки натрупаното богатство и слава, Зен не се е надул и все още рисува и портрети на приятели и съседи. “Принципът ми е да имам някакво вътрешнто усещане за човека, да го усетя емоционално иначе не мога да го рисувам. Не виждам смисъл само във външно пресъздаване на действителността,без да съм проникнал и усетил нещата в дълбочина. Смятам, че само когато творецът наистина харесва живота, и го живее,може да предаде емоцията му”.

За да си помага в рисуването, пък и от страст към документа, Зен колекционира фотографии. При многобройните си пътувания самият той запечатва впечатленията си с фотокамера, за да може по-късно като се прибере да си помогне за картините. Обича Европа, заради богатия културен живот. Харесва му да се губи из музеите на Стария континент, да черпи вдъхновение от творбите на други автори.

Една от многобройните особености на Зен е, че не обича да поставя заглавия под всичките си картини. “Понякога е нужно да се остави свобода на зрителя да интерпретира творбата и думите само пречат”. Китйският художник е изключмително лаконичен и пести изреченията си като златни монети. Харесва големия формат, заради по-силното му въздействие в музеи и галерии. Харесва и малкия формат, но смята, че там силата идва от концентрацията на емоция и образ.
Едно от най-дискутираните платна на Зен е на чифт черни обувки. Това е често срещана тема в модерното изкуство и всеки художник показва техниката си, експериментирайки с обувките.

Стефан ГАЛИБОВ

Вечер на двойките и задушевните разговори за изкуство

2010-06-12T00:08:00.000-07:00

С много топли чувства и обиграна доза светско позиране световноизвестната Ел Макферсън-тялото се появи с мъжа си милионера Тим Джефрис на престижното арт парти в Националната галериая за чуждестранно изкуство. Манекенката беше сред малцината чужди знаменитости, които се спряха да разгледат по-обстойно картините на Зенг Фанжи. Тя не пропусна и светската част и откликна на желанието на половината високопоставени мъже в залата да бъдат снимани в нейната компания. Пръв се възползва от идването й японският посланник в София. Макферсън беше най-чаканата атракция и за фоторепортерите, които веднага й се лепнаха и я следваха неотлъчно. Въпреки непрестанно бляскащите насреща светкавици, неувяхващата красавица не се измори да се усмихва и не показа дори капка раздразнение или изнервеност. Тя се движеше из залите на галерията с осанката на холивудска газела и стъпваше сякаш по червения килим в Кан. Ел Макферсън и мъжът й бяха едни от най-добре облечените на бляскавото парти. Макферсън разходи шармантна червена рокля и дизайнерско златно украшение на врата. Мъжът й не остана по-назад и показа ненатрапчив и леко спортен тъмен костюм. Фотографката Ани Лейбовиц се появи в леко бойна крачка в галерията. За арт излъчването й допринасяше авангардно черно сако в стил Ню Йоркска художничка. Фотографката се усмихваше строго изпод ефектни очила с прозрачни стъкла. След като представи на приятелите си новата си половинка – предизвикателна млада блондинка, Ани потъна изцяло в разговори за изкуство. Малко преди официалното откриване топ фотографката се спря да обсъди изложбата с българския си колега Иво Хаджимишев. От топлия разговор с много жестикулиране личеше, че двамата се познават отдавна и често се срещат в различни точки на планетата. Още с първата си поява, американката предизвика силния интерес на репортерите, които веднага се скупчиха да я снимат. По едно време Ан не издържа и извади от чантата си малък фотоапарат Canon G11. Сега вече и тя имаше вярното оръжие в ръцете си и можеше да го насочи срещу снимащите я. Иво Хаджимишев не пропусна възможността да сподели новите си проекти и с фотографа на Мерилин Монро.
Под ръка пристигна и друга светска двойка певицата Теди Кацарова и актьорът Бахар Рахал. Двамата грееха от щастие и не се притесняваха да се спират често пред камерите на фоторепортерите. Желанието им беше да демонстрират романтичната си любовна връзка.
Художникът Греди Асса и съпругата му също присъстваха на партито по отриването. Българинът беше дошъл да види картините на китайския си колега. Колекционерът Боян Радев също им обърна внимание и се чудеше дали ще му направят отстъпка в цената, за да прибави и картина на Зен Фанжи към прочутата си арт колекция си. Част от нея също можеше да се види в залите на Галерията за чуждестранно изкуство по време на откриването на изложбата на китаеца.
Медийният звяр Мартин Захариев се появи в компанията на известна българска психоложка. Той беше дойшъл да уважи приятеля си и организатор на изложбата бизнесменът Спас Русев. Към компанията им скоро се присъдиниха Милен Велчев и брат му. Така почти се събраха хората от онази, прочута скандална снимка на яхтата на Русев в Монако по време на Царското управление.
След като церемонията по откриването приключи многобройните гости още дълго се точеха в шеги и закачки към вечерята в тяхна чест във Военния клуб. Някой не пропуснаха да дадат автограф на верните си фенове, които упорито ги изчакаха пред входа на галерията.
текст и снимки Стефан ГАЛИБОВ

Приказки от Холандия Х)амстердам превзема центъра на София

2010-06-05T03:56:00.000-07:00

Живо изкуство измества „София дизайн уийк”

Докато в художествената академия течеше тежкарския купон по откриването на „София Дизайн уийк” на ъгъла на Раковски и Иван Вазов млади момчета и момичета, преобразени като принцеси и коминочистачи спираха такситата по улицата и чертаеха първия „Жив музей” в София.
Бългаският писател на фентъзи Васил Тучков и неговите приятели успяха да „резервират” красивата, червена сграда на БДЖ срещу къщата на Иван Вазов. В обстановка на ремонт реалност и фантазия се предизвикваха един друг с оживяли карти за игра, подскачащи бели зайци и много велосипеди и фотография. Експонатите се рахождаха сред публиката и сееха провокация след провокация. Инсталацията Х)амстердам на живеещия зад граница 24 годишен Тучков показа как се прави истински дизайн на градската среда. Акцията измести вниманието на арт общонста от претендиращото за арт излъчване паралелното събитие, което не предлагаше нищо повече от твърд алкохол и висока музика.
Вместо това истинските артисти замесиха една вълшебна приказка за котки, хамстери, летящи къщи и колела. Концепцията да се покаже пулсиращото ъндърграунд сърце на холандската столица е реализирана от Тучков в съучастничество с организацията Feelme Crew. Основен спонсор е водка Абсолют. Неслучайно беше избрана стара сграда, която е в състояние на ремонт. Така максимално се постига ефекта на модерното западно течение скуот. То беше измислено от млади хора с хипарски дух, които завладяват изоставени сгради в центъра на европейските столици и ги одухотворяват с неповторимото си присъствие. За целта пространството на бъдещия ресторант на улица „Раковски” беше организирано по подобие на амстердамска улица. По стените висяха фотографии на типични сгради, а под тях си почиваха истински велосипеди-един от символите на града. Във вътрешните помещения, определени за кухни бяха разположени живите инсталации. В една от стаите гейши, маскирани като дама купа и дама пика седяха, скръстили дълги бедра и омайваха с погледи посетителите. Червената лампа на земята придаваше усещане за типичната улица на червените фенери в Амстердам.
В друго помещение брадясало хипи и неговите жени пушеха от наргиле, излегнати върху дюшеци направо на земята. На входа на помещението бяха сложени две пресечени на кръст ограничителни ленти, които символизираха забранителен знак. Някой се беше опитал да забрани истинския живот като превърне хората в обекти. Нямаше абсолютно никакъв шанс да успее. Истинските хората винаги щяха да стоят над забранителните знаци. „Живият музей” на Тучков продължаваше с улични музиканти и ферма за магически зайци, чиито ограждения лесно можеха да бъдат прескочени. Малки момиченца, облечени като принцеси влизаха в инсталацията и публиката се превръщаше в живо изкуство. Living Museum беше официално открита от професор Георги Лозанов. Из наподобяващите амстердамски улици стаи можеха да се видят любопитни директори на театри и издателства, журналисти на водещи медии и много артисти, които бяха предпочели да видят различното и наистина арт събитие Х)амстердам, вместо да отидат да снобареят в двора на Художествената академия.
Името на Васил Тучков никак не е случайно. Той нашумя през 2004 година, когато беше все още ученик с дебютната си книга "Да надбягаш съдбата". Романът бързо предизвика голям интерес не само в България. На панаира на книгата във Франфурт българският издател Йордан Антов от "Бард"получи предложения за откупуване на правата от страна на английското издателство "Орион" и американските агенциите "Вицинанца" и "Спектрум".

