Ботуша на Мудов

Концептуалистът Иван Мудов е един от тримата българи на Венецианското биенале



Винаги трябва да си нащрек, когато имаш среща с концептуалния артист Иван Мудов. Или влакът ще дойде и ще разбереш, че подуянската гара все още не е станала никакъв музей за съвременно изкуство. Или на изложбата ще се окаже, че картините липсват, или пък изненадан ще научиш, че в "Гьоте институт" вече има асансьор и точно когато понечиш да натиснеш копчето, ще разбереш, че всичко е просто една илюзия. Мудов освен това като истински фокусник може да побере цял музей в кутия за бои или пък да обърка движението в центъра на Европа. Просто си представете най-абсурдните неща и спокойно можете да ги подпишете с "Иван Мудов" отдолу.

"По принцип невъзможното е невъзможна дума", казва 32-годишният артист, който обича абсурдите и го показва навсякъде - от начина си на обличане до инсталациите. Най-важната черта, която го отличава от останалите български концептуални художници, е нежеланието му да се отделя и живее само в пространството на галерията и в компанията на хората на изкуството. Вместо да си измисля изцяло нови реалности, той ще гледа да наруши по някакъв начин заобикалящата го действителност, така че да изглежда смешна и абсурдна, ще я принуди да стане акт на собственото му изкуство. Лицата на Мудов са много.

Работил е като барман, спокойно може да стане и регулировчик, имал е собствена школа по сърф, кара сноуборд, от месец играе тенис на корт, а в двора на дома му винаги е на разположение футболна топка. Мудов не се притеснява да гледа на изкуството като на вид екстравагантно общуване. Смята, че хората на изкуството са затворено общество, което може да се сравни със сектите, тъй като иска да упражнява влиянието си над останалите членове на обществото, да ги владее по някакъв макар и по-особен и извисен начин. Мудов обаче смята, че само комуникацията с хора извън"сектата" е в състояние да провокира истински новите и свежи идеи. Той се оставя на интуицията си да му подскаже как да деформира реалността така, че да я направи да изглежда абсурдна.

В коридора на апартамента му вместо шкаф за обувки има кутия с реликви, откраднати от музеи за съвременно изкуство по света. В хола до вратата - истински офицерски ботуши, излъскани и готови да бъдат обути от него. Напълно в стила му и съвсем странно прозвучава обяснението на художника, че "всеки ден все по трудно ги обувам. Накрая съвсем няма да ми стават". Или може би краката му ще израснат заедно с идеята за някой следващ проект, целящ да обърка установеното от природата правило човешкото тяло да спре растежа си след определена възраст.

Огромен, плюшен, розов еднорог се е свил на меката мебел в очакване да бъде гушнат и да помага с концептуални идеи. Мудов обича да стряска гостите си, като сяда пред картина в активни цветове на голямо зло куче, сякаш излязло от приказката на Андерсен "Огнивото". Ако обуе войнишките ботуши и застане под картината с грозното куче, Мудов вече е готов да влезе в студиото си. Оттук се излиза на тераса, където последните бутилки "вино за откривания" чакат да бъдат натоварени всеки момент в посока Венеция.

В малкия вътрешен софийски двор, умален вариант на "Палацио Зорзи" (мястото, където ще излагат българите на Венецианското биенале), пред тръстиков параван са подредени бели пластмасови столчета и електрическа барбекю скара - същинска инсталация за отмора. Между тях се търкаля футболна топка - Мудов спортистът за кратко надделява над Мудов артиста. Той яхва син, раздрънкан мотопед, сякаш

