четвъртък, 19 юли 2012 г.

Вятър работа! от Стефан Галибов

Над 70 парапланеристи от 20 държави, между които от Япония, Индия, Южна Африка се състезаваха в небето над Сопот от 14 до 21 юли в Предсветовния шампионат по парапланеризъм
Досега бях свързвал Сопот само с розите и Вазов, а себе си с човек стъпил здраво на земята. От дете имам страх от височини, и ако някой ми беше казал, че ще летя с едно крило от полиестер на 3000м надморска височина и при това ще се превъртя няколко пъти въз въздуха с 4 Ж ускорение, едва ли щях да му повярвам. Но ето, че се случи. При това съвсем естествено. В София не бих го направил, някакси не ме предизвиква. А и ги няма тези хора с поглед, вперен в безкрая. Стара планина в района на Сопот е друго нещо-за секунди променя човека като буквално издухва всичките нерви, свили на топка мислите ти. Уникалните форми, и нежната пелена от топъл въздух, която те обгръща, изпарява страха и не ти позволява да падаш надолу, камо ли да се пребиеш. Денивилацията по вертикала е рязка и едва слязъл от лифта, изведнъж попадаш на съвсем друго място-там където облаците и ветровете владеят положението. Отгоре възможностите за разбиване изглеждат виртуално нищожни- всичко остро и опасно се е смалило и омекотило до малки разноцветни петна, точки, чертички и запетаи. Имаш усещането, че ако разпериш ръце и ще полетиш като птица в тази нова граматика на духа, и че отсрещният връх е наистина на ръка разстояние. „На Балканите най-доброто място за летене е Сопот, заради географските и микрометеорологичните условия”, информира ме Ивелин Калушков инструктор по парапланеризъм към клуб „Скай номад”. За него отдавна летенето е не просто спорт и работа, а пътешествие към себе си. „Тук е идеалното място за образуване на термики-топъл балон от въздух, който се издига нагоре в атмосферата. Слънцето нагрява земята, тя загрява въздуха над нея и така нагоре тръгват топли течения, които те издигат високо, високо, чак до облаците”. Като става въпрос за облаци Ивелин знае нещо в повече от простия съзерцател като мен. Знае го, защото е влизал вътре, в сърцето на белите райски пухчета. „ Обикновенно летим до базата на облаците, а в хубав ден спокойно се влиза и в самия облак. Там, губиш представа за горе и долу, все едно всичко е спряло. Чуваш само вятъра и учестените удари на сърцето си. Дори не осъзнаваш, че се движиш. По принцип се избягва влизането в облаци, защото, когато са ниско до планината можеш да се заблудиш и да се удариш в склона. Може да се сблъскаш с друг парапланерист, ако летите в група. А също така е важно и какъв тип е облака. Има такива, които са по-безопасни и такива, до които не трябва да доближаваш.” Говорим с Ивелин малко преди да скочим в тандем в нищото. Първият опит е да разбера летенето чрез думите. Малко по-късно отлепяйки крака от земята, разговорът става излишен, вятърът се оказва по-добрия разказвач, турболентно ти изпарява всякаква логика за горе, долу, ляво, дясно, и разбира се те кара да се масилиш за смисъла на всичко, което те е привързвало досега към земята. „Летенето може да бъде събрано в две думи –„Вятър работа”” , смее се Ивелин. „ Защото сме 90 процента зависими от вятъра. Всъщност на 100 процента. Откъде духа, с каква сила, в каква посока-това ни интересува”. Колкото и непредскаузем да изглежда за непосветените, вятърът се подчинява на строги правила и физични закони и всъщност е доста предвидим. Характерът му зависи от слънцето и от въздушните потоци. Затова голяма част от курса по парапланеризъм минава в изучаване на сложни метеоролгични карти. „Летенето е пряко свързано с метереологията. И за да е не само безопасен полета, но и за да е хубав и дълъг, много зависи да си изчислиш желания вятър.” Ивелин лети от 2005 година, а от 2007 се състезава. От 2009 е и асистент инструктор в клуб „Скай Номад”., един от най-големите в България. Базирани са разбира се на най-доброто място за летене- в Сопот. „След 50-ия полет спрях да ги броя. Изчисляваш ги само като летателни часове. Средно българския уикенд пилот, който лети за удоволствие има по около 50 часа годишно. Това е минимума, за да имаш едно добро и хубаво ниво на безопасно летене. А ние състезателните пилоти летим между 150 и 300 часа годишно, колкото е горе долу и живота на едно крило”. Питам как стои въпросът с финансите за един парапланерист. Ако първо бях летял, никога нямаше да задам точно този въпрос. Никакви пари не трябва да бъдат пречка, човек да се пусне по теченията. „От парапланеризъм не се забогатява. Най-сигурният начин да изкараш 1 млн от парапланеризъм е да вложиш 2 млн.” Иначе в сравнение с много други спортът е все пак достъпен.