going to a party

Дзен с мишка- фотопринтове и текст

автор Стефан Галибов

Когато човекът се почувства твърде умрял една сутрин, той взе фотоапарата и тръгна към планината. Лифтът не работеше и човекът се забърза. Не спря докато дъхът му не изскочи на една висока поляна. На пътеката пред него, вирнала крака и корем нагоре, лежеше мъртва мишка. Човекът първо я снима така, но после реши да я съживи-обърна я наобратно и отново я снима. На втората снимка тя изглеждаше досущ като жива. По пътя надолу към града човекът започна да си задава въпроси за причините мишката да умре. За да не се изгуби, човекът се хвана мислено за жиците с ток и така намери града. Човекът все искаше да разбере причините за смъртта, и винаги търсеше най-логичното обяснение. Този път обаче мисълта му блуждаеше и не искаше да се подреди, здравият разум започна да подскача и като тенис топка от силен сервиз прехвърли със страхотна скорост мрежата на нормалността.

Версия № 1:
Когато мишката видя листото пожълтяло, тя не го позна.
Докато се вглеждаше светлината проникна в сърцето й и то също пожълтя.
Мишката не можа да понесе промяната и умря на поляната.
Листото не можа да понесе смъртта на мишката и стана кафяво.

Версия№2:
Мишката искаше да яде от черния плод на поляната, но той още не беше узрял. Тя седна и скръсти лапи. Докато чакаше се загледа в едно зелено листо.
Листото ставаше все по-жълто, плодът все не узряваше, а коремът на мишката все повече се изпразваше. Един ден мишката видя с периферното си зрение, че плодът най-сетне е узрял, но нещо се беше случило с тялото и погледа й. Когато опита да се помръдне, не успя. Листото, което беше пожълтяло окончателно я беше хипнотизирало от главата до петите. На следващата вечер мишката почина от глад.

Версия №3:
Мишката беше тръгнала да търси нещо за ядене. Когато стигна до поляната чу стъпките на огромно животно. Тя се просна на земята и се престори на умряла. Дойде някакво гигантско двукрако чудовище, извади нещо черно и започна да вдига щракаш шум с него. При всяко щракване, сърцето на мишката подскачаше. Чудовището хвана мишката за единия крак и я обърна по корем. Сърцето й щеше да изскочи от страх,за миг тя си помисли, че са разпознали преструвките й. Но после Чудовището я остави и пак защрака с черния си предмет. Когато опасността отмина надолу по пътеката, мишката се опита да се изправи на крака и да задъвче от малкия черен плод. Дали от щракането на черния предмет или от силното преструване, сърцето й не беше издържало и тя беше хапнала от истинския Черен плод на Смъртта.От уважение къмм личността на мишката или от чуство на вина, че плодовете й зреят твърде бавно тази година, поляната поднесе последните си изсушени бели цветя преди зимата до тялото на мишката.


Човекът се прибра вкъщи уморен от нерешената загадка с мишката и листото. Почувства се ужасно мъртъв и се снима в огледалото, за да си докаже, че още е жив. После помете пода и сгъна дънките си, за да се успокои. Една мисъл не му даваше покой:Ами ако той беше като мишката! -Или по скоро: Ако той беше мишката! Щом си помисли това, успя да се шмугне по масата с прашасали папки и списания и да стигне до перваза на прозореца, където до една изсушена люта, червена чушка лежеше кредитната му карта. Опита да се да я сграбчи и с последни сили да изтегли всичките си човешки спестявания, но нещо не се получи- картата тежеше твърде много или човекът беше станал твърде много мишка. Тогава съзря ангелът, висящ на прозореца и светлината на отвъдното. Предпочете да умре, вместо да продължи да е мишка. Ангелът изработи от камък венец и го постави на гроба на човешката мишка. Някакви тийнейджъри минаха и със спрей надписаха паметника. На следващата сутрин около паметника се появиха цяло стадо мишки с уокмени на ушите и ролери на краката.

P.S. Всъщност истинската причина мишката да умре е разфокусирането на задните й части върху снимката. Фотографът пък се превърна в мишка в желанието си да се фокусира върху здравата логика на изображението.

