събота, 19 май 2012 г.

Ленински съботник

от Стефан Галибов 1986-1992



 

 

 

 

 

Лека мъгла


Мъгла покриваше.
Гориста местност.
Местност пред мен.
Тръгнах направо.
Направо през листата.
Без да се замислям.
Замислям за нищо.
Бях вървял.
Една голяма локва.
Голяма локва.
Локва стоеше.
Стоеше срещу мен.
Оглеждаше всичко.
Всичко наоколо.
На мен ми се стори.
Я прегазя.
Цялата красота.
Тази причина.
Едно мършаво куче.
Мършаво куче.
Мършаво куче дотърча.
Едно мършаво куче дотърча.
Загледа в локвата.
По едно време.
Едно време.
Излая леко.
Крайно обидено.
Крайно обидено тръгна.
Тръгна през нея.
Пийнал си старец.
Изтръска от водата.
Бавно се изгуби.
Изгуби в мъглата.

1988



БЕЛИ ЧАРШАФИ

В синьото небе плуваха бели чаршафи. Надуваха се и хвърляха сенки върху блока. “ Бели чаршафи!- казваше си той- На синьо небе... Ах...” Плесна с ръце и продължи по пътя. На опашката за чушки му бяха запазили ред. “Белите чаршафи...”-повтори си той. Неусетно му беше дошъл редът. “Дайте ми червени чушки!...Много....Но все пак не прекалявайте!” Той вървеше по обратния път и си мислеше: “Синьото небе. По него белите чаршафи. Червените чушки...” И те бяха някъде там. И опашката, и хората.” Той вървеше между блоковете. В синьото небе плуваха белите чаршафи... Надуваха се и хвърляха сенки върху блока.  

БУРЯ

Наоколо вилнееше буря. Една малка птица бе се скрила под навеса на един травопост и гледаше с омраза към бурята.  

ЦЯЛАТА КРАСОТА В ЕДНА ЛОКВА

Лека мъгла покриваше гористата местност пред мен. Тръгнах направо през листата, без да се замислям за нищо. Не знам колко бях вървял, но една голяма локва стоеше срещу мен. И ми се стори, че ако я прегазя, ще прегазя и цялата красота. И може би поради тази причина аз не продължих, а седнах и се загледах в локвата. Едно мършаво куче дотърча. Седна и то се загледа в нея. По едно време излая леко. Аз не го чух и то крайно обидено тръгна през локвата. Приличаше на някой пийнал си старец. То се изтръска от водата и бавно, бавно се изгуби в мъглата.
1988 

ДЕЕПРИЧАСТИЕ

Той вървя дълго, четеейки, докато стигна гората. А после завървя, свирейки. Четеейки, аз заспах. Мечтаейки, те си спомниха много неща. Боговете небързайки, слизаха от небето. Победиха врага, мислейки за свободата на своя народ.

ДЪГА В МАЛИНИТЕ

Виждали ли сте дъга, в най-голямата жега, без да е валяло дъжд, и то в малините. Днес към обед, аз видях. Ето как стана това. Ние с баба започнахме да поливаме с маркуча. Първо поляхме черешата, а после малините. Водната струя летеше нагоре като фонтан. Изведнъж открих, че в корените на малините проблясват четири цвята: червен, жълт, син и зелен. От радост завиках: - Дъга, дъга, дъга! И се втурнах към баба. Баба дойде да види дъгата и аз без да съзнавам, развях маркуча нагоре като знаме. Водните струи летяха право върху баба, а аз от радост заиграх хоро. В резултат, на което баба беше мокра от глава до пети, също както и аз. Но от голямата радост не чувствахме.  
1986

ЕДНА РАЗХОДКА ИЗ ПАЗАРА

Ям дюля. Скърцам със зъби. Есенният пазар ми звучи. Звучи дюлята. - Хайде на тиквите! От едната страна на дюлята са насядали баби с малко есен по тезгяхите. Чудата музика. От другата – безброй жълти ниви. По тях дълга върволица от хора. Едни минават за пазара. Други се излягат в тиквите и заспиват. Слънцето залязва. Бабите се пазарят. Мирише на есен. Пазарът бавно изчезва в приказките. Дюлята остава. 


ЕСЕН

  Небето беше пусто и някак тъжно. Единствената радост в това черно царство е гората. Листата падат унило пред дългия си зимен сън. Черни скорци като златотърсачи опипват всяко от тях и ти се струва, че обръщат гората наопаки. Чува се писъкът на стар бухъл. Той от години се мъчи да събуди ехото, но все не успява. Защото то е заспало така дълбоко, че ако ще цялата гора да кресне, няма да може да го събуди.  
1988

 ГЛЕДКА

Голямото, оранжево, водно конче прелиташе над огряната водна пътека. Изплаши една от жабите, които се препичаха на слънце и другите сякаш й се смееха. Воден паяк дойде до крака ми и се заизкачва по него. Някъде отдалеч се чува диско и само разваля звука на вятъра. Слънцето е огряло някак странно камъните над гьола. Една пиявица излезе извън убежището си. Плъзна се до средата на гьола. Погледна към мен и към полуизпечените жаби, които не се отказваха от заниманието си. Легна на дъното. После изведнъж стана и затанцува. Подухна вятър и разклати жабите на една страна. От дългото печене, а може би и от диското те бяха станали безчувствени към целия свят.
1988 

И ПАЯК В БАНЯТА

Паякът е сам. Сапунът стои. И капка тръгва тя да пада. И спомня си за листопада. А навън е зима. Стъклата са изпотени и хвърлят дрехите си за пране пак в банята при паяка. А той разперил е ръце- събира капките. И стичат се, и бързат те да паднат в канала. И малко им остава, когато паякът ги хваща със своите ръце.

ИЗГУБИЛ ПРЕДСТАВА ЗА ВРЕМЕТО 

 Морето е тихо. Небето е сиво. Хоризонтът се слива с тази сивота. Изведнъж ужасен се оглеждаш. Сам си. Но след малко пак чуваш как вълните се плискат в брега. Един гларус се разхожда около теб. И той е сам. Зад скалата се обаждат другите. Той не може да намери пътя към тях през тази сивота. Обръща се и тръгва нанякъде. По пясъка.
7.IX.1988 

КАК ПРЕКАРАХ ПРОЛЕТНАТА ВАКАНЦИЯ

 През пролетната ваканция ние с татко бяхме в едни наши приятели в Карлово. Пътят бе чудесен, докато не заспах. Събудих се тъкмо, когато спряхме. Аз излязох от колата да се поразтъпча и да изям една ябълка. Загризах я лакомо, когато ме сепна гласа на татко. Той изкрещя: - Хайде, тръгваме! Той беше алергичен към звукът от отхапване на ябълка и сега целият беше настръхнал. Можете да си представите какво нещастие бе това за мен. Ръката ми се разтрепера след вика на татко и аз изпуснах ябълката, а тя като че ли от само себе си се търкулна и “цоп” в една локва. Нямаше как, трябваше да продължим. В колата си взех нова ябълка, но преди да отхапя поне едно парче, чу се стържене на спирачки и аз се намерих на предната седалка, а ябълката кой знае къде. Как се ядосах тогава. Вече се свечеряваше. Най-после пристигнахме.

КАК ПРЕКАРАХМЕ ЧАСА ПО РОДОЛЮБИЕ 

Часът по Родолюбие не достигаше до ушите ми, може би и на тези около мен. От време на време някоя дума влизаше в главата ми, но не се запаметяваше дълго там. Единият до мен си гризеше ноктите, а другият се мъчеше да ритне този, който седеше пред него, но все не му се отдаваше. А аз се бях загледал кой знае къде. Досещам се. Бях се загледал в Левски, който стоеше на един плакат и вече си представях всички негови дела, които бях чел, а също и които не бях чел. От време на време някой от задните седалки ме настъпваше и аз започвах най-старателно да си чистя новите маратонки. Плюех и търках, плюех и търках, но те все не се изчистваха и най-после ги оставих на мира. А извън залата се чуваха най-различни писъци и макар, че се мъчех да не ги чувам, тези проклети думи сами влизаха на гости в главата ми. “Я ги гледай!”, казвах си аз “какви нахалници”. А думите бяха такива: - Кога ще започне филма? - Ей, дебел, няма ли вече да престанеш! Най-после се сетих защо имаше такова оживление пред вратата на актовата залата. След нашия час щеше да се прожектира много интересния филм “Победата на белия вожд”. Най-после часът свърши и Големите нахлуха в залата като стадо овце, а ние продължихме към следващите два свободни часове по труд.

КАК СИ ПРЕДСТАВЯМ МЕТРОТО В СОФИЯ 

  Метрото- това е една мечта. Мечта, която е осъществена някъде, но там където не е, все още си остава загадка. Ето, спускам се с ескалатора надолу. Слънчев лъч прорязва настаналата за миг тъмнина. Но това беше за последен път. А долу – красота нечувана. Малките сиви вагончета се гонят едно друго и полека-лека изчезват в тъмнината. На спирката е спряла пейка. На нея седи коте. Как ли е слязло толкова дълбоко под земята. Сигурно и на него му се е возило в тази нечувана приказка.

КАКЪВ ЩЕ СТАНА КАТО ПОРАСНА 

В бъдеще аз мисля да стана писател. И ако не си променя мисленето, ще бъде добре. Сега също пиша и преди пишех. Най-много обичам странните, необичайни истории.
III.1989

КАКВО НЕЩО Е ДА СИ В ЧЕТВЪРТИ КЛАС

До Люлин се пътува дълго. Голям късмет е да можеш да седнеш на първата спирка. Слава богу успях да се класирам. Възрастна жена седна до мен и с въздишка настани препълнените си торби в краката ми. Загледах се през прозореца. Изведнъж чух познати думи. Обърнах се и видях, че жената си говори насън: “Разпределителното свойство гласи: (A +B) умножено по C е равно на A по C + B по C.” Хората я гледаха учудено, но аз я разбрах. Сигурно и нейният внук , като мен, е в четвърти клас. 1986

 КАКВО НЕЩО Е ПРИЯТЕЛСТВОТО 

  От дълго време наблюдавах живота на едно куче и едно прасе. Те още от малки ходеха все заедно, спяха на едно и също място, и се хранеха пак заедно. Но прасето ставаше все по-голямо, а кучето си оставаше все така малко на ръст. Вечер те бяха най-привлекателни- голямото прасе гушнало малкото куче. Една вечер стопаните на прасето решиха да го заколят. И го сториха. На следващата сутрин кучето дълго обикаля из двора в търсене на своя верен приятел, но без резултат. Привечер стопаните повикаха кучето и му хвърлиха кокалите от прасето. Кучето ги помириса и без дори да ги е опитало тръгна нанякъде. От този ден кучето изчезна. Чак сега разбрах какво нещо е приятелството!

 КАКВО Е ТВОРЧЕСТВОТО

За мен творчеството е нещо, за което е много трудно да се разказва. А още повече да се твори. Не вярвам на хората, които твърдят, че за да го има, трябва да съществува човекът. Аз мисля, че и без човешкото съществувание, творчеството се намира лесно. Не вярвам, че човекът е връхната точка на творчеството и че всичко започва от хората и свършва пак с тях. Първо се е сътворил животът. Оттам започва да си тече и творчеството. Най-големият успех, който е постигнат в него това е времето. 


КАПКИТЕ КАПЯТ

Капките капят. Светлината капе. В тъмнината бавно се движи зелено листо. И пак си сам в тъмнината. Само капките капят в тревата.

 КОГАТО МИ СЕ ПИШКА

 Изтичах зад къщата. Винаги изтичвам зад къщата, когато ми се пишка. Този път реших да изтичам зад къщата, без да се замислям. Имам си дупка, избрана от многото между тухлената стена. За да не се пръскам пикая вътре. Просто ми е чудно къде се излива тази моя течност. Виждам в къщата как облива стаята, но няма как да я видя. Та нали в момента пикая в дупката, която е твърде тясна за моя широк поглед, а още повече за нейния сексуален напън. На стаята секусалния напън. Паяк ме вижда през дупката и аз умирам от срам. Тичам в малините и ям, докато си помисля за змия в храстите. Петелът ти пее.
VI.1989

 КОГАТО ТЕ ОБИЧАТ ВСИЧКИ

  То вървеше на четири крака в коридора. Влачеше цялата стая. Камиончета, колички, дранкулки, навързани на конец. Вървеше, обикаляше, сядаше да си почине и пак тръгваше. Вървеше, а след него се влачеше стаята му. Той играеше с телефон. Тя играеше с пералня. То хвана котката за опашката и я повлече на някъде заедно със стаята си. Когато се чу звън, Тя и Той оставиха играчките си и тръгнаха да отварят. То си почиваше , облегнало се на стаята си. Вратата се отвори. Вътре влезе Лелята. То се изплаши от нея. Навря се под кревата, но някаква ръка го грабна и То се оказа близо до огромната усмивка с белите зъби. Някаква друга ръка го щипеше по бузките, галеше го по главичката. То не издържа и заплака. Тя го спаси. Вратата се затвори. Котката я нямаше, а То си почиваше, облегнало се на стаята си...
X.1988

 ЛЕНИНСКИ СЪБОТНИК

Откъм прозореца се подаваха топлите ръце на слънцето, което с големи усилия успя да ме събуди. Станах и закусих. Тъкмо щях да излеза да играя и в главата ми пламна мисълта: “Ами Ленинския съботник?” Играта се провали. Взех един чувал и метличка и тръгнах с големи крачки към училище. Когато стигнах, слънцето реши и то да помага, но само попречи. Скри се зад един облак и скоро заваля. Всички хукнаха и се скриха под един навез. А слънцето се показа отново, но чак когато трябваше да си тръгваме. Така премина съботника. 


ЛИЦЕТО НА ЛИЦЕМЕРИЕТО

  Брадвата и пънът са в пълно единодействие. Тя не го сече. Той не я затруднява. Страшно обича да секат неговото стебло и клони. След това той се успокоява. Е, истина е, че дърварят отсича дървото, а пънът бяга мислено и съжалява. Но... след това се съюзява с брадвата. Когато положат на изсечената му плът друго дърво, отдавна отсечено и оплакано, изпитва мъжко удоволствие. След часове - мъртви и горещи, започват ударите. Силни, умерени, точни, отсечени. Той отронва пънски сълзи и се чувства могъщ. Изведнъж го хваща страх. Хваща го за корените и дълго се търкалят заедно в шумата. Извисява се високо над дърветата чрез своите листа, с които също дружи. Небето е близко. Те са далече под него. Живот на високо. Живот във величие. Идва удар. Отсечен, силен, отмерен. Долу в клоните малък човек с голяма сила с напънати мускули успява. С един замах... Небето е далече. Високо в небесата. Дърветата също. Един пън никога не се издига над себе си.
6. VII.1989 

МАГЬОСНИКЪТ

 Когато стане дума за магьосник, всеки си го представя различен. Магьосникът, който върши чудеса е общо понятие., а от там се разделя на две сфери: творчески чудеса и чудеса свързани с предмети, с преобразявания. Има и друго понятие за магьосник: магьосник на живота. Той прави всичко за живота, понякога на свой приятел, а понякога и на всички хора, които са се отнасяли добре с него. Колкото и малко да е било.

МАЙ ЧЕ, СМЕ СЕ ЗАГУБИЛИ

  Ах, колко е хубава есента! Но един ден от нея беше незабравим. Ние с моят приятел Светльо излязохме на разходка в гората. Разхождахме се дълго, докато стигнахме на едно много запустяло място. И аз казах на моя приятел: -Светльо, май че сме се загубили. Не смяташ ли така? Но не последва никакъв глас. Извиках. Пак нищо. Обърнах се и Светльо беше изчезнал.
23.X.1986

МАЙСКИ ДЪЖД

Станах и излязох. Денят бе слънчев, но на небето плуваха малки сиви облачета. Тръгнах към близката гора. Наоколо пееха птици. Някъде в далечината изпищя сойка. Тук-таме, където облаците се разкъсваха, се виждаше ярко син цвят. Цялото небе приличаше на разперено крило на сойка, където изпод черните и сиви пера се подават светлосини, нежни пера. Както вървях изведнъж всичко утихна. След малко от небето западаха едри капки. Скрих се под храст. В локвата до мен видях жаба. Престраших се и я улових. Бе възрастна, дървесна жаба, която беше слязла да се поразхлади от жегата. Тя сигурно се радваше, че вали дъжд. Но никак не й бе приятно, че я държа.

МЕЛНИК

Пустош е. Обикновеното се съчетава с необикновеното. Остри скали. Всякакви форми. Казвам всякакви, защото за всички те са различни. Дълбока и безгранична самота. Едно градче като змийче шумоли. Вървиш по път. Не усещаш времето. Змийчето пропълзява далеч край теб. Това е Мелник. Тръгваш към него, за да го разбереш и опознаеш. Топло е. Мухите обикалят около чинара и кацат навсякъде. Любопитството им се превръща в нахалство. В маранята са мълчаливите къщи. Улиците са пусти. Животът изглежда замрял. Топло е, много топло.
08. 1987,V клас

МОЯТ РОДЕН КРАЙ

Моят роден край е много красив. Ето нашият рошав петльо се е качил на бодливия плет и ни посреща. Навсякъде е настъпила пролет. Ние вървим през високата трева и слушаме песента на царевицата. Някъде там пропищява сойка. Сред полето излита ято диви фазани. Навлизаме в овеса. Някъде долу между краката ни се чува песента на пъдпъдъка. Всичко е много красиво. Изведнъж сред овеса се мярка нещо като сив пушек. И ние виждаме нашия котарак Мишо.
15.X.1986

 МОЯТА УЛИЦА

Сутрин слънцето се плъзга леко по улицата и прави слънчева пътека върху асфалта. Хората като безброй мравки тръгват всеки по своя път. Не забравят да се спрат на будката за вестници и пак бързат, бързат. Те не се успокояват, чак докато не се качат на автобуса. Там си намират удобно място и зачитат това, което са купили. Навън няма много деца, защото или са на училище или пишат домашни. Слънцето продължава своя безкраен път по другите улици и наоколо става съвсем пусто. Но на обяд е друго. От всички страни се раздават плачове на деца или провиквания от този род: “Ники, ела да обядваш, че ще закъснееш за училище!” Бабите пък, по цял ден седят на пейките и си говорят нещо. Но никой не знае точно какво. Вечерта тези, които сутринта са бързали, се влачат като костенурки и си повтарят наум, че никога през живота си повече няма да бързат. Но още на следващата сутрин обещанията биват забравени и се повтаря същата картина. 