Най-вече, защото след като веднъж си го опитал с екипировка под наем, парите загубват предишното си значение за теб. Екипировката е като при избора на коли, има и мерцедес има и опели. На втора ръка за около 2000 лв. можеш да се снабдиш с качествено крило. За да станеш парапланерист трябва да си тренирал добре всички мускули. Само така можеш първо да се изкатериш, а после и да тичаш по склона с 20 -25кг. , колкото тежи единичната екипировка. Крилото е от специален материал, предимно от петролни продукти, найлон, полителен. Материята е изтъкана по специален начин, така че да издържа на големи напрежения. Изключително здрава е , въпреки че на пръв поглед прилича на шушлек, няма нищо общо. Винаги съм смятал хората, които летят са вятърничави и отнесени, някакви хаотични мечтатели, Дон Кихотовци. Затова се учудвам, че Ивелин е завършил компютърни системи в Габрово. „ С папланеризма започнах от преди студенството и остана и след него. Оказва се, че българите са едни от най-добрите пилоти в света. Европейският и вицесветовен шампион е българин. Затова и през 2013 именно в Сопот ще се проведе Световното първенство по парапланеризъм, Тазгодишното състезание, което започва утре ще класира и участниците за Световното. Ивелин също ще участва и днешният му тандемен полет с мен ще е добра загрявка и възможност да огледа теченията още веднъж. „Дисциплината, в която ще се състезаваме утре се нарича Cross Country . Задават се географски точки и координати, които имат определен радиус. И нашата задача е да се доближим максимално до този радиус в определена точка, тоест да излетим, минем и кацнем на точно определено място, естествено само с един полет за всяка задача. И победител е този, който успее да го направи максимално бързо”. На това състезание няма органичение за максималната височина, на която могат да летят пилотите. Най-високо обаче се лети на 4000м, напълно достатъчно да видиш земята като длан. Спортът се развива непрекъснато и днес конкуренцията кой да бъде гост на едно Световно първенство е наистина зверска. В Европа, в гърба на Сопот дишат отлични места в Македония, Сърбия и Испания. Уникалното на това място освен метеорологичните особеностти е възможността за едновременнен старт на много състезатели, а също достъпността и близостта на поляните до лифта. Средната възраст на състезателите е 27-30г. Най-малкия парапланерист летял в небето над Сопот е бил на 3 години, а най-възрастният е жена на 82 години. Нещо като високата топка на летенето е въздушната акробатика, където се изпълняват голямо количество и сложни фигури и превъртания. Но в България няма добри условия за тази дисциплина, защото тя се практикува от много високо място, което същевременно да е в близост до вода. Водата е за допълнителна безопасност при инцидентно кацане. Иначе в страната ни има много хубави места за крос кънтри летене. Общо взето във всеки голям град парапланеристите са си намерили своите места за летене. Хубавото е, че ландшафтът е изключително разнообразен. Например в Шумен летенето е на 360 градуса по-различно. Там се лети равнинно, тъй като няма планини. Стилът е друг, защото няма планина, с която да се съобразяваш. Затова може да се лети във всички посоки, за разлика от Сопот, където парапланериста трябва винаги да си има едно наум и да уважава близката планина, ако не иска да пострада сериозно.