Стефан ГАЛИБОВ

Роди се Другият музей!

2010-06-05T03:50:00.000-07:00

Грандиозна изложба на частни колекционери показват в Националната галерия за чуждестранно изкуство

След скандала с бруталното полицейско нахлуване по време на столичен търг за произведения на изкуството, хората от гилдията са в пълно неведение и шок относно бъдещето на колекционерството в България. За да се излезе от тежката ситуация жизнено необходимо е собствениците на културни ценности да не се страхуват да показват своите колекции на светло, пред широката публика. В отговор на желанието на държавата да спре с неясен закон и без това скромния и задъхващ се пазар на изкуство у нас българските частни колекционери се обединиха и подготвиха грандиозна изложба. Тя се открива днес от 18 часа в Националната галерия за чуждестранно изкуство. Голямата новина е, че за пръв път се прави толкова голяма изложба само от частни експонати. Куратори на експозицията са акад. Светлин Русев и проф. Иван Маразов.
„В настоящия момент уредбата, която трябва да определя кое е културна ценност и кое не е абсолютно неясна. Самият закон е написан така, че да позволява доста крайни тълкувания. Това открива възможността за пълен произвол и липса на обективна логика”, каза председателят на Съюза на колекционерите в България проф.Валери Стефанов по повод проваления търг на произведения на изкуството, организиран от Игор Марковски.
Скандалът откри дълбоките рани в пазара и сърханението на културни ценности в България.
Изложбата „Другият музей” се опитва да лекува създалото се напрежение. В продължение на две седмици обществеността ще има възможност да се запознае с изключително ценни и интересни културни артефакти, които досега оставаха скрити за широката публика.
Заглавието на изложбата е повече от знаково и също подсказва не малко за критичното състояние, при което се съхранява културната история на България. „Другият музей” ще се опита да измери пулса изобщо на музейното дело у нас. Защото за никого не е тайна, че по-голямата част от ценните образци на родното изкуство и археология се намират именно в частни ръце. Освен това се оказва, че в повечето случаи частниците се справят доста по-добре със съхранението от големите музеи и галерии, където твърде често се случва хранилища и депа да подгизват и тънат в мухъл. Изложбата иска да пребори насаденият изкуствено и преднамерено страх и хаос от провеждане на открити публични търгове. Алтернативата е тези произведения да се продават, както досега ставаше - на тъмно под масата и в повечето случаи зад гранца, където стигаха по неясни начини. Най-лошото следствие от грубо демонстрираната полицейска реакция на държавата спрямо един публичен търг е, че след това логически следва дълъг период на скриване от обществения поглед на сделките с предмети на изкуството. За всички е ясно, че полицията рядко удря по задкулисните сделки, а така се стига до загубването на следите им и невъзможността по-късно експонатите да бъдат проследени и поканени за изложби и каталози в Бълария. Това се е случило вече с не една и две картини на големи български майстори, безвъзвратно изгубени не само за публиката, но и за родните културни изследователи и учени.
За да се покаже желанието за открита публична дискусия по проблема ще помагат инициативи от рода на „Другият музей”. Изложбата е първата публична акция на новоучредения през март тази година Съюз на частните колекционери в България. Събитието е без аналог в досегашната изложбена и музейна практика у нас. Съставена специално за случая, колекцията е неповторима по своето съдържание и разнообразие. Уникалните произведения и предмети на изкуството, собственост на български частни сбирки, са групирани в разделите: Археология, Изобразително изкуство, Нумизматика, Фалеристика, Филателистика, Оръжия и аксесоари към тях, Етнография.

Стефан ГАЛИБОВ

Професор Валери Стефанов е написал в поканата основните принципи на Съюза:
„Апостол Павел е казал, че когато говорим, е по-добре да кажем „пет думи разбрани”, отколкото хиляди думи на неразбираем език."
Ето ги нашите „пет думи разбрани”

1.„Другият музей” иска да докаже, че миналото не е „чужда страна”. Той представя колекционерите като хора, които правят страната на миналото по-близка и разбираема.

2.„Другият музей” е разнообразният музей. В него са събрани няколко основни посоки на колекционерското усърдие – археология и нумизматика, изобразително изкуство и скулптура, филателия, оръжия, ордени и медали, етнография.

3.„Другият музей” е първата стъпка. Той има намерението да разкрие само малка част от богатствата, съхранявани в частните колекции.

4.„Другият музей” е най-доброто доказателство, че културното наследство на България има добър стопанин в лицето на гражданското общество.

5.„Другият музей” е израз на дълбокото убеждение, че духовното богатство, опазено в частните колекции, трябва да бъде споделяно, а не укривано. Само така то може да стане истински гарант за духовността на нацията.

6. „Другият музей” е апел. Настояване за една по-ясна, толерантна и мъдра бъдеща законова уредба в тази област. Никоя демократична държава не стои по-горе от своите граждани.

7.„Другият музей” е жест към науката. Целта е постепенно да бъдат въведени в научен оборот редица неизвестни културни факти и безценни художествени творения.

8.„Другият музей” е вечно откритото пространство на колекционерската страст. Място, в което думата „богатство” има не толкова финансови, а преди всичко сантиментални измерения”.