МОЯТА ЗИМНА ВАКАНЦИЯ

 На Нова година аз си легнах да спя в 8 часа. Не дочаках Новата година. На другия ден отпътувах на ски-училище. Там беше много весело. Ние се учихме да се изкачваме по пистата. Учителят каза, че влекът е твърде луксозен за нас. На втория ден се спускахме. Най-накрая дойде и моят ред. Аз започнах да се спускам, но за съжаление преплетох ските и паднах. А учителят започна да ме ругае: -Какъв лентяй! Нищо не можеш! После аз се върнах вкъщи и подготвих своите уроци.
23.I. 1987 

НА ПЪТ КЪМ ЛАГЕРА (ВИТОША Е МНОГО КРАСИВА)

Сутринта аз станах рано, взех си куфара и тръгнах към училище. Тази сутрин като че ли бе създадена само за пътуване. Небето беше ясно, въпреки, че валеше сняг на едри парцали. Тъкмо пресякох булеварда и от горната му част се зададе автобуса, който хващах за една спирка до училищего. Аз се затичах да го хвана, но не успях. Продължих пеша за училище. И добре, че сторих така, защото щях да изпусна една много красива сутрин. На небето плуваха няколко малки облачета. Снежинка падна в окото ми и аз замижах, но тя не излизаше. Оставих я вътре да се стопи. Продължих нататък. Най-после стигнах в училище, а там имаше такава киша и много, много деца. Затова побързах да се присъединя към нашия клас. Разбрах че вече са се качили в автобусите за Витоша. Само това ми липсваше. Тръгнах да ги търся по автобусите. Изведнъж ми дойде една мисъл ” Ами , ако са тръгнали!?” и точно в този момент някой ме извика: -Стефане! И да знаете как се зарадвах, като чух, че някой ме вика.
 23.I.1987 

НЕ ПРИКРИВАЙ ДЪХА СИ

Когато се изкачвам, винаги се задъхвам. Не е нормално, ако го прикрия от хората, при които идвам. Стоя и си възвръщам дъха. През това време мога да си мисля: Ами ако се окаже, че е нямало смисъл да се изкачвам? Или усещам миризма на женски котки. Накрая звъня. Няма никой. Когато през есента видях едно, паднало, само листо на земята, не почувствах, че се е задъхвало. То се беше изкачвало надолу. А когато се изкачваш надолу, си с прекалено възвърнат дъх. Листото лежеше и мислеше къде е вратата, на която да звънне или чукне. Нямаше врата и най-трудното обяснение за него беше естественото му окапване без смисъла от това да отидеш при някого. Гледаше ме с тъжен поглед, а аз си тръгнах мислейки, че е насъбрало достатъчно сила при качването надолу, за връщането нагоре към клоните ...на пролет.
.X.1989

НОЩТА

Нощта е времето, когато се прочиства всичко. Студено и ясно. Или топло и мъчещо се да стане ясно. Вятърът не гони никого. Затова и човек не гледа нощта. Не му се иска да се прояснява. Предпочита да хърка на топло. Или да се отвива на студено. Ако се загледаш в тъмното, обикновено казваш, че там има тъмно. И то наистина е там. И е толкова тъмно...Не я ясно. Ясно е през деня, защото е светло.
7. V. 1989 

ПИСМО ДО МАМА

Мамо, Извинявай, че не ти пиша често. Но не ми остава време. Вчера намерих малко свободно време, та ти написах това писъмце. Аз съм добре, ти как си? Тук е чудесно. Има красиви места и гори.
9.XII.1986

ПОХИТИТЕЛИТЕ НА ИЗЧЕЗНАЛИЯ КИВОТ
  В този филм на мен много ми харесва смелостта на артиста Харисън Форд като Индиана Джоунс.
 6.IX.1986 


ПОВДИГНАТИТЕ ВЕЖДИ НА Г-Н ПИСКЪРС

Повдигнатите вежди се чудеха дали да се спуснат върху удобното око.Те забелязаха, че нещо не е наред. Зашаваха. Дадоха свобода на чувствата си и се опитаха да целунат манджата. Притежателят им се чувстваше спокоен в креслото. Стискаше наяве и дъвчеше наум книгата. Услаждаше му се да не я чете, а да я разнася навсякъде. Смели я мислено буква по буква, докато накрая остана само причудливата идея за държането й. Идваше друга и я сменяше. Той цял ден бъбреше с Пискърс, докато накрая изохка и затърси веждите си, за да се намръщи. Трудно беше да ги намери, защото те се рееха в манджата по това време. Пискърс щракна с химикалката си два пъти. На нея беше гравирано око, което сега изчезна. Обичаше да щрака и да вижда как се скрива истината. Особено сега, когато не се спираше на нея даже с истинска въздишка. Веждите още се ровеха в манджата. Човекът упорито ги търсеше, а Пискърс все тъй щракаше с химикалката си.
19. IV.1989

 ПРАХТА

  Вървеше тя. Подсвиркваше си с уста. От въздуха се дразнеше, защото не можеше да го търпи. Не й беше до това да се завира под леглото, но го правеше, тъй като единствено там можеше да се скрие от него. Напоследък той си отваряше пътя с много неща. С прозорци. С врати.... Излизаше от всякакви положения. А когато ставаше течение, трябваше да седи в най-отдалечените кътчета на живота. Много обичаше настъпването на лятото и забръмчаването на мухите. Та това бяха най-божествените създания на майката природа, макар че едва ли някой можеше да бъде божествен. Ами майката природа, погледни я само какви ги върши! Още едно от любимите й занимания (а те са много малко) беше да се навира в очите на хората. Не й се сърдеше, само заради тяхното съществуване. Колко приятно е да се гмуркаш в сините извори на човека, които са тъй прашни. А напоследък той се прахосваше да върши едни такива прашни неща, че прахта я заболяваше лявото ухо от мръсната вода на зениците му. Всяка сутрин тя се източваше и се сменяше с нова още по-лъжлива от миналата. Тъй че вече избягваше да ходи там. Седеше си под леглото и си свиркаше прашно. А покрай нея бавно минаваше въздухът, носен от живота.
3.III.1989

 ПРИЯТЕЛЯТ

 Може ли човек да живее сам на света? Приятелят ще отговори “не”, а неприятелят “да”. Приятелство е имало още, когато хората живеели в пещери. Огънят не бил известен, а храна се намирала трудно. Приятелството е нещо, за което няма правила. Бъди приятел и толкова. Мъдрият човек никога не си задава въпроси какъв трябва да бъде. Той просто си е такъв. Трябва да търсим приятеля първо в себе си, а после в другите, защото който не разбира себе си, трудно ще разбере и другите. А който разбира само себе си, той също не може да намери приятели. Без приятелството човек не може да съществува. 


ПРИЯТЕЛЯТ

 Приятелят! Човекът, с който можеш да споделиш всичко, който ти помага в беда. Но сега не е така. Сега, ако кажеш на своя така наречен “приятел” това, което мислиш, той ще ти се присмее. Не винаги е било така.

ПЪРВИЯТ УЧЕБЕН ДЕН-В МНОГО ЧАКАНЕ

Първият учебен ден за мен настъпи много неочаквано. Сутринта, когато пристигнах от морето, аз се изкъпах, закусих и потеглих за училище. В двора на училището срещнах и други ученици кой от кой по- весели. И аз бях весел, но почти заспал. Влезнахме в двора на училището. И аз заговорих Цанко и Цало: - Цанко, аз се върнах от морето много рано тази сутрин. А ти как прекара? - Много добре. Беше толкова хубаво! Сега ще ти разкажа... И той започна да ни разказва. Така мина половин час в разгара на приказки. После мина пионерското знаме с викове от ура. Мина още половин час, чакането вече ставаше непоносимо. И аз извиках на Цало: - Хайде да си тръгваме, няма ли да е по-добре така? Но Цанко каза: - Не! Трябва да останем. И аз се съгласих.
15.IX.1986

РАЗГОВОРЕН СТИЛ

Днес срещнах Цанко, запътил се тържествено към училище. Попитах го: - Цанко, защо си се запътил така тържествено към училище? - Не знаеш ли? Та днес има празник на тенетеме (Т.Н.Т.М.) - Ооо...аз не знаех. И аз ще дойда с теб.
17.X.1986

СИВОТА

Сивота. Някъде в света. Къде е това някъде? Където живея аз. Къде живея аз? Някъде в света. Между сивотата се ражда животът. Между сивотата тече и си остава в нея.
1989

СМЪРТТА НА ЕДНА ЗВЕЗДА

Когато лягаше, той си мислеше за звездата. Неговата звезда. Стоеше между блоковете и съществуваше. А когато погледнеше късчето небе, не виждаше нищо. Нямаше я неговата светла и голяма звезда. Нямаше нищо. Имаше блокове и късче небе. Късче черно небе. Толкова черно, че даже и мисълта за звезда не можеше да съществува. А той си мислеше за нея. Знаеше, че е там. Другите се чудеха. Казваха: „Как можеш да виждаш една толкова голяма и светла звезда в едно толкова черно късче небе. Забранено е!" Но той си лягаше с мисълта за звездата. Миеше си зъбите. Връщаше се при своята звезда. Но нея я нямаше. Вкараха го в лудницата. Той седеше и мислеше за звездата. И когато един ден някой влезе и извика: „Звездата! Звездата е горе на небето. Там, където ти казваше, че е. Една огромна и светла звезда!" Той се втурна към късчето небе. И каза: „Няма звезда. Как можете да виждате в това толкова черно късче небе и мисълта за звезда?..."

СНЯГ ПО ЗЕМЯТА

  Земята е напръскана така с бели и черни, че и най -малките точици се разпръскват. Сливат се в подробности. Създават илюзията за индийските богове, също така нашарени. Колкото и да ви е странно няма цветове. Всичко е в черно и бяло. Това всичко не си прилича с Всичкото. Блоковете са грозни. За някой са красиви. Аз намирам красотата в космоса между тях. Той прелива от едното в другото.
2. III.1988

СПОМЕН

 Ставам. На стената в кухнята виждам страницата на месец юли. Кухня. Сенки. Жена мете сполучливо. Огледалото измита лицето й. Навън е лято. Две картини с еднакъв пейзаж висят на стената. Викам си: „Ей, кой го е променил? Вчера не беше такъв." Сещам се, че днес е първи юли. Вечерта баща ми вижда календара. Струва му се, че в кухнята ни е влязла сянка от картината. За да разсее съмнението, обръща страницата, след което на стената се показват прецизни офицери от средата на 19 – и век и пищната госпожа Дьо Лиген. - Та днес сме юни! Аз се обаждам: - А... аз винаги ги бъркам.
12. VI. 1989 г.

СРЕЩА

 Тази сутрин се събудих рано. Отидох в кухнята при майка ми и й казах: -Мамо, аз отивам в гората. Тя не каза нищо, само кимна с глава в отговор на съгласие. Аз закусих и тръгнах набегом към гората. По пътя видях моя приятел Цанко. Викнах му: -Цанко, ще дойдеш ли с мен в гората? -Ще дойда. А ти ще ме изчакаш ли да напазарувам? -Разбира се. След това взехме федербалът на Цанко и потеглихме.
1.X.1986

СВЕТЪТ ВИДЯН СТРАННО

 От отдавна седя на стария клон на черешата. Оттам винаги виждам света някак странен. Небето не прилича на небе, а на млечнобял захарен памук, който е духнат от вятъра. Мирише на нещо, което не се изказва с думи. Розите са клюмнали на една страна. Коя точно не се знае, все още мирише. Една оса е кацнала до мен и ме разглежда...
1988 г.

СВОБОДНОТО ВРЕМЕ И МОЕТО СЕЛО

През свободното време нашето семейство отсъства. Разполагам с един час. Ще изляза навън. Връщам се и уча. Вечерта дойде баба. Тя казва: - Ваш’те все нямат време. Ще ги кръстим “няма време”.- и се смее. В неделя тръгваме на ски цялото семейство, но само на мен взимат ски. Ето днес пак тръгваме. Но в лифта татко се сеща, че има среща, поглежда часовника си и казва: - Цццц, заради тебе закъснях! А толкова важна ми бе тази среща. Майка също поглежда часовника си и лицето и почервенява. И всичките караници се изсипват върху мен.

 ТАЗГОДИШНАТА ЛЕЛКА

  Били ли сте си представяли, че морето е синьо и сте посинявали мигновено. Не сте търпели такава излагация. То е кафяво и в него не е плувало нищо друго, освен мазолестите крака на Тазгодишната лелка. Тя е идвала всяка година по северното крайбрежие на Черно море, за да си кисне мазолите. Мъжът й не е търпял краката на неговата тазгодишна лелка да цапат чаршафите през зимата, когато се пере трудно. Тогава е студено и водата замръзва. Впрочем, прякорът й е дошъл години по-късно. Някъде през първото лято. На този плаж цялата предна ивица море побеляла от течността в краката й. Туристите изпечени, някой облечени, си казвали:”тази година лелките са много бели. Не им действа слънцето. Но е направо нахалство от тяхна страна да правят и морето бяло!” Оттогава всяка година кафявото от машинно масло море побелявало и всеки знаел, че Тазгодишната лелка го е замърсила. Когато си спомните тази история, вие си възвръщате цвета, просто, за да не замърсите морето със сини мисли. А погледът ви става толкова кафяв, че даже Тазгодишната лелка да попаднеше в него, нямаше да избели и първата тазгодишна ивица от морето.
VIII.1989  

ТЕЛЕПАТИЯ И РАЗУМ
по австралийския сериал “Чоки”

Още от началото на развитието си аз усещах някакви странни сигнали. Главата ми се пръскаше от болка и ревях с всичка сила. А нашите се чудеха от къде идва всичко това. Като поотраснах малко, странните сигнали се превърнаха в ясни форми и картини и аз виждах много хора, които като че ли бяха без сърца. Тези хора махаха отчаяно с ръце и ужасните им викове ме заглушаваха. Мозъкът ми се пръскаше от болка и започвах да плача. Тези хора, които не бях виждал другаде, освен в мислите си, от ден на ден ставаха все по-страшни. На всички им се появиха опашки и ръцете им заприличаха на пипала на паяци. По-късно ме заведоха на лекар, но той не можа да разбере нищо и понеже не искаше хората да мислят, че има неща, които той не знае, каза че това са били сънища. Но това не бяха сънища, а телепатия. Тази дума бе известна само в научнофантастичните романи и не беше много позната на човешкия мозък. Това чувство можеше да бъде и за добро и за лошо. Ето, когато станах на десет години, започнах да чувам неясният глас на дете, което се молеше отчаяно пред някакви форми на живот, които аз не познавах. Но те му взимаха разума и малка част от моя, защото и онова дете беше телепат. Но и то като мен не осъзнаваше, че това чувство на разума бе много ценно. И ето защо, щом навърших петнайсет години, аз тръгнах на работа в Центъра за Космически Полети.
1986 

“ТОМ СОЙЕР”- СЛАВНИЯ БОЯДЖИЯ

 Харесва ли ви Том за приятел и какви негови качества ви допадат? Том Сойер е един пакостник, непослушник, който мисли само за игри. Марк Твен е влязъл в кожата на детето. Видял е себе си през очите на Том. Колкото повече ние искаме да сме като него, толкова повече писателят постига истината. Ако трябва да съм приятел с Том, разбира се, че искам. Много повече ми допада неговото време, отколкото нашето. Природата е непокътната. Усещанията са по-силни. А и на Марк Твен му е помогнало точно това. Силните образи на Хъкълбери Фин, на индианеца Джо, на Беки са му служели и в други книги.  
1989

 УЧИТЕЛКАТА ПО ПЕЕНЕ

Влизаме. - На-на, на-наа... - Вие ли сте учителката по пеене? - Разбира се. Та кой друг може да бъде. Вие кой клас сте? А..., да!На-на,на-наа...! Седнахме. - Започваме с тази страница. Нани-на, сол, сол, ла-ла, до.... - Но на коя страница все пак?-викваме. - Аа, страница?! Да, трябваше да е на някоя страница. О, разбира се страница.....Нн, просто някоя си! Важното е да пеете На-ни-на, сол, сол, ла, ла, доо.....Хайде всички! - На-ни-на, сол, сол, ла-ла,доо...- повтаряме кравешки, а трябваше пилешки. Още едно на-ни-на... се понася през прозореца. И този път е между кравешки и пилешки, трябваше да е пилешки. - Как се казвате?- попита един, който пееше съвсем кравешки. - Другарката Младенова...-тя мислеше задълбочено и вдълбочено- ...Другарката Младенова-плющеше пилешкият глас. Едно лице мигаше набързо. И беше младо. 


В КОСМОСА
  Вчера аз срещнах моя приятел Цанко и го попитах: -Цанко, ти какъв искаш да станеш като голям? -Аз ли? Аз искам да стана космонавт, да летя в космоса и да откривам други планети, на които има живот. А ти? -И аз исках да стана същото.
 14.X.1986

В САМОТО СЪРЦЕ НА ЗЕМЯТА

 Токчетата й биеха по твърдия под. Вървеше стройно, елегантно - без да се бои, че ще нарани земята. Крачка след крачка, краката й потреперваха. По едно време спря. Почувствала бе нещо в пода. Вслушваше се. За момент си помисли, че това е неговото сърце, но една врата я сплаши. Бе отворена нахално и пресилено. Оттам излезе съперничката й навсякъде: в работата, в живота, в семейството, в щастието, а дори и в походката. Онази забарабани безжалостно с токчета и скоро се скри от погледа й. Изчезна мъртво, просташки. След около минута тя чу под краката си слабото дишане на някой, кикотене. Позна я. Гласът на съперничката заглъхна надолу. Дали пък не е стъпила над асансьора? Не, не е възможно, има още четири етажа над нея. Главното, което разбра е, че подът има остър слух и не заслужаваше съжаление, дори и да изскочеше сърцето му. Отдалечи се със заешки стъпки. Късо подстриганата й коса напомняше зелена ливада. Въпреки силните удари, петите й плавно кацаха. После се качи на асансьора. Натискаше копчетата безразборно. Стараеше се да не я види спящата в ъгъла котка. Изведнъж чу остри отсечени стъпки над главата си. Като че ли някой ходеше. Разбра, че е в самото сърце на земята.
26.01.90

 В СМАЧКАНИЯ ЦЕЛОФАН

 През него светът е смачкан, сбръчкан и скърцащ. В даден момент виждаш обикновени блестящи светлини. В тях се оглеждат най-различни неща от живота. Лукът. Червената ваза. Дори чашата с мляко. Приличат си по многото различия в тях. Сгъвам го. Не забелязвам как дращенето и светлините стават едно и също нещо. Понякога приликата се състои в различието.

ВЪРВЯХ СИ ПРЕЗ ПАРКА

  Вървях си през парка и се загледах в нещо странно, което падаше като че ли от небето. Върнах се и видях, че това е просто цвят от липите, които ме закриляха от нахалното слънце. Но под цвета стоеше някаква много странна гъсеница, нашарена с големи кафяви петна, заобиколени от черни линии. На носа си имаше жълт рог, дълъг пет милиметра. Беше се огънала на една страна и не мърдаше. Натиснах я по сгъвката и тя се сгъна на другата страна. Пак я докоснах и тя пак се извърна на страната, на която я видях в началото. Започнах да я натискам бързо и тя като че ли танцуваше танго с цвета от липата. Бях открил една от онези гъсеници, които се прикрепят хубаво за цвета на липите и той ги отнася там, където пожелаят самите те.

 ЗА БАБИТЕ

 Бабите са съвсем различни, но по едно си приличат: всички те се радват на внуците си, когато много ядат, спят... Те живеят в своя свят на баби. Когато една баба приказва много, досажда на някои хора. Но други, между които съм и аз ги обхваща страст да пишат или да се изразят по друг начин за бабите и за тяхната говореща треска.  