Палатка на 5-то Авеню

Мексикански архитект побира града на бъдещето в раница


От Стефан Галибов


Пилар Ечесарета акустира в София със своята палатка от надуваеми найлонови торбички, които приемат формите на собстения ти въдух. Тя е най-свежия полъх в най-свежарското обединение на млади архитекти на Sofia Architecture week 2011. Freshlatino е платформа, събрала в Париж младите, независими и иновативни мексикански архитекти. Те са обединени от желанието си да разчупят ограниченията на материалите и формата.
Пилар завършва архитектура в Мексико сити. После заминава за Ню Йорк, където посещава още два университета. Единият се е посветил на виртуалния барок. Там се набляга на едни симпатични и много артистични методи, но те остават самоцелни и тя има нужда от нещо по-близко до архитектурата. Затова записва в друго училище, където обаче се оказва подчинена на здравата логика на типичната архитектура в нейния класически вид. Нещо все не достига и Пилар решава да потърси още малко и да специализира декоративни изкуства в Париж. Градът я изкушава и тя остава да живее във Франция до днес, въпреки че непрекъснато пътува. Най-интересните й впечатления са от четиримесечния й престой в Шанхай. Вижда от първа ръка как всичко, което на други места е невъзможно да се случи, в Китай е детска игра. Пилар пък обича детските игри, като например да се скриеш в небесносиня палатка, разпъната в центъра на Ню Йорк, на ъгъла на 5-то Авеню. Промяната в тежката архитектура е категорично наложителна, а дозите са според свободния дух на конкретния автор. Важни крайъгълни камъни са –всичко да е изградено от био-материали или такива за рециклиране и къщата да може да се побере в раница. Почти като Алиса, оттам според случая Пилар може да извади всякакви форми и настроения? Всичко зависи от това къде си и какво ти се прави в момента? Това е архитектура за радикални мечтатели, за номади, които не желаят и не могат да изчакат някой друг да построи за тях, а и не биха понесли едни и същи контури на стените повече от веднъж.

Кое дойде първо- изкуството или архитектурата?

Първо беше архитектурата, но някъде в тайник, в основата, беше вградено желанието ми за експерименти. Така че, когато завърших бях достатъчно ядосана на архитектурата, или поне във вида, в който тя се развиваше в Мексико за момента. Затова заминах за Ню Йорк. Там разбрах, че и това не е моят истински дом и успях да спечеля една стипендия, която ми позволи да уча декоративни изкуства в Париж. Европа ми даде възможността да си задам въпроси и да потърся нови начини да реализирам алтернативни проекти на границата на архитектурата и изкуството. В края на първата си година в Париж вече бях създала своята уникална надуваема палатка от торбички. Участвах с нея в изложба с още няколко мексикански архитекти, които бяха напуснали страната. Изложбата беше посветена на новото поколение от млади, странстващи „рицари” на строежа. Заглавието на изложбата беше „Напрежение и разбиране”. Така групата постепенно сформира и прерасна в платформа от съидейници Freshlatino. И ставаше въпрос за нови начини на използване на архитектурни техники и материали. Така че творбите трябваше да бъдат на границата между архитектурата и изкуството. За изложбата обединихме форми и поезия, а един от нас се оказа с познат галерист в Лондон. От тази изложба тръгна интереса на кураторите и към нашата група на „Фрешлатино”.

Твоите надуваеми ефирни конструкции много приличат на древните шатри, вигвами, или на по-съвременните палатки. Дали по-простите и примитвни форми, които нямат задачата да се наложат непременно над природата не се завръщат освен в живота и в съвременните строежи? Като че ли новите сгради все повече се съобразяват с и следват формите и линията на естествения ландшафт, а не го пробиват, разрушават или заличават? Освен това този тип „нестабилни” жилища се връзват и с по-голямата мобилност на съвременния човек, който вече не си строи непревземаеми крепости, а предпочита да се движи и премества както в пространството така и във времето?