Борисовата стана Сентрал Парк

2010-05-29T22:08:00.000-07:00

Ако през последните три дни сте минавали след работа през Борисовата градина, вероятно сте забелязали невероятната промяна около езерото с лилиите. Ливадите наоколо нямат спомен да са ги тъпкали скоро толкова много хора. Основна причина за струпването на половин София в парка не е позната отлична комбинация от топли пролетни вечери и студена бира. Не, че те са излишни, дори напротив.
Поводът е първото издание на Мелоу Мюзик Фестивал, който приключи снощи. В рамките на три дни организаторите от списание “Едно” превърнаха Борисовата в Сентрал парк или даже в мини Уудсток. Чудесно е, че най-сетне някой се сети да използва чудесните поляни по предназначение и да спретне неангажиращ концерт, на който няма оградена територия за публиката, няма сектори със скъпи билети. Въпреки това организаторите привлякоха едни от най-добрите изпълнители и създатели на електронна музика в света. Името на фестивала напълно съвпадна с настроението в публиката (mellow означава благ, приятен и е синоним за душевен комфорт и благоразположение). Дрескодът беше също неагажиращ. Младите хора се изсипаха на колелета, с ролери, кучета, деца, по къси гащи. Щом прозвучаха първите акорди, наоколо се разхвърчаха кецове и сандали и тълпата от тийнейджъри се впусна в луди танци по поляните. Отдавна бяха чакали този момент. Най-после и София да се присъедини към мегаполиси като Ню Йорк, Лондон и Рио Де Жанейро, където купонът е неангажиращ, лежерен и направо на улицата, в парка. Изпълнителите трудно можеха да попаднат в рамките на твърди стилови дефиниции. Най-общо казано, те принадлежаха към съвременната артистична гилдия музиканти, които еднакво добре използват електронни звуци, акустични барабани, етно джаз гласове, хип-хоп танци и по-тежки звуци на електронната китара.
Точно такъв микс нажежи атмосферата в първата вечер, когато на сцената се появи формацията Кинг Мидас Саунд. Шантавата азиатка Хитоми буйно мяташе грива под тонове пушек и червени прожектори, докарващи сюрреалистично, почти марсианско настроение. Хитоми носеше тениска със сребърно зайче-плебойче и се движеше по сцената като като бяла нощна пеперуда. Космически светлини, развлачен до мяукане глас, в комбинация с японски текст, превръщаше всяка фраза на азиатката в ехо, което оттеква по почти извънземен начин над тъмните поляни наоколо. Само от време на време лазерен лъч осветяваше публиката и тя направо полудяваше от екстаз. Компания на дребничката Хитоми правеше гигантският афроамериканец Роджър Робинсън. Облечен като пастор-магьосник от Ню Орлианс, брадясалият музикант редеше хип - хоп речетативи сякаш четеше псалмите за последния ден на Земята. “Вие долу замислете се какво причинявате на планетата с жалкото си съществуване. Всеки ден замърсявате все повече и повече, но ще дойде съдния ден”. Въпреки огромната си фигура Роджър не спря за секунда да подскача като скакалец по сцената. Танцът му тутакси зарази тълпата и тя също започна да се мята в лудешки ритъм. А когато забели очи над поляните замириса на вуду ритуал. В ръцете на този тъмнокож, електронната китара изглеждаше като детска играчка. Белият диджей със шапката, катинара и черните очила е кукловодът на Кинг Мидас Саунд. Не случайно носи прякора “Бълхата”. Мартин Дъ Бъг преобразуваше всеки един звук, идващ от Хитоми и Роджър в изродска какафония, достойна за стилна гробищна процесия. "Това беше един от най-яките ни лайвове. Никога не сме свирили пред толкова многобройна и екзалтирана публика", призна Хитоми след края на концерта.
На същото мнение беше и немецът Мориц фон Освалд –един от тримата пионери на берлинската сцена от 90-те. Мориц е сред главните виновници за преоткриването на дъб електрониката, нашумяла с култовите “Ейжън Дъб Формейшън”. Сега в компания с трима приятели, той се е заел да изследва необятните възможностите, които предоставят живите изпълнения и импровизации. Конфигурацията е следната – Фон Освалд свири на електро-акустични устройства, Макс Лодербауер на аналогови синтезатори, а Сасу Рипати се завръща към инструмента, с който започва музикалните си приключения – барабаните. Резултатът е една истински богата и дълбока палитра от електронни красоти, която всъщност не може да бъде описана с думи.
"Участието ни на Mellow Festival със сигурност е сред петте най-добри в последните няколко години. Бяхте страхотни!", похвали публиката фон Осфалд.
Mellow Music Festival доведе в София повече от 20 банди, продуценти и DJ и озвучи столицата с над 30 часа качествена музика. В рамките на три дни над Борисовата градина витаеше химията на пролетта, чудесната прогресивна музика и позитивните емоции на всички, които изпитват жажда за нещо по-различно.

Стефан ГАЛИБОВ

направи си сам човек-принтер

2010-05-27T05:03:00.000-07:00

Изложбата More or Less в Софийска Градска Художествена Галерия събра погледите на столичани с нетрадиционния си подход към продуктовия дизайн. Куратор на експозицията е Васил Илиев. Още от входа посетителят влиза в омагьосан кръг от 4000, употребявани найлонови торбички, окачени върху подвижни платформи. Акцията “Do a plastic bag” е на известната с нетрадиционните си рекламни решения агенция KesselsKramer. Поставени една до друга торбичките губят функционалното си значение и оформят разноцветен килим, съставен от различните лога, фирмени знаци и изображения. На фона на пъстрото гигантско найлоново пано, човек изчезва и сам става продукт. Така започва пътешествието в чудния, сюрреален свят на съвременния дизайн. По нататък зрителят стига до изпровизиран бар, оформен от пластмасови туби, от които може да си налее еднакви течности, в различни цветове. Под всяка туба стои името на известна безалкохолна напитка. “В същността си всички са еднакви, само са ги оцветили различно. Идеята ми хрумна от тонерите за мастилено-струйните принтери. В моя случай, човекът играе ролята на принтера, а течностите са мастилото”, разказа един от гостите холандският продуктов дизайнер Хелмут Шмиц. В друга негова творба етажерка за книги е нарочно накривена на една страна, подобно на кулата в Пиза. Работите на повечето автори доказват постулата, че не формата и съдържанието, а идеята стои в основата на съвременния дизайн. Французинът Франсоа Нугие обича да променя предназначението на новите технологични продукти. В работата си “Огледалце, огледалце върху лаптопа”, той представя серия от преносими компютри, всеки от които дава различни отражения от екрана си. Английският артист Даниел Ийток пък се „заиграва” с отмяната на забраната за пушене в България, като представя колекция от необичайни алтернативи на класическия знак „Пушенето забранено”. Знаците и логата са най-стилизираното и пряко отражение на съвременния дизайн. Тук в продукт се превръща самата идея. Примерно забраната да се пуши не е вещ или предмет, което обаче не значи че не се нуждае от дизайнерско оформление. Най –трудните решения се взимат при дизайна на невеществените продукти –идеи, социални послания, забранителни надписи и др.
Изложбата More or Less ще се превърне в основен фон на двудневния платен лекционен форум, който започва на 4 юни. На него ще могат да се чуят 10 лектори, сред които и холандското дизайн студио "Мейвис & фан Дурсен". Те са автори на визуалната идентичност на Ротердам като културна столица. Тази година фестивалът ще има и богата отворена програма в двора на Национална художествена академия със свободен достъп. Там ще се случват както презентации и дебати, така и творчески работилници.

Второто издание на “София Дизайн Уийк”поглежда с ирония към сериозността на съвременния дизайн. Повече въпроси, по малко отговори ще търсят световните имена в дизайна у нас. Колко струва една идея, скъп или евтин трябва да е добрият дизайн - това са само малка част от въпросите, чиито отговори ще се търсят на лекциите, творческите работилници и изложбите в рамките на събитието. За предстоящото издание в България пристигат отново едни от най-авангардните имена в съвременния продуктов, комуникационен, интерактивен и графичен дизайн. Тази година водещите теми са интердисциплинарност, устойчивост и нискобюджетност в дизайна.