ЗА ГЕРОИЗМА НА НРАВИТЕ

  Когато говоря или слушам разказ за героизма, ми е много трудно да си отговоря на един въпрос: героят ли прави героизма героизъм, или героизмът прави героя герой. Това е така. Защото при едни хора се проявява едното, а при други - другото. Човекът мисли и решава да стане герой. Извършва героизъм. През цялото време главата му пращи от мании за величие и възхвали; Ако успее, се чувства радостен и спокоен, че е превъзмогнал инерцията на думите. Той е величествена личност с велики постъпки и с глава, способна да измисля велики неща. Той не успява. Чувства се антигерой и по-ниско от най-големия мерзавец. Струва му се, че е извършил престъпление, щом не е извършил подвиг. Повдига се на пръсти, за да докосне небето. Завалява дъжд. Дъжд от унижения, въпроси и порицания. Той слиза много ниско до земята и попива всичките мръсотии, способни да бъдат създавани от хора. Човек брани честта си, приятелите, родината и красивото. Той ги брани не за да извърши героизъм, а, защото и те го защитават със способността си да убиват скуката, нервите, недоверието и мъките. Подвигът е в жилите на човека. Човекът използва жилите за свиване на ръката и за свиване на личността. Той е скромен и самолюбив, но, чист и даже да не успее, се чувства по-добре, защото е опитал. Това е признак за саможертва. За него не е важно дали ще нарани собственото си тяло, мисли, душа, след като ще спаси чуждите. Готов е да умре и така се чувства по-добре, а даже да загине за глупост, то не е грях, ако тя е била смисълът на живота му. Животът му е гъвкав и лесно може да удуши себе си, но се успокоява, взел жертвата на човешкото.
1989 

ЗА МЕСТАТА И ПОСТАВЯНЕТО НА МИСЛИ ТАМ

Аз се поставих на негово място. Неговото място се постави на моето и разбра, че не е лесно да се поставяш на място. А също, че не е нужно аз да се поставям на неговото място, което би затруднило и двете места. Затова той реши аз да си върша бъркотиите върху му, без да се поставям на мястото му, а оставяйки на своето. Според него това беше единственият начин да се приемат гадостите с усмивка на място.
 21.IV.1989 

ЗА ПРЪВ ПЪТ НА УЧИЛИЩЕ

 Наближаваше първия учебен ден и аз се приготвях за неизвестното, което щях да видя и опозная за пръв път – училището. Тръгнахме четирима души аз, майка татко и баба. Татко и мама снимаха. Небето бе разпокъсано на черти и приличаше на моряшка фланелка. Училището бе препълнено с хиляди деца, които като мен очакваха да влезнат в класните стаи. Намерихме нашия клас. Всъщност той бе още непознат за мен. Татко и майка щракаха филмите без да мислят. Даже и от киното ни снимаха. Чудесно беше. Запознах се с всички. Строихме се и тръгнахме да влизаме, а каква прелест бе в класната стая. Започнахме учение. Първо писахме разни ченгелчета и чертички. Другарката все ми се караше, че ги пиша много разкривено и от горния до долния ред. По-точно колкото цялата страница. По-късно започнахме да пишем и буквите. Все не ми излизаше моята буква.

 ЗА УМНИКА И ПРАНЕТО

Когато умникът мине през пътя на вечността, той става глупак и обратното. Когато прането изсъхне, то става дрехи.
 1989

 ЖАБАТА

Тръгнах към Гнилото езеро. Въпреки, че го наричаха така, то беше най-привлекателното място в гората. Вървях бавно и се любувах на природата около мен. Тя приличаше на него и му допадаше. Лек дим обхващаше цялата местност. Най-после стигнах. Излегнах се на полянката и заспах. Не знам колко бях спал, но когато се събудих вече се стъмваше и валеше. Разтворих очи и чудо: между пътеката за вкъщи и мен всичко приличаше на царството на зъл магьосник. Както плувах, усетих, че нещо ме захапа за палеца. Изпищях от болка, но ехото повтори вика ми и аз самият се уплаших. Беше ме захапала крастава, сивожълта жаба. Помъчих се да я накарам да ме пусне, но не успях. Заплувах по-бързо. Най-после излязох от водата и жабата ме пусна.
1986

 ЗЕЛЕНОТО ПОРАЖДА МИСЛИТЕ

Зеленото в пръстите на хората не може дълго да изтрае. То е сочно, тъмно и фотосинтезиращо. Мухичка кацна върху стрък зеленина. Птичка се обеси на дървото от някаква си странна песен своя. Писък от отсрещна къща. Петелът е разрязан целият на две. Кръвта е червена. Обича тя да лази по зеленото. Мухичката използва сламка хлорофилна, изцежда кръв през зъбите си силно. След пет минути си тръгвам. Автобусът го няма, защотого е страх от мен. Тъй страшен съм в сочното зелено. Хем искам вече да е тук, хем искам още да го няма. Зад мен е детската градина, боядисана в синьо. Петелът вече няма кръв червена, изтекла тя е на стопаните във вените, превръщайки се в пилешки бульон. Мухата се ядосва в зеленото, защото сламката й пуска само хлорофил. Щом нищо друго не й остава, започва тя да фотосинтезира. Първо ми дойде заглавието. Останалото потече в рамките на чутото.

 ЧИСТОТА

Казах на всички да се изкъпят. Естествено чистите се изкъпаха, за да бъдат чисти, а той, мръсният, си остана мръсен и внесе още по-голям смут в миризмата. - Един учител казал на двама ученици да се изкъпят. Кой се изкъпал? - Мръсният! Защото е мръсен. - Нее! Чистият, за да бъде винаги чист. Втори случай същият. Кой се изкъпал? - Чистият! - викнали всички. - Нее! Мръсният, за да не е вече мръсен. Трети случай –кой се изкъпал? - Чистият - отговорили половината. - Мръсният - креснала другата половина. - Нее! И двамата. Мръсният, за да не е мръсен, а чистият, за да си е винаги чист. Четвърти случай. Кой се изкъпал? - Не знаем. - Нее! Мръсният се изкъпал, за да оправдае другите случаи, а чистият, за да не е никога мръсен. - Но този случай вече го казахте! - викнали. - Това е третият случай. - Нее! Когато човек се къпе с различна мисъл, е различночист или мръсен. За да е по-чист образът на разказващата, ще спомена какъв човек е бил свекърът й според чистачката, лъскала повече от 60 години съвестта си и не могла да я проясни. „По-чист човек от свекъра ми нямаше. Ама не се изпикавътре (да ме извинява детето), а излезе навънка, изпика се и умря" X.
1989 

А МРАЧНО БЕШЕ

А мрачно беше. И мръсототията, тя в града полази. Блестеше къщата отсреща. По покрива й чист се стичаха сълзите мръсни нейни. А ходеше котка. И стъпките на гълъб те вървяха. Един ден Той пристигна от улица Ц-ц-ц. Вървеше припряно. Мислеше бавно, а говореше бързо. - Извинете, колко ви е часът?- измърмори. И синята стрела на езика му се стрелна бързо. - Какво казахте, господине?- а бавнина обзе гласа на Тоя. Не се разбраха те. И продължиха. Единият със стъпки бързи. А другият със бавни.

 БЕЗРАЗЛИЧИЕТО

Вървях без да мисля. Горещината беше влязла дълбоко в душата ми. Гледах настрани и не забелязвах нищо освен лошото си настроение. Някой ме извика: - Хей, момче, ела да ми помогнеш! Стоях, зазяпал се в потока от хора. Не забелязвах никого. Видях само безразличието. Горещо беше. Не познавах бабата. Тръгнахме по улицата. Заговори ме: - Къде отиваш? - Мисля си за нещата, които се случват, и които не се случват... - Ами аз бях до Халите за хляб и мляко. Пък то едни опашки... Мълчание, жега, хора. - Вчера цял ден гладих... Мълчание. - Имаме една черница в двора. Много е стара. Веднъж спаси къщата... Вървяхме дълго, защото вървяхме бавно. - Добър ден! И вие ли на вилата? – попита тя непознат човек. Той не отговори. Ровичкаше нещо по колата. - Сега всички си имат вили... Беше прегърбена до земята. Когато ме поглеждаше, се опираше на тояжката си. Стигнахме. Жегата продължаваше. Безразличието – също, но не и в мен.
1988

 ДОЛУ ПРЕД БЛОКА 

  Долу пред блока в 1989 година по релсите ходят деца. Аз съм дете, което гледа през прозореца и се интересува от всичко. Образите на всеизвестните Мара Подробната или Мара Маринова ми прилягат. Тетрадката, в която пиша ми закрива гледката върху листа и затова не продължавам с изрежданията на подробните Мари. Обяснението ми е на светло, тъй де на другата страница и затова го обясних. От дълго време се готвят да играят мач. От скоро време не играят мач. Вече не се готвят да играят мач. Това “вече” е след пет минути. Аз, разбира се, съм го предвидил до най-малки подробности. Пиша страшно грозно. Отсреща бият дузпи на скрилият се зад дървото вратар. Покажи се бе, момче, може и момиче да си! Даа, мцц, крайно време е в края на 20 –сти век да отсекат това дърво. Ама, почеркът ми е направо невъзможен. Оттатък светят лампите, които ме дразнят. Ама страшно ме дразнят. Ей, лампи, виждащи се от далеч, не светете! Лампите на блока се набиват на очите ми. Оттатък светят лампите, които страшно ме дразнят. Пък тия долу пак се събраха да играят мач. Ама автобусът дойде и трябва да ходя да гледам сериала по телевизията, който между другото е страшно интересен.

1989  

ДУШАТА НА ДВАМА ЦИГАНИ

 Играехме тенис от половин час. Беше студено, макар и слънцето да опипваше лицата ни. Правеше го толкова умело, че само на приятеля ми да му блести в очите. Той все ме питаше: - Как може да е толкова студено, а слънцето да блести в очите ми? Бях чул от баща си, че през февруари, когато е доста студено, жълтото на слънцето е най-бяло и неприятно тича по лицата на хората. Беше го казал по-лошо, но не се сещах точните думи. Бих сервиз. Топката профуча ниско над мрежата и лизна линията за сервиза. Приятелят ми замахна, но не улучи. Намръщи се. - През зимата слънцето е най-ярко, а очите най-уязвими- казах аз. Той мълчеше. - Ако искаш, следващия “гейм” да си сменим полетата? Не отговаряше. - Не искаш ли? - Хайде, бий сервиза! Да беше се сетил по-рано. Спомних си резултата- беше пет на един гейма за мен и предложението ми не беше съвсем уместно, а по-скоро бъркащо в честта на приятеля ми. Бих. Посрещна и върна. Върнах. Посрещна и върна. Забих в мрежата. Лицето му беше напрегнато, а сега направи една сиамска усмивка. Въпреки пропусната от мен точка, аз взех и този гейм, а с това и сета. Започнахме нов сет. И тъкмо той поведе в резултата , и се зададе камион, който отиваше към складовете зад тенис корта. Наложи се да прекъснем играта за кратко и да сваляме мрежата, за да може да мине, тъй като единствения път минаваше през тенис корта. Камионът довя прах и сол от мръсното зимно шосе. Играта на приятеля ми започна да се разваля. По едно време отнякъде се довлачиха двама цигани. Като ни видяха се приближиха. - Даваш малко играя?! Саавсем малко!- прошепна по-ниският и на мен ми се стори, че ей сега ще се разреве, ако му откажем. - Молим!- каза другият. Приятелят ми се намръщи и отсече троснато: - Сега играем мач! Нямаме време! - Айде да им дадем малко!- изцепих се аз без сам да зная защо. Сърцето ми беше изведено от злобата на всяка игра и пищеше. Приятелат ми предостави ракетата си на едрия, а аз на дребния циганин. - Ама само пет топки!- каза по-добродушният. - Как?Пет топки!- креснах аз. Съзнанието ме беше подготвило да очаквам само да опитат играта добрите цигански души. - Е, добре де, пет, пет! – душата ми съжали циганското нахалство. Играха много. Не помня вече колко пъти по пет топки сме преброили с приятелят ми. Понеже за пръв път хващаха ракети разкарваха топките на километър от корта, където пасяха крави. Кефеха се да удрят със всичка сила, без да се интересуват, (е корта си има полета и очертания все пак, но те може би опитваха да се впишат в някакви свои граници, душите им бяха волни и запращаха топките надалеч в широкото поле). Няколко пъти се опитах да ги спра, но нещо в тях все се възпротивяваше и те продължаваха. Бяха като малки деца с новата си играчка. След това довършихме сета, в който аз бях от страната, където блестеше в очите. Аз го бих. Приятелят ми се намръщи и взе да се оправдава. - Миналият сет слънцето, сега пък тия циганьори! Не пожела да изиграем още един сет. Беше ми сърдит, сграбчи пуловера си от пейката и си тръгна с бърза крачка. А аз знаех, че душата на двамата цигани беше щастлива някъде в полетата зад шосето, където пасяха крави. Може би сега циганите събираха ръждясалите ламарини на някоя стара, изоставена кола и ги товареха на каруцата си , за да ги предадат за скраб. И сигурно си подсвиркаха радостно защото душата им беше опитала от аристократичното, неразбираемо чудо, наречено тенис на корт.

9.II.1990

ЕДИН ДЪЛЪГ ДЕН ОТ ВАКАНЦИЯТА

Когато се прибрахме от пазар с баба, аз позвъних на моя приятел Светльо, но се обади майка му и ми каза, че Сето(както му викаше на галено) още спи. Не можех да си го представя как така спи (майка му редовно го криеше). След половин час пак му се обадих и този път беше по-сполучливо. Майка му се съгласи да го пусне на кино само, ако дойда да го взема от Люлин, тъй като я било страх да не се изгуби по пътя към центъра. Жалко, така щяхме да загубим ценно време и билетите за филма, на който щяхме да ходим можеха да свършат, а пък аз нямах пари да ги купя предварително. Уговорихме се да отида да го взема. Баба ми, при която бях на гости и която живее в другия край на града много се зачуди, като разбра, че много скоро тряба да си тръгвам обратно за Люлин. Набързо ми изпече една пържола. Започнах да ям, като на всеки две минути поглеждах към часовника на ръката си. Най-после свърших и тръгнах към къщи. Автобус чаках много дълго. Сякаш някой великан ги ядеше, защото на обратната страна минаваха през пет минути. Най-после дойде и аз се качих. Автобусът вървеше, като търтей. С големи мъки успях да стигна до Люлин. Светльо ме очакваше с още двама негови приятели. Тръгнахме към първото кино, което беше на половин час път, и отново се качих на същия автобус, от който само преди минути бях слезнал, този път в обратната посока-към центъра. Когато стигнахме, пред кино “Цанко Церковски” се виеше дълга опашка за билети. Наредихме се. Но не можете да си представите как само се ядосах, когато взеха последните билети под носа ни. Решихме да продължим към друго кино, където даваха същия филм. По пътя Светльо и приятелите му непрекъснато си “предаваха” черни волги. На езика на люлинските деца това означаваше нещастие. Не очаквах нищо, когато изведнъж някой ме пипна по гърба. Обърнах се и видях, че са ми “предали” черната волга, която идваше срещу нас. Зачудих се как да си го върна, когато чух пърпоренето на кафяв трабант. - А не може ли да се предават и кафяви трабанти? Всички прихнаха да се смеят. - Първо цветът трябва да е черен и второ колата да е волга!-отсякоха приятелите на Светльо. Скоро стигнахме при следващото кино-кино “София”. Там се получи същото-билетите свършиха точно пред носа ни. Тогава аз навих Светльо да отидем чак до кино “Изток”, за да гледаме филма, но приятелите му не се съгласиха да рискуват с това дълго и опасно пътуване, майките им щели да ги набият, ако закъснеят. Пък и можехме да се изгубим. Когато стигнахме кино “Изток”, там имаше такава опашка, че ни се стори, че докато стигнем при касата, косите ни ще побелеят. А и някой от опашката подхвърли, че билетите били свършили отдавна. Не знаехме какво да правим и аз предложих да отидем до работата на баща ми за съвет. За радост, тя беше съвсем наблизо. Баща ми ни посъветва да кажем, че идваме чак от Люлин и ако могат да ни дадат поне правостоящи билети. Впрочем, ние щяхме да бъдем правостоящите, а билетите щяха да си почиват в джобовете ни. Върнахме се обратно, но Светльо не искаше да се бута. Аз се престраших и скоро успях да взема два правостоящи билета., но съвсем не бяхме правостоящи. Седнахме и си гледахме спокойно филма. После тръгнахме да се прибираме. Чакахме много дълго и накрая се качихме на някакъв автобус с номер 72. Но той тръгна в съвсем друга посока. Слязохме на втората спирка и вървяхме до спирката на трамвая. Той дойде много бързо. Когато минавахме покрай столичния голям цирк, видяхме, че работи. Слязохме и си взехме билети за много интересния, както се разбра по-късно, цирков спектакъл. После ядохме захарен памук, пихме по чаша кола и обикаляхме стрелбищата за снимки от сериала “Седморката на Блейк” и от филмите “Междузвездни войни” и “Индиана Джоунс”. Прибрахме се вкъщи по тъмно. Майките ни се бяха разтревожили много и вече щяха да се обаждат в милицията. Заобяснявахме им какво сме правили един през друг, а те се споглеждаха с усмивки и не можеха да разберат къде сме се били изгубили толкова време. Но вие разбрахте, нали?

 ПТИЦА

Човекът обичаше птиците. Още от раждането си в този град, му правеше удоволствие да слуша пеенето им от клетка. Бебето риташе с крака и се смееше на удоволствието, създавано от летящите хора. Човек или птица кряскаше, свиреше, чуруликаше или пееше – то не знаеше. Когато един ден, някъде през май, човешкият къс стана тяло, не си зададе тези въпроси. Десетгодишното момче лягаше в тревата и се радваше на пърхащите около него птици. Това му напомняше за онези дни, в които нямаше още спомен за себе си. Тогава то беше просто една вътрешна нагласа за чуруликане от клетка- детско легълце. След двадесет и три години заваля дъжд и птиците се скриха. Тридесет и три годишно, момчето не ги намери под покривите на града. Нямаше ги и в черните дупки на съзнанието му. Тъмнината прозираше през дъжда и капките чукаха по носа му. Градът изсъхна след още толкова години. Човекът се катереше по керемидените покриви и намираше кървави опашки на риби. Те му напомниха за птицата, която летеше.

 ГОСПОДИНЪТ ОТ ОНАЯ УЛИЦА

Аз съм господинът от оная улица. Харесвате ли ме? Да, аз съм много красивият господин от оная улица. И вие ли сте от там? Да, разбирам, искате да ви погаля. О, разбира се! Много приличате на някоя африканка. А очите ви –тъй бистро зелени! Като някое типично африканско тресавище. А обичате ли да ходите за риба? Или се плашите от лъвове? Да, в Африка има много лъвове. А тази улица е тъй пуста. Само някоя госпожа с лъвско облекло може да премине, водейки кучето си също с лъвско облекло. Ааа, да ви кажа, преди 20 години истински лъвове бродеха по тази улица. А хората говореха маймунски, скачаха по къщите и чупеха прозорците си. -Мяууууу! Една рошава котка с черна перука вървеше с лъвска походка по отсрещната улица.

 КРАЯТ НА СВЕТА ПРЕДИ ПЕТ ВЕКА 

Когато слънцето се събуди преди пет века, то се събуди с лошо предчувствие. Знаеше, че през есента не бе изяло нищо преди да заспи и сега се тревожеше. Смъртта нямаше как да му убегне и то видя как първият лъч на новия сезон разроши оредялата от спане козина. Но въпреки лошите мисли, в главата му цъфна цветето на съня и то реши да проспи останалата част от живота си с вирнати към мечката крака. “Човекът на лилийте се откъсна от заниманието си да убива и изяде една ябълка, мляскайки с устни. Изведнъж се огледа с мисълта, че наблизо има мечка. Обърна се и стреля. Бе пробил мисълта и през дупката в главата човекът видя как мечката, която си представи седеше под дървото на живота и си даваше вид на мъртва. Той се стресна. Уплаши го плъзгането на живота към дебелите клони. Та нали и човекът е скъсал ябълка от това дърво. За да дарява живот, то трябваше да взима мисъл. Човекът седеше забил нокти в пръстта. Нямаше никаква мечка, а побърканото му съзнание имаше фикс идеята да убие някой човек, да го закачи в зелената корона на пиещата дъжд от небето фиданка и да живее дълго, дълго късия си живот. На човека му стана тъжно, жално.” Сънят продължи и в смъртта. Това бе последната, макар и подсъзнателна мисъл, пръкнала се в Слънчевата система. Без слънце тя можеше само да сънува. 