възнамерява всеки момент да отпраши за Венеция

Разрошената му коса създава илюзия, че моторът се движи, дори и закован на едно място. Има нещо застинало в езика и погледа на Мудов. Но, изглежда, и това е илюзия. Защото някъде зад потъналия поглед усещам, че се движат бързи мисли и артистът се потапя в друга реалност - като глашатай крачи с кашони вино по улиците на Венеция и подвиква на хората като в бърз, карнавален сън. Внезапно сепнат от звъненето на мобилния телефон и изплют в българската реалност, Мудов вече може да продължи да отговаря на въпросите ми. Оказва се, че българското присъствие на биеналето ще тече по два коренно различни начина. По-официалната част от делегация ще бъде настанена в хотел "Холидей ин", а другата, водена от Мудов, ще разпъне бивак в близкия къмпинг. "Вече сме се събрали над 100 души. Сигурен съм, че ще бъде супервесело и зареждащо с емоции." Мудов няма претенции към условията. Смята, че на палатка винаги е по-добре за един истински артист. Защото общуването е непосредствено и провокира свежи идеи за нови инсталации или пърформънси още на място. По разчорлената коса, джапанките и късите гащи и тениската, с които ме посрещна, личи, че не се притеснява как изглежда и какво мислят хората за него. Въобще Мудов рядко се притеснява от нещо. Когато го приели в академията, го набедили за връзкар, понеже родителите му са художници. Нямало смисъл да отрича, даже му харесало да дразни и навсякъде подмятал иронично, че е връзкар. Тенденцията да бъде сочен с пръст за бездарен и нахален връзкар явно продължава. "Оплюха ме в един вестник в стил "Биг брадър", но на мен ми харесва. Предпочитам отрицателните статии." Сега също се говори, че с връзки се е уредил да бъде един от тримата български участници на биеналето. Мудов обича да се самоиронизира, може би защото иронията е неразделна част от начина му на мислене и творене. "Преди няколко години много се страхувах да не се взема много на сериозно. Обаче, ако умишлено бягаш от момента на сериозно отношение към това, което правиш, ставаш доста по-претенциозен именно с този стремеж." Мудов си пада по екстремните спортове и... по екстремните изкуства. "Да се занимаваш със съвременно изкуство в България пак си е някакъв вид екстремен спорт."

Мудов се чувства като един от основните провокатори



и причина нещата да се раздвижат с акцията си по обявяването на подуянската гара за музей за съвременно изкуство. Хората идват с надежда за откриването му, но всичко се оказва блъф. "Това обаче накара много български художници, изкуствоведи и куратори да се замислят по въпроса дали наистина няма нужда от подобна институция." Мудов с гордост обявява, че от една година нещата сериозно са се раздвижили и в резултат на това още тази есен ще се открият две нови пространства и една нова, частна комерсиална галерия. "Направо не е за вярване, че на бул. "Витоша" ще има абсолютно комерсиална, частна галерия - "Арк", която ще се опитва да продава съвременно българско изкуство." Другото място ще се нарича "Клек арт" и ще е на принципа на много популярните в България "клек шопове" по мазетата, където се продават цигари, алкохол и солети. Така, ако искаш, вместо вафла можеш да се наведеш и в поза за патешко ходене да гледаш съвременно изкуство." Тази година българско участие ще има не само на Венецианското биенале, но на "Документа" и Пражкото биенале.

Една от Мудовите изненади за Венеция е проектът от 2000 бутилки "Вино за откривания". "Произвел съм го почти сам от семейното лозе в село Бисер, край Любимец. Моята част от работа по направата на виното беше да набера сам гроздето, разчепкването, тъпкането и след това заедно с технолога на избата на "Сакар" направихме микстурата." На задния етикет заедно със стандартните подробности за произхода е обяснена и концепцията на проекта - поне за един или два дни, докато траят откриванията, това вино да обединява участниците от всичките павилиони, между които иначе тече конкуренция. "Фактически така не участвам в една изложба, а в 70." Другият проект, с който ще се представи е крайния вариант на проекта "Фрагменти" (нещо като минимузей, включващ откраднати елементи от инсталации на други артисти). Мудов е крал само от работи на автори, които силно го впечатляват. Сред тях са Джеф Куунс, Пипилоти Рист, Пол Макартни, Томас Шьот, Недко Солаков и Чавдар Бояджиев. Освен това винаги избира малки, леснозаменими елементи, който няма да навредят много на творбата и чиято липса не е фатална.

За пръв път Мудов излага част от експонатите в "Казино Люксембург" преди четири години. "И оттогава насам съм спокоен, че всеки нов предмет няма да се счита само за кражба, а и за естественото развитие на един доста нестандартен авторски концептуален проект." Въпреки че вече многократно е показвал кутиите с около140-150 фрагмента, Мудов се притеснява, че сега във Венеция може да има някакви скандали около излагането му. "Там ще са най-малко половината от авторите, от които съм откраднал. Някои от тях имат чувство за хумор, но други може и да реагират по-остро." Другото притеснение на Мудов е доста странно -

да не би някой да открадне от мен

вече откраднатите предмети. Затова кутиите няма да са на двора при работите на другите двама автори, а ще са изложени зад стъклена дограма вътре в самата сграда, която се пада и офис на ЮНЕСКО. "Те все пак са се специализирали в опазването на културното наследство, надявам се да опазят и моите "Фрагменти".

Досега Мудов е бил три пъти във Венеция и единственото нещо, което му липсвало, са дюнерите. "Тази зима, като ходихме да оглеждаме терена за нашия павилион, открих и дюнери и това много ме зарадва."

Докато говори, Мудов си подмята ракета за тенис на корт. Отскоро играе тенис на кортовете в парка "Заимов". Концептуалистът се определя като "кореняк софиянец" и за разликата от повечето хора, които казват, че не могат да дишат в София, той не може да диша без София. Аристократичният апартамент с уютно дворче е от "зестрата" на жена му. "Обичам да пътувам сред природа, да ходя по турски и гръцки острови да карам сърф, но си оставам градско чадо. Никъде не бих останал повече от няколко месеца." Заедно с любовта към големия град върви и страстта по уличния трафик, който Мудов често използва в проектите си.

В една от акциите си, облечен с униформа на български регулировчик, Мудов направлява движението в центъра на Грац, Австрия. Колите спазват командите му в продължение на цял час, докато накрая някой не се сеща да се обади в полицията и идват да го приберат. "В България за такова нещо щяха да ме пребият." Така на практика се доказва, че уличните закони имат глобално значение. Но въпреки своята универсалност има и съществени разлики, които отразяват разликите в културните пластове на отделните страни. "Системата във Франция е доста приятелска, там можеш да пресичаш спокойно на червен светофар, ако си пешеходец, колите спират. В България е точно на обратно - правото е на по-силния - колата, и на по-скъпата кола", възмущава се Мудов. После се умълчава. Оставям го да потъва блажено в мислите си, където вече черпи гостите на биеналето с вино собствено производство.

България@Венеция

Четириметрова запалка, гира с очи и вино от художник са българският "багаж" за биеналето

Ако искате да опитате от първото българско "Вино за откривания" или да си запалите цигара с 4-метрова запалка "Дюпон", непременно трябва да посетите тазгодишното 52-ро издание на Венецианското биенале. На 8 юни след няколко десетилетия прекъсване България ще открие там свой национален павилион. За разлика от други случаи, в които чуждестранното представяне на българското, независимо дали е произведение на изкуството или промишлен продукт, изглежда старомодно, неадекватно и дори смешно, сега ситуацията е коренно различна. Напълно равностоен на мястото, вида изкуство и времето е проектът на младия куратор Весела Ножарова. За "Място, на което не си бил преди" тя е поканила трима от известните български концептуални автори - Правдолюб Иванов, Иван Мудов и Стефан Николаев. Авторите се опитват да предизвикат нестандартен диалог с пространството на типичната изящна венецианска къща "Палацио Зорзи" като си отговорят на метафоричния въпрос "как възприемаме промените, как откриваме и разбираме новите места, какъв е в нашите очи светът, в който живеем или ни предстои да живеем".

В самия център на вътрешния двор Стефан Николаев ще "запали" публиката по своята гигантска запалка "Дюпон". Отлята от бронз и ефектно лъщяща, тя ще олицетворява паметта за нещо безвъзвратно загубено. Идеята е запалката да гори безспирно, докато тече биеналето, като един вечен огън на носталгията по загубения индивидуализъм, еманципация и бунт срещу ограниченията, свързани с пушенето на цигара. От мерки за сигурност обаче през нощта пламъкът ще бъде гасен от домакините от ЮНЕСКО, чийто офис се намира в старинната постройка. Този акт на рациото само ще допълва внушението на инсталацията за страх от неконвенционалния и свободен човешки дух.

Ако водите здравословен начин на живот и не обичате цигарите, може да потренирате с фитнес гирата на Правдолюб Иванов. Имайте предвид обаче, че докато стягате своите мускули, ще бъдете наблюдаван от двете огромни очи, монтирани в двата края, вместо тежести. "Паметта е мускул" сблъсква елегантното пространство на вътрешния двор, изградено от колони и арки в класически стилове с триметрови силиконови гири-очи, символ на двете основни категории на нашето време - сила и наблюдение.

След изморителния фитнес най-добре освежава чаша "Вино за откривания" от Иван Мудов. Докато го пиете, трябва да знаете или по-добре да не знаете, че авторът лично е брал, разчепквал и тъпкал гроздето с крака. Обикновено по откривания на изложби доста от хората не разбират изкуството, което току-що са видели, и затова се насочват към по-смилаемото вино и хапки. Сега обаче изкуството на Мудов е в самото вино и не можем да му избягаме.

Танцуващи гъби

Знаете ли какво е общото между слънцелюбивата гъба Pilobolus, която расте по пасища и селски дворове, и тазгодишната церемония на оскарите? Отговорът ще ви осветли във вторник с ексклузивно гостуване на двама от танцьорите от американския танцов театър "Пилоболус", превърнал се в сензация на тазгодишната церемония по връчването на наградите "Оскар".

"Пилоболус" възникват преди 30 години в класа по танци в колежа "Дартмут". Скоро след това формацията получава международно признание, като участва три пъти в откриването на олимпийски игри и печели множество престижни награди за театрално изкуство - тази на берлинската критика, "Скотсман" за изпълнение на фестивала в Единбург, "Брандис", награда "Еми" за изключително постижение в областта на културата. На тазгодишната 79-а церемония по връчване на "Оскар" танцьорите сплитат тела в неподозирани фигури пред очите на 35 милиона зрители, като успяват да пресъздадат само с пластиката на движението си и "в сянката" на осветен параван фигури от най-награждаваните филми на церемонията - "От другата страна" (пистолет), "Дяволът носи Прада" (обувка на висок ток и триножник), "Змии в самолета" (змии, които се увиват около самолет), "Мис Слънчице" (стар хипиван). "Може би най-логичното обяснение за нашата нестихваща популярност е, че ние не сме скучни", издават секрета си танцьорите. Три месеца след оскарите двама танцьори от трупата на "Пилоболус" пристигат в България по покана на Lexus България. Първият автосалон на автомобила у нас ще бъде открит с танц на дуото, който се нарича "Симбиоза".

Наблюдение по двойки

Фотопроект от Швейцария изследва "формите на съжителство" в България

Винаги е интересно да видиш кое събира хората по двойки. Две млади фотографки от Швейцария събраха в изложба в "Гьоте институт" резултата от няколкогодишно изследване на различните съжителства в България. За целта те обикаляха страната, натоварени с една камара фототехника, и с много ентусиазъм заговаряха, тропаха по къщите в откъснати от света места.

В крайна сметка успяват да влязат в сърцата на обитателите им и да достигнат до неподозирани кътчета от човешката душа, да научат интересни разкази за живота по двойки. Доказателството за успеха на Сава Хлавачек и Дезире Гоод е непосредственото усещане, което човек получава, заставайки пред снимките им. Мислите и емоциите, които се прокрадват някъде между фотографиите и зрителя, са резултат от личното сближаване със заснетите образи.

Без прегради за окото остават интимните сфери на дома, фотоалбуми, предмети за спомен и украса, както и други предмети за ежедневна употреба. И за да е още по-пълна илюзията за "гостуване-нахлуване" на зрителя в дома/света на портретираните герои, можем да чуем звукова картина от конкретното място. Така сред ежедневните шумове се долавят мелодии и дори песни, които са от значение за портретираните или представляват техен спомен. Малки, почти незначителни жестове, погледи, докосвания и пози са в предния план на фотографското изображение. Още по-важно за истинското приближаване до живота и бита на двойките е фактът, че Сава Хлавачек и Дезире Гоод посещават България за пръв път във връзка с проекта си, което поддържа свежо любопитстото им при многобройните и често изморителни пътувания и срещи из страната.

Чрез мултимедийния си проект младите фотографки се опитват да разчупят съществуващите предразсъдъци и липсващите познания в Западна Европа относно взаимоотношенията между хората в България.

"Документирахме 27 форми на съжителство от различни обществени слоеве, региони и етнически принадлежности. Заговаряхме хората на улицата или търсехме контакт по препоръка от български журналисти и културни дейци, познаващи историята на конкретната двойка. Интересуваме от семейните взаимоотношения, обусловени от обществените, политическите и историческите събития и тяхното влияние върху човешкото поведение", казват Хлавачек и Гоод.

"Ядрото на тази работа е близкото, познатото и междуличностното." Всяка от участващите в проекта двойки е трябвало да отговори на четири въпроса: 1. Къде и как се запознахте? 2. Кое е това, което ви дава сила и в което вярвате? 3. Каква е вашата мечта? 4. Как очаквате да се промени вашето лично положение след предстоящото присъединяване на България към Европейската общност? Отговорите били най-различни, повече или по-малко лаконични, прями или дистанцирани.

Швейцарката Дезире Гоод е на 25 години. Учи фотография последователно в Университета по дизайн в Цюрих и във Visual School of Art в Ню Йорк. "Двойки" е първият й голям проект.

Сава Хлавачек е родена в Прага. Завършила е фотография в Берлин, работила е за списания, вестници, независими театрални и филмови продукции в Цюрих, Берлин и Ню Йорк.

През 2004 г. двете фотографки учредяват творческата съобщност dietoechter, специализирала се в търсене на нови визии, идеи и общи предизвикателства.

Изложбата продължава до 12 юни.

НХГ показва съвременна хърватска рисунка

"Всичко започва с рисунката. Всяка визуална работа независимо от средството (скулптура, живопис, декорация, дизайн, инсталация, видео или концептуална идея) започва със скица, надраскана върху лист хартия, със среща между черното (мастило, въглен, креда) и бялото (хартията). И затова никак не е случайно, че старите италиански ренесансови майстори са наричали всички форми на пластично и фигуративно изразяване le arti del disegno (изкуството на рисуване)", пише Тонко Мароевич в каталога към изложбата на съвременна хърватска графика в Националната художествена галерия.

Едно от най-големите предимства на хърватската съвременна рисунка са нейните недовършеност и гъвкавост. Способността да останеш лаконичен и да разкажеш света с една линия е нещото, което във висша степен проявява индивидуалния стил на днешния хърватски художник, неговия личен поглед към нещата.

През годините рисунката в Хърватия преминава през различни влияния и е представяна по най-различни начини, като се започне от студиото и изложбената зала и се стигне до илюстрациите в книгите и музеите. Първите образци са още от средновековни времена и се свързват с графичното наследство, от една страна, на латинските и глаголически кодекси, и от друга, с римските и готически манускрипти, ренесансовите миниатюри от края на XV и началото на XVI век. В хърватската рисунка често се срещат гръко-римската и централноевропейската традиция, както и византийски, източни и ислямски елементи.

Днес хърватската рисунка е отворена към промените и предизвикателствата на съвременната епоха, без да губи и от наслояванията на миналото.

В сборната изложба на съвременна хърватска рисунка влизат различни форми и стилове, техники и доста нестандартни решения. Щрихираните с една линия наивистични кучета на родения в Нови Сад Бане Миленкович се срещат на фона на щампирани, усложнени знакови символи на града или дома. Томислав Бунтак работи библейски сюжети с линеографична техника. Неговите голи тела яздят коне и летящи дракони из рая. Общото впечатление е крайно футуристично. Любопитни са работите на Павлина Язвич, която е рисувала върху кафява хартия разкривени по детски чайници, влакове, самосвали и разпадащи се на части голи тела. Намек за Анди Уорхол се усеща от серията опаковки на супи "Маги", рисувани от Роберт Шимрак. Обсебващи са черните ураганни спирали на Борис Демур. Летящите същества на Миряна Водопия на пръв поглед приличат на ангели, но когато се вгледаш, започваш да виждаш пеперуди, пчелички, а когато се вгледаш още повече, осъзнаваш, че летящото не е нищо познато от тази планета. Иван Кожарич успява да извика усещане за есен само с няколко линии на пастела, а Златко Кешер създава своите фантасмагорични светове като принтове върху ръчно правена авторска хартия.

Петият елемент Гюнтер Юкер

Удрям, размазвам като хлебарка, унищожавам, измъчвам, наранявам, руша, раздирам... правя изкуство. Думите (взети от Стария завет) са изписани с големи разкривени букви по стената на Софийската градска художествена галерия. В комбинация с инструментите от плат, пепел, пясък, дърво, лепило, пирони, камъни и стъкло те пътуват по света и предизвикват публиката към осъзнаване, събуждане и самоизцеление.

Последният и най-важен елемент в изложбата е самият художник Гюнтер Юкер. Облечен в изпоцапан работнически гащеризон, тишърт и гуменки и въоръжен с чук, той кръстосва енергично залата и забива последните пирони върху своите произведения. Естеството на неговите работи е такова, че повечето от творбите се доизмайсторяват на място в конкретната галерия, където гостуват. "Винаги участвам в инсталирането на изложбите си. Така всеки път преживявам нещата отново и отново", казва с усмивка 87-годишният творец, за когото умората е непознато чувство.

"Разтерзаният човек. 14 умиротворителни инструмента" е създадена между есента на 1992 и пролетта на 1993 г. - емблематичен за Германия период, когато отново се надигат националистическите и ксенофобски течения, които ескалират в запалването на общежития с виетнамски емигранти. "За съжаление изложбата ми е актуална и днес, казва Юкер. Ние се провалихме. Провалът е пълен. Провалът е моето изкуство." Художникът, запечатал в детското си съзнание нацистките изстъпления и зверства срещу човечеството, смята, че изкуството, подобно на религията не може да спаси света само.

Но въпреки това ролята му днес е по-важна от всякога, защото то предизвиква към диалог и осмисляне. "Ако чакаме някой да ни донесе мира, няма да го дочакаме. Сами трябва да се борим всеки ден. И макар често да се проваляме в нашите действия, то поне в мислите си да сме заедно." За да държи очите си широко отворени, Гюнтер Юкер постоянно пътува, но не по отъпканите от всички туристически пътеки, а там, където хората са непринудени и отворени за истинско общуване.

"Обичам да се подлагам на непознатото. Движа се по стъпките на все още видимия спомен", казва Юкер. На пазара в Кайро художникът провокатор разнася огромен пирон на рамо няколко дни подред. В началото никой не му обръща внимание, но от ден на ден хората започват да го забелязват и поздравяват все повече.

Именно така той успява да предизвика диалог, да се свърже с напълно чуждата за него култура. В България художникът идва за първи път и смята, че това пътуване е от особено значение за изясняване на собствената му европейска идентичност. Защото... "тук са изворите. Европа среща сама себе си в България и на Балканите".

Изложбата се открива днес от 18 часа и ще продължи до 5 юли.

Прима примавера - скоро по екраните

Весела Казакова измести Моника Белучи в съзнанието на унгарски режисьор

текст стефан галибов

Понякога около една дума или фраза могат да се завъртят много съдби и съвпадения. "Прима примавера" е новият филм с Весела Казакова в главната роля. "Прима примавера!", възкликвал бащата на унгарския режисьор от еврейски произход Януш Еделеми, когато видел или почувствал нещо много хубаво. "Примавера" в София е пицарията, в която Павлина Желева от продуцентска къща "Геополи" накарала режисьора да види главната героиня от бъдещия си филм - циганката Йоли - като Весела Казакова. Преди това режисьорът твърдо настоявал тя да е мацка тип Моника Белучи.

Мащабната унгарско-българско-холандско-английска коопродукция "Прима примавера" започва да се развива в главата на Януш Еделеми още към края на 70-те години, когато е снимал за унгарската национална телевизия. След няколко спрени от цензурата негови филми режисьорът решава да се спаси, като избяга в Израел. Там обаче творческата работа минава на заден план и дълги години той се занимава предимно с продуцентска дейност. За да се завърне след промените в Унгария, където историята за аутиста Габор и циганката Йоли е най-уместно да се случи. Историята смесва личния опит с фантазията. Годините, прекарани в унижения по долните етажи на емигрантския живот, се преплитат с богатството и величието на един стар заможен еврейски род. Преди да стигне до Израел, на Януш му се наложило да работи куп неща, сред които и шофьор на такси във Виена. Там може би е чувал различни страховити истории за банкови обири и опасни цигански момичета.

Така се ражда "Прима примавера". Накратко: след банков обир циганката Йоли и 55-годишният аутист Габор са подгонени от бандитите и полицията. Те бягат във Воеводина, където балканската нотка започва да звучи все по-силно, а историята придобива приказни очертания. Накрая лошият е убит, а любимата Йоли е вкарана в затвора. И вместо да има стандартен финал в реалността, филмът заприличва на китайската история за художника, който влязъл в собствената си рисунка и изчезнал завинаги от света. След като не може да промени фактите, вдетиненият Габор може поне да нарисува мечтата си и да потъне в листа хартия - там Йоли е свободна и двамата тръгват заедно по един добре нарисуван път...

"За първи път в практиката си срещнах режисьор, който дава сценария си на абсолютно на всеки да го прочете с поканата да дава съвети как би изглеждал по-добре. Това е нещо нетипично за България. Аз съм свикнала нашите киновеличия да си стискат сценария, за да не им откраднат идеята", казва Павлина Желева. Така работата по сценария на "Прима примавера" продължава дълго, защото режисьорът обича да обсъжда идеите си с всичките си приятели.


На една такава неангажираща среща в София унгарският режисьор получава диск с филма на Силвия Пешева "Шантав ден", в който Весела Казакова си партнира с Коста Цонев.

След два месеца гледане и премисляне на фестивала в Берлин Януш Еделеми поисква среща с Весела. "Ян поиска да види Весела и тъкмо обмисляше как да посети София, когато се оказа, че Весела участва в "Талант кемпус" и направихме срещата още там", спомня си Павлина Желева. "Чакахме я всичките продуценти плюс режисьора в заведението "Стоте бири" на Потсдам плац. Весела влетя с нейната си леко нервна походка. От нея се виждаше само една руска ушанка, понеже беше през зимата, и огромният й зачервен от студа нос. И аз силно се притесних какво ще стане по-натам. Всички продуценти изведнъж започнаха да вадят фотоапарати и да я снимат. В продължение на час и половина я гледаха втренчено и й задаваха всякакви въпроси, преценяваха я. Тя издържа кастинга и стана Йоли, сякаш никаква друга Йоли никога не е съществувала."

Освен Весела във филма се включват още български талантливи актьори - Койна Русева, Малин Кръстев, Красимир Доков и Джоко Росич. "Покрай Джоко много се забавлявахме. Влезеше ли на снимачната площадка, настъпваше пълна тишина. Всички унгарци се строяваха в две редици и очакваха заповедите му. А той само отмяташе, че прави най-много по две репетиции. Накрая ни се усмихваше с думите: "Виждате ли, заради мен свършихме 40 минути по-рано."

Снимките се забавят поради изчакване на решението за една от субсидиите и така пред Весела Казакова се отваря повече време за учене на унгарски. "Спомням си я, че навсякъде вървеше с едни слушалки. Накрая беше научила наизуст целия сценарий", казва Павлина Желева. В България снимките се провеждат в три села около Пазарджик - Паталеница, Дебръщица и Црънча, и трите в подножието на Родопите. "Природата там е много мека и блага и цялата идея на филма за взаимоотношенията на Йоли и Габор, които също са такива, се върза много добре с ландшафта", казва Павлина Желева. Продуцентката си спомня още един фактор, без който филмът не би могъл да се справи. Унгарската актриса, която всъщност е българка - Габриела Хаджикостова. "В сюжета на филма тя имаше малка роля, но това което направи за филма, е повече от главна роля. Тя беше връзката между режисьора и българския екип."

Според Павлина Желеваhttp://www.blogger.com/post-create.g?blogID=8245270553288026234# това ще е най-силната роля на Весела Казакова досега. "Вече гледах част от заснетия материал. Весела направо трепти на екрана", вълнува се Павлина Желева.

Предстои монтажен период, който ще се прави във Виена, а "Прима примавера" се очаква да е готов най-рано през март-април 2008 г.