В таванския търбух на Галина Борисова

2010-05-16T13:49:00.001-07:00

От Стефан Галибов
Преди няколко години, след смърта на баща си, Галина Борисова решава да продаде апартамента си в центъра и да се пресели в старата фамилна къща в квартал Искър. В предверието на София е уютно, има достатъчно въздух и пространство,така необходими за винаги лутащата се, неуседнала мисъл на известната с лудите си идеи танцова хореографка.
Още от улицата, заедно с махащата ни сърдечно Галина Борисова се появява и първия знак за престъпването на всякакви граници, където логиката повече не обитава, и където въображението и желанието са си подали ръка напълно. Пристройка от бамбук в стил лоундж бар, всъщност е гаража за колата на Галина. Влизаме в градината. Посрещат ни цъфнали в бяло ягоди , истинска чугунена вана, лавандула и магнолия. Мирише на трева, а във въздуха жужат пчели. Галина подвиква на съседа през оградата и той открива платнището на ретро москвич, за да се похвали със страстта на живота си старите коли. Отзад са боднати и стръкове лук и домати. Тук е и първата маса, изобретена от танцьорката от слепени парчета теракот. В задния двор нарочно е оставена непокътната и типичната българска, селска тоалетна. „Никога няма да я бутна!”, казва хореографката. „ Една прекрасна, българска тоалетна, за която майка ми каза: И не е ли малко неуважително да окачаш роднините в тоалетната, след като наредих снимките от семейния албум по стените”. Тоалетната отдавна не се използва по предназначение и скоро ще е освен атракция за чуждестранните гости и център на лятната работилница по съвременен танц, какъвто Галина планира да направи в градината си. В самото място, както и в неговата господарка витае ориенталския дух, или поне този на Каталуния. Същевременно Галина обича да вгражда соц. предмети в оформянето на пространството си за живеене/танцуване. Двете не могат и не трябва да бъдат разделяни. Поне на това мнение е жената огън-Галина. Тя кръсти ръце, предлага кафе и се разсмива гръмогласно в стил жена на ръба на нервна криза. Цялата къща би се превърнала в идеалния декор за филм на Амолдовар или понеже сме на Балканите-Кустурица. Къщата на Галина е като живота й и живота й е като къщата. Различни стилове и предмети плъзват от танцовите й спектакли в интериора и градината, а пък части от някогашния интериор се пренасят и заразяват представленията.
Хем е разделено, хем е общо. На стерилните от към разкрепостеност хора, мястото може да се стори малко хаотично и разхвърляно. Особено, когато видят банята, „монтирана” в центъра на стаята, оградена само от ориенталски килимчета.Те уж те прикриват, пък задника може да ти лъсне, ако не вниваш и се наведеш твърде ниско. Хората, които идват тук обаче не се шашкат от такива работи, тъй като са свикнали с пърформанси и всякакви ексцесии.
Историята на къщата е едновременно скрита и открита. Всичко е уж на показ, но ти трябва код, за да го разчетеш. Единствено Галина притежава вярната комбинация- да събере и вкара в употреба цялата предишна история на къщата. Тя сякаш вгражда живота и маниите на баща си, който събира вратовръзки и този на майка си, която събира разноцветни кърпи. Стените съчетават цернобели стари семейни снимки за спомен, които повече хора държат за парцали в килера, а до тях са налепени плакати за концептуални танцови пърформанси от Холандия.
В единия край на стаята за гости се кипри бронзиран соц. гардероб, навяващ футуристични настроения, а до него медитира странна четириъгълна саксия с посаден бамбук. Галина обича да експериментира с всичко. Неописуем е начина, по който сама описва обстановката и предназначението на отделните помещения.
„Това е моето леко офисче с тераска. Стените аз съм си ги правила. Опитвах се да запазя духа на старата къща на баща ми, тогава майсторите са работели наистина добре. Сега дойдоха някакви, които искаха да преправят всичко наново, а аз разбира се не им дадох и ги изгоних,” разказва началото на големия ремонт хореографката-мутант, както да се нарича Галина. Тя захваща сама ремонта и до днес продължава на наслагва веществените впечатления и доказателства за дългите пътувания в чужбина. Те са навсякъде по стените и таваните на къщата си.
Тук наистина всичко мутира. От старите соц.мебели към египетските и истанбулски черджета, от японските ветрила до ретро сребърните чаши за вино. „Тук се получиха леки облаци по стената при замазката, тъй като аз не съм професионалист в тази област, но на мен така си ми харесва”.
„А тук ви поздравявам с мойта лека спалничка”. Чернобялата снимка над леглото е от големите сватбени фотографии, в някогашен стил. В ъгъла има стара печка Диана- типичната соц.класика.
„Реших да оцветя дограмата на прозорците на къщата в различни цветове отвънка, за да не ми е скучно да я гледам, когато си седя в градината. Майка е на първия етаж, на сестра ми оставих втория етаж и аз се разположих на третия, тавана и в градината”.
Минаваме по коридор, чиито стени имитация на слонова кост са в стил ловната хижа на Пенчо Кубадински. По стените се мъдрят кукерски маски, подарени от артиста Вили Цанков. Най-после се качваме на митичния таван. Там, където се вдигат купоните и се освобождава творческото напражение, непонесло ограничените размери на „малкото офисче” на третия етаж. Последните метри се минават трудно - по тясна, подвижна стълба, вградена в стената, катерим се в индианска нишка и здраво хванали се за перипетите, за да не полетим надолу. Галина е свикнала с тази еквилибристика за духа и тялото, извеждаща на друго по-високо ниво на разбиране и на обитаване-уникалния й таван. „Исках да си гледам Витоша. Много типично за мен. Колкото и в голямо пространство да живее човек, в един момент иска да има едно място, където да му е всичко, без прегради и разделения за стаи”.
През отворената капандура се вижда тревното футболно игрище на селото, а в далечината синкаво-пепелявата снага на Витоша. Сядаме на нахвърляните по земята матраци, върху ориенталски покривки, извезани със зелени пауни, които ни гледат втренчено с очите в перата си. „Таванчето ми е място за много приятно уединение. Тук мога да мисля върху новите си спектакли, напълно изолирана от света наоколо”. По земята са нахвърляни в редици поне 10-15 матрака. Има място за всички приятели да останат да спят след купон, тъй като пътят до София е кофти и в тъмното може да се случат произшествия. От прозорчето се вижда все още функционираща мелница и останали незастроени и незамърсени ливади. Нещо рядко срещано за околностите на София. Галина няма желание да поставя климатик и така таванът става обитаем най-вече през пролетно-есенния сезон. „Хареса ми да го оставя в недовършен вид, което е много типично за моя характер”. Например силиконовата пяна, останала след слепването на гредите, стои още на мястото си и не изчгъртана, сякаш някакви странни жълти съсиреци са избили по гърба на праисторическо животно. „Идеята беше да се запазят автентичните греди, които само са лакирани, исках те да се виждат”. Усещането е, сякаш сме барон Мюнхаузен и сме влезли в търбуха на някой кит или пък, че сме попаднали в скелета на някакво странно праисторическо чудовище. Галина също е чудовищна в размаха, с който наставя стари неща върху нови и обратното. В ъглите висят гордоста на хореографката- старите баджове от всички фестивали, в които е участвала. Тук са и подаръците на верните приятели, един от които дълго време ме озадачава със странната си изрязана форма и перушина. „Това са бикини, които един приятел ми донесе от Египет-те са на арабска танцьорка на еротични танци. Още не съм ги обличала”, смее се Галина.
Вместо да постави гипсокартон в нишите между гредите, Галина лепи и закача шарени стари шалове, които майка й е носила, те са на по 30-40 години. „Имам цяла колекция от 50 такива шала, тоест мога да покрия целия таван”. По същия начин не е изхвърлила вратовръзките на баща си, защото могат да й влезнат в употреба за някой спектакъл или пък за интериора на къщата. Така се получават веещи се въздушни платна, които слънчевите лъчи, влизащи през отворената капандура огряват и оживяват. Този път усещането е, че се намираме на пиратски кораб и сме опънали платната в гонка с неприятеля.
Галина е запазила и реставрирала фамилната спалня от орех на родителите си. „Ужасно много ми хареса!”
В дъното са и масажните възглавнички, със сини и червени пъпки, които изглеждат като част от инсталация. Стар грамофон, стари куфари и старо огледало от началото на 20 век съжителстват мирно в другия ъгъл на таванското помещение. Тук има и кът, където можеш да се почувстваш баровец в командировка, като си извадиш кристална чаша от уникалното соц.-лукс барче, което Галина е пакетирала със сребърно фолио. „Исках да оформя Бузлуджа върху него. Даже има огледалце. Но понеже ме дразнеше, че дървото е лакирано, и нямаше как да го изтържа без да го повредя, залепих отгоре му фолио”
На хореографката й харесва как нещата могат да фунционират по различен начин. Преди време ровейки се в стари вехтории от къщата, попада на особено ценна плячка- „стара палатка, от масивните едновремешни, които не могат да се използват днес. Взех и направих от алуминиевите й тръби корнизи за пердета и за вътрешната баня-тоалетна”.
От стар чаршаф Галина си прави уникално перде. Двата изсъхнали бора в градината, стават на четири пейки за градината. Въртележка от Линц-където Галина преподава танцово изкуство става плашило за доматите.
Хореографката обожава да работи в градината, емоцията да разглежда колко видове трева направо я зашеметява от екстаз. Прави паралел между независимите артисти като нея и бодилите и плевелите в градина, които оцеляват въпреки отвратително трудните условия в България.
Половината част от годината Галина живее в къщата, половината обикаля по фестивали и уъркшопи в чужбина. От 10 години съм на кратки проекти и не съм се заседявала наведнъж повече от два три месеца някъде. В момента очаквам одобрение от танцово училище в Австрия, където кандидатствах за работа като преподавател.

