събота, 29 май 2010 г.

Борисовата стана Сентрал Парк




Ако през последните три дни сте минавали след работа през Борисовата градина, вероятно сте забелязали невероятната промяна около езерото с лилиите. Ливадите наоколо нямат спомен да са ги тъпкали скоро толкова много хора. Основна причина за струпването на половин София в парка не е позната отлична комбинация от топли пролетни вечери и студена бира. Не, че те са излишни, дори напротив.
Поводът е първото издание на Мелоу Мюзик Фестивал, който приключи снощи. В рамките на три дни организаторите от списание “Едно” превърнаха Борисовата в Сентрал парк или даже в мини Уудсток. Чудесно е, че най-сетне някой се сети да използва чудесните поляни по предназначение и да спретне неангажиращ концерт, на който няма оградена територия за публиката, няма сектори със скъпи билети. Въпреки това организаторите привлякоха едни от най-добрите изпълнители и създатели на електронна музика в света. Името на фестивала напълно съвпадна с настроението в публиката (mellow означава благ, приятен и е синоним за душевен комфорт и благоразположение). Дрескодът беше също неагажиращ. Младите хора се изсипаха на колелета, с ролери, кучета, деца, по къси гащи. Щом прозвучаха първите акорди, наоколо се разхвърчаха кецове и сандали и тълпата от тийнейджъри се впусна в луди танци по поляните. Отдавна бяха чакали този момент. Най-после и София да се присъедини към мегаполиси като Ню Йорк, Лондон и Рио Де Жанейро, където купонът е неангажиращ, лежерен и направо на улицата, в парка. Изпълнителите трудно можеха да попаднат в рамките на твърди стилови дефиниции. Най-общо казано, те принадлежаха към съвременната артистична гилдия музиканти, които еднакво добре използват електронни звуци, акустични барабани, етно джаз гласове, хип-хоп танци и по-тежки звуци на електронната китара.
Точно такъв микс нажежи атмосферата в първата вечер, когато на сцената се появи формацията Кинг Мидас Саунд. Шантавата азиатка Хитоми буйно мяташе грива под тонове пушек и червени прожектори, докарващи сюрреалистично, почти марсианско настроение. Хитоми носеше тениска със сребърно зайче-плебойче и се движеше по сцената като като бяла нощна пеперуда. Космически светлини, развлачен до мяукане глас, в комбинация с японски текст, превръщаше всяка фраза на азиатката в ехо, което оттеква по почти извънземен начин над тъмните поляни наоколо. Само от време на време лазерен лъч осветяваше публиката и тя направо полудяваше от екстаз. Компания на дребничката Хитоми правеше гигантският афроамериканец Роджър Робинсън. Облечен като пастор-магьосник от Ню Орлианс, брадясалият музикант редеше хип - хоп речетативи сякаш четеше псалмите за последния ден на Земята. “Вие долу замислете се какво причинявате на планетата с жалкото си съществуване. Всеки ден замърсявате все повече и повече, но ще дойде съдния ден”. Въпреки огромната си фигура Роджър не спря за секунда да подскача като скакалец по сцената. Танцът му тутакси зарази тълпата и тя също започна да се мята в лудешки ритъм. А когато забели очи над поляните замириса на вуду ритуал. В ръцете на този тъмнокож, електронната китара изглеждаше като детска играчка. Белият диджей със шапката, катинара и черните очила е кукловодът на Кинг Мидас Саунд. Не случайно носи прякора “Бълхата”. Мартин Дъ Бъг преобразуваше всеки един звук, идващ от Хитоми и Роджър в изродска какафония, достойна за стилна гробищна процесия. "Това беше един от най-яките ни лайвове. Никога не сме свирили пред толкова многобройна и екзалтирана публика", призна Хитоми след края на концерта.
На същото мнение беше и немецът Мориц фон Освалд –един от тримата пионери на берлинската сцена от 90-те. Мориц е сред главните виновници за преоткриването на дъб електрониката, нашумяла с култовите “Ейжън Дъб Формейшън”. Сега в компания с трима приятели, той се е заел да изследва необятните възможностите, които предоставят живите изпълнения и импровизации. Конфигурацията е следната – Фон Освалд свири на електро-акустични устройства, Макс Лодербауер на аналогови синтезатори, а Сасу Рипати се завръща към инструмента, с който започва музикалните си приключения – барабаните. Резултатът е една истински богата и дълбока палитра от електронни красоти, която всъщност не може да бъде описана с думи.
"Участието ни на Mellow Festival със сигурност е сред петте най-добри в последните няколко години. Бяхте страхотни!", похвали публиката фон Осфалд.
Mellow Music Festival доведе в София повече от 20 банди, продуценти и DJ и озвучи столицата с над 30 часа качествена музика. В рамките на три дни над Борисовата градина витаеше химията на пролетта, чудесната прогресивна музика и позитивните емоции на всички, които изпитват жажда за нещо по-различно.