Често пъти метерологичните условия до планината се променят изключително бързо. Също така има и по-силни турболенции, по-силни термики. „Ако завали дъжд не е пробелм, кацаме мокри”. Извън България Ивелин е летял на състезание веднъж в Румъния, а тази година му предстоят още два старта пак там. Приготвяме се за излитане. Ивелин ми обяснява какво да правя. „Хващаш тук тук и тук и тичаш напред в все сила. Дори и във въздуха пак продължавай да правиш крачки”. Хората преди нас са имали труден старт, затова не мога да повярвам, че още на първата крачка по поляната, се оказваме във въздуха. После политаме над 2-километровата пропаст и всички възможни описания се стапят. Мисля си, че като извадя апарат и снимам ли снимам, ще успея да разкажа. После като си гледам снимките макар и да има частица от усещането, те ми изглеждат като изпразнени от съдържание чували. Брашното от емоции е изтекло и се носи по вятъра, някъде дълбоко над личния ми Балкан, над моя вътрешен Сопот и няма алсолютно никакъв начин да предам това усещане на друг човек. Затова когато слизам на земята още дълго няма да съм на себе си. Така потънал в другото си измерение не забелязвам как от чантата ми се изхлузва апаратът с всички снимки и се търкулва по камъните. За щастие го виждам как се спира в един стълб. Пристигам горе и веднага хуквам надолу да си го взимам. Знам, че електрониката отдавна е станала на пихтия, но за мен вече по-голямо значение имат снимките, все още се заблуждавам, че те ще могат да върнат онова небесно усещане. Земята се оказва далеч по- негостоприемна и бързо осъзнавам, че не летя , се суркам по остри камъни по дяволски сипей. На ъгъла срещам байкър, който питам дали може да се слезе под лифта. Той е катеоричен- точно отдолу нямам никакъв шанс, или поне не да се отърва без сериозни травми. Отказвам се и се прибирам в лагера долу с лифта. Към 11 ч на вратата се появява потно момче с мръсотия по лицето. В ръцете си държи моя счупен фотоапарат. Картата памет обаче е невредима. Единственият луд байкър, престрашил се да хукне след апарата ми се казва Желю Желев като прездидента. На 21 година е ,3-та година в техническия университет във Варна. „През 2009 след като станах 3-и на състезанието за юноши в Сопот ми потръгна в живота”. Трасето на състезанието минава точно през този хълм, през който Желю се спуска да вземе фотопарата ми. „Остри камъни, които се движат, внезапно изникващи пропасти. Нямаш никакво сцепление и това предразполага към инциденти и падания”. Като му казали, че е изпуснат фотоапарат и че търсят някой, който да го вземе, Желю веднага тръгнал към посоченото от мен място - 24 стълб на лифта. „Видях горе долу къде се намира стълба, спрямо електростълбовете и ги преброих колко са до долу, тръгнах по пътя за колите, отбих на една открита поляна, след това оставих колелото и слязох пеша до лифта, но се оказа че съм се объркал и съм отишъл два стълба по-надолу. Качих се взех колелото и отново търгнах нагоре. Даже паднах един път, понеже карах по-бавно, тъй като когато карам без протектори карам по-бавно, а това променя траекторията ми, и така падам повече.” Преди 2 години Желю си вади рамената става при сбъсък с дърво. „В първия момент няма болка, обаче още докато го удрях и падах вече усетих ръката неподвижна.Разбрах че става нещо по-особено. Качих се на колелото и бавно слязох надолу. След около час вече не можех да дигна дори чаша с вода”. Следва дълга година на размисъл и почивка от колелото. Желю няма късмет и още не минала болката от предишния инцидент и той отново е спрян. „Първо станах и се изправих , вдигнах десния си крак и той увисна като на конци. Бях си извадил глезена. Адреналинът ти помага през първите 5-10 минути не усещаш никаква болка. Има просто изтръпване. „Паданията идват от много фактори-разсейване, моментната умора, загуба на форма”. Изненадан съм от Желю отново- „По-добре е да паднеш на по-висока скорост, тъй като те боли по-малко. Ако караш по-бавно се суркаш повече. Скоростта помага да пазиш и по-добро равновесие”. „Като падна лошо най-ясно осъзнавам колко е опасен спорта. Питам се има ли смисъл?” Но тези въпроси са само на момента, после му минава и продължава да кара. И тръпката се връща доста бързо. Накрая преди да се разделим питам Желю какво мисли за летенето с парапланер. „Ще ти кажа нещо, но не го включвай в интервюто. Летенето никога не ми е било интересно, предпочитам да усещам земята под краката си”. Това лято се очертава едно от най-готините за младия байкър. Успява да съчетае три в едно. Живее, работи и кара на едно и също място. Боядисва стълбовете на лифта рано сутрин и късно вечер по хладно. „Мисля, че октомври ще съм стигнал стълба, където беше паднал апарата. Така или иначе щях да го намеря, беше само въпрос на време”.