Изложба на улицата

2010-04-12T01:22:00.000-07:00

12 април – 31 май

Улица Отец Паисий, Пловдив

Обикновенно сме свикнали да ни показват улици, вкарани в изложбени помещения под формата на картини или фотографии. От галерия „Сариев” решават да обърнат нещата и да изкарат изложбата на открито, като използват естествения декор на една стара българска улица, за да разкажат историята на цял един град, пречупен през случващото се на нея и около нея. Първопричината е фактът, че галерия ”Сариев” се намира на улица „Отец Паисий” и като принадлежаща към тази част на града се запалва да разкрие миналото на своята улица. Върху сградите и ъглите на въпросната улица започват да се появяват стари снимки и свидетелства от близкото и далечно минало на конкретното място. Това е и най-добрия начин да разкажеш сюжетите на града, за които времето е само свързващ, но не и краен елемент. И подобно на начина, по който улицата свързва съдбите на хората като ги среща всеки ден по пътя им към различни духовни и материални цели, днес от галерия „Сариев” решават да свържат хората със съдбата на една улица. За да видите тази изложба трябва просто да се разходите по нея, и да позяпате нагоре, надолу и настрани. Там ще откриете и част от себе си.

В рамките на Културния Фестивал “Улица Отец Паисий” в Пловдив ще бъдат представени две изложби – “Улицата Преди” и “Улицата Сега”, чиято цел е да визуализират урбанистичната, социална история и лицата на улицата от началото на XX век до сега.

Изложбата “Улицата Преди” е архивно и историческо проучване, представено по иновативен начин в градска среда. Локациите на изложбата са девет за девет различни теми и са типично градски пространства: градинка, скрит вътрешен двор, частни къщи, паркинг, фасада на трафопост, подлез, които се намират по продължение на цялата улица. Подборът на темите и текстовете са на Катрин Сариева и Владимир Балчев, материалите са от Регионална Дирекция “Архиви” Пловдив и частни лица. Артистичната концепция за поставянето на изложбата, изборът на локациите и реализацията са на младите сценографи Здравка Кантарева и Златна Михайлова, които спечелиха наградата за реализация на проекта си от Open Arts Foundation и Фонд Дебюти.

„Отец Паисий“ е знакова пловдивска улица, успоредна на Главната, оформила се през годините като нейна динамична алтернатива. В плана на Йосиф Шнитер от 1896 година, поставил началото на съвременната урбанистична политика на Пловдив в края на ХІХ и началото на ХХ век, тя е отбелязана като улица № 9 и е съхранила картографската си визия до днес. През 20-те година са съборени сгради по Главната и „Отец Паисий“ и започва новото строителство и павирането на улицата. Визията на улицата предимно в стил сецесион се свързва с имената на забележителните архитекти Йосиф Шнитер, Камен Петков, Димитър Попов, Стойко Стойков, Слави Грозев, Боян Чинков. През 80-те години на ХХ век, във връзка с прокопаването на Тунела, са съборени едни от най-забележителните къщи в близост до площада „Хан Крум“ (до днешната Централна Поща), който също е унищожен. Така улицата става успоредна и на булеварда, преминаващ през Тунела. Двойната успоредност – между пешеходната Главна, символ на спокойствието, и натоварения с движение булевард – е медиативната специфика на улица „Отец Паисий“ до днес.

Темите на изложбата “Улицата Преди” разглеждат интересни, малко познати факти за улицата: несъществуващия днес номер „Отец Паисий“ 1; знаменитите пивници и гостилници – Златната Круша, Белият Паяк, Първа Шуменска бирария; спортните клубове; модата и модните ателиета; техническия и бърз ХХ век с представителствата на Форд и AEG; градския транспорт на улицата - тролейбусите и Станимашката пиаца; края на улицата – Площад „Хан Крум“ и една от интересните личности от улицата: фотографът Андрей Андреев.

Здравка Кантарева и Златна Михайлова организират архивната изложба в логиката на жанра сайт-специфик, използвайки улицата като експозиционна среда, но същевременно подчертавайки, самата нея като активен експонат. Така, поставен срещу минали събития и настоящи специфични локации, посетителят има възможност за активен анализ и съпоставка. В артистичната си концепция младите авторки изхождат от идеята за културното многообразие на улицата и поставят архивните снимки в различни равнини, планове, големини като пространствени колажи, използвайки различни печатни техники, увеличителни лещи, строителна лента за акцертиране.

Откриването на изложбата е на 12 април и ще представлява разходка по улицата и локациите на изложбата. Сборният пункт е от 18.00 в Градинката на Джумая Джамия.
Разходката по улицата ще бъде придружена с музика на улични музиканти и напитката “кон и талига” (вино и сода), която се е правила в началото на миналия век на улицата в пивница "Народняка".

2009-11-27T01:51:00.000-08:00

2009-11-19T02:47:00.000-08:00

connecting people in the park

2009-11-19T02:22:00.000-08:00

Гастербайтери на умивалника

2009-08-30T15:00:00.000-07:00

Гастербайтери на умивалника

от Стефан Галибов

Мушиците на умивалника живеят само на вода
Мушиците на масата все им отмъкват някаква храна
Мъжът все се кара на жена си:
-За 20-ти път ти казвам само тая седмица
Избърсвай масата преди да седнем
Навсякъде в лайна сме легнали.
Жената тръгва да пълзи към стаята, за да не слуша
Мъжът я дърпа като паяк, ей така –за гушата:
-Я ме слушай, да ти е...а майката!

Мушиците от умивалника си взимат топъл душ със лайка
За раните от мъкнене на тежката утайка
Мушиците са необичайно чисти
За гастербайтери на умивалника
Работят без паспорт за влагата
Много тежка
Very dirty работа
Все тичат като при тревога
Човекът щом понече да се надвеси над мивката-подлога
-Бягайте в различни, хиляди посоки!
Човекът се обърква и оставя много ценни стоки
Обелки от банан и люспите от грозде
От тях ще станат чудни гозби!
Човекът се е надвиснал над умивалника-подлога.
Не вижда той обаче таз порода
-Полиция!Всички по ъглите стойте!
Мушиците са твърде малки, за да ги видят даже своите.
Отдалеч приличат на размърдали се сенки
На водни пръски или на микробни фенки
Човекът се оглежда за първо във чинията
А после сяда да помисли право във помията:
- Ще взема да ремонтирам кухнята наесен
Животът ми най-сетне да се превърне в песен
Всичко тук е вечно толкоз мръсно
Макар безспир да търкам и да преебавам пръста си
Мушица-президент бясно скача из зад ръба на чаша върху масата:
- Аз тази магистрала от трохи строя я повече от месец със пари от еврокасата
От умивалника се носи смях на банда стари бръмбари:
-Тогаз ела със нас да караш водни ски в Кълъмбия!
Мушицата от масата не отговари
Човекът беше почнал да яде равиоли
И тя не можеше сега да спори
Защото искаше да си направи нови штори.