Стефан ГАЛИБОВ

четвъртък, 27 май 2010 г.

направи си сам човек-принтер



Изложбата More or Less в Софийска Градска Художествена Галерия събра погледите на столичани с нетрадиционния си подход към продуктовия дизайн. Куратор на експозицията е Васил Илиев. Още от входа посетителят влиза в омагьосан кръг от 4000, употребявани найлонови торбички, окачени върху подвижни платформи. Акцията “Do a plastic bag” е на известната с нетрадиционните си рекламни решения агенция KesselsKramer. Поставени една до друга торбичките губят функционалното си значение и оформят разноцветен килим, съставен от различните лога, фирмени знаци и изображения. На фона на пъстрото гигантско найлоново пано, човек изчезва и сам става продукт. Така започва пътешествието в чудния, сюрреален свят на съвременния дизайн. По нататък зрителят стига до изпровизиран бар, оформен от пластмасови туби, от които може да си налее еднакви течности, в различни цветове. Под всяка туба стои името на известна безалкохолна напитка. “В същността си всички са еднакви, само са ги оцветили различно. Идеята ми хрумна от тонерите за мастилено-струйните принтери. В моя случай, човекът играе ролята на принтера, а течностите са мастилото”, разказа един от гостите холандският продуктов дизайнер Хелмут Шмиц. В друга негова творба етажерка за книги е нарочно накривена на една страна, подобно на кулата в Пиза. Работите на повечето автори доказват постулата, че не формата и съдържанието, а идеята стои в основата на съвременния дизайн. Французинът Франсоа Нугие обича да променя предназначението на новите технологични продукти. В работата си “Огледалце, огледалце върху лаптопа”, той представя серия от преносими компютри, всеки от които дава различни отражения от екрана си. Английският артист Даниел Ийток пък се „заиграва” с отмяната на забраната за пушене в България, като представя колекция от необичайни алтернативи на класическия знак „Пушенето забранено”. Знаците и логата са най-стилизираното и пряко отражение на съвременния дизайн. Тук в продукт се превръща самата идея. Примерно забраната да се пуши не е вещ или предмет, което обаче не значи че не се нуждае от дизайнерско оформление. Най –трудните решения се взимат при дизайна на невеществените продукти –идеи, социални послания, забранителни надписи и др.
Изложбата More or Less ще се превърне в основен фон на двудневния платен лекционен форум, който започва на 4 юни. На него ще могат да се чуят 10 лектори, сред които и холандското дизайн студио "Мейвис & фан Дурсен". Те са автори на визуалната идентичност на Ротердам като културна столица. Тази година фестивалът ще има и богата отворена програма в двора на Национална художествена академия със свободен достъп. Там ще се случват както презентации и дебати, така и творчески работилници.

Второто издание на “София Дизайн Уийк”поглежда с ирония към сериозността на съвременния дизайн. Повече въпроси, по малко отговори ще търсят световните имена в дизайна у нас. Колко струва една идея, скъп или евтин трябва да е добрият дизайн - това са само малка част от въпросите, чиито отговори ще се търсят на лекциите, творческите работилници и изложбите в рамките на събитието. За предстоящото издание в България пристигат отново едни от най-авангардните имена в съвременния продуктов, комуникационен, интерактивен и графичен дизайн. Тази година водещите теми са интердисциплинарност, устойчивост и нискобюджетност в дизайна.

неделя, 16 май 2010 г.