Има подобна тенденция. Моята палатка е нещо като убежище на непринудеността в строгите музейни пространства и галерии. Моята цел не е да ставам автор на пърформънси или инсталации. Исках просто да обърна представите за „сериозност”, монолитност и уседналост на архитектурните форми. При мен те се променят както намерят за добре, издувани или спускани само от въздуха. Прозрачността на найлоновия материал служи едновременно за стени и за прозорци, но не прозорци през които се вижда реалността, а по-скоро за място за уединение, в което неизвестността и играта на сенките раждат нови светове и усещания.
Наамирам вдъхновение в архитектурата на 50-60 години на 20 век, когато са се създавали подобни надуваеми инсталации. В следвоения период те са имали доста определен политически смисъл на протест срещу статуквото. Интересува ме архитектурата да слезе от високия пиедестал и да се приближи към човека. Исках да разбера как тези подвижни конструкции могат да се пригодят да функционират от техническа гледна точка. Интересуваше ме тяхната геометрия,физическа плътност, текстурата на материала. Много често в традиционната архитектура, която е солидна, твърда, добре изградена, архитектът се оказва ограничен и подвластен на материалите, които използва. Изначалната цел на архитекта го закрепостява. В желанието си да усвои по-пълноценно пространството и да го консервира по точно определен начин и с точно определени материали, архитектът може както да намери свободата си, така и да я загуби. Затова аз не исках да се застопоря в определени форми и реших да оставя на човека да изработи сам своето бъдещо жилищно пространство, като издуе или забие колчетата на палатковата конструкция както намери за добре и в каквито форми предпочете или му позволява терена. Целта ми беше по-персонално отношение към архитектурата, исках да създавам емоции по един по-спешен начин, веднага, тук, още в изложбената зала. Не желаех човекът/зрител/обитател да се налага да чака да се построи една стабилна сграда, а той да я създава постоянно наново и всеки път с различна емоция, която да предопределя различни форми и пунктуалност. Исках всеки да има възможността не да завари, а да доведе своето лично пространство вътре в надуваемата инсталация.

В една от акциите си сте предпоставили по абсурден начин диалога, който звучи между двама души малко пред входа на палатката. „Нуждаем се от свеж въздух”, казва мъжът. А жената му отговаря:”Да, нека да влезнем вътре!” Как е възможно вътре да има по-свеж въдух отколкото навън?

Това са разговори извън контекста на нормалната, човешка логика, но и нашия истински свят се оказва че започва да съществува все повече извън контекста на планетата. Ако приемем, че тя е нашия дом, нашата осъзнатост, ние не сме оставили много свеж въздух наоколо както в буквален, така и в идеен план. Така че все по-често се налага да навлизаме навътре в себе си, за да подишаме свободно. Целта е да си зададеш въпроса за какво служи едно лично пространство, и откъде започва архитектурата? Моят отговор е, че пространството може да бъде само и единствено лично, дори когато предполага масовост. Това е място, което сам създаваш за себе си, така че да се чувстваш уютно вътре и това да ти дава усещането, че си излязъл извън себе си и си разширил границите на собственото си Аз. Тоест това е една врата, която води едновременно навътре и навън. Целта не е да влезнеш и да останеш завинаги на едно и също място. А да търсиш и постоянно да намираш нови и нови пространства, които да приспособяваш към личните ти белези и настроения.

Тоест целта ви не е архитектура, която мачка човека, като го принуждава да се съобразява с монолитни форми, а променливи форми, които дават лична свобода и независимост, нещо което е в основата на стила на живот съвременния човек изобщо?

Да. Човек, може да вземе моята палатка навсякъде със себе си, слагаш я в раницата, мяташ я в колата и я разпъваш, където се спреш. Не е ли това една осъществена мечта едновременно на път и в къщи-съвременните хора са номади повече отколкото всичко друго. Затова и архитектурата вече задължително трябва да отговаря на новите-стари потребности на духа.

А как си представяте града на бъдещето?

Това е моята палатка-едновременно място, което не е никъде и е навсякъде.

А какви материали използвате?

Използвам био– разградими найлонови торбички, който са направени от материал близък до този на първобитните общества-изграден от житни култури. Всъщност инсталацията ми се развива заедно с развитието на технологиите.

Примитивното ли ще технологията на бъдещето?