31.08.2009 София

circus sofia

2009-08-25T03:38:00.001-07:00

Circus Sofia

project by Stefan Galibov

Today all town is a some kind of circus field and we the citizens are acrobats and knife eaters, or probably the jumpers between cars and polution on the streets. Crossing the street is almost impossible if you are not the rope walker. The solutions of these problems lies in our imagination- imagine , imagin,imag, im, i.......

Една от най-характерните особености на София е нейната затруднена градска инфраструктура. Независимо дали си в кола, пеша или на колело наоколо дебнат хиляди препятствия-дупки, кучета, неправилно паркирани коли, боклуци, пътни знаци, които те объркват повече отколкото да те упътват...Средата определено изнервя, но също така предизвиква да й се нахвърлим, да я сграбчим и преосмисмислим и в крайна сметка да я надхвърлим като я променим напълно.

Придвижването в един град може да те доведе или до пълно задръстване на духа и тялото или да взриви всичката ти логика и те направи истински творец. Стига само да пожелаеш да видиш обърканата и хаотична заобикаляща среда като част от твой собствен визуално подкрепен от въображението ти сценарий.

Някога в София имаше постоянно действащ цирк. Един ден той се запали и изгоря до основи. Но заедно с пожара идеята за циркови номера се „разгоря” из целия град.

Днес улиците са се превърнали в перфектно място за жонглиране между дупки и неправилно паркирани коли. На манежа са уличните кучета, които сами са се дресирали да пресичат на зелено, за разлика от гражданите и автомобилите, които все още не успяват да се научат. След новата реконструкция на Централна гара, мястото се сдобива с истински цирков купол-шатра, под който дебнат всякакви клоуни. Кабелите за интернет, свръзващи сградите стават и за ходене по въже.

Днес целият град е цирков манеж, върху който ние гражданите сме принудени да се превърнем в акробати и гълтачи на огън от ауспусите на огромни камиони-бетоновози/ кой знае защо минаващи по централните улици/, налага се да ставаме звероукротители на кучешки глутници.

За пресичането на улицата е неходимо да си увладял вещерски изкуства и магии, а също и за да не изчезнеш съвсем в магическата кутия, наречена „софийски подлез”. За да преминеш оживено кръстовище, ти трябва магическа пръчица, с които да „изчезваш” джиповете всеки път, когато решат не спрат на пешеходната пътека или направо можеш да ги превърнеш в мишки и после ти да ги стъпчеш, за да видят какво е....

see more here:
http://www.redhouse-sofia.org/Events.aspx?type=281

born to be eaten!

2009-07-26T02:07:00.000-07:00

Ботуша на Мудов

2008-11-09T14:14:00.000-08:00

Концептуалистът Иван Мудов е един от тримата българи на Венецианското биенале

Винаги трябва да си нащрек, когато имаш среща с концептуалния артист Иван Мудов. Или влакът ще дойде и ще разбереш, че подуянската гара все още не е станала никакъв музей за съвременно изкуство. Или на изложбата ще се окаже, че картините липсват, или пък изненадан ще научиш, че в "Гьоте институт" вече има асансьор и точно когато понечиш да натиснеш копчето, ще разбереш, че всичко е просто една илюзия. Мудов освен това като истински фокусник може да побере цял музей в кутия за бои или пък да обърка движението в центъра на Европа. Просто си представете най-абсурдните неща и спокойно можете да ги подпишете с "Иван Мудов" отдолу.

"По принцип невъзможното е невъзможна дума", казва 32-годишният артист, който обича абсурдите и го показва навсякъде - от начина си на обличане до инсталациите. Най-важната черта, която го отличава от останалите български концептуални художници, е нежеланието му да се отделя и живее само в пространството на галерията и в компанията на хората на изкуството. Вместо да си измисля изцяло нови реалности, той ще гледа да наруши по някакъв начин заобикалящата го действителност, така че да изглежда смешна и абсурдна, ще я принуди да стане акт на собственото му изкуство. Лицата на Мудов са много.

Работил е като барман, спокойно може да стане и регулировчик, имал е собствена школа по сърф, кара сноуборд, от месец играе тенис на корт, а в двора на дома му винаги е на разположение футболна топка. Мудов не се притеснява да гледа на изкуството като на вид екстравагантно общуване. Смята, че хората на изкуството са затворено общество, което може да се сравни със сектите, тъй като иска да упражнява влиянието си над останалите членове на обществото, да ги владее по някакъв макар и по-особен и извисен начин. Мудов обаче смята, че само комуникацията с хора извън"сектата" е в състояние да провокира истински новите и свежи идеи. Той се оставя на интуицията си да му подскаже как да деформира реалността така, че да я направи да изглежда абсурдна.

В коридора на апартамента му вместо шкаф за обувки има кутия с реликви, откраднати от музеи за съвременно изкуство по света. В хола до вратата - истински офицерски ботуши, излъскани и готови да бъдат обути от него. Напълно в стила му и съвсем странно прозвучава обяснението на художника, че "всеки ден все по трудно ги обувам. Накрая съвсем няма да ми стават". Или може би краката му ще израснат заедно с идеята за някой следващ проект, целящ да обърка установеното от природата правило човешкото тяло да спре растежа си след определена възраст.

Огромен, плюшен, розов еднорог се е свил на меката мебел в очакване да бъде гушнат и да помага с концептуални идеи. Мудов обича да стряска гостите си, като сяда пред картина в активни цветове на голямо зло куче, сякаш излязло от приказката на Андерсен "Огнивото". Ако обуе войнишките ботуши и застане под картината с грозното куче, Мудов вече е готов да влезе в студиото си. Оттук се излиза на тераса, където последните бутилки "вино за откривания" чакат да бъдат натоварени всеки момент в посока Венеция.

В малкия вътрешен софийски двор, умален вариант на "Палацио Зорзи" (мястото, където ще излагат българите на Венецианското биенале), пред тръстиков параван са подредени бели пластмасови столчета и електрическа барбекю скара - същинска инсталация за отмора. Между тях се търкаля футболна топка - Мудов спортистът за кратко надделява над Мудов артиста. Той яхва син, раздрънкан мотопед, сякаш

възнамерява всеки момент да отпраши за Венеция

Разрошената му коса създава илюзия, че моторът се движи, дори и закован на едно място. Има нещо застинало в езика и погледа на Мудов. Но, изглежда, и това е илюзия. Защото някъде зад потъналия поглед усещам, че се движат бързи мисли и артистът се потапя в друга реалност - като глашатай крачи с кашони вино по улиците на Венеция и подвиква на хората като в бърз, карнавален сън. Внезапно сепнат от звъненето на мобилния телефон и изплют в българската реалност, Мудов вече може да продължи да отговаря на въпросите ми. Оказва се, че българското присъствие на биеналето ще тече по два коренно различни начина. По-официалната част от делегация ще бъде настанена в хотел "Холидей ин", а другата, водена от Мудов, ще разпъне бивак в близкия къмпинг. "Вече сме се събрали над 100 души. Сигурен съм, че ще бъде супервесело и зареждащо с емоции." Мудов няма претенции към условията. Смята, че на палатка винаги е по-добре за един истински артист. Защото общуването е непосредствено и провокира свежи идеи за нови инсталации или пърформънси още на място. По разчорлената коса, джапанките и късите гащи и тениската, с които ме посрещна, личи, че не се притеснява как изглежда и какво мислят хората за него. Въобще Мудов рядко се притеснява от нещо. Когато го приели в академията, го набедили за връзкар, понеже родителите му са художници. Нямало смисъл да отрича, даже му харесало да дразни и навсякъде подмятал иронично, че е връзкар. Тенденцията да бъде сочен с пръст за бездарен и нахален връзкар явно продължава. "Оплюха ме в един вестник в стил "Биг брадър", но на мен ми харесва. Предпочитам отрицателните статии." Сега също се говори, че с връзки се е уредил да бъде един от тримата български участници на биеналето. Мудов обича да се самоиронизира, може би защото иронията е неразделна част от начина му на мислене и творене. "Преди няколко години много се страхувах да не се взема много на сериозно. Обаче, ако умишлено бягаш от момента на сериозно отношение към това, което правиш, ставаш доста по-претенциозен именно с този стремеж." Мудов си пада по екстремните спортове и... по екстремните изкуства. "Да се занимаваш със съвременно изкуство в България пак си е някакъв вид екстремен спорт."