В таванския търбух на Галина Борисова


От Стефан Галибов
Преди няколко години, след смърта на баща си, Галина Борисова решава да продаде апартамента си в центъра и да се пресели в старата фамилна къща в квартал Искър. В предверието на София е уютно, има достатъчно въздух и пространство,така необходими за винаги лутащата се, неуседнала мисъл на известната с лудите си идеи танцова хореографка.
Още от улицата, заедно с махащата ни сърдечно Галина Борисова се появява и първия знак за престъпването на всякакви граници, където логиката повече не обитава, и където въображението и желанието са си подали ръка напълно. Пристройка от бамбук в стил лоундж бар, всъщност е гаража за колата на Галина. Влизаме в градината. Посрещат ни цъфнали в бяло ягоди , истинска чугунена вана, лавандула и магнолия. Мирише на трева, а във въздуха жужат пчели. Галина подвиква на съседа през оградата и той открива платнището на ретро москвич, за да се похвали със страстта на живота си старите коли. Отзад са боднати и стръкове лук и домати. Тук е и първата маса, изобретена от танцьорката от слепени парчета теракот. В задния двор нарочно е оставена непокътната и типичната българска, селска тоалетна. „Никога няма да я бутна!”, казва хореографката. „ Една прекрасна, българска тоалетна, за която майка ми каза: И не е ли малко неуважително да окачаш роднините в тоалетната, след като наредих снимките от семейния албум по стените”. Тоалетната отдавна не се използва по предназначение и скоро ще е освен атракция за чуждестранните гости и център на лятната работилница по съвременен танц, какъвто Галина планира да направи в градината си. В самото място, както и в неговата господарка витае ориенталския дух, или поне този на Каталуния. Същевременно Галина обича да вгражда соц. предмети в оформянето на пространството си за живеене/танцуване. Двете не могат и не трябва да бъдат разделяни. Поне на това мнение е жената огън-Галина. Тя кръсти ръце, предлага кафе и се разсмива гръмогласно в стил жена на ръба на нервна криза. Цялата къща би се превърнала в идеалния декор за филм на Амолдовар или понеже сме на Балканите-Кустурица. Къщата на Галина е като живота й и живота й е като къщата. Различни стилове и предмети плъзват от танцовите й спектакли в интериора и градината, а пък части от някогашния интериор се пренасят и заразяват представленията.
Хем е разделено, хем е общо. На стерилните от към разкрепостеност хора, мястото може да се стори малко хаотично и разхвърляно. Особено, когато видят банята, „монтирана” в центъра на стаята, оградена само от ориенталски килимчета.Те уж те прикриват, пък задника може да ти лъсне, ако не вниваш и се наведеш твърде ниско. Хората, които идват тук обаче не се шашкат от такива работи, тъй като са свикнали с пърформанси и всякакви ексцесии.
Историята на къщата е едновременно скрита и открита. Всичко е уж на показ, но ти трябва код, за да го разчетеш. Единствено Галина притежава вярната комбинация- да събере и вкара в употреба цялата предишна история на къщата. Тя сякаш вгражда живота и маниите на баща си, който събира вратовръзки и този на майка си, която събира разноцветни кърпи. Стените съчетават цернобели стари семейни снимки за спомен, които повече хора държат за парцали в килера, а до тях са налепени плакати за концептуални танцови пърформанси от Холандия.
В единия край на стаята за гости се кипри бронзиран соц. гардероб, навяващ футуристични настроения, а до него медитира странна четириъгълна саксия с посаден бамбук. Галина обича да експериментира с всичко. Неописуем е начина, по който сама описва обстановката и предназначението на отделните помещения.
„Това е моето леко офисче с тераска. Стените аз съм си ги правила. Опитвах се да запазя духа на старата къща на баща ми, тогава майсторите са работели наистина добре. Сега дойдоха някакви, които искаха да преправят всичко наново, а аз разбира се не им дадох и ги изгоних,” разказва началото на големия ремонт хореографката-мутант, както да се нарича Галина. Тя захваща сама ремонта и до днес продължава на наслагва веществените впечатления и доказателства за дългите пътувания в чужбина. Те са навсякъде по стените и таваните на къщата си.
Тук наистина всичко мутира. От старите соц.мебели към египетските и истанбулски черджета, от японските ветрила до ретро сребърните чаши за вино. „Тук се получиха леки облаци по стената при замазката, тъй като аз не съм професионалист в тази област, но на мен така си ми харесва”.
„А тук ви поздравявам с мойта лека спалничка”. Чернобялата снимка над леглото е от големите сватбени фотографии, в някогашен стил. В ъгъла има стара печка Диана- типичната соц.класика.
„Реших да оцветя дограмата на прозорците на къщата в различни цветове отвънка, за да не ми е скучно да я гледам, когато си седя в градината. Майка е на първия етаж, на сестра ми оставих втория етаж и аз се разположих на третия, тавана и в градината”.