ВЪЛШЕБСТВО ПРЕД БЛОКА

Веднъж като се прибирах, видях майка да изхвърля стария килим. Качих се по стълбите и влязох в къщи. Както си четях, чух най-различни викове. Излязох на балкона, насред улицата се бе насъбрала тълпа от деца. Вече бях долу. Едва успях да се промъкна. И какво да видя - едни орли, големи колкото балкон, раздаваха какви ли не неща. Изведнъж ме попитаха: - Ей, побратиме, какво искаш да ти дадем? Не вярвах във вълшебства, но нали трябваше да кажа нещо. И отвърнах: - Нека килимът, който днес изхвърли мама, да стане летящ, а мишките около кофата за боклук вълшебни. Единият орел само махна с крило, но не стана нищо особено. Реших, че това е някакъв карнавал, но все пак надникнах в кофата за боклук. А там картината бе главозамайваща. Мишките се бяха уредили с по един уолкмен и летейки, плашеха котките. А на какво летяха? На моето килимче, което майка днес бе изхвърлила. Аз седнах отгоре и полетях заедно с тях. Извихме се в облаците и мишките свалиха уолкмените. Разговарях си с тях дълго. По едно време Калоян /съученик от моя клас/ се зададе насреща ми с друго летящо килимче. - Ооо, какво правиш тук? - извиках му аз, че иначе нямаше да ме чуе. - Аха, нищо, уча си урока по география на живо. Е, айдечао, че трябва да пазарувам. - Чао - отвърнах му аз и продължих нататък. Скоро пристигнахме в Египет. Влязохме в една от пирамидите. Мишките ми казаха, че им миришело на котки, но те не се плашели от тях вече. А пък аз си помислих, че това са котки в голям размер, тоест лъвове, защото не ми изглеждаше много умно да пускат котки тук. Изведнъж насреща ни наистина 80 ни се изпречиха два лъва. Мишките моментално извърнаха килима и тръгнаха към изхода, а лъвовете след нас. Излязохме от пирамидата и се дигнахме високо. Аз се успокоих, но щом се обърнах назад, видях лъвовете на един голям летящ килим след нас. Засилихме скоростта. И тъкмо да се блъснем в някакво високо здание, мишките обърнаха посоката. Лъвовете се бяха загледали в нас и не видяха зданието. Блъснаха се право в него и от тежка повреда в килима заслизаха надолу. После направихме няколко кръга около зданието и аз си спомних, че бях чел нещо за него. Да, ами това беше Александрийският фар, а под нас Александрия. После мишките ми напомниха, че трябва да си тръгваме, и въпреки че не бях съгласен, трябваше да го направим. Като се върнахме, орлите ги нямаше там, а мишките си станаха обикновени. Килимчето отиде в кофата, а аз в къщи и всичко свърши.

“И ВСУЕ НЕ БЕСИ СЕ , ВЛЪК ПРОКЛЕТИ!”
 по гравюра на Гюстав Доре


И неговият поглед беше тъй бял и черен заедно. Седеше на камъните остри. И дъвчеше ръката си стръвнишки. Косата му – една извиваща се змия - беснееше към нас. И кървава брадата, От кучешките пръсти мъчеше се. И целият се беше тъй сковал. А ний вървяхме към пропастите бели, И камъните бяха с него.

2381 година


След часа по руски език, нашият клас се раздели на групи и почнахме игра на войници. Но не наужким, а наистина. Разделяхме се на групи и едните избраха морето, а другите- сушата. Играта се развихри. Мен и още един от нашите ни заловиха. И ни пазеха строго, за да вземат данни за нашите чрез мъчения. Реших да се опитам да избягам. Моят приятел не се съгласи , само защото го беше страх, да не ни хванат и убият. Той не съзнаваше, че и иначе смъртта ни беше сигурна. Тръгнах сам. Успях да се домъкна до плажа. Скочих в морето и заплувах. През това време в затвора беше лудница. Пазачът беше заплашил Фред – моят приятел, под смъртно наказание и той бе казал, че съм отишъл до тоалетната. Тогава четири други пазачи, тичешком и с пъшкане стигнаха до тоалетната. Но не намериха никого там и съобщиха на главния щаб, да проследят всички точки на морето с висшия си компютър. А през това време Фред бе обезоръжил стражата и бягаше към морето. Но в него се блъснаха четиримата, които идваха да го убият. Всичко свърши с това, че костите на Фред  се белееха в гробищата, а главният компютър не можеше да ме намери и в най-дълбоките точки на морето. А аз, пък бях излязъл извън океана и не знам какво се случи с мен, но попаднах в някаква пещера. Вървях и гледах как по стените се бяха наредили хиляди чушки, за да съхнат и нещо, което аз не познавах. Срещнах един щурец и го попитах какво става с мен. Може би щеше да ми отговори:
-         Е, човече, ти се намираш  830 години преди Новата ера- в първото развитие на Земята. Дойде от 2381 година на Новата ера, което е в третото развитие на Земята- заговори ми с човешки глас щурецът.
-         Как така, та нали Земята се е развила само един път?
-         Ех, човече, ти знаеш много малко за предишните две цивилизации, но аз те разбирам, защото и аз попаднах тук от 2381 година на Новата ера, от третото развитие на Земята, попаднах в тази пуста пещера. Оттогава никой не е идвал тук. Аз съм обикалял пещерата 5 833 пъти и срещнах само един паяк, който също е от нашето време.
В първото развитие на Земята явно най-мъдри  бяха насекомите и царуваха над цялата, не Земя, не система, не галактика, а над цялата Вселена. Но щурецът ми каза, че тъкмо, когато щял да каже как се излиза от пещерата и паякът издъхнал. Успял да измърмори само: “В образа на...”
          Чуха се стъпки и ние със щуреца се скрихме. В пещерата нахлу ярък сноп светлина и влезнаха две насекоми, които не бяха известни в нашето време. Те водеха пък едно водно конче, оковано във вериги. Аз моментално включих висшия компютър, който държах през цялото време на преминаването си от едно време в друго, и все още стисках в ръка.. Натиснах копчето и той се включи. Разчете мислите ми и разбра какво трябва да направи. След около две минути слънчевата светлина изчезна. Чу се скърцане на врата и пак настана миналата за момент тъмнина. Компютърът заговори:
-         Засякох откъде идва снопът светлина и мога да ви заведа до входа на пещерата. Тръгнахме да излизаме- аз, щурецът и водното конче. Стигнахме до малък процеп. Компютърът успя да отвори вратата, но за наше най-голямо учудване пред нас стоеше друга пещера. Влязохме в нея. Ние се движим по периода на развитието. Тази пещера е от втория произход на Земята. А другата ще бъде нашият дом-третият произход на Земята, но все още не напълно нашия дом, защото забравяме, че се движим по оста на 830 година през различните епохи. А на нас ни трябва 2381.
Във втората пещера се случи също както и в първата. Само че, в този стадий на развитие най-умни бяха животните и те  управляваха Земята. В края на пещерата, където започваше третият по ред стадий на развитие, стана нещо учудващо. Ние с моят компютър и щурецът се намирахме в 2381година, третото развитие на Земята, в нашето време, а водното конче го нямаше, и най-веротно то си беше отишло в своето време.
          Но в нашето време щурецът стана изведнъж много малък, колкото е и големината на обикновените щурци. Той също така изгуби способността си да говори. С два подскока изчезна в тревата. Аз също изчезнах, но в училище, защото закъснявах за час.



КЪМ ЯДРОТО



                        Станах. Беше към полунащ. Събудих Ясен.
-         Стефане, ще ходим ли днес някъде из картата?- попита ме той.
-         Ще ходим до ядрото!
-         Чудесно! Много ми се иска да го видя отблизо- Изкрещя Ясен като подскочи до тавана от радост.
-         Тогава  побързай да се облечеш!
След няколко минути децата влязоха на пръсти в хола, където спеше баща им.
-         Хайде, влизай!
-         Защо ти да не влезеш пръв?
-         Е, добре щом искаш така!
Децата стояха пред картата и се караха. Когато свършиха те скочиха в Африка. След това започнаха да се спускат по-навътре в Земята.
-         Наближаваме ядрото.
-         Да, но аз не усещам топлина.
Те  слизаха още по-навътре и по-навътре и ето пред тях се откри ядрото.
-         Колко е красиво! Не ти ли прилича на мед?
-         Я,я...
-         Наистина много прилича.
-         Искаш ли да го опитаме?
-         Разбира се!- и децата бръкнаха с пръст в ядрото.
-         М-м-м... Колко е вкусно! Същински мед.
Мина полвин час и двете деца изядоха цялото ядро.
-         Ами сега, ако Земята се отмести от орбитата си?
И наистина Земята не се задържа и тръгна нанякъде из космоса.



МЕЛНИК



                        Пустош е. Обикновеното се съчетава с необикновеното. Остри скали. Всякакви форми. Казвам всякакви, защото за всички те са различни. Дълбока и безгранична самота. Едно градче като змийче шумоли. Вървиш по път. Не усещаш времето. Змийчето пропълзява далеч край теб. Това е Мелник. Тръгваш към него, за да го разбереш и опознаеш.
          Топло е. Мухите обикалят около чинара и кацат навсякъде. Любопитството им се превръща в нахалство. В маранята са мълчаливите къщи. Улиците са пусти. Животът изглежда замрял. Топло е, много топло.



08. 1987,V клас


МЪЛЧАЛИВАТА РЕКА

Мълчаливата река скочи от склона, но се препъна и разля
синкавата си нежност по гладките камъни. Те опитаха да я
скрият в зеленото море от детелини. Изплаши ги морето от ска-
калци, което литна на запад. Два от тях цопнаха във водата и
течението ги понесе. Те мълчаха и презираха реката. Дълго се
носиха, докато не погледнаха небето. Отначало слънцето заслепи
малките им очи. Накрая то престана да се вижда. Скакалците
напрегнаха ушите си и мърморейки, се опитаха да излетят. След
дълги усилия най-сетне се вдигнаха от водата. Мълчанието ги
порази и решиха да летят по тясната речна ивица. Една пеперу-
да мина до тях, пусна две измислени целувки. Отдалечи се под-
съзнателно. Дълго летя до двата скакалеца, но те я приближиха
твърде малко и тя разсея тънките си криле към поляната с дете-
лини. Кацна на едно огромно растение. От вълнение не можа да
се задържи на стеблото му и пропадна в дълбоките детелинови
дебри. Скакалците помислиха да я последват, но се сетиха за не-
що. Машинално махнаха с ръце (с криле) и последваха с нищо
очаровалата ги водна линия. И тъкмо поради това, че линията
беше водна, те не можаха да премерят последните мисли, мах-
нали се отскоро от главите им. Забелязали сянка над себе си, но
били сигурни, че това е именно пеперудата. Започнали да се пи-
тат за какво е била тогава тъгата в сърцата им и бързо заменяй-
ки я с тревога, разбрали, че изчезването на пеперудата е разбило
любов в душите им. Над тях бил надвиснал огромен сив облак
и те започнали да размахват крилата си по-малко, за да не го
докоснат и разбудят. От това не се задържали дълго и падали
надолу. Разбрали тази своя грешка, скакалците усетили и капки
по себе си. Помъчили се да избягат към поляната, но слаб дъжд
постепенно ги приближавал към водата. Удавили се. Поведение-
то им било наивно, а смъртта нелепа.
Отсреща на брега, подпряла глава на пеперудените си ръце,
Тя видяла как последната сълза на небето удавила спомена й за
Тях.
11.1.1990 г.


Нощна пеперуда

Това, че се прибирах толкова късно, не беше толкова страшно. Но аз треперех под издължената си сянка и виждах как главата ми се разлива по улицата. Светлината от лампите беше събрала няколко пеперуди от онези, които по цял ден я търсят и я намират чак през нощта. Те махаха с криле и се
чувстваха чудесно, макар на няколко метра от тях светът да губеше лицето си в нощта.
Той завираше глава в гърдите й и от това аз още повече усещах как тялото му търсеше. Търсеше - отсреща планините мързелуваха. Те скриваха лицата си с пръсти, за да виждат все пак нещо. Изпитвах страх, защото вече не виждах сянката от главата си. Беше се сляла с тази от тялото. Светът търсеше -отсреща в един бар се носеше музика. Не, излъгах се, няколко дебели циганки с дълги лица и торбести бюстове я носеха. Музиката беше райско доволна, полегнала върху гърбовете им. Силно деформираният им език от време на време обърсваше устни. Дъвката изскачаше от зъбите им и по нея се полепваше червило, от онова, дето циганинът обича да дъвчи. Дебелаците
обичат да дъвчат нещо по циганина, но го крият от нощта. Нощта и без това търси Това на деня. Денят търси – заровил глава някъде. Отникъде изскача стара жена по нощница и плюе няколко храчки.
По улицата към кофите се стичат кървави храчки. Двама се пощят долу. Единият пощи другия с фин нож, а другият вече няма думата - отрязали са му езика. Минава една жена. Стъпва по плочките отсреща. Вятърът насича косата й на къдрици, а косата* й насича нощта. По лицето й няма нищо. Тя просто върви, а в очите й се стъмва. Полата й се отвява от вятъра и под нея прозира крак, надъвчен от сянката на дърво.
Денят търси - заровил уши в гърдите на нощта. От време на време иска да чуе нещо, но го оставя за утре. Най-после той загубва и сърцето си и вече не е ден, а пеперуда, която кръжи на 3 метра от тялото на нощта. Денят все не идва и не идва. Няма кой да върне лицето на пеперудата и тя да разбе-
ре, че е ден, защото Денят е заровил глава в гърдите на нощта. Това, че някои чакат да стане светло, не е проблем. Проблемът е, че други си въобразяват, че е ден само на няколко метра от нощта. Защото на няколко метра от нощта е по-светло и от най-светлия ден. Там се стъмва, когато по цялата земя слънцето минава в своя изгрев. Там просто светлото се изморява.
*да се има предвид косата на Смъртта, с която отсича живота на хората (бел. на автора).



НОЩТА


Нощта е времето, когато се прочиства  всичко. Студено и ясно. Или топло и мъчещо се да стане ясно. Вятърът не гони никого. Затова и човек не гледа ношта. Не му се иска да се прояснява. Предпочита да хърка на топло. Или да се отвива на студено.
Ако се загледаш в тъмното, обикновено казваш, че там има тъмно. И то наистина е там. И е толкова тъмно...Не я ясно. Ясно е през деня, защото е светло.


7. V. 1989


ПРЪСТИТЕ НА ОРГАНИСТА

                                                                                                По Бах


Той свиреше. Пръстите  му играеха по клавишите на органа мълчаливо и ревниво. Мълчаливо, защото мълчеше, а не пееше. Ревниво, защото ревнуваха от музикалните тонове. Имаше защо. Носеха се плавно, почти бързайки с железен влак. Влакът беше железен само отвътре, а отгоре го прикриваше тънка лъщяща ламарина. Между всеки вагон имаше капки празно пространство. На гарите пръстите успяваха да влизат между тях, но тръгнеше  ли влакът , не уцелваха дупките, през които можеше да се стигне до поля от розови глухарчета, пшеница, дълбока, пълна с клони и листа гора или пък до някой красив водопад. Тук-таме се срещаше по някой гигантски излишен ръкав на завод, бълващ огромни количества нещастни ноти.
Но не! Това бе грешка на природата, въпреки, че излизаше от човешка ръка. Защото природата беше дала  на хората място да я товят от страната на гарите, извън пространството между вагоните, покрити с тънка сплав и дебело спокойствие.
Свирещият на орган приличаше на човек, макар музиката да го беше лишила от човешки красоти. Нямаше добра физика, не бе известен, душата му по-скоро беше издръжлива, отколкото красива. Гърбът му е череп, оформен от сянка и кривина, под които се намира мозъкът със свирещи гънки. Ръцете- мускулести от извиването, докато гърбът и тялото- сухи, слаби и втвърдени от безкрайните звуци на органа.
Органистът имаше помощник, тъй като свиренето на орган изисква незачитане на никакви писмени творения. Сянката на помощника го прави свещенник, гледан отдалеч. Усещането за изпълнение на истински орган в църква идва и от кашлиците на хората, от скърцанията им. И въобще от човешките движения, проявяни само в църквата. Тяе избрала полифонията, за да може, чрез гласовете- молитви на всички молещи се, да  изсвири живота на единични светци, а музиката се изпълнява на орган, защото тръбите, през които излиза звукът са тръбите надуховният църковен океан, тъй както тръбите на морския океан издухват през вълните си музиката на водните течения: справедливост, мъка, тъга, любов, смях, безизходица, случайност-лоша и добра, жестокост, вълнение.
Още веднъж гърбът на свирещия ме впечатлява. Но различно, необяснимо нужно. Извит като кука или по-скоро като нота, прегънала се от собствения си талант да звучи различно от всичко останало. Всеки нов тон е течение, влияещо се от вятъра на нравите и от пръстите на органиста.

17.II.1990




ПТИЦА


Човекът обичаше птиците. Още  от раждането си в този град, му правеше удоволствие да слуша пеенето им от клетка. Бебето риташе с крака и се смееше на удоволствието, създавано от летящите хора. Човек или птица кряскаше, свиреше, чуруликаше или пееше – то не знаеше.
Когато един ден, някъде през май, човешкият къс стана тяло, не си зададе тези въпроси. Десетгодишното момче лягаше в тревата и се радваше на пърхащите около него птици. Това му напомняше за онези дни, в които нямаше още спомен за себе си. Тогава то беше просто една вътрешна нагласа за чуруликане от клетка- детско легълце.
След двадесет и три години заваля дъжд и птиците се скриха. Тридесет и три годишно, момчето не ги намери под покривите на града. Нямаше ги и в черните дупки на съзнанието му. Тъмнината прозираше през дъжда и капките чукаха по носа му. Градът изсъхна след още толкова години. Човекът се катереше по керемидените покриви и намираше кървави опашки на риби. Те му напомниха за птицата, която летеше.



ПЪРЗАЛКАТА



                        Беше ранно януарско утро. Петър взе своите малки ски и тръгна към пързалката. Черната врана се разхождаше по клоните на старата ела. Гракна два-три пъти, разтърси унило премръзналото си тяло и се изгуби в мъглата. Петър не беше забелязъл как полека-лека мъглата беше обгърнала цялата планина със своята снежнобяла перушина.
                   Животът на Петър не беше като на градските момчета. Той се пързаляше и едновременно се любуваше на природата. А това е по-приятно, отколкото само да се пързаляш, нали?
                   Белка претича пред ските му. Голям сноп слънчеви лъчи премина през гъстата мъгла и огря белия й корем. Петър й пусна два ореха, помилва я и я пусна. Но точно се плъзна веднъж и чу шум. Обърна се и видя как една лисица бе захапала тънкия врат на сив плъх. Той опитваше да се освободи, но не успяваше. Едра птица й отне плячката. Тя се спусна плавно и удари с криле лисицата. Тя се зашемети и изпусна плъха. Някъде в далечината се чу тапънът на кълвач.


СНЯГ ПО ЗЕМЯТА


            Земята е напръскана така с бели и черни, че и най-малките точици се разпръскват. Сливат се в подробности. Създават илюзията за индийските богове, също така нашарени. Колкото и да ви е странно няма цветове. Всичко е в черно и бяло. Това всичко не си прилича с Всичкото. Блоковете са грозни. За някой са красиви. Аз намирам красотата в космоса между тях. Той прелива от едното в другото.