Мудов се чувства като един от основните провокатори

и причина нещата да се раздвижат с акцията си по обявяването на подуянската гара за музей за съвременно изкуство. Хората идват с надежда за откриването му, но всичко се оказва блъф. "Това обаче накара много български художници, изкуствоведи и куратори да се замислят по въпроса дали наистина няма нужда от подобна институция." Мудов с гордост обявява, че от една година нещата сериозно са се раздвижили и в резултат на това още тази есен ще се открият две нови пространства и една нова, частна комерсиална галерия. "Направо не е за вярване, че на бул. "Витоша" ще има абсолютно комерсиална, частна галерия - "Арк", която ще се опитва да продава съвременно българско изкуство." Другото място ще се нарича "Клек арт" и ще е на принципа на много популярните в България "клек шопове" по мазетата, където се продават цигари, алкохол и солети. Така, ако искаш, вместо вафла можеш да се наведеш и в поза за патешко ходене да гледаш съвременно изкуство." Тази година българско участие ще има не само на Венецианското биенале, но на "Документа" и Пражкото биенале.

Една от Мудовите изненади за Венеция е проектът от 2000 бутилки "Вино за откривания". "Произвел съм го почти сам от семейното лозе в село Бисер, край Любимец. Моята част от работа по направата на виното беше да набера сам гроздето, разчепкването, тъпкането и след това заедно с технолога на избата на "Сакар" направихме микстурата." На задния етикет заедно със стандартните подробности за произхода е обяснена и концепцията на проекта - поне за един или два дни, докато траят откриванията, това вино да обединява участниците от всичките павилиони, между които иначе тече конкуренция. "Фактически така не участвам в една изложба, а в 70." Другият проект, с който ще се представи е крайния вариант на проекта "Фрагменти" (нещо като минимузей, включващ откраднати елементи от инсталации на други артисти). Мудов е крал само от работи на автори, които силно го впечатляват. Сред тях са Джеф Куунс, Пипилоти Рист, Пол Макартни, Томас Шьот, Недко Солаков и Чавдар Бояджиев. Освен това винаги избира малки, леснозаменими елементи, който няма да навредят много на творбата и чиято липса не е фатална.

За пръв път Мудов излага част от експонатите в "Казино Люксембург" преди четири години. "И оттогава насам съм спокоен, че всеки нов предмет няма да се счита само за кражба, а и за естественото развитие на един доста нестандартен авторски концептуален проект." Въпреки че вече многократно е показвал кутиите с около140-150 фрагмента, Мудов се притеснява, че сега във Венеция може да има някакви скандали около излагането му. "Там ще са най-малко половината от авторите, от които съм откраднал. Някои от тях имат чувство за хумор, но други може и да реагират по-остро." Другото притеснение на Мудов е доста странно -

да не би някой да открадне от мен

вече откраднатите предмети. Затова кутиите няма да са на двора при работите на другите двама автори, а ще са изложени зад стъклена дограма вътре в самата сграда, която се пада и офис на ЮНЕСКО. "Те все пак са се специализирали в опазването на културното наследство, надявам се да опазят и моите "Фрагменти".

Досега Мудов е бил три пъти във Венеция и единственото нещо, което му липсвало, са дюнерите. "Тази зима, като ходихме да оглеждаме терена за нашия павилион, открих и дюнери и това много ме зарадва."

Докато говори, Мудов си подмята ракета за тенис на корт. Отскоро играе тенис на кортовете в парка "Заимов". Концептуалистът се определя като "кореняк софиянец" и за разликата от повечето хора, които казват, че не могат да дишат в София, той не може да диша без София. Аристократичният апартамент с уютно дворче е от "зестрата" на жена му. "Обичам да пътувам сред природа, да ходя по турски и гръцки острови да карам сърф, но си оставам градско чадо. Никъде не бих останал повече от няколко месеца." Заедно с любовта към големия град върви и страстта по уличния трафик, който Мудов често използва в проектите си.

В една от акциите си, облечен с униформа на български регулировчик, Мудов направлява движението в центъра на Грац, Австрия. Колите спазват командите му в продължение на цял час, докато накрая някой не се сеща да се обади в полицията и идват да го приберат. "В България за такова нещо щяха да ме пребият." Така на практика се доказва, че уличните закони имат глобално значение. Но въпреки своята универсалност има и съществени разлики, които отразяват разликите в културните пластове на отделните страни. "Системата във Франция е доста приятелска, там можеш да пресичаш спокойно на червен светофар, ако си пешеходец, колите спират. В България е точно на обратно - правото е на по-силния - колата, и на по-скъпата кола", възмущава се Мудов. После се умълчава. Оставям го да потъва блажено в мислите си, където вече черпи гостите на биеналето с вино собствено производство.

България@Венеция

2008-11-09T14:04:00.000-08:00

Четириметрова запалка, гира с очи и вино от художник са българският "багаж" за биеналето

Ако искате да опитате от първото българско "Вино за откривания" или да си запалите цигара с 4-метрова запалка "Дюпон", непременно трябва да посетите тазгодишното 52-ро издание на Венецианското биенале. На 8 юни след няколко десетилетия прекъсване България ще открие там свой национален павилион. За разлика от други случаи, в които чуждестранното представяне на българското, независимо дали е произведение на изкуството или промишлен продукт, изглежда старомодно, неадекватно и дори смешно, сега ситуацията е коренно различна. Напълно равностоен на мястото, вида изкуство и времето е проектът на младия куратор Весела Ножарова. За "Място, на което не си бил преди" тя е поканила трима от известните български концептуални автори - Правдолюб Иванов, Иван Мудов и Стефан Николаев. Авторите се опитват да предизвикат нестандартен диалог с пространството на типичната изящна венецианска къща "Палацио Зорзи" като си отговорят на метафоричния въпрос "как възприемаме промените, как откриваме и разбираме новите места, какъв е в нашите очи светът, в който живеем или ни предстои да живеем".

В самия център на вътрешния двор Стефан Николаев ще "запали" публиката по своята гигантска запалка "Дюпон". Отлята от бронз и ефектно лъщяща, тя ще олицетворява паметта за нещо безвъзвратно загубено. Идеята е запалката да гори безспирно, докато тече биеналето, като един вечен огън на носталгията по загубения индивидуализъм, еманципация и бунт срещу ограниченията, свързани с пушенето на цигара. От мерки за сигурност обаче през нощта пламъкът ще бъде гасен от домакините от ЮНЕСКО, чийто офис се намира в старинната постройка. Този акт на рациото само ще допълва внушението на инсталацията за страх от неконвенционалния и свободен човешки дух.

Ако водите здравословен начин на живот и не обичате цигарите, може да потренирате с фитнес гирата на Правдолюб Иванов. Имайте предвид обаче, че докато стягате своите мускули, ще бъдете наблюдаван от двете огромни очи, монтирани в двата края, вместо тежести. "Паметта е мускул" сблъсква елегантното пространство на вътрешния двор, изградено от колони и арки в класически стилове с триметрови силиконови гири-очи, символ на двете основни категории на нашето време - сила и наблюдение.

След изморителния фитнес най-добре освежава чаша "Вино за откривания" от Иван Мудов. Докато го пиете, трябва да знаете или по-добре да не знаете, че авторът лично е брал, разчепквал и тъпкал гроздето с крака. Обикновено по откривания на изложби доста от хората не разбират изкуството, което току-що са видели, и затова се насочват към по-смилаемото вино и хапки. Сега обаче изкуството на Мудов е в самото вино и не можем да му избягаме.