Абсолютно съм съгласна. Само допреди 10-20 години, докато следвах в университета, в Мексико, както и в останалия свят, всички бяха луди по high-tech стоки, непрекъснато излизаха нови и все по-замъгляващи съзнанието и замърсяващи изкуствени материали, строяха се големи заводи. Говореше се, че ако иска да е успешен, човек трябва да купува все нови и нови неща, и на никого не му пукаше, че природата се разрушава и замърсява, че равновесието е толкова крехко. Важното беше, че потреблението растеше и това беше добре за бизнеса. Днес слава богу посока се обърна. В този смисъл мисля, че икономическата криза даже е полезна-тя ни научи да пестим ресурсите, да зачитаме планетата, макар и да не ни се иска много да го правим. В този смисъл и в архитектурата се налага да преосмислим много от използваните материали, да станем по-близки до природата. Примитивната технология дава основата на нещата и тя е тази, с която най-много сме живели и която най-добре ни пасва, ако искаме да останем хора.

Вярвам в поетичния смисъл на живота

писателката Сое Валдес разказва за „Всекидневното нищо”, което я разделя от Куба на Кастро


След публикуването на романа”Всекидневното нищо”, Валдес живее в изгнание във Франция заедно със съпруга си и дъщеря си, а книгите й са забранени в Куба. Освен проза, тя пише материали за El Pais, El Mundo, Elle, Vogue, Le Monde, Liberation. Носител е на множество литературни награди, сред които Premio Planeta през 1996 г. за романа Te di la vida entera („Цял живот за тебе дадох”). Писателката е за пръв път в България за премиерата на книгата си “Всекидневното нищо”, издание на ИК „Жанет 45”.


Интервю- Стефан Галибов
Фотография-Стефан Галибов



Дълго време сме били под един и същи строй, какво знаехте от това време за България, а за света?

Познавам много артисти, певци и хора на изкуството, които идваха в Куба по онова време. Спомням си, че ходех на концерти на Бисер Киров. По магазините имаше и много български стоки. Най-интересни ми бяха едни консерви с някакви странни сосове, с които така и не свикнахме. Ние сме много стриктни в кулинарията и следваме своите собствени линии на хранене в Куба. В романа си „Всекидневното нищо” описвам едни ортопедични обувки, които главния герой си поръчва да му изработят в Германия. Но докато пристигнат в Куба, неговите ходила вече са се изкривили в друга форма и съответно обувката не върши работа. Въпреки че обичаме най-много Ром, по онова време пиехме и доста водка от Русия. Така чрез различните стоки опознавахме другите култури.

Как премина детството ви?

Живеехме в малка стаичка без кухня и баня, само с мама, баба и леля. Навърших 2 месеца и баща ми ни напусна. Сигурно заради това винаги съм се чувствала много самотна. За да се разсея, прекарвах по-голямата част от деня на улицата в игри. Ритах топка с момчетата, играех бейзбол. Ходих и на плажа, който е описан в романите на Хемингуей. Влизах в морето направо с училищната униформа след като логично бях избягала от час. По обратния път в автобуса съхнех. Но въпреки това, се прибирах подгизнала и съответно всички в къщи ме хокаха. Един от най-силните ми спомени е, когато майка ми каза, че татко е влезнал в затвора по политически причини. Въпреки че отдавна не живееше с нас, стана ми много тежко. Преди това бях живяла с надеждата, че един ден ще го видя отново, но сега всичко се срина. За щастие 7 години по-късно него го освободиха. Други хора нямаха този късмет. Щастлива съм, че успях да зърна баща си малко преди да напусне Куба, както принуждават всички политически затворници.

Кога за пръв път се появи желанието да пишете?

На 11 години започнах да си водя дневник. Не го водех от първо лице, ами описвах това, което ме заобикаляше-историите бяха за кучето на съседите, за квартала, за приятелите... И когато днес препрочитам този мой дневник виждам, че това е по-скоро роман за детството. На 17 години започнах да пиша по-сериозно. Първото, което се получи е стихосбирката „Отговори за живота”. Сега като се замисля ми се струва много странно, защото на тази възраст обикновенно човек не дава отговорите, а задава въпросите.