2. III.1988


Спомен
Ставам. На стената в кухнята виждам страницата на месец
юли. Кухня. Сенки. Жена мете сполучливо. Огледалото измита
лицето й. Навън е лято. Две картини с еднакъв пейзаж висят на
стената. Викам си: „Ей, кой го е променил? Вчера не беше та-
къв."
Сещам се, че днес е първи юли.
Вечерта баща ми вижда календара. Струва му се, че в кух-
нята ни е влязла сянка от картината. За да разсее съмнението,
обръща страницата, след което на стената се показват прецизни
офицери от средата на 19 – и век и пищната госпожа Дьо Лиген.
- Та днес сме юни!
   Аз се обаждам:
- А... винаги ги бъркам.
12. VI. 1989 г.

Страница

Намерих една празна страница, която не трябваше никому. Тя се мотаеше и те караше да я следиш. Защото дори да се махнеше надалече и да поискаш да не ти се мярка, тя изниква и те гони, извиква и те гони. Влязла в теб като листо, неизлязло от есента, страницата, ту смачкана, ненужна хартия, ту чувство за празнота или пък страница, изписана отдавна от душата ти, все още не достигаш края и. И все пак тя не беше нито едното, нито другото, за-
щото иначе нямаше да те гони, знаейки за истинската ти същност. Но както капките от проливен дъжд безкрайно пишат за есента, така страницата ти, нещо, което усещаш едновременно дълбоко в  себе си, а можеш и да пипнеш с думи, съобщава за края на сезона. Страница и парче сирене или пък страница, в която си увил чувствата си. И дори да я изпишеш, усещаш, че я има, тя не изчезва със свършеното. Страница от календар - е да, в нея всичко е разграфено. Дори можеш да намериш, че си вписан във всеки ден. И тази
страница от календара не те пуска, тя те е вкарала в своите дни, месеци, години и не ти остава друго, освен да я смачкаш. Можеш и да я изпишеш, без да обръщаш внимание на времето в нея, вземайки от месеците красивото, изпълвайки годините с душата си, прегьрбвайки деня с нощта, сам, застинал по нощница с нещо в ръка и нещо под нея, което те кара да се чувстваш убиец на времето, дори това нещо да не е нож, а под него жертва. Но един ден,
може би години след спиране на сезона, след края на дъжда в сърцето ти, ти се вглеждаш в нова страница от календара и разбираш, че изписвайки миналата, си предрекъл краха на сегашната. Писал си без мярка за времето и джобът ти се е изпразнил отчайващо, напълнил си се с листа с преди виждащи ти се смислени истории, а    изхарчени часове. Това те хвърля в луд бяг. Бягаш, а се усещаш вътре в календара. Опитваш се да го смачкаш, а усещаш как той те мачка с тревогата си за теб.
Тогава ти си календар, сърцето ти - години, чувствата - месеци и единствено денят може да свърши изненадващо за тебе, ти заспиваш, изгонвайки календара, изгонвайки себе си, ти не си ти, ти очакваш да те стресне утрото на нов сезон, в който може би пропуснатата, изписана страница ще ти донесе възможности да изпишеш друга без страх от календара.
 

СЪН
                       
                       
Няколко човека се движеха по пясъка на един доста пренаселен плаж. Успявахада не стъпчат гумените глави на лежащите върху кърпи кукли, макар да наблюдаваха възхитени тримата сърфисти. Вълните се носеха под тях мръснозелени и студени. Сърфистите също бяха гумени и колкото и силно да ги удряха вълните, те само извиваха глави, сякаш кимат на морето.
Хората се спряха на едно място, където куклите не лежаха толкова нагъсто, а морето правеше дълбока извивка навътре към пясъка. Осъзнах, че азвсе още си слагах черните бермуди. Женски глас ме съветваше да сложа сините, които също носех в найлонов плик, но аз нахлузих черните.
Седях си на брега, изправен, а вълните заливаха пръстите на краката ми. За секунди се разтреперих от студената вода и тъкмо понечих да вляза в морето, изведнъж наоколо се стъмни. А слънцето беше напичало толкова силно само допреди секунда.
Хората, вероятно мои приятели, се втурнаха към брего, сякаш подгонени от Нещо... Един се спря за миг и ме посъветва да не влизам във водата. Беше категоричен, че не трябва да го правя. Аз усещах как го заобикалям и теглен от същото това необяснимо Нещо, заплувах в тъмната и студена вода. Пред лицето ми високо в небето на мястото на слънцето се появиха две сини очи на момиче. Опитах да ги закрия с ръце, но ръката ми се оказа прозрачна и през дланта си, продължавах да виждам женското лица, което едновременно ме ужасяваше и ме караше да искам да го целуна по тъмносивите, почти сребристи устни.



ГОСПОДИН “ВЯТЪР”



            Пясъкът хвърчеше от дюна на дюна. Слънцето залязваше и се чувстваше хладният полъх на нощния вятър. Той още спеше някъде далече из пясъчните планини, но през деня беше сънувал лош сън и сега се събуждаше.
 Когато се събуди, той преброи своите камили. Стар навик. Откри, че една липсва, но не се разтревожи. Тази нощ той се появи не на части, а цял, за да изненада обитателите на пустинята. Изненадите за него бяха нещо много хубаво.
          Една лисица Фенек се разхождаше из трънаците до скалата. Чакаше своите приятелки, които кой знае защо закъсняваха.
          Господин Вятър облече своя нов раиран костюм. Сложи бялата си вратовръзка. Яхна камилите и потегли към нощната изненада, за която така грижливо се бе подготвил. Той беше един добър и много тъжен вятър. Животът в пустинята му харесваше, и винаги когато искаше да стане приятел с някого, го изненадваше. Лоша изненада, добра изненада- редуваше ги по календар, за да се разнообразява. Никой не го обичаше и всеки се криеше, когато видеше тъжното му лице, раирания костюм и бялата му вратовръзка.
          Лисицата още чакаше своите приятелки, когато се появиха камилите и господин вятър. Тя започна да се върти, да мята опашка, но скоро се скри зад скалата. Остави бележка-миризмата си.
          Господин Вятър  слезе от камилите, клекна и трънаците около скалата се раздвижиха.  Без да иска, той закачи бялата си вратовръзка за тях. Когато понечи да я откачи, я скъса. Стана му тъжно. Седна и заплака. Лисицата излезе тихо извън убежището си и тръгна бавно. На пръсти. Гледаше сълзите на вятъра. Струваше й се, че и нейната опашка ще пострада. Както вървеше, тя не забеляза тръна, който й се препречи и се спъна в него. Не стига, че се изпободе, но и господин вятър я видя. Тръгна към нея  да я изненада и без да иска зафуча от радост. Лисицата побягна. Скоро той  я изгуби от погледа си, защото беше един обикновен и добър вятър, а само лошите преследват докрай.
          Вятърът продължаваше да гали дюните и да сипе своите изненади. Слънцето вече изгряваше и предвещаваше хубав и спокоен ден.



08.1988


И ПАЯК В БАНЯТА


            Паякът е сам. Сапунът стои. И капка тръгва тя да пада. И спомня си за листопада. А навън е зима. Стъклата са изпотени и хвърлят дрехите си за пране пак в банята при паяка. А той разперил е ръце- събира капките. И стичат се, и бързат те да паднат в канала. И малко им остава, когато паякът ги хваща със своите ръце.


КАК СИ ПРЕДСТАВЯМ МЕТРОТО В СОФИЯ


 Метрото- това е една мечта. Мечта, която е осъществена някъде, но там където не е, все още си остава загадка.
           Ето, спускам се с ескалатора надолу. Слънчев лъч прорязва настаналата за миг тъмнина. Но това беше за последен път.
 А долу – красота  нечувана. Малките сиви вагончета се гонят едно друго и полека-лека изчезват в тъмнината. На спирката е спряла пейка. На нея седи коте. Как ли е слязло толкова дълбоко под земята. Сигурно и на него му се е возило в тази нечувана приказка.
ПОГЛЕД КЪМ СВЕТА
Лак издъхваше в ръцете му. Той помоли за последен предупредителен път:
- Милост, господарю мой! Ако не ме пуснеш, ще те удуша! За последен път кръвта ти ще изпълни гората.
- Ха! Ей! Не виждам как ще го направиш малко преди смъртта си. Сляп съм, но интуицията ме преследва и е още по-лошо за теб. Виждам те през собствените ти очи!
- Ха-ха-ха! Хи-хи-хи! Кеф! Мърдай мозъка си повече Гам... -
прихна Лак. - Няма аз да те подсещам!
Кръвта не изтече. Вратът на Лак се изду и посиня. Лак мръдна към небето с думите “мозъкът ми да мръдне към нещо неразбираемо...
-Леле! Ах! - каза Гам и се опита да се изправи на крака. Ръцете му попаднаха в една дупка и останаха там. Откакто удуши Лак, най-близкото нещо, което видя, бе своята собствена смърт. Очите, с които гледаше досега, станаха бели. Зениците изплуваха нагоре, а мухите изтриха лъскавината им с кацането си.
- Мисля, че не мога да стана. Заклещил съм ръцете си някъде. Ако знаех къде, щях да ги извадя - разсъждаваше Гам.
Тревожеше се и от това, че по пръстите на заклещената си ръка чувстваше лек огън (разбира се, усилващ се). Успокои се с думите:
- През нощта мухите ще отлетят поради студа и аз ще успея да видя света. Е, вярно, че ще съм кривоглед с очите на един мъртъв човек. Също така няма да виждам света така лъскав, а ще го забелязвам грапав и хлъзгав. По грапавото ще се изкачвам на най-високите му върхове... А по хлъзгавото... Ще е трудно да мъкна тялото му навсякъде, но ще го направя в името на погледа към света.



НЕ ПРИКРИВАЙ ДЪХА СИ


Когато се изкачвам, винаги се задъхвам. Не е нормално, ако го прикрия от хората, при които идвам. Стоя и си възвръщам дъха. През това време мога да си мисля: Ами ако се окаже, че е нямало смисъл да се изкачвам?
Или усещам миризма на женски котки. Накрая звъня. Няма никой.
Когато през есента видях едно, паднало, само листо на земята, не почувствах, че се е задъхвало. То се беше изкачвало надолу. А когато се изкачваш надолу, си с прекалено възвърнат дъх. Листото лежеше и мислеше къде е вратата, на която да звънне или чукне. Нямаше врата и най-трудното обяснение за него беше естественото му окапване без смисъла от това да отидеш при някого. Гледаше ме с тъжен поглед, а аз си тръгнах мислейки, че е насъбрало достатъчно сила при качването надолу, за връщането нагоре към клоните ...на пролет.


.X.1989
 
ЗЕЛЕНОТО ПОРАЖДА МИСЛИТЕ
Зеленото в пръстите на хората не може дълго да изтрае. То е сочно, тъмно и фотосинтезиращо. Мухичка кацна върху стрък зеленина. Птичка се обеси на дървото от някаква си странна песен своя. Писък от отсрещна къща. Петелът е разрязан целият на две. Кръвта е червена. Обича тя да лази по зеленото. Мухичката използва сламка хлорофилна, изцежда кръв през зъбите си силно. След пет минути си тръгвам. Автобусът го няма, защото
го е страх от мен. Тъй страшен съм в сочното зелено. Хем искам вече да е тук, хем искам още да го няма. Зад мен е детската градина, боядисана в синьо. Петелът вече няма кръв червена, изтекла тя е на стопаните във вените, превръщайки се в пилешки бульон. Мухата се ядосва в зеленото, защото сламката й пуска само хлорофил. Щом нищо друго не й остава, започва тя да фотосинтезира. Първо ми дойде заглавието. Останалото потече в рамките на чутото.


 
Т.
Той седеше и пишеше нещо. Слънцето се гушеше между пръстите на ръцете му. Вдигна крак и се почеса. Едно глупаво растение се бе изтегнало и му пречеше да вижда през прозореца. Хвана го и го премести до себе си. Небето бе изпълнено с глупави фигурки на бръмбари. Те пълзяха и слънцето се скриваше за момент. Кристиан следеше с дългите си пръсти написаното от него по листа. По улицата мина един жълт човек и остави във въздуха някаква миризма, която стигна до носа му през отворените прозорци. Растението изпусна някаква течност върху ръката на Кристиан. Той скочи и увисна на слънцето. Няколко фигурки на бръмбари скочиха на листа и образуваха разказ за един жълт човек и неговите миризми.
                             

ПТИЦА


Човекът обичаше птиците. Още  от раждането си в този град, му правеше удоволствие да слуша пеенето им от клетка. Бебето риташе с крака и се смееше на удоволствието, създавано от летящите хора. Човек или птица кряскаше, свиреше, чуруликаше или пееше – то не знаеше.
Когато един ден, някъде през май, човешкият къс стана тяло, не си зададе тези въпроси. Десетгодишното момче лягаше в тревата и се радваше на пърхащите около него птици. Това му напомняше за онези дни, в които нямаше още спомен за себе си. Тогава то беше просто една вътрешна нагласа за чуруликане от клетка- детско легълце.
След двадесет и три години заваля дъжд и птиците се скриха. Тридесет и три годишно, момчето не ги намери под покривите на града. Нямаше ги и в черните дупки на съзнанието му. Тъмнината прозираше през дъжда и капките чукаха по носа му. Градът изсъхна след още толкова години. Човекът се катереше по керемидените покриви и намираше кървави опашки на риби. Те му напомниха за птицата, която летеше.

ОСТРОВЪТ

Бурята се усилваше. Тръгна към острова. Лодката се клатеше. Дризмос лежеше разплуто на дъното й. Под него водата се събуждаше и с голяма сила излиташе нагоре. Поливаше го. Той се обръщаше на другата страна и заспиваше още по-добре в мокрия си сън. А отдолу тъмните води се будеха. Луната се замрази зад отсрещната планина. Камъните затупуркаха по склона и пльоснаха в морето.
Дризмос се събуди и водата се успокои. Сънуваше сух сън. Той пое греблата и заплува в тъмнината. Островът наближаваше с лека стъпка. Луната се изтърколи заедно с камъните. Счупи се и потъна във водата. Дризмос не видя бреговете и ги отмина. На сутринта в очите му изчезнаха земята и мислите. Остана водата.
Скоро жълтеникави брегове изскочиха. Лодката се отправи към тях. Стигна и спря. Дризмос стъпи на пясъка. Изненадващо се бе променило това място. Около него сега трябваше да бръмчат коли, да се бутат хора. Или... може би да го питат колко е часът. Щеше да погледне огромния си червен часовник и времето изведнъж да стане много. Никой нямаше да бърза. Всички щяха да го почитат и да казват: „Ето този човек ни избави от бързането със своя червен часовник!" Но самото време нямаше да е доволно...
Това последното не му хареса.
Времето беше само за спане. Островът не е необитаван. Дризмос тръгна към кръчмата „Пий, надувай се и хъркай!". Не се сети да пита къде се намира, защото преди това се напи, след това се наду и тъкмо се канеше да зададе този въпрос, когато захърка. В съня му отговориха, че островът, който търси, се намира на 20 мили от тези брегове. Събуди се от един ритник. На пясъка имаше хора. Дризмос се затича. Качи се на лодката и заедно с нея заплува на запад.
Много на запад се показа град. Именно там искаше да стигне. Разхождаше се из просторните улици. Слънцето като голям оранжев портокал огряваше всичко. Спря се в близкото кафене. Срещна се със стари приятели. Забрави нови. Нищо не разбра. Онова с часовника му се стори банално. Рекламите по радиото го завладяха. Нямаше цел. Искаше му се поне да лежи в лодката, но неудобството от всички не му даваше. Събираше камъни в една торба. Един ден му се стори толкова тежка, че я изхвърли в морето. Повлечен от нея, потъна на дъното. Никой не го намери, но знаеха, че е изчезнал.
Дризмос стискаше торбата с камъни, тъй разнообразни, гладки, държащи света в ръцете си.
26.IV.1989 г.






ЛИЦЕТО НА ЛИЦЕМЕРИЕТО
Брадвата и пънът са в пълно единодействие. Тя не го сече. Той не я затруднява.
Страшно обича да секат неговото стебло и клони. След това той се успокоява. Е, истина е, че дърварят отсича дървото, а пънът бяга мислено и съжалява. Но... след това се съюзява с брадвата. Когато положат на изсечената му плът друго дърво, отдавна отсечено и оплакано, изпитва мъжко удоволствие. След часове - мъртви и горещи, започват ударите. Силни, умерени, точни, отсечени. Той отронва пънски сълзи и се чувства могъщ. Изведнъж го хваща страх. Хваща го за корените и дълго се търкалят заедно в шумата.
Извисява се високо над дърветата чрез своите листа, с които също дружи. Небето е близко. Те са далече под него. Живот на високо. Живот във величие. Идва удар. Отсечен, силен, отмерен. Долу в клоните малък човек с голяма сила с напънати мускули успява. С един замах...
Небето е далече. Високо в небесата. Дърветата също. Един пън никога не се издига над себе си.
6. VII.1989

ДОЛУ ПРЕД БЛОКА


      Долу  пред блока в 1989 година по релсите ходят деца. Аз съм дете, което гледа през прозореца и се интересува от всичко. Образите на всеизвестните Мара Подробната или Мара Маринова ми прилягат. Тетрадката, в която пиша ми закрива гледката върху листа и затова не продължавам  с изрежданията на подробните Мари. Обяснението ми е на светло, тъй де на другата страница и затова го обясних.
От дълго време се готвят да играят мач. От скоро време не играят мач. Вече не се готвят да играят мач. Това “вече” е след пет минути. Аз, разбира се,  съм го предвидил до най-малки подробности.
Пиша страшно грозно. Отсреща бият дузпи на скрилият се зад дървото вратар. Покажи се бе, момче, може и момиче да си!
Даа, мцц, крайно време е в края на 20 –сти век да отсекат това дърво.
Ама, почеркът ми е направо невъзможен.
Оттатък светят лампите, които ме дразнят. Ама страшно ме дразнят. Ей, лампи, виждащи се от далеч, не светете!
Лампите на блока се набиват на очите ми. Оттатък светят лампите, които страшно ме дразнят.
Пък тия долу пак се събраха да играят мач. Ама автобусът дойде и трябва да ходя да гледам сериала по телевизията, който между другото е страшно интересен.



1989

ПРАХТА



      Вървеше тя. Подсвиркваше си с уста. От въздуха се дразнеше, защото не можеше да го търпи. Не й беше до това да се завира под леглото, но го правеше, тъй като единствено там можеше да се скрие от него. Напоследък той си отваряше пътя с много неща. С прозорци. С врати.... Излизаше от всякакви положения. А когато ставаше течение, трябваше да седи в най-отдалечените кътчета на живота. Много обичаше настъпването на лятото и забръмчаването на мухите. Та това бяха най-божествените създания на майката природа, макар че едва ли някой можеше да бъде божествен. Ами майката природа, погледни я само какви ги върши!
      Още едно от любимите й занимания (а  те са много малко) беше да се навира в очите на хората. Не й се сърдеше, само заради тяхното съществуване. Колко приятно е да се гмуркаш в сините извори на човека, които са тъй прашни. А напоследък той се прахосваше да върши едни такива прашни неща, че прахта я заболяваше лявото ухо от мръсната вода на зениците му. Всяка сутрин тя се източваше и се сменяше с нова още по-лъжлива от миналата. Тъй че вече избягваше да ходи там. Седеше си под леглото и си свиркаше прашно. А покрай нея бавно минаваше въздухът, носен от живота.