Курабийки на двора, поръсени с купища, нерафинирано детско въображение! от Стефан Галибов

Майско слънце, купища мързеливи, почивни дни, жадувано измъкване от големия град. Какво ще направите, ако по време на почивката си една сутрин попаднете на бележка на верандата „Работилница по правене на курабийки”-за деца и родители. Още преди първата крачка по пътеката с пеперуди и цветенца и вече знаете, че днес няма да имате дълъг преход сред природата, а ще се приберете на поляната пред хотела, където за час-два ще се оставите да ви ръководи креативния дух на небцето, който не прави разлика между деца и родители, между готвачи и дегустатори. Точно същия сценарий преживяват гостите на био хотел Моравско село, когато на гости пристига горската фея от биомагазина My organic food. Затрупана сред купища кутии и бурканчета с качествени био продукти в семейния магазин в София, Анита Класанова дълго време преди да опече първата курабийка, мечтае да намери тайната формула на идеалното хранително преживане. А то не се случва, когато просто осигурим необходимите съставки за правилната рецепта. Защото напълно правилни и стриктни рецепти в истинския живот не съществуват. Анита бързо разбира, че ако иска да бъде откривател, а не последовател, не е достатъчно само да продаваш хубава храна. Не по-малко важно е да й осигуриш творческо и екипно съпреживяне, нещо като вълшебна атмосфера, в която продуктите да оживеят и „заговорят” сами за себе си. За целта тя решава да заложи на любопитството на детската палава ръчичка, която обича да разлива брашно и мед, без задръжки и забрани, все едно Пипи ни е дошла на гости за уикенда. Така се ражда фантастичната „Курабийница” на „My organic food”. В биохотел „Моравско село” формулата за свободно курабийко-фантазиране събира деца и родители пред масата за едно тотално кулинарно приключение. Като една истинска фея, Анита не заповядва на децата, а ги оставя да творят. Намесата й се ограничава само до разпределяне на продуктите и задачите между участниците. Начинът, по който ще се меси, украсява и съчетават форми е оставен на въображението. Затова и накрая формите на курабийките са причудливи като в страната на чудесата. Курабийки с форма на кораб, човече и какво ли още не за минути населяват тавата за печене. Няма две еднакви „печенки”, както няма две еднакво мислещи деца. Преди всички да потънат до уши в брашно, важно условие е ръцете да бъдат хубаво измити, само за могат после да потънат в мед, кокосови стъготини и настъргани орехови ядки. По време на готвенето, децата се научават не само да правят курабийки и да бъдат креативни, но и да работят в екип. За целта Анита ги подрежда пред всяка съставка, като разпределя ролите в бъдещото представление за сетивата. Един ще бърка брашното, друг ще сипва меда, а когато тестото е оформено, всеки получава къс от него и подобно на скулптор оформя своята визия за курабийка, като й слага например очи и уста от орехи и стафиди, а защо не и нос от бадем. Докато децата майсторат, Анита разказва приказки за съставките, откъде идват, как се отглеждат и защо е важно да не им се слага химия. „Започваме със сухите съставки, децата ги разбъркват в купа. После добавяме течните съставки по ред.Правим пълен кръг и тестото за Курабийките е готово.Разпределяме на всяко дете топче тесто. Всеки сам оформя своята курабийка и украса. Не обяснявам много на децата как и какво да правят, те се ориентират чудесно според средата и материалите около тях, само насочвам. Това е тенденция, която ще следвам и мотивирам всеки сам да приготвя курабийки вкъщи. ”, споделя своята рецепта феята на курабийките Анита. И понеже децата не умеят да чакат, за да се ускори процеса на печене, малчуганите се пръвсват на двора в лудешки и шумни игри. Така за нула време всичко е готово, а над цялата поляна се разнася неустоима миризма. Освен уникалната курабийка на своето дете, всяко семейство гост на био хотел Моравско село получава в подарък и рецептата, която е много повече от необходимите съставки. Курабийките изчезват бързо от масата, а всички дълго ще облизват пръсти. И така до следващия път, когато отново ще отвори фантастичната „Фабрика за курабийки” на „My organic food”. необходимите съставки: 1.прясно смляно пълнозърнесто брашно на каменна мелница 2.пчелен мед 3.кафява захар 4.оризово олио 5.бакпулвер 6.канела джинджифил 7.хималайска розова сол ... а и най-важната съставка- трябва да поръсите хубаво с : 8. Купища, нерафинирано детско воъбражение