Каква беше връзката ви с останалите кубински писатели?

Не съм имала достъп и връзка с тях в по-ранните си години. Живеех в старата Хавана и приятелите ми бяха по-скоро музиканти и разбойници. Бяхме толкова бедни, че дори нямахме възможност да си купуваме книги. Връзката с литературата ставаше чрез баба ми, която беше актриса в театъра и носеше единствените книги в къщи, обикновенно пиесите, които репетираше в момента.
По-късно като пораснах и започнах да работя, харчех всичките си пари за романи.

Коя беше първата ви любов, освен книгите?

На 19 години вече бях стара, толкова много ми беше минало през главата. Влюбих се в един журналист, който работеше за режима на Кастро. Мисля, че го харесах, защото пишеше първата си книга и ми изглеждаше много сериозен. Беше на 33 години. Днес той също живее в изгнание. Седем години живяхме заедно и след това се разделихме. Понеже той беше близък на правителството имаше възможност да пътува често до Европа и носеше забранени в Куба книги от там. Така и аз получих достъп до една различна, непозната за нас литература. За мен той беше учител, научи ме натолкова много неща, които без него нямаше да осъзная.

Рабтили сте като посланник на Куба в Юнеско, към посолството в Париж. Кога скъсахте с официалната власт и как настъпи разрива?

В Куба всеки, който иска да работи трябва да е в добри отношения с властта. През 80-та година беше сниман кубинския филм „Сесилия”, който е базиран на романа на Серилио Виля Верде-журналиста, станал моята първа голяма любов. Когато Фидел Кастро изгледа филма изобщо не му хареса. И за наказание изпрати целия екип в изгнание във Франция. Не бях назначена като дипломат, а бях съпруга която придружава съпруга си дипломат. Работех към ЮНЕСКО. Офисът ми беше тесен коридор с една кафе машина. Много хора от други дипломатически мисии от Никарагуа и Венецуела идваха при мен и разговаряхме докато им правех кафе. Точно над кафе машината висеше портрет на Кастро, на който се беше озъбил заканително с пръст, докато изнасяше една от речите си. От този портрет зад гърба ми лъхаше толкова много агресия, че реших да го махна. Една сутрин тихомълком смених портрета с картината на Пикасо-„Гълъбът на Мира”. Тогава бях наказана от ръководителя на дипломатическата мисия към ЮНЕСКО. Преместиха ме за 3 месеца в културния отдел към посолство. Шефът там беше ужасен човек, таен полицай. Познанията му по изкуства бяха трагични, например наричаше класическата прима балерина Алисия Алонсо гимнастичка. Той май не правеше разлика между танц и гимнастически упражнения. В една своя реч вместо да каже коня на Ахил, се обърка и каза ахилесова пета. Беше едновременно трагичен и комичен, държеше се ужасно със стипендиантите, които идваха да работят в посолството.

Кое провокира да напишете романа „Всекидневното нищо”?

Товае е един роман-катарзис. Беше ми необходим, за да се пречистя. Не можех повече да издържам всичките унижения, бях опитвала безуспешно да променя много неща в Куба в рамките на моята област в полето на културата. И накрая си казах, че единственото, което не съм опитала е да опиша собствените си преживявания. Получи се искренна история за жена, която живее и се чувства като затворник на този остров - Куба. За да се освободи поне малко, в мислите си тя започва да си представя как построява Рая, който й е бил обещан, но постепенно осъзнава, че единственото което може да се построи в тези условия е Ада.

Как напуснахте в крайна сметка окончателно „затвора”, наречен Куба?

Първо романът ми беше изнесен тайно, като го зашихме в дрехите на един приятел журналист и така стигна до Париж преди мен. После аз бях поканена да водя лекции във френски университет. Така се оказах точно за премиерата на книгата си в Париж. Понеже вътре разобличавах режима на Кастро, едва ли беше разумно да се връщам обратно в Хавана.Така останах да живея във Франция. До ден днешен не съм се връщала там, тъй като съм записана в черния списък с врагове.

Каква е връзката ви с киното?