3.III.1989




ПОВДИГНАТИТЕ ВЕЖДИ НА Г-Н ПИСКЪРС


      Повдигнатите вежди се чудеха дали да се спуснат върху удобното око.Те забелязаха, че нещо не е наред. Зашаваха. Дадоха свобода на чувствата си и се опитаха да целунат манджата. Притежателят им се чувстваше спокоен в креслото. Стискаше наяве и дъвчеше наум книгата. Услаждаше му се да не я чете, а да я разнася навсякъде. Смели я мислено буква по буква, докато накрая остана само причудливата идея за държането й. Идваше друга и я сменяше.
      Той  цял ден бъбреше с Пискърс, докато накрая изохка и затърси веждите си, за да се намръщи. Трудно беше да ги намери, защото те се рееха в манджата по това време. Пискърс щракна с химикалката си два пъти. На нея беше гравирано око, което сега изчезна. Обичаше да щрака и да вижда как се скрива истината. Особено сега, когато не се спираше на нея даже с истинска въздишка.
      Веждите още се ровеха в манджата. Човекът упорито ги търсеше, а Пискърс все тъй щракаше с химикалката си.


19. IV.1989


НЯМАМ ПРЕДСТАВА ЗА ВРЕМЕТО



      Здравей, Фантазио!



Аз трябваше да вървя дълго и свободно към теб, та затова реших да ти напиша писмо. Живея в един много обикновен свят, но на теб може и да ти се стори странен. А ти какво правиш? Може би вече си на път към мен и няма да получиш това писмо.
Както и да е, аз мисля за твоите чудати простори. Отдавна не съм ти идвал на гости. Знам, че ти се струвам нахален, но какво да се прави. Да те питам как си със здравето, няма смисъл, защото твоят свят не се нуждае от болести. И ако все пак получиш  това писмо, пиши ми за новите ти лудории!


                                                                                С обич:
                                                                                          Стефан




ГОСПОДИНЪТ ОТ ОНАЯ УЛИЦА


Аз съм господинът от оная улица. Харесвате ли ме?
Да, аз съм много красивият господин от оная улица. И вие ли сте от там?
Да, разбирам, искате да ви погаля. О, разбира се!
Много приличате на някоя африканка. А очите ви –тъй бистро зелени! Като някое типично африканско тресавище.
А обичате ли да ходите за риба?
Или се плашите от лъвове?
Да, в Африка има много лъвове. А тази улица е тъй пуста.
Само някоя госпожа с лъвско облекло може да премине, водейки кучето си също с лъвско облекло.
Ааа, да ви кажа, преди 20 години истински лъвове бродеха по тази улица. А хората говореха маймунски, скачаха по къщите и чупеха прозорците си.
-Мяууууу!
Една рошава котка с черна перука вървеше с лъвска походка по отсрещната улица.

БЕЗРАЗЛИЧИЕТО


Вървях без да мисля. Горещината беше влязла дълбоко в душата ми. Гледах настрани и не забелязвах нищо освен лошото си настроение. Някой ме извика:
-         Хей, момче, ела да ми помогнеш!
Стоях, зазяпал се в потока от хора. Не забелязвах никого. Видях само безразличието.
          Горещо беше. Не познавах бабата. Тръгнахме по улицата. Заговори ме:
-         Къде отиваш?
-         Мисля си за нещата, които се случват, и които не се случват...
-         Ами аз бях до Халите за хляб и мляко. Пък то едни опашки...
Мълчание, жега, хора.
-         Вчера цял ден гладих...
Мълчание.
-         Имаме една черница в двора. Много е стара. Веднъж спаси къщата...
Вървяхме дълго, защото вървяхме бавно.
-         Добър ден! И вие ли на вилата? – попита тя непознат човек.
Той не отговори. Ровичкаше нещо по колата.
-         Сега всички си имат вили...
Беше прегърбена до земята. Когато ме поглеждаше, се опираше на тояжката си.
Стигнахме.
Жегата продължаваше. Безразличието – също, но не и в мен.


1988

Чистота
Казах на всички да се изкъпят. Естествено чистите се изкъ-
паха, за да бъдат чисти, а той, мръсният, си остана мръсен и
внесе още по-голям смут в миризмата.
- Един учител казал на двама ученици да се изкъпят. Кой се
изкъпал?
- Мръсният! Защото е мръсен.
- Нее! Чистият, за да бъде винаги чист. Втори случай - съ-
щият. Кой се изкъпал?
- Чистият! - викнали всички.
- Нее! Мръсният, за да не е вече мръсен. Трети случай - кой
се изкъпал?
- Чистият - отговорили половината.
- Мръсният - креснала другата половина.
- Нее! И двамата. Мръсният, за да не е мръсен, а чистият -
за да си е винаги чист. Четвърти случай. Кой се изкъпал?
- Не знаем.
- Нее! Мръсният се изкъпал, за да оправдае другите случаи,
а чистият, за да не е никога мръсен.
- Но този случай вече го казахте! - викнали. - Това е тре-
тият случай.
- Нее! Когато човек се къпе с различна мисъл, е различно
чист или мръсен.
За да е по-чист образът на разказващата, ще спомена какъв
човек е бил свекърът й според чистачката, лъскала повече от 60
години съвестта си и не могла да я проясни.
„По-чист човек от свекъра ми нямаше. Ама не се изпика
вътре (да ме извинява детето), а излезе навънка, изпика се и ум-
ря"
     X.1989



Петли и чай с мляко
Когато дойде нощта, Пикелот запристъпва към къщата.
Листата не мърдаха. Някой ги късаше и те падаха на земята.
Човекът се обърна и изкукурига. Пикелот си каза, лаейки: „Това
е Гмаоди. Той е от първите петли." Щяха да пият чай с мляко.
Котката пикаете до дървото със скъсани листа. Пикелот и Гма-
оди влязоха в къщата. Седнаха. Пиеха чай с мляко. Обичаха го
от дълги години. Прилепът на тавана пиеше чай с мляко.
- Как пътува през огнените извори? Не замръзна ли?
- Животът ми се пръсна и се съвзе чак при твоята гора. Тук
всичко се събира.
- Кого чакаме още?
- Чаша вода за гърлото ми.
- А, да, водата. Някъде навън е.
- Къде ще спим?
- В гората.
- Да, братята ми ще ме чакат. Та нали съм от първите пет-
ли.
- Ще ядем ли каша с мравки?
Наядоха се и заспаха под маслините. Сутринта Гмаоди из-
кукурига, но се успа. Събуди се отново с мисълта за замък.
Свой замък! Какъвто и вторите петли си имаха. Стана и хапна
няколко маслини от дървото над себе си. Тръгна към хълма и
остави Пикелот да спи. Търсеше удобно място за замък. Строе-
ше го в главата си и смяташе да го прехвърли в битието. Но то-
ва бе работа само за мъдрите. Погледна към къщата на Пикелот
и си помисли: „Тя е най-тъпото създание в тази гора. Виж, за-
мъкът е друго нещо. Нещо от многото неща, които заслужавам
да имам."
Гмаоди скръсти ръце и завървя към оня хълм, където тряб-
ваше да го чака замъкът.
Мъдрите бяха същества с мъдър и най-вече разумен харак-
тер, който никога не се поддава на съмнение, особено пък когато
става дума за толкова важно нещо, каквото бе един замък. Оби-
чаха строежите им да са от павета. Много павета за новия
строеж на замъка! Нямаше план или разработка, както се изказваха самите те, имаше павета. Замъците им ставаха толкова красиви, колкото главите им - смесица от мъдри съвети и павета.
Гмаоди стигна хълма. Там кипеше усилена работа, но най-
усилено кипяха главите на мъдрите. На острия завой един кон
изхълца. Успя да занесе товара до стълбите. Там го грабна мъд-
рият и го отнесе към големия покрив-фуния, в който непремен-
но трябваше да има прилепи или нещо подобаващо за един та-
ван.
„Край на шегите - каза си Гмаоди, - вече си имам замък
От далечината изкукурига друг петел. По тънкия му кънтящ
глас се отличаваше от първите петли. Ходеше около своя замък
и забеляза, че някъде далече мъдрите строят нещо. „Това е не-
що, което се свързва с мен. Може би съвсем са се побъркали. Аз
трябва да поспя и да тръгна към хълма. Може да се отбия в го-
рата на Пикелот, за да си свърша работата. Ще пийна и чай с
мляко."
Сънят бе дълъг и идиотски. Един съвсем несъществуващ
град, който, кой знае защо, също като него се казва Ню Йорк.
Но бе съвсем различен. Имаше и още една невероятност. На пе-
тела му викаха галено Ню, а строго Йорк. Интересно как този
град едновременно го галеха и му биеха шамари. Но както и да
е, той се сънува в един град, наречен просто Ню Йорк. Махаше
с пръсти сред огромно море. Забелязва през чистата вода водо-
расли и риби, изкривени като представите му. В далечината съ-
нува небостъргачи и безкрайно чист залез. Надолу - нанадолни-
ще. Пусна се по него. Наоколо бе сенчесто. Стигна долу и пак се
заизкачва. Водата - спокойна, въпреки че пада от високо. Не е
водопад. Пак е горе. И така, докато остане без дъх. Свечерява
се. Поглежда през представите си. Вижда нагоре много високо
да се издига нещо. Не знае какво е. И когато съвсем израства, се
оказва лампа. Всичко е някак отхвръкнало.
Неусетно Ню бе тръгнал към гората на Пикелот. Тичаше.
Скоро стигна до огнените извори. Разпадна се и когато се съвзе,
стъпваше в гората, където всичко се събираше. В далечината за-
беляза някой. Наду гласен и изкукурига. Пикелот се стресна,
скочи на ръце, а след това стъпи на крака. Когато Ню си свър-
ши работата, спомни си за решението да пие чай с мляко и да
обсъди онзи странен строеж на мъдрите с Пикелот. И ето го ве-
че седеше в къщата.
- Да знаеш нещо за намеренията на мъдрите?
- Не знам, тъй като досега спах. Само едно си спомням, че преди това пих чай с Гмаоди от първите петли. С него легнахме под това дърво да те чакаме. А сега го няма.
- Тогава аз продължавам към ей оня хълм, където се виждат павета и мъдри или мъдри и павета. Все едно. Чао!
Стигна и забеляза първият петел да лежи пред своя замък. Седна и заговори:
- Защо си построи замък? Та нали вече има един. Когато станат повече, изчезва настроението.
- Тогава разруши своя. Аз моя не си го пипам. Но гледай да не разрушиш настроението ми!
- Не се бой! Току-що си го построи от павета. А според мъдрите,те са стабилен материал. Ще заживея в гората на Пикелот. Замъкът ми ще изчезне. Мъдрите вече са го планирали.
- Как ще понесеш това куче. По-добре остани при мен.
Нощта настъпи и слънцето утихна. Смени физиономията си и изтича до замъка да съзерцава прилепите. Една огромна и легнала тишина стоеше в него. Просторните зали бяха черни котки. Поскърцваше врата. Оттам излезе пеперуда и се блъсна в широкия коридор. Скоро Гмаоди щеше да кукурига. Лежеше сънен и не се решаваше да излезе навън при страшните места, които
бродеха в зеленината. Най-после стана и изтича. В първия момент и той се блъсна в широкия коридор и съвсем се разсъни. Навън бе прохладно и горещо. А също ведро и задушно. Гмаоди кукуригаше с настроение. Бе извършил голяма, чудесна работа. Върна се да събуди Ню. След време надалеч прозвуча и неговият глас. Закуската, останала от вчера, се изяде от двете петльовски гърла. След това те се отправиха към гората, където всичко се събира. Този път, за да съберат мислите, разбъркали се в главите им. Най-неочакваното нещо, което завариха там, бе замъкът им. А въобще всичко ги беше изпреварило. Сега те попълниха многото неща тук и гората замря. Пиеше чай с мляко и чакаше деня, в който отново щеше да се разпръсне.


ОТДУШНИЦИ НА ПОГЛЕДА


Очите гледаха. Трева и храсти ги заблуждаваха. Погледът изтичаше и се врязваше като смях в телата на минаващите. Очите минаваха и без минаващите, но минаващите не се ориентираха без тях. От храстите изскачаха забранени гледки, които очите бяха видели още в детството си, дори още преди то да ги види.
Носеше се миризма на стъпкани цветя. Тревата усилваше желанието на няколко деца. Не! Те не бяха деца, а разумно мислещи желания. Децата прелитаха с разлистени крака по поляната и тъпчейки зеленото, пипаха очите. Завираха неприлични пръсти в зениците им. Въпреки невъзпитанието им, очите гледаха да не ги изплашат, а само гъделичкаха любопитството им.
Очите надникнаха под полата на минаващи момичета и видяха нещо, което ги заинтересува достатъчно, за да превърнат погледа си в екран на реклама на бели, малки, дамски гащички, прожектирана върху съзнанието им...
От сладоледа на децата покапа в очите и те видяха розовото сияние на живота. След това, за да не виждат все в розово, те се загледаха в себе си. Гледайки навътре, откриха гащичките, отпечатали се върху съзнанието им. Сега погледът на подсъзнанието им събличаше гащичките на момиченцата, прожектирайки върху лицата на децата това, което може да се види под едни смъкнати гащички. Едно момченце бръкна с пръст, с който не биваше в очите и те смъкнаха бельото от погледа им.
Сега момченцето, изцапано от сладоледа на подсъзнанието си, се взираше тъпо в тревата.
Търсеше смачканата пеперуда –розовото в погледа си. Най-после тя седна върху очите, вдигайки поличката си както калинка върху цвете и очите видяха рекламата под гощичките, която рекламираше гащичките, също както те рекламираха нея.
Дълго време след това очите вече не виждаха друго, освен розови, малки дупенца на момиченца. През дупенцата се стигаше чак до погледа на момиченцата и очите, възхитени от него не се мъчеха да му избягат.

Островът
Бурята се усилваше. Тръгна към острова. Лодката се кла-
теше. Дризмос лежеше разплуто на дъното й. Под него водата
се събуждаше и с голяма сила излиташе нагоре. Поливаше го.
Той се обръщаше на другата страна и заспиваше още по-добре
в мокрия си сън. А отдолу тъмните води се будеха.
Луната се замрази зад отсрещната планина. Камъните за-
тупуркаха по склона и пльоснаха в морето.
Дризмос се събуди и водата се успокои. Сънуваше сух сън.
Той пое греблата и заплува в тъмнината. Островът наближава-
ше с лека стъпка. Луната се изтърколи заедно с камъните.
Счупи се и потъна във водата. Дризмос не видя бреговете и ги
отмина. На сутринта в очите му изчезнаха земята и мислите.
Остана водата.
Скоро жълтеникави брегове изскочиха. Лодката се отправи
към тях. Стигна и спря. Дризмос стъпи на пясъка. Изненадва-
що се бе променило това място. Около него сега трябваше да
бръмчат коли, да се бутат хора. Или... може би да го питат
колко е часът. Щеше да погледне огромния си червен часовник
и времето изведнъж да стане много. Никой нямаше да бърза.
Всички щяха да го почитат и да казват: „Ето този човек ни из-
бави от бързането със своя червен часовник!" Но самото време
нямаше да е доволно...
Това последното не му хареса.
Времето беше само за спане. Островът не е необитаван.
Дризмос тръгна към кръчмата „Пий, надувай се и хъркай!". Не
се сети да пита къде се намира, защото преди това се напи,
след това се наду и тъкмо се канеше да зададе този въпрос,
когато захърка. В съня му отговориха, че островът, който тър-
си, се намира на 20 мили от тези брегове. Събуди се от един ритник. На пясъка имаше хора. Дризмос се затича. Качи се на
лодката и заедно с нея заплува на запад.
Много на запад се показа град. Именно там искаше да
стигне.



Разхождаше се из просторните улици. Слънцето като голям
оранжев портокал огряваше всичко. Спря в близкото кафене.
Срещна се със стари приятели. Забрави нови. Нищо не разбра.
Онова с часовника му се стори банално. Рекламите по радиото
го завладяха. Нямаше цел. Искаше му се поне да лежи в лод-
ката, но неудобството от всички не му даваше.
Събираше камъни в една торба. Един ден му се стори тол-
кова тежка, че я изхвърли в морето. Повлечен от нея, потъна
на дъното. Никой не го намери, но знаеха, че е изчезнал.
Дризмос стискаше торбата с камъни, тъй разнообразни,
гладки, държащи света в ръцете си.
26.IV.1989 г.


Особена река  
Когато се огледах, забелязах особеното, което витаеше в
трамвая. Релсите течаха в една река - смесена с мислите и изг-
лаждаха очите ми. Отлитах с музиката в главата ми и не съзна-
вах дори защо гледах повече, отколкото към себе си, към сре-
бърните коси на жената отпред. Ръцете й жестикулираха така,
сякаш обясняваше нещо на себе си и бурният й глас вледенява-
ше интонацията, с която думите изскачаха - високи синьозелени
вълни в океан или тихи, спокойни, позлатени от изгрева вълни, в
които, без да подозираш, се носи човешка кръв, оставена от аку-
ла като следа, тръгнала незнайно откъде, може би дори от са-
мия червенолилав залез, към брега, за да смути красотата, въз-
хитила туриста. Но присъствието на мъжа до нея ме стряскаше
повече от нейния прилив, защото дори да си говореше сама, аз
слушах музика сам, при нея нещата дори не я слушаха. Тя не
слушаше своя глас, макар че говореше на себе си, а мъжът,седнал до нея, я слушаше, макар никой да не му говореше. Той я оставяше да му се накара, размахвайки пръсти, и сякаш говоре-
ха за смеха на изгрева й, се усмихваше, доколкото бръчките му
позволяваха.
Той питаше мухата на рамото си как може да излети, обърнал глава към нея, макар по главата му да не се забелязваше
неотлетял косъм.
Погледнах за последен път как жената махаше с ръце, хванала косата си в още по-сребърна шнола, а мъжът се кикотеше
и търсеше очите й, които въобще не съществуваха, тогава поглеждаше мухата на рамото си и се убеждаваше за кой ли път,че хвръкнеше ли мухата, няма да остане никой на седалката до
него, а той дори няма да може да я проследи с очи. Очите се
смееха с бръчките и на мъжа му беше все едно дали гледа с
тях или с бръчките по лицето си.
Аз вече гледах към тъмното небе и виждах как луната се
скрива зад облаците и оставя само светлината си в контурите
им. По тях можеше да отгатнеш, че я има, но дори това не би
те успокоило, ако слизайки от трамвая, не погледнеш бегло в
стъклото контурите на собственото си лице.

НУЖДА ОТ СЪН


Спи ми се. Много ми се спи. Не можете да си представите колко много ми се спи. Дали пък да не си измия зъбите? Толкова ми се спи, че не мога и да мисля за тях. Не усещам, че е вечер. Чувствам се като в разкошен пурпурен ден. По улиците е студено, а на цветята им се спи. На мен пък ми се доспива само на топло. Представих си се като цвете, на което толкова му се спи, че даже не мисли за цъфтенето си през пролетта. Умората се беше загнездила дълбоко в листата на мушкатите. И това още повече ме изморяваше.


13.I. 1990

КРАЯТ НА СВЕТА ПРЕДИ ПЕТ ВЕКА

Когато слънцето се събуди преди пет века,  то се събуди с лошо предчувствие. Знаеше, че през есента не бе изяло нищо преди да заспи и сега се тревожеше. Смъртта нямаше как да му убегне и то видя как първият лъч на новия сезон разроши оредялата от спане козина. Но въпреки лошите мисли,  в главата му цъфна цветето на съня и то реши да проспи останалата част от живота си с вирнати към мечката крака.
“Човекът на лилийте се откъсна от заниманието си да убива и изяде една ябълка, мляскайки с устни. Изведнъж се огледа с мисълта, че наблизо има мечка. Обърна се и стреля. Бе пробил мисълта и през дупката в главата човекът видя как мечката, която си представи седеше под дървото на живота и си даваше вид на мъртва. Той се стресна. Уплаши го плъзгането на живота към дебелите клони. Та нали и човекът е скъсал ябълка от това дърво. За да дарява живот, то трябваше да взима мисъл. Човекът седеше забил нокти в пръстта. Нямаше никаква мечка, а побърканото му съзнание имаше фикс идея да убие някой, да го закачи в зелената корона на пиещата дъжд от небето фиданка и да живее дълго, дълго късия си живот. На човека му стана тъжно, жално.”
Сънят продължи и в смъртта. Това бе последната, макар и подсъзнателна мисъл, пръкнала се в слънчевата система. Без слънце тя можеше само да сънува.
                  