Минаваме по коридор, чиито стени имитация на слонова кост са в стил ловната хижа на Пенчо Кубадински. По стените се мъдрят кукерски маски, подарени от артиста Вили Цанков. Най-после се качваме на митичния таван. Там, където се вдигат купоните и се освобождава творческото напражение, непонесло ограничените размери на „малкото офисче” на третия етаж. Последните метри се минават трудно - по тясна, подвижна стълба, вградена в стената, катерим се в индианска нишка и здраво хванали се за перипетите, за да не полетим надолу. Галина е свикнала с тази еквилибристика за духа и тялото, извеждаща на друго по-високо ниво на разбиране и на обитаване-уникалния й таван. „Исках да си гледам Витоша. Много типично за мен. Колкото и в голямо пространство да живее човек, в един момент иска да има едно място, където да му е всичко, без прегради и разделения за стаи”.
През отворената капандура се вижда тревното футболно игрище на селото, а в далечината синкаво-пепелявата снага на Витоша. Сядаме на нахвърляните по земята матраци, върху ориенталски покривки, извезани със зелени пауни, които ни гледат втренчено с очите в перата си. „Таванчето ми е място за много приятно уединение. Тук мога да мисля върху новите си спектакли, напълно изолирана от света наоколо”. По земята са нахвърляни в редици поне 10-15 матрака. Има място за всички приятели да останат да спят след купон, тъй като пътят до София е кофти и в тъмното може да се случат произшествия. От прозорчето се вижда все още функционираща мелница и останали незастроени и незамърсени ливади. Нещо рядко срещано за околностите на София. Галина няма желание да поставя климатик и така таванът става обитаем най-вече през пролетно-есенния сезон. „Хареса ми да го оставя в недовършен вид, което е много типично за моя характер”. Например силиконовата пяна, останала след слепването на гредите, стои още на мястото си и не изчгъртана, сякаш някакви странни жълти съсиреци са избили по гърба на праисторическо животно. „Идеята беше да се запазят автентичните греди, които само са лакирани, исках те да се виждат”. Усещането е, сякаш сме барон Мюнхаузен и сме влезли в търбуха на някой кит или пък, че сме попаднали в скелета на някакво странно праисторическо чудовище. Галина също е чудовищна в размаха, с който наставя стари неща върху нови и обратното. В ъглите висят гордоста на хореографката- старите баджове от всички фестивали, в които е участвала. Тук са и подаръците на верните приятели, един от които дълго време ме озадачава със странната си изрязана форма и перушина. „Това са бикини, които един приятел ми донесе от Египет-те са на арабска танцьорка на еротични танци. Още не съм ги обличала”, смее се Галина.
Вместо да постави гипсокартон в нишите между гредите, Галина лепи и закача шарени стари шалове, които майка й е носила, те са на по 30-40 години. „Имам цяла колекция от 50 такива шала, тоест мога да покрия целия таван”. По същия начин не е изхвърлила вратовръзките на баща си, защото могат да й влезнат в употреба за някой спектакъл или пък за интериора на къщата. Така се получават веещи се въздушни платна, които слънчевите лъчи, влизащи през отворената капандура огряват и оживяват. Този път усещането е, че се намираме на пиратски кораб и сме опънали платната в гонка с неприятеля.
Галина е запазила и реставрирала фамилната спалня от орех на родителите си. „Ужасно много ми хареса!”
В дъното са и масажните възглавнички, със сини и червени пъпки, които изглеждат като част от инсталация. Стар грамофон, стари куфари и старо огледало от началото на 20 век съжителстват мирно в другия ъгъл на таванското помещение. Тук има и кът, където можеш да се почувстваш баровец в командировка, като си извадиш кристална чаша от уникалното соц.-лукс барче, което Галина е пакетирала със сребърно фолио. „Исках да оформя Бузлуджа върху него. Даже има огледалце. Но понеже ме дразнеше, че дървото е лакирано, и нямаше как да го изтържа без да го повредя, залепих отгоре му фолио”
На хореографката й харесва как нещата могат да фунционират по различен начин. Преди време ровейки се в стари вехтории от къщата, попада на особено ценна плячка- „стара палатка, от масивните едновремешни, които не могат да се използват днес. Взех и направих от алуминиевите й тръби корнизи за пердета и за вътрешната баня-тоалетна”.
От стар чаршаф Галина си прави уникално перде. Двата изсъхнали бора в градината, стават на четири пейки за градината. Въртележка от Линц-където Галина преподава танцово изкуство става плашило за доматите.
Хореографката обожава да работи в градината, емоцията да разглежда колко видове трева направо я зашеметява от екстаз. Прави паралел между независимите артисти като нея и бодилите и плевелите в градина, които оцеляват въпреки отвратително трудните условия в България.
Половината част от годината Галина живее в къщата, половината обикаля по фестивали и уъркшопи в чужбина. От 10 години съм на кратки проекти и не съм се заседявала наведнъж повече от два три месеца някъде. В момента очаквам одобрение от танцово училище в Австрия, където кандидатствах за работа като преподавател.