В Куба това беше работата ми. Първия ми сценарий „Неравновесие” разказва за нелекия живот на младежите в Куба и логично не беше одобрен от цензурата. „Паралени животи” беше заснет от режисьора Пастор Вега и въпреки че много сцени бяха изрязани, филмът все пак се появи по кината в Хавана. Много по-късно в Париж, един френски режисьор поиска да направи филм по романа „Всекидневното нищо”, но тъй като нямаше как да бъде заснет в Куба, засега проектът се отлага. Надявам се след края на диктатурата, да се завърна и да направя този филм.

Липсва ли ви родината?

Мъчно ми е за квартала, морето, приятелите, семейството...

С какво се занимавате днес в Париж?

От всичко най-ценна ми е колонката в едно испанско издание. Пиша за култура, общество и икономика. Културата е пътят за спасение, днес във времената на все по-голяма икономическа криза, когато хората се измориха от материалното.

В какво вярвате?

Кубинците са по рождение силно вярващи. От Марксизма и Ленинизма направхиме религия. В Куба има огромна смесица не само на раси, но и на религии. Така например Дева Мария, освен на любовта при нас се превръща в богиня на реките, на цялата природа. Аз обаче вярвам най-силно в поетичния смисъл на живота.

На какво учите децата си?

Че най-важното нещо в живота е свободата с всичките нюанси и скрити смисли, които носи тази дума.

Sholev's 'Shelter' wins...the audience mad of happiness!!!

Българското кино триумфира на 15-ия Международен СФФ

Голямата награда отиде при младия Драгомир Шолев

Текст и снимки Стефан Галибов

Драгомир Шолев триумфира с голямата награда за най-добър филм на 15-то юбилейно издание на София Интернешънъл Филм Фестивал. На младия режисьор му върви да чупи рекорди и да бъде пръв по фестивали/през 2010 той беше първото българско участие на най-стария европейски кинофестивал в Сан Себастиян/. „Подслон” спечели и наградата на "Кодак" за най-добър български игрален филм - диплом, филмов негатив и лабораторни услуги на стойност 2000 долара.Опиянен от признанието и бурните аплодисменти, младият кинаджия Шолев прекоси триумфално пътеката до подиума в компанията на продуцентката на лентата Росица Вълканова. Това обаче съвсем не му стигна и Шолев три пъти размаха високо над главата си двете престижни отличия, за да чуе как зала 1 на НДК изригва още няколко пъти от възторг и гордост. Най-радостен от всички беше директорът на СФФ Стефан Китанов. Той трудно си намираше място на сцената и не спря да повтаря, че за пръв път в историята на най-престижния форум за кино у нас се случва Голямата награда/статуеткта и паричен евквивалент от 6 хиляди евра/да отиде в ръцете на български творец. Лентата „Подслон” разказва перипетиите на 12 годишния Радо, дръзнал да се опълчи срещу авторитета на баща си и да избяга с двама улични пънкари. Шолев пък успя да се опълчи срещу статуквото на родната кинематография, която има алергия към обикновенните и предадени само с езика на киното истории. Умело разказаната модерна приказка на Шолев изследва пост-соц-травматичния синдром на българския родител да не разбира децата си. Адекватно предадения и реален проблем от живота на едно средностатистическо българско семейство успя да трогне авторитетното международно жури с председател големия исландски режисьор Фридрик Тор Фридкриксон. Вероятно за накланянето на везните е спомогнал и факта, че в журито тази година е и приятеля на Драгомир Шолев режисьорът на „Източни пиеси” Камен Калев. Останалите трима членове уругваецът Алваро Брехнер, хърватинът Огньен Свиличич и германката Габриеле Бруненмайер също предпочетоха да стиснат ръката на млад, но опитен творец на независимо кино с глобално значение. По стечение на обстоятелствата тази година той се оказа българин.
Българска продукция победи и в конкурса за балкански филм - "Стъпки в пясъка" на Ивайло Христов. Наградата се присъжда от гилдията на българските кинокритици и е диплом, кашон вино "Арс лонга" и 1000 евро, осигурени от "Домейн Бойар". За първи път публиката определи победителя в конкурса за документален филм - "Правилата на ергенския живот" на Тонислав Христов. Наградата - 1000 евро, се дава от БНТ.