КОГАТО МИ СЕ ПИШКА


Изтичах зад къщата. Винаги изтичвам зад къщата, когато ми се пишка. Този път реших да изтичам зад къщата, без да се замислям. Имам си дупка, избрана от многото между тухлената стена. За да не се пръскам пикая вътре. Просто ми е чудно къде се излива тази моя течност. Виждам в къщата как облива стаята, но няма как да я видя. Та нали в момента пикая в дупката, която е твърде тясна за моя широк поглед, а още повече за нейния сексуален напън. На стаята секусалния напън. Паяк ме вижда през дупката и аз умирам от срам. Тичам в малините и ям, докато си помисля за змия в храстите. Петелът ти пее.


VI.1989

КОГАТО ТЕ ОБИЧАТ ВСИЧКИ



            То вървеше на четири крака в коридора. Влачеше цялата стая. Камиончета, колички, дранкулки, навързани на конец. Вървеше, обикаляше, сядаше да си почине и пак тръгваше. Вървеше, а след него се влаачеше стаята му.
Той играеше с телефон. Тя играеше с пералня.
То хвана котката за опашката и я повлече на някъде заедно със стаята си.
Когато се чу звън, Тя и Той оставиха играчките си и тръгнаха да отварят.
То си почиваше , облегнало се на стаята си.
          Вратата се отвори. Вътре влезе Лелята.
То се изплаши от нея. Навря се под кревата, но някаква ръка го грабна и То се оказа близо до огромната усмивка с белите зъби. Някаква друга ръка го щипеше по бузките, галеше го по главичката. То не издържа и заплака.
          Тя го спаси. Вратата се затвори.
Котката я нямаше, а То си почиваше, облегнало се на стаята си...



X.1988

КАКВО НЕЩО Е ДА СИ В ЧЕТВЪРТИ КЛАС


          До Люлин се пътува дълго. Голям късмет е да можеш да седнеш на първата спирка. Слава богу успях да се класирам.
          Възрастна жена седна до мен и с въздишка настани препълнените си торби в краката ми. Загледах се през прозореца.
          Изведнъж чух познати думи. Обърнах се и видях, че жената си говори насън:
“Разпределителното свойство гласи: а плюс бе умножено по це е равно на а по це плюс бе по це.”
Хората я гледаха учудено, но аз я разбрах. Сигурно и нейният внук , като мен, е в четвърти клас.


1986











Светът и торта
Бръмчеше и обръщаше топчета кал над себе си. Той беше
торен бръмбар и много рядко се занимаваше с кал, освен когато
човекът обръщаше тор, защото човекът беше най-големият то-
рен бръмбар, който търкаляше света из торните улеи на Вселе-
ната и който щеше да си остане такъв, ако торният бръмбар
продължеше да търкаля кал. Всички торни бръмбари се помо-
лиха на торния бръмбар да не позволява да търкалят съвестта
му така, както името им. Торният бръмбар изтърколи несъгла-
сието си, като ги засрами:
- Какво разбирате вие от тор? Човекът търкаля всички ни,
дори и себе си към голямото вселенско торище. Щом той не
вижда откъде се е взело, то ние ли ще му казваме да спре да
търкаля нашето.
А вселенското торище се беше взело от изпражненията на
Вселенския разум. Това бе известно на всички торни бръмбари,
с изключение на човека.
8.1.1991 г.


Светът видян странно
От отдавна седя на стария клон на черешата. Оттам винаги виждам света някак странен. Небето не прилича на небе, а на млечнобял захарен памук, който е духнат от вятъра. Мирише на нещо, което не се изказва с думи. Розите са клюмнали на една страна. Коя точно не се знае, все още мирише. Една оса е кацнала до мен и ме разглежда...

1988 г.


Свободата на простора
Високо в планината снежна един от ветровете ме замоли:
„Защо не дойдеш с мен да видиш свободата на простора?"
Не чакаше той аз да му откажа
И духна ми в очите свойта жажда.
За миг един изпи до дъно очите ми, и каза чак тогава:
„Тоз тост аз вдигам за южняка, макар че мразиме се с него повече, отколкото
таз чаша е дълбока.
Сега ела със мене да вкусиш свободата на простора!"
Но аз мълчах с уста отворена,
Оттам единствена намирах връзка със живота,носът ме беше изоставил - Намерил бе простора в хрема.
Наоколо се стичаше оранжева надеждата на слънцето-
Оранжевия портокал изяждаха го снеговете с надеждата, че ще се стоплят.
„Знам, че ти се струвам тъй ужасен,
Едновременно забързан и стоящ на място.
Намериш ли обаче свободата на простора...ела да я открием,
Ще се превърнеш в пясък, който само своите мисли крие.
Свободата на простора е навсякъде,
Помислиш ли си, че си тук –
Си някъде.
Тогава втурваш се да се намериш.
Тогава търсиш себе си.
Но ти си ТИ.
Когато се намериш –
Намерил си се вятър, който гони своята опашка около дървото на мислите.
Ела да вкусиш колко е приятно да откриеш, че не си това, което мислиш, че си."
Изпи и чашата на устните ми,
С тях аз разкатавах голямото пространство
между МЕН и НЕЯ.
Тук вятърът не можеше да ме обърка, че аз съм друг,
За нея появяваше се таз опасност.
Вятърът се ококори:
„Какво толкова му мислиш.
Вземи решение, вместо куфар и влак вместо мисли,
Не търси точен час,
Отбиеш ли се в кръчмата на времето - изпиваш толкова,
че вътрешното ти море да стане океан,
Тогава те изритват по корем извън него
 и никога не ще разбираш, че те няма,
Превърнал си се в пияница –
Изпил си времето за себе си."
Стоях, без вятъра да чувам, виждам и да вкусвам,
Без да мога да го помириша.
Стоях без външен усет.
Вятърът го бе изпил
И водеше ме по линията на хоризонта
Към свободата на простора.
Усетих сърцето ми да пада,
Със себе си и тялото повлече.
Изгубих свободата на простора,
Защото нямаше с какво да я усетя.


ТАЗГОДИШНАТА   ЛЕЛКА


Били ли сте си представяли, че морето е синьо и сте посинявали мигновено. Не сте търпели такава излагация. То е кафяво и в него не е плувало нищо друго, освен мазолестите крака на Тазгодишната лелка. Тя е идвала всяка година по северното крайбрежие на Черно море, за да си кисне мазолите.
Мъжът й не е търпял краката на неговата тазгодишна лелка да цапат чаршафите през зимата, когато се пере трудно. Тогава е студено и водата замръзва.
Впрочем, прякорът й е дошъл години по-късно. Някъде през първото лято. На този плаж цялата предна ивица море побеляла от течността в краката й. Туристите изпечени, някой облечени, си казвали:”тази година лелките са много бели. Не им действа слънцето. Но е направо нахалство от тяхна страна да правят и морето бяло!”
Оттогава всяка година кафявото от машинно масло море побелявало и всеки знаел, че Тазгодишната лелка го е замърсил.
Когато си споните тази история, вие си възвръщате цвета, просто, за да не замърсите морето със сини мисли. А погледът ви става толкова кафяв, че даже Тазгодишната лелка да попаднеше в него, нямаше да избели и първата тазгодишна ивица от морето.


VIII.1989


Три нощи,
завършили с изгрев
Влюбих се в теб.
Капките падат по-естествено.
Котките тичат към сърцето ми.
Ти изглеждаш весела.
Денят си тръгва.
Кой остава?
Слънцето го няма.
Кой го има?
Човекът в тревите лежи.
Радост се спотайва в мен.
Коя остава.
Само капките падат.
Събирам ги в сърце.
Препълни се светът от светлина.
Половината сърце на Земята залезе.
Половината от маската се свлече.
Небето търси светлина.
Но тя си отива.
Всички са спокойни.
Гонят светлината.
Някой се изкачва по прозрачното.
Търси за какво да се улови.
Устата ми хваща хоризонта в песен.
Уловеното си търси легло.
Полягам на маска.
Тя е моят улов.
Хребет под небето хвана сърцето на Земята.
Маската се смъкна.
Отдолу някой се намръщи.
Нощта измисли да е ден.
Денят със мисли легна до нощта.
Звездите тръпнеха от студ.
Всички чувстваха вятър.
Вятърът понесе препълнено сърцето ми към нея.
                         
Тя го грабна.
Небето остана без сърце.
Луната гледаше ме.
Вятър понесе маските на хора.
Едно магаре изцвили.
Прегърбено в нощта цвилеше си то.
Това бе неговата маска - млечният път бе то.
Мен ме хвърлиха от височината на звездите.
Качваха се хора към звездите.
А след това падаха.
Сърцето ми - препълнено от капки, отнесено от вятъра,
оставаше ми само чувства.
Сърцето ми влечеше ме към нея.
Хребетът разкъса на парчета сърцето на Земята.
Аз бях там.
Успях да хвана едно парче.
Това бе моето сегашно сърце.
Почувствах, че се сривам.
Усещах със усета на Земята.
В един и същи миг усетих:
някой падаше от високо.
Някоя падаше от високо.
Тя го погледна - не беше той.
Той я видя - не беше тя.
Листо падаше върху спокойствието на нашата Земя.
Котките се появиха в нощта.
Нощта излъга ме, че не е Ден.
Тя беше маската на вътрешно сърце.
Изгряха чувствата ми.
Аз тръпнех изгорен.
Някъде далеч хора бяха запалили гора.
Нали все още чувствах със Земята.
Тя почувства моята любов.
Стори и се много лесно да е с чувства на Земя.
Но нямаше ги тя сега.
Нощта се вдига.
Завесата се вдига.
Цветът се появява.
Контрастът на деня ме заслепява.
Няколко птици се надпяват.
Земята вдига маската си на небето.
Тя светва.
Хребетът заспива.
Гребен на морска вълна ме реши.
Истината е ласка на деня.
Сърцето ми се връща в мен.
Сега изгрява в мен надеждата.
Поглеждам нагоре.
Сърцето ми изгрява на небето.
Но нали се вглеждам в мен и то е вътре.
Земята е с моята любов.
В този ден усещах как звездите
падат по Земята,
как гърчеше се реката,
как косеше се тревата,
как някой го погребваха.
Маковете се поклащат.
Нощта наближава.
Погалва моето в сърцето на Земята.
Тогава моето в сърцето на Земята чувства.
Тогава нейното във мене се разкрива.
Земята чувства с мен как доближавам нея,
как устните ми падат по сърцето й,
как на сутринта препълнено
Сърцето й отлита с вятъра.
Изгрява то на следващия ден с моето и със сърцето на Земята.

В самото сърце
на Земята
Токчетата й биеха по твърдия под. Вървеше стройно, елегантно - без да се бои, че ще нарани земята. Крачка след крачка,
краката й потреперваха. По едно време спря. Почувствала бе нещо в пода. Вслушваше се. За момент си помисли, че това е неговото сърце, но една врата я сплаши. Бе отворена нахално и пресилено. Оттам излезе съперничката й навсякъде: в работата, в живота, в семейството, в щастието, а дори и в походката. Онази забарабани безжалостно с токчета и скоро се скри от погледа й. Изчезна мъртво, просташки.
След около минута тя чу под краката си слабото дишане на някой, кикотене. Позна я. Гласът на съперничката заглъхна надолу. Дали пък не е стъпила над асансьора? Не, не е възможно, има още четири етажа над нея. Главното, което разбра е, че подът има остър слух и не заслужаваше съжаление, дори и да изскочеше сърцето му. Отдалечи се със заешки стъпки. Късо подстриганата й коса напомняше зелена ливада. Въпреки силните удари, петите й плавно кацаха. После се качи на асансьора. Натискаше копчетата безразборно. Стараеше се да не я види спящата в ъгъла котка.
Изведнъж чу остри отсечени стъпки над главата си. Като че ли някой ходеше. Разбра, че е в самото сърце на земята.
26.01.90
                                                      
Вълнена нощ
Вятърът се хлъзгаше над палатката и разклащаше парчето
вълнен плат на главата ми. Тогава то оживяваше и слизаше
върху лицето ми. Усещах вятъра и звездите, които открай време
го бяха гледали как виси и се разклаща пред погледа им. Звез-
дите в пустинята бяха безкрайно,много - много повече, отколко-
то са в големите градове, защото там дори не се опитваш да ги
преброиш, зает си с радостите и проблемите на града, а тук го
правиш, за да установиш, че все пак те са безброй. Звездите пок-
риваха това, което не скриваше палатката и парчето вълнен
плат, и само тънката ивица червен пясък и скали ти подсказва-
ше, че не стоиш изправен върху кръг от очи, а имаш място, къ-
дето можеш да гледаш, без да те гледат оттам. Лежах потънал в
мисли и усещах как земята лази покрай мен. Лежах върху дви-
жещ се свят и дори легнал неподвижно, чувствах как мислите
ми лазеха по земята, а вятърът и звездите разклащаха сърцето
ми. Достатъчно бе да мръдна малко встрани към хората, наля-
гали около мен в светлината от лампите, и всичкото движение
да изчезне. Защото ако и тялото ми се задвижеше, как щях да
усетя движението на живота, пълзящ към изгрева. Всичко около
мен щеше да легне и движейки се, аз да виждам как то, лежей-
ки, ме гледа да се движа.
Тогава щях да съм струйка червен пясък между деня и
нощта, вятъра и звездите. А кой щеше да е с тях, не се мъчех и
да си представя.


ВЪРВЯХ СИ ПРЕЗ ПАРКА


            Вървях си през парка и се загледах в нещо странно, което падаше като че ли от небето. Върнах се и видях, че това е просто цвят от липите, които ме закриляха от нахалното слънце. Но под цвета стоеше някаква много странна гъсеница, нашарена с големи кафяви петна, заобиколени от черни линии. На носа си имаше жълт рог, дълъг пет милиметра. Беше се огънала на една страна и не мърдаше. Натиснах я по сгъвката и тя се сгъна на другата страна. Пак я докоснах и тя пак се извърна на страната, на която я видях в началото. Започнах да я натискам бързо и тя като че ли танцуваше танго с цвета от липата. Бях открил една от онези гъсеници, които се прикрепят хубаво за цвета на липите и той ги отнася там, където пожелаят самите те.

ЗА ГЕРОИЗМА НА НРАВИТЕ

Когато говоря или слушам разказ за героизма, ми е много трудно да си отговоря на един въпрос: героят ли прави героизма героизъм, или героизмът прави героя герой. Това е така. Защото при едни хора се проявява едното, а при други - другото.        
Човекът мисли и решава да стане герой. Извършва героизъм. През цялото време главата му пращи от мании за величие и възхвали; Ако успее, се чувства радостен и спокоен, че е превъзмогнал инерцията на думите. Той е величествена личност с велики  постъпки и с глава, способна да измисля велики веща.            
Той не успява. Чувства се антигерой и по-ниско от най-големия мерзавец. Струва му се, че е извършил престъпление, щом не е извършил подвиг. Повдига се на пръсти, за да докосне небето. Завалява дъжд. Дъжд от унижения, въпроси и порицания. Той слиза много ниско до земята и попива всичките мръсотии, способни да бъдат създавани от хора.
Човек брани честта си, приятелите, родината и красивото. Той ги брани не за да извърши героизъм, а, защото и те го защитават със способността си да убиват скуката, нервите, недоверието и мъките. Подвигът е в жилите на човека. Човекът използва жилите за свиване на ръката и за свиване на личността. Той е скромен и самолюбив, но, чист и даже да не успее, се чувства по-добре, защото е опитал. Това е признак за саможертва. За него не е важно дали ще нарани собственото си
тяло, мисли, душа, след като ще спаси чуждите. Готов е да умре и така се чувства по-добре, а даже да загине за глупост, то не е грях, ако тя е била смисълът на живота му. Животът му е гъвкав и лесно може да удуши себе си, но се успокоява, взел жертвата на човешкото.



1989



ЗА НИЩОТО И НЕЩОТО


                        Белият замък сияеше с всичката си светлина. Небето беше червено – такова, каквото бива само в злокобните дни. Една светкавица реши да си поиграе с него и мина на два пъти през сърцето му. То изпищя някак особено. Но светкавицата продължаваше да си играе без да разбира, че го боли. В далечината се показа грамадният прилеп Нещо. На гърба си той носеше Нищо( но не си мислете, че Нищо бе Нищо. Той все пак беше нещо. Но не прилепът Нещо, а великаноджуджето Нищо).
Нищо и Нещо си имаха окото на щастието. От него те можеха да стават великани и джуджута. Ето, че те пристигнаха. Нещо остави Нищо на първия таван, а то се качи на втория и веднага заспа, защото двамата с Нещо бяха ходили във Фантазията, а това е една много далечна страна на Мислите. В белия замък имаше само тавани. Тези тавани си меняха броя  в зависимост от това дали децата си фантазират или не. Когато имаше много деца, които си мечтаеха, таваните ставаха много. Сега явно не фантазираха, защото те бяха само два. На първия –Нищо, а на втория- Нещо.

1988 


ЖАБАТА


            Тръгнах към Гнилото езеро. Въпреки, че го наричаха така, то беше най-привлекателното място в гората. Вървях бавно и се любувах на природата около мен. Тя приличаше на него и му допадаше. Лек дим обхващаше цялата местност. Най-после стигнах. Излегнах се на полянката и заспах.
Не знам колко бях спал, но когато се събудих вече се стъмваше и валеше. Разтворих очи и чудо: между пътеката за вкъщи и мен всичко приличаше на царството на зъл магьосник. Както плувах, усетих, че нещо ме захапа за палеца. Изпищях от болка, но ехото повтори вика ми и аз самият се уплаших. Беше ме захапала крастава сивожълта жаба. Помъчих се да я накарам да ме пусне, но не успях. Заплувах по-бързо. Най-после излязох от водата и жабата ме пусна.


1986


ГЛЕДКА


            Голямото, оратжево, водно конче прелиташе над огряната водна пътека. Изплаши една от жабите, които се препичаха на слънце  и другите сякаш й се смееха. Воден паяк дойде до крака ми и се заизкачва по него. Някъде отдалеч се чува диско и само разваля звука на вятъра. Слънцето е огряло някак странно камъните над гьола. Една пиявица излезе извън убежището си. Плъзна се до средата на гьола. Погледна към мен и към полуизпечените жаби, които не се отказваха от заниманието си. Легна на дъното. После изведнъж стана и затанцува. Подухна вятър и разклати жабите на една страна. От дългото печене, а може би и от диското те бяха станали безчувствени към целия свят.


1988

ЕСЕН



                                    Небето беше пусто и някак тъжно. Единствената радост в това черно царство е гората. Листата падат унило пред дългия си зимен сън. Черни скорци като златотърсачи опипват всяко от тях и ти се струва, че обръщат гората наопаки. Чу се писъкът на бухъл. Той от години се мъчи да събуди ехото, но все не успява. Защото то е заспало така дълбоко, че ако ще цялата гора да кресне, няма да може да го събуди.