Танцуващи гъби

2008-11-09T11:14:00.000-08:00

Знаете ли какво е общото между слънцелюбивата гъба Pilobolus, която расте по пасища и селски дворове, и тазгодишната церемония на оскарите? Отговорът ще ви осветли във вторник с ексклузивно гостуване на двама от танцьорите от американския танцов театър "Пилоболус", превърнал се в сензация на тазгодишната церемония по връчването на наградите "Оскар".

"Пилоболус" възникват преди 30 години в класа по танци в колежа "Дартмут". Скоро след това формацията получава международно признание, като участва три пъти в откриването на олимпийски игри и печели множество престижни награди за театрално изкуство - тази на берлинската критика, "Скотсман" за изпълнение на фестивала в Единбург, "Брандис", награда "Еми" за изключително постижение в областта на културата. На тазгодишната 79-а церемония по връчване на "Оскар" танцьорите сплитат тела в неподозирани фигури пред очите на 35 милиона зрители, като успяват да пресъздадат само с пластиката на движението си и "в сянката" на осветен параван фигури от най-награждаваните филми на церемонията - "От другата страна" (пистолет), "Дяволът носи Прада" (обувка на висок ток и триножник), "Змии в самолета" (змии, които се увиват около самолет), "Мис Слънчице" (стар хипиван). "Може би най-логичното обяснение за нашата нестихваща популярност е, че ние не сме скучни", издават секрета си танцьорите. Три месеца след оскарите двама танцьори от трупата на "Пилоболус" пристигат в България по покана на Lexus България. Първият автосалон на автомобила у нас ще бъде открит с танц на дуото, който се нарича "Симбиоза".

Наблюдение по двойки

2008-11-09T10:51:00.000-08:00

Фотопроект от Швейцария изследва "формите на съжителство" в България

Винаги е интересно да видиш кое събира хората по двойки. Две млади фотографки от Швейцария събраха в изложба в "Гьоте институт" резултата от няколкогодишно изследване на различните съжителства в България. За целта те обикаляха страната, натоварени с една камара фототехника, и с много ентусиазъм заговаряха, тропаха по къщите в откъснати от света места.

В крайна сметка успяват да влязат в сърцата на обитателите им и да достигнат до неподозирани кътчета от човешката душа, да научат интересни разкази за живота по двойки. Доказателството за успеха на Сава Хлавачек и Дезире Гоод е непосредственото усещане, което човек получава, заставайки пред снимките им. Мислите и емоциите, които се прокрадват някъде между фотографиите и зрителя, са резултат от личното сближаване със заснетите образи.

Без прегради за окото остават интимните сфери на дома, фотоалбуми, предмети за спомен и украса, както и други предмети за ежедневна употреба. И за да е още по-пълна илюзията за "гостуване-нахлуване" на зрителя в дома/света на портретираните герои, можем да чуем звукова картина от конкретното място. Така сред ежедневните шумове се долавят мелодии и дори песни, които са от значение за портретираните или представляват техен спомен. Малки, почти незначителни жестове, погледи, докосвания и пози са в предния план на фотографското изображение. Още по-важно за истинското приближаване до живота и бита на двойките е фактът, че Сава Хлавачек и Дезире Гоод посещават България за пръв път във връзка с проекта си, което поддържа свежо любопитстото им при многобройните и често изморителни пътувания и срещи из страната.

Чрез мултимедийния си проект младите фотографки се опитват да разчупят съществуващите предразсъдъци и липсващите познания в Западна Европа относно взаимоотношенията между хората в България.

"Документирахме 27 форми на съжителство от различни обществени слоеве, региони и етнически принадлежности. Заговаряхме хората на улицата или търсехме контакт по препоръка от български журналисти и културни дейци, познаващи историята на конкретната двойка. Интересуваме от семейните взаимоотношения, обусловени от обществените, политическите и историческите събития и тяхното влияние върху човешкото поведение", казват Хлавачек и Гоод.

"Ядрото на тази работа е близкото, познатото и междуличностното." Всяка от участващите в проекта двойки е трябвало да отговори на четири въпроса: 1. Къде и как се запознахте? 2. Кое е това, което ви дава сила и в което вярвате? 3. Каква е вашата мечта? 4. Как очаквате да се промени вашето лично положение след предстоящото присъединяване на България към Европейската общност? Отговорите били най-различни, повече или по-малко лаконични, прями или дистанцирани.

Швейцарката Дезире Гоод е на 25 години. Учи фотография последователно в Университета по дизайн в Цюрих и във Visual School of Art в Ню Йорк. "Двойки" е първият й голям проект.

Сава Хлавачек е родена в Прага. Завършила е фотография в Берлин, работила е за списания, вестници, независими театрални и филмови продукции в Цюрих, Берлин и Ню Йорк.

През 2004 г. двете фотографки учредяват творческата съобщност dietoechter, специализирала се в търсене на нови визии, идеи и общи предизвикателства.

Изложбата продължава до 12 юни.

НХГ показва съвременна хърватска рисунка

2008-11-09T04:48:00.001-08:00

"Всичко започва с рисунката. Всяка визуална работа независимо от средството (скулптура, живопис, декорация, дизайн, инсталация, видео или концептуална идея) започва със скица, надраскана върху лист хартия, със среща между черното (мастило, въглен, креда) и бялото (хартията). И затова никак не е случайно, че старите италиански ренесансови майстори са наричали всички форми на пластично и фигуративно изразяване le arti del disegno (изкуството на рисуване)", пише Тонко Мароевич в каталога към изложбата на съвременна хърватска графика в Националната художествена галерия.

Едно от най-големите предимства на хърватската съвременна рисунка са нейните недовършеност и гъвкавост. Способността да останеш лаконичен и да разкажеш света с една линия е нещото, което във висша степен проявява индивидуалния стил на днешния хърватски художник, неговия личен поглед към нещата.

През годините рисунката в Хърватия преминава през различни влияния и е представяна по най-различни начини, като се започне от студиото и изложбената зала и се стигне до илюстрациите в книгите и музеите. Първите образци са още от средновековни времена и се свързват с графичното наследство, от една страна, на латинските и глаголически кодекси, и от друга, с римските и готически манускрипти, ренесансовите миниатюри от края на XV и началото на XVI век. В хърватската рисунка често се срещат гръко-римската и централноевропейската традиция, както и византийски, източни и ислямски елементи.

Днес хърватската рисунка е отворена към промените и предизвикателствата на съвременната епоха, без да губи и от наслояванията на миналото.

В сборната изложба на съвременна хърватска рисунка влизат различни форми и стилове, техники и доста нестандартни решения. Щрихираните с една линия наивистични кучета на родения в Нови Сад Бане Миленкович се срещат на фона на щампирани, усложнени знакови символи на града или дома. Томислав Бунтак работи библейски сюжети с линеографична техника. Неговите голи тела яздят коне и летящи дракони из рая. Общото впечатление е крайно футуристично. Любопитни са работите на Павлина Язвич, която е рисувала върху кафява хартия разкривени по детски чайници, влакове, самосвали и разпадащи се на части голи тела. Намек за Анди Уорхол се усеща от серията опаковки на супи "Маги", рисувани от Роберт Шимрак. Обсебващи са черните ураганни спирали на Борис Демур. Летящите същества на Миряна Водопия на пръв поглед приличат на ангели, но когато се вгледаш, започваш да виждаш пеперуди, пчелички, а когато се вгледаш още повече, осъзнаваш, че летящото не е нищо познато от тази планета. Иван Кожарич успява да извика усещане за есен само с няколко линии на пастела, а Златко Кешер създава своите фантасмагорични светове като принтове върху ръчно правена авторска хартия.