1988

Зеленото поражда  мислите
Зеленото в пръстите на хората не може дълго да изтрае. То е сочно, тъмно и фотосинтезиращо. Мухичка кацна върху стрък зеленина. Птичка се обеси на дървото от някаква си странна песен своя. Писък от отсрещна къща. Петелът е разрязан целия на две. Кръвта е червена. Обича тя да лази по зеленото. Мухичката използва сламка хлорофилна, изцежда кръв през зъбите си силно. След пет минути си тръгвам. Рейса го няма, защото
го е страх от мене. Тъй страшен съм в сочното зелено. Хем искам вече да е тук, хем искам още да го няма. Зад мен е детската градина, боядисана в синьо. Петелът вече няма кръв червена, изтекла тя е на стопаните във вените, превръщайки се в пилешки бульон. Мухата се ядосва в зеленото,
защото сламката й пуска само хлорофил. Щом нищо друго не й остава,
започва тя да фотосинтезира. Първо ми дойде заглавието. Останалото
потече в рамките на чутото.




ЗА ЗВЕЗДАТА И МНОГО, МНОГО, МНОГО ГОЛЕМИЯ СЛОН

                                                                                    По Киплинг


          Имаше едно време един много, много голям слон. И този много, много голям слон много, много обичаше да яде много, много големи неща. Веднъж в ранната сутрин на много, много големия изгрев, слонът каза:
-         Защо пък да не изям този много, много голям портокал !( под това слонът разбираше слънцето, мои големи, големи  приятели. Този слон обичаше да споменава думата “много” и затова я повтарям толкова много, много, много пъти м моята приказка)
И слонът протегна своя много, много, много дълъг хобот, взе слънцето с него и го мушна в своя много, много, много голям търбух.
     Изведнъж стана тъмно и на небето се появиха звездите. Слонът реши да изяде и най-много, много, много голямата от тях. А тя му се примоли:
-         Мили, много, много, много големи слоне, моля ти се, не ме изяждай! Ако не ме изядеш, аз ще те заведа при едно много, много, много голямо нещо. Слонът се съгласи и те тръгнаха към Млечния път.(Но нека ти кажа, мой възрастни приятелю, че до този ден слонът ужасно мразеше млякото.)
Когато слонът разбра, че това много, много, много голямо нещо, изпречило се пред него е направено от мляко, той все пак го нагълта, поради огромния си къприз да яде винаги много, много, много големи неща. А млякото така забълбука в корема му, така забълбука....
Че оттогава слонът не обича да яде много, много, много големи неща.(Така завършва моята много, много, много малка приказка).


1988




Шамбала 


Вървяхме дълго. Толкова дълго, че вече не чувствахме краката си. Стигнахме до огромна скала и решихме да си починем. И да се скрием от силния вятър. Небето не се виждаше, защото беше забулено от сивите облаци, които ни следваха. Единственото нещо, което забелязвахме бяха оранжевите  значки, които носехме, за да не се изгубим в тези огромни планини.
           



               Не си говорехме дълго време, защото нямаше да има полза от това. Веднъж опитах и устните ми замръзнаха от студа, който можеше да проникне навсякъде. Планината бе взела няколко жертви и ние седяхме опечалени. По едно време някой стана и показа със знаци, че вече трябва да тръгваме, но никой не му обърна внимание и той пак седна. В далечината се показа някаква черна точка. Ние дълго време не можехме да си обясним това явление, защото само истински глупак ще тръгне да ни  търси в тази виелица и по тези планини. Затова помислихме, че е някакво животно, което не познаваме. Но пък от друга страна знаехме, че никое животно не би могло да съществува при тези  температури и най-вече при тази височина, където въздухът не достига.


                                                II.


              Тичахме дълго без да се спираме, когато стигнахме до отвора на някаква пещера. Впрочем това не беше отвор, а ледена стена, която беше толкова прозрачна, че тайнствената  тъмнина на пещерата се набиваше на окото. По нататък не можеше да се продължи, а опастността беше по петите ни. Мъглата, която покриваше планините се беше вдигнала и белтъчно бяло слънце пускаше странна светлина върху стената. Постепенно върху леда се очерта малка точка светлина, която хвърляше сноп друга светлина. Тя пък на свой ред се пречупваше и падаше в два кристални ледени къса от двете страни на входа на пещерата. Точно по средата на ледената стена се образува слънчева врата. Събудих приятелите си и тръгнахме да влизаме. Но тъкмо си бях протегнал ръката и слънцето наруши своя ъгъл. За да не ми остане ръката там завинаги, скочих вътре, без да осъзнавам какво правя.


                                                III.



                   След мен дупката се затвори и аз останах сам в пещерата. През леда, точно като през прозорец се гледахме с приятелите ми. Те явно искаха да ми кажат нещо, защото махаха с ръце като обезумели. Седнах отчаян и се замислих какво да правя, защото настъпваше нощта, а не знаех че пещерата има нощни обитатели, които не са много дружелюбни. Станах и навлязох в тъмното. Подът беше мокър и не можеше и да става дума за спане. Но въпреки това скоро, изморен от дългия преход аз заспах.


                                                IV.


          Не знам колко бях спал, но като се събудих първото нещо, което направих беше да проверя дали е ден или нощ. Достатъчно беше да отворя очи и веднага забелязах ярка светлина.Тръгнах към нея и скоро стигнах до ледената стена. Приятелите ми ги нямаше. Реших да видя дали тази пещера има друг изход и навлязох отново в мрака.


                                                V.

             Вървях дълго. Но не бях изминал много, защото не беше лесно да си пробивам път в тъмното.Бръкнах в джоба на якето с надеждата, че някой кибрит е останал там, но такъв не открих. Само  че напипах нещо друго. Извадих го, натиснах някакво копче и не знаете как се зарадвах- та това беше фенер. Но радостта ми секна почти веднага, защото това което сега виждах съвсем не беше приятна гледка за окото- навсякъде по тована бяха накацали огромни прилепи, които бяха забелязали присъствието ми.
Те страстно пиеха кръвта ми и скоро нямаше да съм между живите, ако не ми беше хрумнала една идея. Доближих фенера до един от тях и прилепът от топлината на крушката се отдалечи с крясъци. Този номер не им харесваше и тъй като продължавах да го прилагам, съвсем скоро се изчистих от тези гадини.


                                                VI.

          Някакво огромно чудовище се приближаваше. Приличаше на заек само дето имаше хубот и очите му бяха изпъкнали два километра напред. Това страшно същество с големи скокове, като си помагаше със слонските си уши прелиташе на малки растояния, като все повече ме наближаваше. На гърдите му беше татуиран някакъв странен знак...


-         Едно кафе моля, сахиб!
-         Ааа! Амихххр...това е било сън?!
-         Какво, сахиб, казали вие?
-         А, нищо, нищо...




1986г.


СНЯГ ПО ЗЕМЯТА


      Земята е напръскана така с бели и черни, че и най -малките точици се разпръскват. Сливат се в подробности. Създават илюзията за индийските богове, също така нашарени. Колкото и да ви е странно няма цветове. Всичко е в черно и бяло. Това всичко не си прилича с Всичкото. Блоковете са грозни. За някой са красиви. Аз намирам красотата в космоса между тях. Той прелива от едното в другото.


2. III.1988


ПЪРЗАЛКАТА



                  Беше ранно януарско утро. Петър взе своите малки ски и тръгна към пързалката. Черната врана се разхождаше по клоните на старата ела. Гракна два-три пъти, разтърси унило премръзналото си тяло и се изгуби в мъглата. Петър не беше забелязъл как полека-лека мъглата беше обгърнала цялата планина със своята снежнобяла перушина.
                  Животът на Петър не беше като на градските момчета. Той се пързаляше и едновременно се любуваше на природата. А това е по-приятно, отколкото само да се пързаляш, нали?
                  Белка претича пред ските му. Голям сноп слънчеви лъчи премина през гъстата мъгла и огря белия й корем. Петър й пусна два ореха, помилва я и я пусна. Но точно се плъзна  веднъж и чу шум. Обърна се и видя как една лисица бе захапала тънкия врат на сив плъх. Той опитваше да се освободи, но не успяваше. Едра птица й отне плячката. Тя се спусна плавно и удари с криле лисицата. Тя се зашемети и изпусна плъха. Някъде в далечината се чу тапънът на кълвач.


ВСЯКА ГОДИНА ХОДИМ НА МОРЕ

Всяка година ходим на море, та затова решихме и тази. Всяка година се къпем, затова решихме и тази. Но не всеки път се случват еднакви неща.
Ето тази година отиваме на море с малка група деца и хващаме гущери.
Един ден тръгваме към пладне за гущери. Уловяваме две от тези привлекателни животни, но на най-опасното се натъкваме, когато сядаме да си починем. Изведнъж из под камъка, на който седях аз, се плъзна нещо, което от началото помислих за гущер и тръгнах след него. Хванах го за гушата, за да не му се скъса опашката, но установих, че то нямаше нито опашка, нито гуша. Чисто и просто това бе змия и аз моментално я пуснах. Хукнах бързо към лагера. Спъвах се и пак ставах. Стигнах там и задъхан извиках:
-         Змия! Змия!
С такива случки премина  тази година.

ЕСЕН



      Небето беше пусто и някак тъжно. Единствената радост в това черно царство е гората. Листата падат унило пред дългия си зимен сън. Черни скорци като златотърсачи опипват всяко от тях и ти се струва, че обръщат гората наопаки. Чува се писъкът на стар бухъл. Той от години се мъчи да събуди ехото, но все не успява. Защото то е заспало така дълбоко, че ако ще цялата гора да кресне, няма да може да го събуди.


1988


МОЯТ РОДЕН КРАЙ


Моят роден край е много красив. Ето нашият рошав петльо се е качил на бодливия плет и ни посреща. Навсякъде е настъпила пролет. Ние вървим през високата трева и слушаме песента на царевицата. Някъде там пропищява сойка. Сред полето излита ято диви фазани. Навлизаме  в овеса. Някъде долу между краката ни се чува песента на пъдпъдъка. Всичко е много красиво. Изведнъж сред овеса се мярка нещо като сив пушек. И ние виждаме нашия котарак Мишо.

15.X.1986




МАЙСКИ ДЪЖД


Станах и излязох. Денят бе слънчев, но на небето плуваха малки сиви облачета. Тръгнах към близката гора. Наоколо пееха птици. Някъде в далечината изпищя сойка. Тук-таме, където облаците се разкъсваха, се виждаше ярко син цвят. Цялото небе приличаше на разперено крило на сойка, където изпод черните и сиви пера се подават светлосини, нежни пера.
      Както вървях изведнъж всичко утихна. След малко от небето западаха едри капки. Скрих се под храст. В локвата до мен видях жаба. Престраших се и я улових. Бе възрастна, дървесна жаба, която беше слязла да се поразхлади от жегата. Тя сигурно се радваше, че вали дъжд. Но никак не й бе приятно, че я държа.

ПРОЛЕТНАТА ВАКАНЦИЯ В ГОРАТА



Настъпи пролетната ваканция, а заедно с нея и пролетта. Реших да разгледам как върви животът в близката гора.
Бе ранно априлско утро. Старият кълвач излезе от гнездото, разтърси перушината си от росата и отлетя към бука. Един бухал се бе заблудил в светлото и кацна до гнездото му. Слънчев лъч се промъкна крадешком покрай дърветата и огря жълтеникаво-белия корем, покрит с мъхести пера.
Бухалът сви перушина и главата му успя да влезе в дупката. Но тъкмо се канеше да хване едно от малките, с острия си, извит като рибарска кука клюн, и получи такъв удар...
Той светкавично си измъкна главата. Ударът бе нанесен от майката на кълвачетата.
Небето се разпокъса. Синьото трябваше да замести малките облачета. Бухалът съвсем се обърка. Рано сутринта той все още виждаше нещо, но сега – нищо. Надяваше се само на инстинкта си.




УПРАЖНЕНИЕ


Бе най-хубавия ден от годината. Слънцето ми приличаше на огромен портокал. Помъчих се да го стигна, но не успях. Небето бе така синьо, синьо, че приличаше на синята шия на пауна.
Тръгнах да се разхождам в гората. Наоколо ехтеше умереното “ку-ку,ку-ку....” на горския часовник. Стигнах до поляна...

ЖАБАТА


      Тръгнах към Гнилото езеро. Въпреки, че го наричаха така, то беше най-привлекателното място в гората. Вървях бавно и се любувах на природата около мен. Тя приличаше на него и му допадаше. Лек дим обхващаше цялата местност. Най-после стигнах. Излегнах се на полянката и заспах.
Не знам колко бях спал, но когато се събудих вече се стъмваше и валеше. Разтворих очи и чудо: между пътеката за вкъщи и мен всичко приличаше на царството на зъл магьосник. Както плувах, усетих, че нещо ме захапа за палеца. Изпищях от болка, но ехото повтори вика ми и аз самият се уплаших. Беше ме захапала крастава, сивожълта жаба. Помъчих се да я накарам да ме пусне, но не успях. Заплувах по-бързо. Най-после излязох от водата и жабата ме пусна.


1986

ЗА УМНИКА И ПРАНЕТО


Когато умникът мине през пътя на вечността, той става глупак и обратното.
      Когато прането изсъхне, то става дрехи.


1989



БУРЯ



Наоколо вилнееше буря. Една малка птица бе се скрила под навеса на един травопост и гледаше с омраза към бурята.

        

ЛОШО ВРЕМЕ


Вятърът  вее студено из планината.
Върховете, доловете, равнината са побелели от сняг.
Небето е навъсено.
                                      
                   


ОЩЕ ЕДИН ДЕН ОТ МОЯТА ЛЯТНА ВАКАНЦИЯ


      Един ден, когато бях на село, аз се събудих по-рано, отколкото се събуждам винаги. Станах и погледнах през прозореца навън. Видях една чудно красива птица. Или поне така ми се стори. Разтърках очи, прозях се и видях, че нашият петел Петко се е качил на крушата, която  се спуска чак до моя прозорец и надава бойни викове.


1.X.1986



ПРЕДИСЛОВИЕ 1

Тръгнах на училище, когато навърших седем години през есента на далечната 1983 година. Спомням си, че майка ми ме заведе на изпит в новото руско училище Леонид Брежнев. То беше нещо като Харвард на нашия жилищен квартал. Чувствах се по-специален от другите деца и особено когато ме приеха. На изпита първо дълго ме караха да решавам прости задачи от сорта на: две катерички си изпуснали пет орехчета, но се върнали да ги вземат, но намерили само три. Къде отишли останалите две? Не, нещо бъркам, не беше така. Но аз винаги съм бил зле по математика. Затова пък след смятането на пръстите на ръката, където другарката-изпитваща ми помагаше, аз изпях любимата си песен за партизанина Павел Курчагин, от сериала по телевизията. Това беше достатъчно, за да убедя комисията, състояща се от две дебели лелички, че ставам за тяхното елитно училище. Училището се намираше в една много красива жълта сграда, построена в п-е образна форма и за разлика от другите бетонни училища си имаше червени тухли и някакви апликации на слънце и още нещо, което вече не помня. Освен това миришеше на ново и имаше огромен двор с парк, игрище и специални алеи за спортните дисциплини. Училището се намираше на 15 минути от блока, в който живеех. А блока се намираше на час и половина път с автобус от центъра на София. Беше последния по това време блок на шести микрораьон, който обграждаше от към югозапад бетонната крепост на жилищен квартал Люлин. Спомням си че през прозореца на третия етаж на нашия апартамент се виждаше една безкрайна поляна, която продължаваше до някакви хълмчета, по които се спуснах с първите си детски ски и зад които се разполагаше така наречения Западен парк, чийто гори бяха по това време девствени като американския континент преди Колумб. Малко след гората се виждаше синята снага на планината Витоша, която зиме се покриваше със сняг и някаква особена синя пелена, образувана от пречупването на светлината и мъглите на Софийското поле. Излизах от блока и попадах направо в ливадите, изпълнени с най-различни форми на живот- скакалци, гущери, жаби. Чувствах се като откривател в Амазонските джунгли. Беше по времетго на Първата война с циганите, които бяха живели по тези земи много преди застрояването на блоковете. Тогава по телевизията и кината даваха освен партизански филми и каубойски уестърни. Още помня как пукнаха главата на едно съседско дете във войната с циганчетата от отсрещните колиби. Почувствахме се като членове на бандата на стария Олд Шетърхенд, който в случая бе игран от това момченце с пукнатата глава. Трябваше да отмъстим за приятеля си на племето на команчите, което всъщност беше просто две, три цигански семейства, които бяха разпънали катуна си на поляните отвъд шосето и пасяха стадо червеникави, измършавяли коне. Но за нашата детска душа тази картина беше напълно достатъчна, за да развихрим въображението си и да станем дясната ръка на Олд Шетърхенд. Трябва да призная, че въпреки страха от циганите, аз тайно бях на страната на индианците и по-късно, когато циганският катун се изнесе някъде на запад, аз бях главатар на бандата на индианците, която си правеше лъкове в близката горичка, събираше пера и надаваше страховити викове с уста. Няколко години по-късно в училище започнах да преживявам първите революционни вълнения на младия Ленин, който както ни разказваше нашата учителка бил нещо като вундеркинд, четял много, спортувал, учел езици и между другото правел революции. Станах чавдарче, нещо като бойскатутска организация, която те подготвяше за достоен член на социалистическото общество. Спасявахме сърнички, помагахме на баби да преминат на другия тротоар или им носехме пакетите със стара хартия до пункта за предаване на вторични суровини. Носехме сини връзки, а името ни идваше от Чавдар воевода, който се борел срещу турското робство някога много отдавна. После станах пионерче. Още помня с вълнение как ни заведоха под строй, със специални автобуси до паметника на Съветската армия(където сега е царството на скейтърите) и на пищно, но строго тържество, батковците и какичките пионерчета ни завързаха червените връзки. Вече отдавахме рапорт даден и рапорт приет и бяхме винаги готови за бой с врага, който дебнеше отвсякъде. Най-вече дебнеше от приключенските американски филми,които постепенно си пробиваха път в обръча от партизански отряди. Дарт Вейдър и Люк Скайуокър бяха първите победители. По-късно на помощ им се притекоха Извънземното И-ти и Индиана Джоунс. Мадона и Майкъл Джексън също помогнаха като ни караха да танцуваме, вместо да четем. Тези герои, а също и комиксовите френдове Том и Джери , Уди Кълвача и др. спомогнаха за постепенното отваряне на нашето соц.общество към Големия, заобикалящ го свят. Не закъсня и българския отговор, който още веднъж ме накара да се чувствам уникален, като дете-творец- това беше Световната детска асамблея знаме на мира, която организира дъщерята на българския партиен вожд Людмила Живкова. Тази асамблея събра деца от цял свят, които рисуваха по асфалта, пееха и пишеха стихове. Аз бях участник в тази асамблея и още помня как си размених адреса с някакво африканче. По това време беше отпечатан и първия ми разказ в детския вестник “Септемврийче”. Този вестник беше важен за мен – въпреки че го правеха големите- той ме накара за пръв път да почувствам че нещата, които пиша струват нещо, тъй като взех и първия си хонорар, първите си пари.. Днес децата нямат такъв вестник, нямат глас в обществото и творчеството им не струва пукната пара. Това е тъжно. Такова е времето, когато са написани следващите текстове. Някой от тях са били задавани като съчинения в час по български или руски език, други са писани в час без особена задача или вкъщи като домашни. Те не са изкривени от някакви разсъждения на възрастните. Те нямат претенция да анализират. Всички текстове са напълно автентични, с изключение на някои стилистични поправки, които бях длъжен да извърша, за да стане ясна мисълта ми, и са писани в периода 1983-1990 година, който както се оказа по-късно е бележил и преминаването на моята родина България от соц. лагера към както ще се окаже по-късно новия световен все по - американски свят. Доколко моето детство е било свободно от политически идологеми и предрасъдъци , читателят ще може сам да се убеди от историите, разказани на следващите страници.

Няма коментари: