неделя, 31 август 2008 г.

Кевин Спейси: Филмът не е медията на актьора - 2008-08-29 16:34


Обичайният заподозрян тръгва на турне с трупата си

През последните години американският актьор Кевин Спейси се посвети основно на театъра, като се премести да живее в Лондон, където ръководи трупа в един от най-старите театри. Независимо от това съвсем скоро любителите на киното ще имат възможността да го видят в политическия трилър „Преброяване“, където играе човек от екипа на Ал Гор по време на президентската му кампания. Преди броени дни Кевин Спейси гостува на тазгодишното издание на филмовия фестивал в Сараево, където разказа за предизвикателствата на актьорската професия.


- Откога започна интересът ви към актьорската професия?


- Бях много малък, когато започнах да играя. Родителите ми са ми казвали, че едва ли не съм излязъл от корема на майка ми вече в роля. Никога няма да забравя училищната пиеса, в която участвах на 7 години. Оттогава насам никой не е могъл да ме спре, което не значи, че не са се опитвали. Но за пръв път осъзнах какво голямо влияние има актьорът над публиката, когато бях на петнайсет. Вече не играех просто, за да дойдат да ме видят мама и татко.

След гимназията бях приет в театрално училище в Манхатън и вече професионално започнах да изучавам тънкостите на театъра. Твърде бързо Шекспир ми стана от любимите автори.


- Как дойде първият голям пробив в театъра?


- През 1985 г. прочетох в един вестник, че най-големият ми кумир по това време - актьорът Джак Лемън, ще идва в Ню Йорк и ще започва работа по нова пиеса. Тогава казах на един мой приятел, че аз също ще взема участие с малка роля в този проект. А той ме изгледа объркано и попита как смятам да се случи това, когато никой не ме познава. Но аз просто бях сигурен, че ще стане. Случайно разбрах, че д-р Джонатан Милър, който щеше да режисира спектакъла, ще изнася лекция в Ню Йорк. Купих си билети и седнах на един от първите редове. Чудех се как да се добера до него, без да трябва да влизам в ролята на сконфузения натрапник, който накрая отива зад сцената с думите „Господине, бих желал да участвам във вашата пиеса”. И колкото повече седях, толкова повече се изнервях, че не мога нищо да направя, за да се явя на прослушването за пиесата. И тогава забелязах, че в залата, където се провеждаше лекцията, точно на мястото до мен седеше възрастна жена, която подремваше, вероятно беше много изморена. А от чантата й лекичко се подаваше покана за вечерно парти с Джонатан Милър. И тогава си помислих, че тази дама най-вероятно познава добре хората на това парти и не се нуждае от поканата. Внимателно протегнах ръка и без никой да ме забележи взех поканата. Още същата вече пиех ефектен коктейл на партито. Събрах кураж и се представих на прочутия режисьор, който се забавляваше на по чашка с богати и известни личности от шоу бизнеса, а той ме покани да участвам в прослушването. Четири месеца след тази паметна вечер трябваше да се срещна на една сцена със самия Джак Лемън. Ролята ми трябваше да е на много разтревожен, алкохолен тип. Много се старах и накрая Джак дойде при мен и ми каза „Вече бях изгубил вярата, че ще намерим подходящия актьор. Какво по дяволите направи ти хлапе?” И така в продължение на година играх с великия Джак Лемън на Бродуей.


- Всъщност основният ви пробив идва с „Обичайните заподозрени”. Как се включихте в продукцията и как се подготвихте за ролята?


- Всичко тръгна след участие в телевизионен сериал с името Wise guy, в която играх един доста откачен тип. Тогава режисьорът Браян Сингър и сценаристът Крис Маккори, които бяха приятели от гимназията, ме поканиха да гледам първия им филм „Обществен достъп” в Лос Анджелис. И докато течеше прожекцията, започнах да осъзнавам, че тези двама типове правят страхотни неща и най-вероятно ще работим заедно. След прожекцията отидох при Браян и му казах: „Ти си невероятен режисьор и ако някога правиш филм и се нуждаеш от актьор, не ме забравяй”.

Това, което не подозирах тогава, е, че в същия момент двамата вече работеха върху сценария на „Обичайните заподозрени” с идеята аз да изпълнявам най-важната роля в него. Само 8-9 месеца по-късно получих завършения сценарий по пощата. Наложи се да го прочета два пъти, за да разбера сюжета, защото историята наистина беше доста объркана, но това беше съзнателно търсен трик.

Браян беше много ловък и манипулираше актьорите до самото завършване на филма, така че никой не знаеше със сигурност до самия край кой от нас всъщност е обичайният заподозрян. Разбрахме го чак след като ни викнаха на предварителната закрита прожекция за екипа. Спомням си, че когато лампите светнаха, актьорът Дейвид Бърн беше доста разстроен, защото през цялото време си беше мислил, че той ще играе главната роля. Веднага след като филмът излезе по екраните бях засипан от предложения за нови роли, нещо което преди не ми се беше случвало. Така дойде и следващото ми участие в „Седем”, с който окончателно затвърдих интереса към сложната ми личност.


- Как се почувствахте след първия си оскар за „Обичайните заподозрени”?


- Имах късмета, когато бях само на 20 години вече да играя в сериозния театър с наистина сериозни имена като Джак Лемън. И много отрано разбрах, че истинският успех за актьора е, когато е успял да развълнува, да трогне публиката и това не трябва да се бърка със славата, която те изстрелва за кратко на върха след поредния филмов хит. Не че тя не помага, но просто не е истински съществена. Затова и предпочетох в последните години да се завърна към театъра като основа собствена трупа в Лондон. Сградата, където се помещаваме, има доста дълга и славна история. Построена е през 1818 година и много велики актьори, сред които и сър Джон Гилгууд, са направили дебюта си именно на тази сцена.


- Как се чувстват актьорите в твоя театър да бъдат режисирани от друг актьор?


- Оценяват го много високо. Защото знаят, че съм наясно с начина, по който се чувстват, и че ще се съобразя с всяка тяхна претенция. Смятам, че трябва да се увеличат часовете по актьорско майсторство за режисьорите, защото, заставайки отвътре, е единственият начин да разбереш как протича процесът по изграждане на една роля и после е много по-лесно и удачно да ръководиш цялата пиеса или филм.

На мен ми харесва много да бъда и в ролята на режисьора, тъй като по този начин мога да се отстраня от конкретния образ и да погледна отгоре на цялата история, да се превърна в разказвач.


- Киното може ли да победи войната?


- Хората могат да са на различни позиции за много неща, но когато става въпрос за смъртта на невинни хора, тогава мисля, че трябва да са на едно мнение. Единственият безспорен изразител на този техен глас за човечност, за обединение е културата, изкуството, а киното като общодостъпна медия обикновено задава посоката на промяна в курса, по който се движи светът. В този смисъл смятам, че е много важно на каква позиция застава съвременното кино. Уважавам хората на Сараево заради смелостта им да рискуват да бъдат простреляни от снайперист, за да стигнат до залата за прожекции по време на войната в Босна. Разбрах, че едно от тогавашните актуални заглавия е било „Бодигард“ с Кевин Костнър и Уитни Хюстън. И че много хора са плакали на прожекцията. И ние в Америка плакахме на този филм, но по различни причини, просто историята беше много слаба.


- Защо харесвате толкова много пиесите на Юджийн О' Нийл?


- През годините, прекарани в театъра, Юджийн беше на едно от първите места. Според много хора той е най-добрият американски драматург. Характерите, които създава, разкриват душата на американеца до крайна степен. Персонажите му обикновено страдат от различни пороци - алкохолизъм, наркотици, любов, пари..., но това го има и при други автори. Истинската ценност при Юджийн е, че той описва тези пропаднали типове, без да ги осъжда дори в най-малка степен. Добрият драматург трябва да остави на публиката сама да прецени кой и доколко е добър или лош, а не да натрапва готови , черно-бели мнения. Действието в неговите пиеси винаги успява да ни обясни защо тези хора са посегнали към алкохола, коя е драмата в живота им, която ги е накарала да се обърнат към лошата страна. И най-хубавото е, че този разказ ни е поднесен с голяма доза чувство за хумор. Именно това ми е особено интересно при Юджиийн О'Нийл .


- Къде актьорът има по-силна позиция - в киното или в театъра?


- Филмът всъщност не е медията на актьора. Киното е изразното средство на режисьора. Театърът е полето за изява на актьора, там той е господарят. Начинът, по който протичат снимките, различните места, паузите, в които не се снима и излизаш от ролята. Всъщност при киното актьорът никога не играе една цялостна роля. Той по-скоро създава отделни парчета от живота на даден персонаж, без да има контрол как те ще бъдат свързани по-късно при монтажа. В този смисъл не той прави ролята си, а режисьорът. При театъра всяка вечер влизаш в роля, всяка вечер се опитваш да я изградиш по-добре, и всяка вечер настроението, а оттам и изпълнението ти е различно. Това най-добре може да бъде усетено от публиката. Ролята в театъра много прилича на членството в един тенис клуб - всеки ден играеш с едни и същи хора по едни и същи правила, но всеки път играта е различна. При киното няма значение какво се случва на терена, важното е какво се вижда на екрана накрая. При киното по-скоро няма правила и играта е по-скоро със самия себе си, с камерата, която те наблюдава, отколкото с другите актьори. Връзката между участниците не е пряка, тя е единствено чрез режисьора. Той е единственият човек от екипа, който вижда цялостно нещата. Всеки останал е само парче от пъзела.

Затова харесвам повече театъра, заради живата връзка на актьорите, от една страна, помежду им, а от друга - между тях и публиката.


- Разкажете как се подготвяте за филмовите си роли?


- Иронията и чувството за хумор са водещи елементи дори в сериозните ми роли. Просто много ги ценя. За „Кей Пакс“ ми се наложи с месеци да обикалям психиатричните клиники и да се срещам с пациенти, които смятат, че идват от друга планета. Някой от „извънземните“ дори си бяха сложили антени на ушите. Въпреки че ми идваше да се разсмея, останах сериозен и се опитах да се поставя на тяхно място. Впоследствие, след като филмът излезе на екран, непрекъснато ме питаха какъв съм бил във филма - извънземен или луд. А пък аз на свой ред ги питах: „А вие как мислите?“. И всеки изказваше своето предположение. Фактът, че бях породил толкова много съмнения и несигурност, означаваше, че съм изградил успешно образа? Целта на филма беше да се покаже, че няма еднозначно мнение по въпроса.

В случая със „Седем“ интересното беше, че първоначално не се знаеше почти нищо за моя персонаж, затова и изобщо не можех да започна да се подготвям. Знаех, че ще участвам и чаках да ми се обадят. И в една хубава коледна вечер, която прекарвах със семейството си в Ню Йорк, продуцентът се обади и каза, че трябва да замина спешно на снимки в Лос Анджелис, където ще ми обяснят всичко. Бяха ми изпратили сценария и го прочетох няколко пъти в самолета към Калифорния. В този момент реших да поставя на продуцента едно условие - ще участвам само, ако не пуснат никаква предварителна информация за моя образ, никакви предварителни интервюта, никакви снимки, нито изречение даже. Тайнствеността на персонажа ми го изискваше. Никой не трябваше да знае за мен, да чува каквото и да било конкретно. Целият филм е центриран около въпроса, че не се знае кой е моят персонаж и трябваше да остана в сянка за известно време, за да успея да почувствам образа. Студиото, което финансираше продукцията, първоначално се съпротивляваше и водихме наистина упорита борба, за да ги убедим, че оставането ми в медийна неизвестност е по-добре за успеха на целия филм. Накрая се съгласиха. Дори и самият режисьор Дейвид Финчър не беше наясно как аз ще реша да изглеждам в образ на самите снимки. И когато ме приготвяха и гримираха, аз помолих да ме подстрижат малко. После още малко, а Дейвид, като видя накъде вървят нещата, сериозно се притесни „Поднасяш ли се с мен. Само посмей да си обръснеш главата и аз ще обръсна своята“. Когато се появих на снимачната площадка, всички включително Морган Фрийман и Брад Пит изтръпнаха от вида ми, явно съм изглеждал доста зловещо. И всъщност заснехме единствената сцена с мен само за 12 минути.


- Какви проекти ви предстоят тази година?


- Предстои новият политически трилър, посветен на надпреварата между Ал Гор и Джордж Буш да излезе по екраните. Там играя един от съветниците в екипа на Гор. Любопитното е, че мистерията около тогавашното спечелване на Буш още е тема табу в Америка. Филмът ще се казва „Преброяване“ и ще бъде по екраните в САЩ по време на тазгодишните избори за президент.

В момента с моята продуцентска компания работим върху комедия за група фенове на сагата на „Междузвездни войни“, които прекосяват Щатите от единия до другия край с една единствена цел - да влезнат тайно с взлом в къщата на Джордж Лукас в Калифорния и да откраднат оригиналния ръкопис на най-новия му сценарий.

Театралните ми проекти са свързани с голямо световно турне на смесен състав от британската трупа, с която работя, и с американски актьори. В рамките на една година ще обикаляме много страни и ще представим 6 пиеси, в които ще участват и Саймън Ръсел, Джон Кюсак, Итън Хоук, Ребека Хоул и още куп забележителни актьори.

петък, 29 август 2008 г.

Пътят до Сараево е филмово приключение






Градът в планината пази спомена за тежки войни, но и за славно културно минало


Стефан Галибов

Сараево-София



Възможностите човек да стигне бързо от София до Сараево без да преживее поне една дузина славни балкански приключения са само, ако лети дотам по въздух. Билетът обаче е на цената на полета до Ню Йорк, а това, което ще пропуснете да видите е наистина уникално. Освен незабравимо преживяване, сухоземният път до Босна ще ви амбицира да начертаете още поне десетина подходящи дестинации за посещение. Ако не опитате от въздуха на магистралата, ще пропуснете да попаднете в типичен балкански филм, да усетите как от пейзажа и превъзходната храна ви поникват криле и ставате един от местните крали марковски герои.

И така, ако тръгвате с кола или автобус имате две възможности. Първата минава през Македония и Косово и е непрепоръчителна, поради неясните граници на последната новообразувала се държава. Най-добрият, макар и малко удължен маршрут е през Ниш, Крушевац, Кралево, Чачак и Ужице.

Ако имате късмет може да се разминете със самия Емир Кустурица, който е превърнал едно от селата по пътя в местна атракция, където човек може да види декор от филм или да опита от народните песни и занаяти. За да се отбиете на това място с автентични сръбски къщи и бит, се оглеждайте по пътя за табели „Мокра гора“. Дори и да не отидете до самото село, достатъчно е да погледнете към близката поляна с пасящи крави или планина, скрита срамежливо в мъглата, за да се почувствате в подходящо за подвизи настроение.

За да ви дойдат сили задължително спрете в ресторант „Стоп. Чале магистрале“, където си поръчайте плетеница, плескавица или чушки, пълнени със сирене. На една от масите в ресторанта, са се решавали не една и две кино дилеми. От този ресторант тръгва финансирането на филма на Стефан Командарев „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“. Зелената светлина е дадена след среща на сръбска скара между продуцентите от немска страна, които по това време се намирали в Белград и Сефан Китанов, който пътувал към Сараево. Кръчмата се оказала точно по средата на пътя, което я превърнала в стратегическа точка за балкански срещи от всякъкъв вид.


Не се бавете много по ресторантите, защото пътят до Сараево е дълъг. Постепенно се изкачвате в планината и пейзажът вдига погледът ви все по нависоко. Навън застудява, а умората от изминатите километри се увеличава. Оставяте мислите си да си починат и да „поплуват“ в нищото, докато минавате покрай пълноводна река, по крайбрежието на която са накацали спретнати вили за отдих. Малки лодки със самотни рибари или цели семейства на почивка набраздяват спокойната водна повръхност.

Границата между Сърбия и Босна е високо в планината. Малко след като сте преминали границата, ако не е станало тъмно ще забележите първия масов гроб на избити от четници мюсюлмани. Оттук до Сараево ще усещате мирисът на войната, която макар свършила преди няколко години, продължава да се носи наоколо. Полуразрушени къщи без покриви или стени със следи от куршуми изкривяват и загрозяват хубавите усещания от пътуването.


Пътят се вие като змия в скалистите планини. Сараево е само на един завой разстояние. Първата голяма сграда, изпречила се на пътя е на Националната библиотека. Архитектурата е уникално красива, като съчетава ориенталски и венециански елементи. От далеч всичко изглежда наред, но като се приближите осъзнавате, че сградата е в процес на сериозно възстановяване. Запазена е фасадата и носещите колони. На входа има масивна плоча с надпис, който обяснява всичко: „Тук в нощта на 25 срещу 26 август1992 година сръбските злосторници запалиха Националната библиотека на Босна и Херцеговина. В пламъците изгарят повече от 2 милиона книги, ръкописи и документи. Никога не забравятйте тази дата!“

Почти всяка сграда в града има следи от куршуми по фасадата си, наследство от последната война.

Завивате по посока на центъра и мрачното настроение се стопява. Десетки млади хора са излезнали на разходка, смеят се и жестикулират разпалено. Тук е време да оставите колата си пред някой от сносните хотели в града, където може да пренощувате и закусите отлично за около 35 евро.

Първото място, накъдето ви отнася потокът от хора е главната улица „Баш Чаршията“.Сред плетеницата от малки и тесни улички са разпаложени ресторанти, магазинчета за сувенири и баничарници. От ресторантите добро впечатление прави Галата Сарай, който чието име едновременно включва Сараево и напомня за прочутия истанбулския квартал. Освен типичната скара и ражени/шишчета/ задължително трябва да се опитат и местните сирница, бюрек и вснякакви видове баници. Сред интересните сгради в центъра на стария град е „Бруса Безистен“, построен в типично-ориенталски стил, изцяло от камък, през 1551 г. от Рустем Паша , който е роден в района на Сараево и е смятан за един от осиновените деца на султан Сюлемайн Великолепни. Сградата е копие на подобна постройка в Истанбул. По времето, когато е строен, безистена е използван за място за търговия с коприна и платове, идващи от Бурса в Мала Азия. Базарът има четири входа, шест отделения, в които днес са разположени малки сувенирни магазинчета.


Нощният живот процъвтява в Сараево през лятото, когато дневните темпетарури са доста високи. Феерията от светлини, покрай Сараевската река разкрива великолепни къщи, строени по времето на австро-унгарската империя. Най-типичният представител на тази архитектура е военния клуб-център на филмовия фестивал и средното музикално училище на Босна и Херцеговина.


Сараево е заобиколен от всички страни с планински възвишения, от които по времето на войната със Сърбия са стреляли снайперистите. Днес обаче тези хълмове придават особена красота на пейзажа, като стават естествен фон на почти всяка сграда, придавайки усещане за приказност.

Подобно на всички големи балкански градове, в Сараево различните религии си съжителстват само на една ръка разстояние, като е почти невъзможно да снимаш джамия без в кадъра ти да попадне и църква, катедрала или синагога. Сутрин опърво ви буди мюезинът , а после камбанен звън.

Според официалните анали на османския двор през 1565 година са пристигнали първите еврейски семейства, бягащи от Реконкистата в Испания и Португалия. Строителството на най-старата от трите синегоги на Сараево е започнало през 1581 година с разрешението на османския двор. Известната още като „Il kal grandi“ постройка, е претърпяла няколко пожара, като най-големи щети са й нанасени през 1697 и 1788. В днешния си вид сградата е възстановена във вида, в който е била през 19 век, след като е била срината почти до основи по време на Втората световна война, когато е използвана за затвор на евреите от града.. От 1966 година в синагогата се помещава еврейския музей на Босна и Херцеговина, който беше ударен от няколко снаряда по време на войната от 1992-1995 година.

Кратка разходка показва стратегическата рола на града от 15 век насам. Католическата Баптистерия в Сараево е била построена през 1889 година. Арихетктурно сградата е решена в три крила в еклектичен стил, доминиран от нео-готически елементи. Статуята „Сърцето на Исус“, разположена над входа е на известния австрийски скулптор Хауфсман. Катедралата разполага с шест камбани като най-голямата от тях е подарена лично от папа Пий XI. Олтарът посветен на Дева Мария е подарен от император Франц Йозеф

Христианският православен храм „Дева Мария“ е една от най-големите ортодоксални църкви на Балканите. Основите му са били положени през 1863 година от прочутият, строител, майстор на дърворезби и иконописец от Велес Андрей Дамянов. Иконостасът с 69 икони е подарък от руското царско семейство и е бил изработен в манастира Свети Сергей“ край Петербург. По време на войната със Сърбия от 1992-1995, храмът е бил частично повреден, и по-късно възстановен.

Медресето на Гази Хусрев бей, освен че е сред най-красивите е и най-старата училищна постройка от османския период в цяла Босна и Херцеговина. Тя е била построена през 1537 година в центъра на стария град в памет на майката на Гази Хусрев и първоначално е била наричана на нейно име от местните хора- Селджуклия. В последствие името се променя на Куршумлия, тъй като покривът приличал много на куршум. В медресето на Гази Нусрев е била и високо ценено Суфи средище, където местните дервиши са упражнявали мистичните си философски тълкувания на исляма.

Според легендата къщата на Алия Держелец е била дом на един от най-известните местни герои от османския период, на когото са посветени много мюсюлмански фолклорни песни, които се пеят и до днес. Къщата е една от най-добре запазените сгради в Сараево. Постройката символизира заможните сараевски фамилии от преди няколко века. Къщата е разделена на отделни помещения за мъжете и жените, градина ио има тераса, от която се открива великолепна панорамна гледка към града.


И понеже Сараево е построен покрай голяма река, една от най-характерните му архитектурни особености са мостовете. Те са строени от прочути мастори и са изцяло от масивни каменни блокове. Един от най-красивите е „Козият мост“, разположен на изхода в посока Белград. Майсторът, който го е изработил не е оставил гравирано името си върху камъка и е неизвестен и до днес. Предполага се, че мостът е построен в края на 16 век и е свързвал пътя от Сараево за Истанбул в продължение на няколко стотин години. Козият мост е изключително добре запазен, поради скритото си разположение в тесния каньон на реката. Днес е любимо място за пикник на жителите на Сараево.

Този мост всъщност се забелязва само на излизане от града и затова е нещо като своебразен изпращач, намигащ с огромните си каменни очи и шепнещ: „Аз ще съм тук и следващия път, когато дойдеш, дори и някоя война да е заличила всичко останало“.











Спасение дебне „Светът е голям...” в Сараево - 2008-08-21 18:58


Филмът на Стефан Командарев пътува в компанията на музикантите Васил Гюров-Васо, Деян Драгиев-Даката, Петър Янков-Пешето, Димитър Василев-Нуфри, Стефан Вълдобрев


Стефан Галибов-от Сараево

Има нещо много заразително в приключението да пътуваш в компанията на Стефан Китанов (Кита) на някой от големите фестивали. Посоката е Сараево, където музикантите забиват веднага след филма на Стефан Командарев „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”.През последните години, освен че носят продуцирани от тях филми, организаторите на „София филм фест” осъществяват едно постоянно турне на рок групата, популярна като „Бендът на феста”. Музикантите са Стефан Вълдобрев, Васил Гюров-Васо, Деян Драгиев- Даката, Петър Янков-Пешето, Димитър Василев-Нуфри.По пътя към Сараево те подпяват и барабанят на крак. Шегуват се, че е време да се снима филм в 1001 епизода за всички техни приключения по различните краища на света - все по фестивали. Ентусиазирани, групарите разказват весели случки как миналата година тръгнали за Сараево, пък се загубили, пък после пак се намерили. Всяко пътуване има уникален сюжет, просто защото да пътуваш с Кита никога не е скучно занимание. Всъщност съвместните пътувания сплотяват повече от всичко друго. Възникват неочаквани ситуации, като спукана гума, когато всички се накатурват да въртят крика. Най-добре се справя Нуфри. . След малко всички сядаме на печено агнешко в сръбски ресторант, някъде по пътя. Минаването на границата с Босна запалва разговор за призраците на войната - подминаваме масови гробове и полуразрушени къщи. Привечер стигаме заветната цел, където групата се пръска в различни посоки да си търси хотелите. На следващото утро след кафето на главната улица „Баш Чаршията” се отправям към фестивалния център, където срещам Стефан Командарев. А прожекцията в ранния следобед на неговата лента „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ повдига самочувствието на българите.

Бяхме на крачка от успеха в Карлови вари


„Най сериозният успех до момента е, че бяхме изключително близо до наградата на публиката в Карлови вари – разказва режисьорът. Това, което особено много ме радва, е,че интересът на публиката е наистина голям. Навсякъде хората, които отиват да го гледат са много, филмът е зрителски. В Москва имахме добри отзиви. В Карлови вари се състезавахме с 235 филма от 57 държави. В продължение на пет дни бяхме на първо място по гласуване на публиката. Предпоследният ден сутринта се изкачихме на трето, вечерта пак минахме на първо. Беше обявено, че гласуването завършва в 2 часа през нощта, и до последния момент бяхме само на 2 стотни от първенеца - на края Никита Михалков спечели с много малко наградата на публиката. На фестивала в Палич се класирахме на второ място за наградата на публиката. В Мотован бяхме отново втори. Навсякъде не ни достигаше съвсем малко. За мен важното е, че публиката в Карлови вари, която е от цяла Европа и доста млада, го хареса, тези хора са супер киномани - спят на палатки и гледат от рано сутринта да 12 часа - щом те ни харесаха толкова, значи сме успели. Още повече че нямаше никаква предварителна нагласа у тях. Тоест интересът не е само регионален. Всъщност много повече ме притеснява именно регионалният български интерес.

На екран в България – от 10 октомври

Филмът тръгва по екраните в България на 10 октомври. Надявам се да има голям зрителски интерес. Филмът ще се разпространява едновременно със шест копия, което е доста голям успех за български филм, който може да се види в България на повече от едно-две места места. Продуцентът Стефан Китанов се е погрижил за всичко. Едновременно пускаме саундрак, филм за правенето на филма (мейкинг) и трейлър.В Сараево сме в програмата „На фокус”, тъй като вече сме участвали на няколко други фестивала. В тази програма филмът ни е обявен като един от седемте най-добри филма в балканския регион за изминалата година. Така че селекцията в тази програма е доста сериозна. До края на годината ще покажем филма на още 15 фестивала. Налага се да се вади второ фестивално копие поради големия интерес. След Сараево лентата заминава за Торонто. За мен най-важно е филмът да се гледа по българските екрани. Време е най-сетне да счупим лошото мнение за българските филми на българския зрител. Няма никакъв смисъл да създаваме толкова скъпи продукции, каквато е „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” само за чуждестранна публика и за 5-10 хиляди зрители в родните киносалони. Затова винаги съм смятал, че всеки добър български филм е важен и за всички останали, тъй като създава или положителни, или отрицателни нагласи за следващата продукция, която колкото и да е гениална, няма да има зрители, ако те вече са се опарили. Сред гилдията ни се забелязва определено нарастване на зрителския интерес, когато се появят няколко добри български филма. Навремето бях един от основните режисьори на „Понеделник 8 и ½” по БНТ и успяхме за кратко време да привлечем отново зрителя към доброто българско кино, и то успехът ни обхващаше и по-младата аудитория. Сега се надявам да върнем интереса на българската кинопублика и на големия екран. С композитора на лентата Стефан Вълдобрев си говорихме, че там един чешки филм, гледан от по-малко от 300-400 хиляди зрители се води абсолютен провал, а там населението е дори по-малко. За Чехия напълно нормално е всеки добър филм да събира по милион и отгоре зрители. За да привлечем по-голямо внимание, сме се договорили тази есен едновременно да тръгнат няколко успешни български филма по едно и също време - „Дзифт” „Шивачки” и нашият филм. Ще бомбардираме зрителя, за да се заинтересува.

Британският режисьор Майк Лий: Интернационалното кино става все по-добро, Холивуд изостава - 2008-08-22 14:28



Стефан Галибов-от Сараево

Майк Лий е режисьор на над 30 филма ("Тайни и лъжи, "Голи", "Животът е сладък"), на част от които е и сценарист. Не обича да се съобразява с правилата на комерсиалното кино, по-скоро е привърженик на реалистичното до краен предел и наситено с критика и психологизъм кино."За мен историята, която филмът разказва, е от изключително значение. Холивуд игнорира сценария, на първо място там е кой е актьорът, който ще играе, или кой е режисьорът, а след това сценарият се нагажда спрямо тях и изискванията на продуцентите. Аз не се подчинявам на това", казва режисьорът.Най-новият му филм - "Вера Дрейк", чието действие се развива в Лондон през 1950 г., е за "живота и за начина, по който го живеем" по думите на автора. Вера (Имелда Стонтън) е посветена на семейството, двете си деца, близките, съседите. Никой не подозира, че вече двайсет години тя се занимава с нелегални аборти. Майк Лий е носител на „Оскар“ за „Тайни и лъжи“ и на три награди BAFTA. Той е специален гост на фестивала в Сараево, където с него разговаря пратеникът на „Класа“.

Форумът в Сараево, изглежда, ви допада, затова сте тук за пети път. В каква посока според вас се е развил фестивалът?

Сараево е уникален град. Тук е може би единственият голям световен фестивал, който се е родил от пепелищата на войната. Усещам, че духът на хората тук е много силен. Второто ми идване тук е много лично. Тогава дойдох с две актриси Катрин Картлидж и Лесли Манвил. Катрин беше вече особено популярна на сараевската публика с участието си в „Ничия земя” и „Преди дъжда”- едни от най-силните регионални филми за последните десет години. Спомням си, че прекарахме няколко дни заедно на фестивала. Срещахме се с млади творци от региона, които тя познаваше отпреди. Две седмици по-късно тя почина, което се превърна в голяма трагедия за нас - нейните приятели от Лондон, а вероятно и за приятелите й от Сараево също. Мисля, че нейната връзка с това място ми беше предадена на чисто духовно ниво. На трето място, смятам, че съм имал привилегията да наблюдавам как фестивалът израсна за последните няколко години. Започнах да идвам от 2000 година насам. Първите няколко пъти изобщо нямаше червен килим и атмосферата беше доста потискаща. Но когато дойдох през 2006 година, червеният килим вече беше постлан и фестивалът предлагаше огромен брой нови и все по-разнообразни програми. Моята първа реакция: Боже мой, какво са направили на фестивала?Но после осъзнах, че старата романтика не се изгубила въпреки нарастването на популярността и все по-богатите спонсори.

Вашият последен филм Happy go lucky e тотално различен от предишните. Как се решихте да промените курса?


Инстинктът ми на режисьор и разказвач на истории ми подсказва, че трябва де се поглежда на различните неща в живота по различен начин. Затова и направих промяната. Ако трябва да опиша главната си героиня в повечето си филми - тя е позитивна, раздаваща се, притежава отлично чувство за хумор и много я е грижа за хората около нея. Такива са Попи от „Тайни и лъжи” и и Вера Дрейк. В новия си филм съм запазил топлината и чувството за хумор, но обстановката е коренно различна.

Започнахте като театрален режисьор и автор на пиеси, после работихте за телевизията. Коя от всичките работи най-много ви допада?


Филмът е моето естествено местообиталище, а работата в театъра така или иначе е много по-тежка. Когато създавате кино, можете да си правите каквото поискате на различни места и после само трябва да го съедините, докато в театъра сте закотвени на една и съща сцена и разполагате само с наличния декор, актьори и обстановка. Става въпрос за напълно различен вид динамика. В моята настояща работа обичам да редувам киноподхода с театралния вид работа. Никога не бих се занимавал с измисляне на истории, които после някой друг ще режисира, също така никога не бих режисирал чужда история. Просто не е за мен. Отдавна съм осъзнал, че трябва да се възползвам от креативността на актьорите, че трябва непременно да избягвам първо да напиша нещо в завършена литературна форма и после да се опитвам да вкарам актьорите в точните му рамки. Рецептата е в даване на подходяща насока на актьора, така че той да развихри напълно въображението си, така той не просто ще играе, а ще създава сам образа си. Моите актьори импровизират, докато започнат да виждат света на филма като свой собствен и заживеят в него като реални хора. Стремя се процесът на създаване на един мой филм да е поле за развитието на креативността на целия екип - от дизайнера до оператора. Самият аз също не знам отнапред как точно ще изглежда филмът ми в завършен вид. Нямаше да има никакъв смисъл от това, което правя, ако всичко ми беше известно предварително. Обичам да разкривам какво е филмът, както човек разкрива света при едно пътуване, навсякъде е пълно с неизвестности.

В повечето от вашите филми най-силните характери са пресъздадени от жени. Това означава ли, че жените играят особено определяща роля във вашия живот и работа?


Безспорно считам, че съм длъжен да покажа добрите страни от женския характер. Защото дори и в киното силните женски образи обикновено се въртят около мъжа и неговите амбиции и цели. От личен опит знам, че около нас е пълно със силни жени, които остават в сянка. Затова съм твърдо решен да ги извадя на светло поне в моите филми.

Накъде според вас върви световното кино?


Всъщност киното по принцип трябва се разбира като глобален феномен. Макар и да изглежда, че имат надмощие, само една много малка част от световното кино идва в Лос Анджелис и в по-голямата си част това кино е доста повърхностно. Това, в което творците от Холивуд наистина са добри, е рекламата и техническото изпълнение. Но извън Америка всяка година се снимат все по-добри истории. И причината за този възход е в развитието на технологиите, които позволяват все повече хора, на все повече места по-лесно да се занимават с кино. Световната кинематография се е обогатила много през последните години, тъй като много бариери, които преди пречеха и спираха хората да бъдат искрени в изказа си, са изчезнали. Интересен факт е, че за последното десетилетие количеството хора, които посещават филми със субтитри от различни от англоговорящата среда места, се е увеличило изключително много поне за Великобритания. Такива филми вече се показват в редовните киносалони, а не само в специализираните кина и по фестивалите, което само по себе си е много обнадеждаващо. Така че киното ще говори на все по-интернационални езици и така в бъдеще ще става все по-обогатено от теми, а оттам и по-добро.

Два български филма получиха големи награди от фестивала в Сараево - 2008-08-25 15:59


Стефан Галибов-от Сараево



С присъщата си по детски чаровна усмивка българският кинорежисьор Борис Десподов обра овациите на сараевската публика на закриването на международния филмов фестивал в Босна. Неговият дебютен пълнометражен филм „Коридор № 8" грабна голямата, изключително красива награда „Сърцето на Сараево“ (обвито под формата на наивистично сърце, златна лента) и 3 хиляди евро. Лентата беше избрана измежду 15 много силни заглавия в тазгодишната документална програма.„Коридор № 8" разказва за всекидневието на хората, които живеят по протежението на несъществуващ път на Балканите. Той преминава през България, Македония и Албания и съвпада с голям инфраструктурен проект, финансиран от ЕС, целящ да свърже Черно и Адриатическо море, който вече 10 години е в начален стадий на развитие.„Документалната продукция от балканския регион с всяка изминала година, макар и да не е с много голяма бройка, става все по-качествена. Всичките 15 филма, избрани да участват в конкурсната програма, по мое мнение притежават изключително креативен визуален език, който акцентира върху нестандартни, самобитни истории от региона. Тези филми не просто описват дадено събитие от живота на хората на Балканите, но и също така се занимават и със задълбочена интерпретация на действителността, като най-ценното е авторския подход и гледна точка. Често позицията на автора се изразява по изключително поетичен или философски начин. В много от тези проекти режисьорите проследяват своите основни персонажи през дълъг времеви период, опитвайки се да разберат техния характер, причините за тяхното поведение или събитията, оказали се централни и определящи за целия им по-нататъшен живот, което разказва по-най-добрия начин за проблемите на този труден и често размирен край на Европа. Това проникване в сърцето на обикновения човек е изключително труден процес и затова заслужава висока адмирация“, каза програматорът на документалната програма Рада Сесич, преди да връчи наградата. „Коридор № 8" е сниман от успешния операторски тандем Борис Мисирков и Георги Богданов и продуциран от АГИТПРОП на Мартичка Божилова, които си извоюваха световен интерес след „Георги и пеперудите“. Музиката е на Петър Дундаков, бившия член на групата „Тибетски сърца“. Преди Сараево "Коридор № 8" има успешно участие в секцията "Международен форум на новото кино", известна като най-дръзката в програмата на "Берлинале", а също спечели и наградата за творчески дебют на фестивала за документални филми Hоt Dоcs в Торонто, където журито отбеляза "Филмът е великолепен, жизнерадостен, поучителен и неустоим". Отличеният проект се явява пълнометражен дебют на Борис Десподов, известен с анимационните си филми "Митология" и "Тик-так". „Развод по албански“ на Адела Пеева, станала световноизвестна с документалния си филм „Чия е тази песен“, получи наградата в секцията Human Rights. Режисьорката не присъства на събитието поради здравословни причини и от нейно име отличието взе програматорът на документалната секция Рада Сесич. Престижното отличие се връчва за особен принос към междуетническите отношения и се дава от външното министерство на Швейцария. Двете награди бяха предусетени, особено след изказването на Рада Сесич: „Все още твърде крехкото българско ново кино успява да впечатли световната критика с поне две успешни документални продукции всяка година“.По време на церемонията в залата преживяваха и се радваха до уши заедно с авторите на „Коридор № 8" и директорът на „София филм фест“ Стефан Китанов (Кита) и част от екипа му, дошли в Сараево да представят продуцирания от тях филм „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“, който беше харесан от програматорите на фестивалите в Ротердам, Триест, Котбус, Битоля, а от Цюрих вече е получено потвърждение за участието на филма. Хората от „София филм фест“ използваха многобройните срещи за създаване на нови контакти и инициативи, като една от тях е съвместни програми с близките по сърце и територия фестивали в Сараево и Битоля. От догодина сараевската секция за киноиндустрия CineLink и софийската Sofia meetings ще работят на един глас по някой от проектите си.

Босненската кинорежисьорка Айда Бегич: Религията ми помага в режисирането на филми - 2008-08-26 15:17


Стефан Галибов-от Сараево


Айда Бегич е най-успешната босненска кинорежисьорка, чийто филм „Сняг” спечели наградата на критиката в тазгодишния фестивал в Кан. Нейният разказ е за пет оцелели от войната босненски жени, които очакват мъжете си, надявайки се, че не са убити в масовите кланета. Филмът беше избран да открие фестивала в Сараево. Прожекцията е първа за Босна и интересът на местните хора е наистина огромен. Затова организаторите решиха да добавят още едно излъчване в рамките на феста. Айда също се вълнува как ще бъде видяна историята в собствената й страна и от хората, за които става дума в него, след като „Сняг“ тръгне официално по екраните на страната. По време на фестивала екипът на „София филм фест“, ръководен от своя директор Стефан Китанов, реши да покани младата режисьорка, завършила киноакадемията в Сараево, да посети София през март за най-големия български кинофестивал и лично да представи филма си. Заедно с нея у нас ще гостува и продуцентката и съсценаристка на „Сняг“ Елма Татараджич.

Чувствате ли се притеснена от премиерата на филма си на родна земя?


Бях силно развълнувана преди прожекцията на „Сняг” у дома, защото винаги е най-трудно, но и най-важно как ще се приеме филмът ти в родината. Реакцията на моите съграждани е много важна за мен, защото филмът разказва нашата обща история и за мен приемането й е някакъв своеобразен тест за автентичност, особено след като филмът ще бъде видян от хора, които наистина са преживяли всичко, за което се говори. От друга страна, дори хората от екипа видяха филма едва снощи. Така че бях притеснена и за техните реакции в не по-малка степен.

Как достигнахте до идеята за „Сняг” и осъществиха ли се първоначалните планове?


Всъщност аз виждам правенето на кино като един процес на себеоткриване, силно вярвам, че всичко в работата ми ме обогатява, каквото, надявам се, става и с хората от останалия екип. В момента, когато започнах да обмислям първоначалната идея на филма, си зададох въпроса каква би могла да бъде босненската мечта днес. Питах се кои са добрите неща, които ни помагат да оцеляваме, и кои - лошите, с които трябва да се справим и преодолеем. И в процеса на работата върху филма постепенно започнах да осъзнавам все по-ясно, че хората са най-важното нещо в него, а всичко останало има второстепенна роля и акцентирането му по-скоро би попречило на филма, отколкото да му помогне. Красотата на хората и това, което се случва в душите им, ме впечатли и то беше онова, за което исках да разкажа, заради тази красота реших да направя филма. Докато правех проучване за документален филм, посветен на живота на жените, загубили близките си по време на войната, изведнъж осъзнах, че те са успели въпреки всичко да запазят в себе си нежност и в същото време нямат и капка желание за отмъщение или омраза. За мен това беше триумф на човечността и беше много важно да се направи филм за тези хора.

Споменахте фразата „босненска мечта”, мислите ли, че днес хората тук живеят предимно в мечтите си? Дали нещо коренно се е променило в живота и в мечтите на босненци след края на войната?

Мина известно време от края на войната, а много от нещата, които очаквахме да се променят, са си все още същите. Важно е да съхраним остатъците от неосъществените мечти и да продължим да работим за тяхното сбъдване.

Казахте, че този филм е за свободата и възможността за избор. Съществуват ли изобщо тези неща?


Мисля, че реалността винаги е доста комплексирана и не съществуват прости решения за много проблеми, създадени от войната и превърнати в статукво от следвоенния хаос. За мен беше много важно да покажа с филма си, че все още имаме възможност да постигнем свободата си и винаги можем да изберем правилния път. Точно заради това персонажите в „Сняг” непрекъснато се конфронтират със своето минало, достигайки до точка, в която те биха могли да продължат да си живеят до безкрайност със създадените от самите тях удобни лъжи - да поддържат вярата си, че техните близки са още живи и някой ден ще се върнат. Така те излизат извън категорията за време и за случване днес, заживяват в едно вечно утре. По едно време обаче се появява възможност за избор, но този избор няма да им предостави желаното мечтано бъдеще, но все пак той е единствената възможност да продължат живота си без илюзии. Точно това ми харесва във филма, че въпреки целия песимизъм, който внушава, на финала нещата не просто свършват, а по-скоро се отваря място за една нова история, която ще е може би не по-малко болезнена, но поне ще е по-близка до реалността. За мен полето, в което се развива филмът ми, е само един отрязък от живота на тези хора и доброто кино никога не дава пълната завършена картина, както и не започва с чиста от натрупвания история. Просто ние показваме едни период на катарзис за няколко жени, без непременно да обещаваме изцеление, тъй като нищо не е сигурно, че непременно ще се случи в този живот. Това, което е важно за мен, е, че тези мои героини са направили своя свободен избор. Последствията от него не са толкова важни в случая. Бъдещето определено няма да е от най-щастливите, но пък е крачка по пътя и отвежда напред по някакъв начин. От друга страна, работата ми върху „Сняг” ме накара да се замисля за възможността за свободен избор в съвременния свят. По време на войната средствата за манипулация на избора бяха оръжията, днес това са парите. Интересува ме въпросът какви са границите на нашия свободен избор. В „Сняг” сблъсквам моралната дилема дали да подсигурим физическото оцеляване, или да спасим душата. Тази дилема винаги е на дневен ред, когато правим избор в живота си. Понякога е твърде трудно да воюваме срещу изкушенията на материалния свят, особено днес, когато на всяка крачка сме подмамвани да си купим продуктите на големите компании. Но какво биха означавали тези продукти, ако загубим в замяна душите си. Това в никакъв случай не би било свободата, която смятаме, че сме щели да постигнем чрез парите. Днес повече от всякога в човешката история ние бихме застрашили физическото си оцеляване, ако решим да отстояваме свободата си.

В този смисъл доколко вие самата като режисьор сте свободна да правите филмите си в днешна Босна, когато парите за кино не се намират лесно?


Един от първите уроци, които научих в академията, е да не се фокусирам върху бюджетите и парите, а да се концентрирам върху креативността на историята. Разбира се, е невъзможно изобщо да не се интересуваш от реализацията на продукцията, тъй като филмът ти няма се реализира в този случай. Просто центърът не трябва да е там. Още докато оформя сюжета и сценария, добрият режисьор трябва да осъзнава докъде може да се разпростре. При нашите условия в Босна много добре разбирах, че не мога да си позволя да разположа действието на филма в седем държави или да взема 100 актьори. Мисля, че и в останалата част от Европа ситуацията не е много по-различна, ако искаш да направиш независима, авторска продукция. Ще дам пример с Париж, където положението е най-розово и въпреки това само 15% от приходите, давани за кино, отиват за независими филми. За щастие съществува система от филмови фондации, които дават някакви пари, и все още е възможно да живееш от правенето на свободно избрани от теб филми, като, разбира се, трябва винаги да си склонен да направиш някакъв малък компромис със свободата си. -

Занимавате се едновременно с документални и игрални продукции. Коя форма ви е по-близка?
-

Предпочитам да се занимавам с игрално кино. Имах шанса да работя в няколко документални продукции и те също ми бяха много интересни. Само че, колкото и странно да прозвучи, да правиш такъв формат филми в Босна, е дори по-сложно от това да създаваш игрални. Това е абсолютен парадокс при изобилието от теми и истории, които ни заобикалят. Може би причината е в липсата на работещи механизми за финансиране на документалните филми.

Самата вие се движите с бурка на главата. Смятате ли, че религията може да позволи на съвременния човек да разбере повече неща за себе си или, напротив, би му попречила?


Смятам, че религията помага да извървиш пътя към себеразкриването. Тя, разбира се, не може сама да свърши цялата работа, а само поставя рамката, начертава пътя, останалото е работа на конкретния човек. Защото е изключително трудно да се движиш без опорна точка, без нещо, с което да се съпоставяш и съизмерваш. Всеки човек сам избира своята рамка - за мен това е ислямът. Да съм мюсюлманка, много ми помага, не само в личен план, но и в творчеството. В исляма има някакво особено дихание, което те кара да се усещаш по-жив и по-осмислен.

„Сняг” е история за мечтите и сънищата на босненските жени, лично вие какво сънувате, за какво мечтаете?


Щастлива съм да се занимавам с кино, независимо колко трудно е понякога, а още по-щастлива съм, че мога да си осигурявам прехраната с правене на филми. Въпреки това професията на режисьора и въобще на човека на изкуството заплашва да превземе всички аспекти от живота ми. Защото това не е просто някаква работа, а нещо, което те обзема изцяло и във всеки момент от живота ти. Опитвам се да балансирам живота си, така че киното да не се превърне в единственото нещо, с което се занимавам. Ако трябва да разкажа мечтите си с няколко думи – те са във вдъхновението да бъда една комплексна личност, която не обслужва само един интерес и присъства в целият спектър на живота, а не само в изолиран негов случай.

Венеция даде път на арткиното


Брад Пит и Джордж Клуни бяха изненадани с неудобни въпроси след откриването на фестивала



Сутринта след откриването на 65-ото издание на най-стария филмов фестивал във Венеция се проведе щура пресконференция с част от звездния екип на излъчения след церемонията филм на братя Коен „Изгори след четене“. При срещата си с топзнаменитостите някои репортери се въодушевиха и започнаха да задават доста глупави въпроси. Джордж Клуни и Брад Пит бяха сред измъчваните с питания, нямащи нищо общо с киното и особено с новия им филм. Питанията се въртяха много повече около личния живот на звездите, отколкото с професионалната им работа.“Искам да задам един много важен въпрос“, провикна се към Брад Пит един от репортерите, работещ за бразилска медия: Кое според вас е по-важно... да спечелиш „Оскар“ или да се влюбиш в красива жена тук, във Венеция?“ “Не му отговаряй, Брад!“, посъветва го приятелски Джордж Клуни, опитвайки се да разведри обстановката в залата. Това обаче не обезсърчи журналистите и те продължиха да се нахвърлят на Брат Пит. Веднага след нахалния бразилец млада репортерка от хонконгски телевизионен канал попита: “Бих искала да знам какво правят близнаците, дали са заприличали вече на вас и Анджи?“ И този път Клуни спаси приятеля си с кратък и отсичащ отговор: „Близнаците се чувстват отлично.“ Британски журналист изопна до крайност нервите на Брад Пит с въпроса дали възнамерява да има още деца и каква бройка би била достатъчна. Същият репортер се обърна и към Джордж Клуни, за да отмъсти за вмешателството му на предишните въпроси, като го попита: „Планирате ли да имате скоро деца, ако това не е твърде личен въпрос за вас?“Клуни веднага отговори: “Толкова съм изненадан от въпроса ви, господине. Мисля, че ми го задават за пръв път. Смятам да се оженя и да имам деца още днес, нали, Брат?“ А половинката на Анджелина Джоли допълни: ”А дотогава ще му отстъпя две от моите, тъй като и без това смятам да си направя още две до следващата година.“ И за капак на всичко в края на особено „смислената“ пресконференция отнякъде се появи предизвикателно облечена испанска журналистка, която се извини предварително за лошия си английски.“Имам един въпрос към Брад. Може ли да се приближа? Облечена съм така, защото искам да се запиша във фитнеса, където тренирате? Смятате ли, че имам някакви шансове да тренирам с вас и бихте ли ме преследвали, ако съм ви под носа в залата. Всичко ще прилича много на последния ви филм. Бих искала да попитам същото и Джордж.“ Пит отвърна лаконично: ”Може, но само на филм.“Журналистка продължи: „А вие, Клуни, ще тичате ли след мен, ако попаднем в една и съща зала?“Клуни отвърна: “Страхувам се, че като гледам как сте облечена, по-скоро ще гледам да избягам от вас.”Когато все пак разговорът се приближи и към киното, Клуни беше помолен да обясни защо братя Коен му поверяват все ролята на глупака. "Имам общо три филма с фамилията Коен и я наричам моята трилогия от идиоти“, каза Клуни. Джоел Коен призна, че с брат си имат дълга история в писането на сцени с идиотски характери. В основната състезателна програма от 21 филма пет са американски и всичките са в стила на „независимото“ кино. Тази година големите холивудски студиа са извън състезанието. Това донякъде се дължи и на председателя на журито Вим Вендерс, който е привърженик на авторското арткино. Освен "Изгори след прочитане“ в програмата са и „Рейчъл ще се омъжва“ на носителя на „Оскар“ за „Мълчанието на агнетата“ Джонатан Дем. Във филма участват Ана Хатауей и Дебора Уингър, които са били номинирани по три пъти за наградата на филмовата академия. Катрин Бигелоу ще участва като режисьор с филма си, посветен на войната в Ирак "The Hurt Locker". Лентата идва само година след като Браян де Палма шокира публиката във Венеция с история, която прави брутална реконструкция на войната в Ирак. Мики Рурк участва във филма на Дарен Арофонски “Борецът“, а прочулият се през последните години мексикански сценарист Гилермо Ариага прави режисьорския си дебют с "The Burning Plain" с участието на носителките на „Оскар“ Чарлийз Терон и Ким Бейсинджър. Тазгодишното киноиздание във Венеция явно привлича режисьорските дебюти на известни в киното личности. Актрисата, изиграла момиченцето в „Леон“ на Люк Бесон, Натали Портман също ще представи режисьорския си дебют в Лидо. Япония има три заглавия в състезателната програма, едно от които е анимацията на Хайо Миюзаки "Ponyo on the Cliff by the Sea" . В момента тя се изкачва към първите места в японския бокс офис. Друг интересен филм е "Валентино: Последният император", посветен на известния италиански дизайнер на висша мода. Изкуството заема централно място и в друго заглавие, участващо в състезателната програма - лентата разказва за любовните перипетии в живота на големия италиански композитор на опери Джакомо Пучини. 65-ият филмов фестивал във Венеция е посветен на египетския режисьор Юсеф Ханин, който почина преди месец, а също и на легендарния португалски кинематографист Мануел де Оливейра, който продължава да снима филми на преклонната възраст от 99 години.

вторник, 19 август 2008 г.

Лицата на българските художници се поглеждат


Художници провокират зрителя със собствените си лица - 2008-07-21 14:59
200 автопортрета на наши майстори са изложени в

Стефан Галибов


Над 200 автопортрета на български автори, рисувани от края на XIX до началото на XX век, подредени в Софийската градска художествена галерия, очертават линията, в която се е движило родното изкуство през различните епохи. За да покажат отношението си към собствената личност и към външния свят, художниците избират различни гледни точки, предметна среда и местоположение в пространството. В изложбата са включени работи на знакови имена в родното изобразително изкуство като Владимир Димитров-Майстора, Румен Гашаров, Любен Зидаров, Иван Ненов, Илия Петров, Румен Скорчев, Дечко Узунов, Лика Янко, Станислав Памукчиев. Парадоксално е, че със своята искреност и непреднамерено излъчване един от най-старите датирани портрети - този на Елисавета Консулова-Вазова, има изключително съвременно звучене. От платното ни гледат замечтаните, щастливи очи на младо момиче, които се обясняват в любов на зрителя съвсем директно. Предаденото състояние е абсолютно естествено и правдоподобно. Няма го характерното за миналия век позиране и влизане в образ като за снимка. Състоянието е по-близко до съвременната представа за излъчване на модела в модната фотография, където интимното не е срамно и за това не се налага да се преиграва и завоалира зад обществените порядки. Момчешката палава глава на Греди Асса ала Питър Пан плува в синьо-зелените води на абстрактния свят на художника. Често както е в творбата на Андрей Даниел на платното присъстват и фантазни образи, невидими за обикновения човешки поглед във всекидневното общуване с твореца. Живописецът се е нарисувал, разкъсван между дявол и ангел. Силно демонично звучене излъчват и сенките от очилата му. Някъде в далечната 1909 година Яким Банчев се е видял през очите на случайно попаднало в ателието му или пък воайорски настроено хлапе. Това ясно личи от ниската гледна точка. На преден план е голото женско тяло, обърнато в гръб към зрителния поглед, тъй като позира с лицето си към художника, който е в дъното на композицията. Елена Панайотова е използвала смесена техника, за да предаде своето въздушно себеусещане. Нейният чисто графичен, призрачен образ ярко контрастира с наситено червения килим с орнаменти от кафяви листа, върху който е стъпила. В единия край на кравай се е свило черното й куче, отново изобразено графично. Лиляна Русева е предала почти документално ритуала на пиене на кафе в кухнята, а Светослав Цеков разговаря със самия себе си на фона на успокояващ пейзаж с къщи в прозореца зад него.

Най-ценното, което можем да усетим от автопортретите, е дълбоката интимна същност на художниците, често останала скрита и неразгадана дори за най-близките им хора. В зависимост от усещането си за самоидентификация със света творците избират да се изобразят с любимата котка, храна, дреха, приятел, любима или направо прескачайки в друго историческо време, както е видял себе си Александър Петров Димитров. В колекцията присъстват и реалистични автопортрети, които обаче са особено ценни с почти фотографския си, автентичен поглед към конкретния социален бит на конкретната епоха, в която е живял и творил авторът.

Изложбата може да се види до 31 август.

Мечка играе през Малкия сезон


Малък сезон“ на „Сфумато“ тръгва към Северно море - 2008-07-10 15:05


Стефан Галибов


Театрална работилница „Сфумато“ отново изкушава да си останем в София през юли, за да изживеем един по-особен вид пътешествие, озаглавено „Малък сезон”. В рамките на десет дни всички закрити и открити пространства на театъра са предоставени на въображението на младите артисти. Тази година с проекти в сезона се включиха Музикалното училище „Любомир Пипков” и галерия „Васка Емануилова”, която се намира на две крачки от сградата на „Сфумато”. След края на всяко представление на стълбите до главния вход се изнасят тон колони и в градинката пред театъра започва поредното музикално парти концерт. А такова разпускане определено има нужда, имайки предвид сложните екзистенциални проблеми, които бълват повечето представления.

За да освежи обстановката извън залите, сценографът Венелин Шурелов захваща бизнес с автомати във фоайето на „Сфумато”. На тях не могат да се изкарат пари, нито топли или студени напитки. Инсталацията Phantomati предлага невидими за окото неща. „Моите автомати са за производство на фантазии. Изградени са на принципа на всички онези комерсиални машини, които присъстват в публичното пространство.”

Тук автоматите, не случайно оформени като човешки фигури, примамват към подражание обикновените хора, като изписват изречения от сорта на „В момента не работя” на фона на красив морски бряг с палми. И наистина единственият шанс да се види Phantomati извън морския пейзаж е територията на „Сфумато”. После инсталацията се включва в международния артпроект Black-North seas - пътуваща концептуална изложба в градовете по крайбрежната ивица на Черно и Северно море. Първата част е предвидена само за лятото и включва Одеса, Балчик Варна, Мангалия, Истанбул. Точно след година проектът се мести към Северно море - Норвегия, Швеция, Холандия, Дания, Белгия.


Pas de Deux е дипломна работа на режисьорката Лили Виденова по книгата „Баща ми, който действаше на кулинарни и други периоди” от Елизабет Мазев (авторът е дете на български емигранти във Франция). В моноспектакъла порасналата непораснала балерина Силвана Пишимарова разкрива в рецептите на любимите манджи характера на любимия си баща, чиято тайна разбира чак след смъртта му.


„Мария Магдалина или Спасението” от Маргьорит Юрсенар е режисьорски проект на актрисата Цветана Манева. Моноспектакълът е игран преди време, без обаче да напуска сградата на учебния театър на НАТФИЗ. Младата актриса Десислава Кръстева решава да възобнови представлението след раждането на първото си дете - това е и нейното първо завръщане на сцената. Монологът е на скандална авторка и звучи наистина революционно, особено ако сме свикнали с традиционния образ на Мария Магдалина. „Идеята на Цветана беше Мария Магдалина да се види като възможно най-естествена, съвременна, еманципирана жена. Това не влиза в противоречие с отношението й към Йоан, към Исус, към всичко, случило се в живота й. Всъщност нейния живот не е бил много щастлив. Всеки си има различно мнение за това коя част от написаното за Мария Магдалина е истина и коя измислена. Аз лично смятам, че когато има силен текст, всеки му вярва безпрекословно. Монологът на Юрсенар ме грабна от първото прочитане”, казва Десислава Кръстева.


Малкият сезон е притегателен и с многото прожекции на малки филми. Елица Матеева разказа с кино вълнение за проект на ДТ Ловеч , вдъхновен от творчеството на Педро Амолдовар във филма си „Педро, актьорите и ... аз”. В ANTIPHON хореографът Живко Желязков и испанската танцьорка Диана Нориега изследват чрез движение хилядите начини за манипулация и моделиране на личността от обществото. Василена Михайлова и Съни Коев показват единственото възможно взаимодействие на човека и видеото, а именно „Бягство” и от двете.

С проблема за търсенето на самоиндентичност е свързан и танцовият пърформанс Void на Мирослав Йорданов. Концепцията е за човешкото движение, което никога няма да има край, защото е движение на тяло, затворено в собствена орбита и може само да повтаря жестове, докато не открие, че се е превърнало в машина.

Като на всеки уважаващ себе си театрален форум не може да се мине и без Шекспир, Чехов, Бекет и Пинтър.

А на “Запад” (от Реми Де Вос) има един мъж и една жена и едно разхвърляно легло, което ги събира и разделя. Неговият свят е пълен с араби, сърби и фашисти. Нейният – със скука, маструбиране, мечти и очакване...

Младите театрали си задаваха и много въпроси: „Знае ли актьорът къде играе и къде имитира игра? Как се справя с разликата между себе си и образа”? Отговаряха си сами с това, което правеха на сцената. Малък сезон приключи снощи. Който го е пропуснал, да се готви за догодина.

Венеция сънува кино


Започва голямото кино сънуване във Венеция - 2008-08-18 16:39
Зрителите на фестивала ще видят уникален документален филм интревю на Роберто Роселини със Салвадор Алиенде


Стефан Галибов


Журито на 65-ия международен кинофестивал, който ще се проведе от 27 август до 6 септември, ще бъде председателствано от германския режисьор Вим Вендерс. Както може да предположи авторът на “Криле на желанието” и “Париж, щата Тексас” ще наблегне на авторското кино, чийто ярък представител никога не е спирал да бъде. Това е и основната причина да се завърне в Европа след дългогодишен престой в Америка.

Освен Вендерс в журирането ще участват и Юрий Арабов, Валерия Голино, Дълглас Гордън, Джо Ландис.


Вендерс беше посочен за поста лично от фестивалния директор Марко Мюлер. Немският режисьор показва своя дебютен пълнометражен филм The Goalkeeper's Fear of the Penalty Kick (Die Angst des Tormanns beim Elfmeter) именно във Венеция, а 10 години по-късно на същото място печели и първата си голяма награда - “Златен лъв” за филма си “Състоянието на нещата” Der Stand der Dinge.


Големите холивудски студия ще заемат задните редове във фестивалната програма тази година. На предна линия ще са независимите щатски продукции, новото италианско кино и японската анимация. Джордж Лукас е избрал фестивала, за да представи първия си филм от анимационната поредица на „Междузведни войни“.


Миналата година предимство имаха американските и британски филми, които съставяха почти половината от състезателната програма. Сега само пет английски ленти ще се състезават за наградата на най-стария филмов фестивал в света.


Продукцията на режисьора на “Мълчанието на агнетата” Джонатан Дем “Рейчъл ще се омъжва” с участието на Ана Хаттауей и Дебра Уингър разказва историята на бивша манекенка, завърнала се в родната си къща за сватбата на сестра си, след като е прекарала 10 години по процедури в различни рехабилитационни центрове.


Другият голям американски претендент в състезателната програма е "Горящата равнина", семейна драма с Ким Бейсинджър и Чарлийз Терон. Сред американските продукции във Венеция ще е “Борецът” с участието на Мики Рурк в главната роля.


Церемонията по откриването на фестивала ще бъде водена от една от най-популярните напоследък руски театрални и киноактриси - космополитната Ксения Рапопорт, спечелила пет награди „Давид“ на Донатело миналата година във филма на Джузепе Торнаторе “Непознатата”. След церемонията зрителите ще имат възможността да се насладят на световната премиера на Burn After Reading на братя Коен, който обаче няма да се състезава в основната програма. В лентата участват Джордж Клууни, Франсис Макдормънд, Джон Малкович, Тилда Суинтън, Ричард Дженкис и Брад Пит. В черната шпионска комедия Джон Малкович играе отстранен агент на ЦРУ, чиито тайни записки случайно попадат в ръцете на двама позатъпели фитнес инструктори от Вашингтон, които решават да се възползват от информацията.


Актрисата Натали Портман ще представи своя режисьорски дебют Eve в секцията за късометражни филми. За първи път в рамките на фестивала ще бъдат показани и късометражни филми от Виетнам.


В единствената комедия в основната конкурсна програма е черната унгарска комедия “Вечерята” на Карли Пърлман. В нея е показан политическият хаос и протести,обхванали Будапеща през октомври 2006 година.


Сред фаворите от Европа са швейцраско-босненската продукция Ich Träume Nicht auf Deutsch („Не сънувам на немски“) от Ивана Лалович, Every Breath You Take на словенския режисьор Игор Стерк и Zand („Пясък“) на датчанина Йоост ван Гинкел, който прави болезнен портрет на едно изнасилване, на фона на което родителската любов се оказва безпомощна.


Тази година във фокуса на историческата секция ще е италианското кино. Поредицата е продължение на панорамните прожекции от изминалите две издания на фестивала - “Тайната история на азиатското кино” и “Тайната история на руското кино”.“Тези фантоми: Преоткритите италиански филми от 1946–1975” обещава революционни кадри, които ще се видят за пръв път след реставрацията им именно във Венеция.

Селекцията представя малко известни, в по-голямата си част непоказвани досега заглавия и е резултат от продължилата четири години работа по възстановяване на стари италиански ленти от миналия век. Реставрационните процеси на старите филми се провежда от Националната филмотека на Италия и е финансирано от Министерството на културата на Апенините. В селекцията попадат италианско ъндърграунд кино от миналия век, малко известни филми на Роселини, Висконти и италиански уестърни. Сред 30-те “призрачни” ленти, подбрани от Тати Сангуинети и Серджио Тофети са филми, разказващи “живата” история на следвоенна Италия - от разрухата до икономическото чудо и социалните промени, свързани с финасовия растеж на Ботуша през последния половин век. От някои прожекции ще се почувства голямата творческа свобода, с която са разполагали тогавашните режисьори, известното днес като арт течението Italian nouvelle vague. Сред заглавията, които си струва да се видят са първите образци от антинеореализма, който използва похватите на мелодрамата, за да фокусира вниманието върху историческата и социална реалност на следвоенните години. Un uomo ritorna („Човекът се завръща“ от 1946-а) на Макс Нойфелд с Ана Маняни, разказва за майка, която търси възмездие в съда от фашистите убийци на единствения й син. La città dolente („Изстрадалият град“ от 1949-а) на Марио Бонард показва италианските бежанци, напуснали областта Истрия ,след като тя е била присъединена от съветските войски към бивша Югославия. Il grido della terra („Писъкът на Земята“ от 1949-а) на Дулио Колети по сценарий на Карло Леви показва драмата и надеж;дите, свързани със създаването на държавата Израел веднага след края на Втората световна война и ужасите на Холокоста. Лентата, издържана изцяло в noir стила Una lettera all’alba („Писмо на разсъмване“ от 1948-а), показва борбата с първите кокаинови барони в тогавашния следвоенен Милано, изобразен визуално като тежък за живеене и студен американски метрополис. С Anni difficili (Трудни години от 1948-а) режисьорът Луиджи Зампа прави горчив коментар върху вечната борба в Италия между фашисти и антифашисти. В селекцията влиза и бел епок лентата Processo alla città (Градът на Съда от 1949-а). Maselli’s La donna del giorno (“Кукличката, която превзе града “от 1956-а) на Мазели е изключителна история, където може да се види дебютната кинороля на красавицата Вирна Лизи, въвежда зрителя в модните страсти на следвоенна Италия. Leoni al sole („Лъвове на слънце“ от 1961-ва) с участието на актьора Виторио Каприоли, който по-късно става световноизвестен и с режисьорските си умения в Parigi o cara („Париж, моя любов“ от 1962-ра).



В селекцията влизат и една много ценна група филми, които разкриват “Другата Италия”. В тях се показват хомосексуални и други проблеми на хората с различна сексуална индентичност след войната. Всички тези филми са много интересни откъм изразни средства, те са изключително модерни за времето си като визия и филмов език и са предизвикателство към съвременни ъндърграунд течения. Такива са Caprioli to Bolognini на Франко Росси.


Включени са и поредица от ексцентрични филми, посветени на революционната 1968 година. Зрителите на фестивала ще имат възможност първи да видят пълните версии на филми от фонда на филмотеката, части от които са отрязани от цензурата по една или друга причина. Един от най-интересните възстановени филми от Апенините ще е Fuoco! (Огън!) на Джанвиторио Балди, който е бил част от “младото италианско кино”. Фестивалните гости ще се насладят и на автентични кадри от изкуството на големия артдокументалист Рафаеле Андреази, които показват ужасите на войната и са директна препратка към Виетнам. В духа на протеста е и Toh è morta la nonna („Ау, баба е мъртва!“) на Марио Моничели.

За пръв път ще може да се види и пълната версия на документалния филм интревю La forza e la ragione („Сила и Причина“), в който Роберто Роселини разговаря лично със Салвадор Алиенде.

Ще има и малко известни и рядко прожектирани филми от Федерико Фелини като Lo sceicco bianco, с 20 нови минути, орязани при монтажа, които ще бъдат видени за пръв път именно във Венеция.

Трансформации в НХГ


Каменни картини падат от покрива на Валентин Балев - 2008-08-17 16:18
Художникът показва своите „Трансформации” в Националната художествена галерия


Стефан Галибов


Като архаични останки от древна цивилизация или долетели направо от Космоса, картините на живописеца Валентин Балев притеглят към себе си всичко, попаднало в орбитата им. За новата си изложба "Трансформации" в Националната художествена галерия художникът е употребил специална техника, използваща метални и други строителни материали. Авторът се е сетил, че процесът на раждане на всяка творба понякога е също толкова важен и интересен, колкото и крайният резултат. Затова, преди да поеме към поредицата от странни, сякаш каменни късове картини, на зрителя му се предоставя възможността сам да застане за пет минути на мястото на художника и „да изработи“ своите собствени произведения. Валентин Балев е подредил мини фотоизложба, в която разкрива своята уникална техника. Тайната му включва алхимическа рецепта за преминаване на обикновен материал в светлинен. Самите снимки са заредени с енергия, с особена сила, която подготвя зрителя за следващия етап на скоростно излитане в нереалния свят на автора. Фотографиите показват всяка стъпка от процеса по изготвянето на една картина на Балев. Поради технически причини „трансформациите“ се извършват върху покрива на жилищната кооперация, където живее авторът, и сякаш са част от космически кораб, с който художникът се готви да отлети някъде извън времето и пространството. На фона на комини и далечни покриви на сгради от централния софийски пейзаж, потънал в синьото небе над себе си, виждаме художникът да извършва някакви странни, почти свещенодействия с метални решетки и кофи с боя, за да събуди духа в материята. Кацнал сам под небето с чук и пирони в ръце, Балев прилича на някакъв особен демиург, който сътворява света под себе си.

След фотопътешествието „по покрива“ на изкуството, някъде на ръба между небето и земята, започва същинската изложба. Макар и видимо успокоен от излъчването на използвания материал, човек, застанал пред картина на Валентин Балев, получава силен световъртеж от движещите се под повърхността сили. Виждаме неясни, абстрактни фигури, станали част от орбитата на планетоподобни окръжности, всяка в различен етап от развитието си към идеалния кръг. Някъде рояци черни линии се разбягват като насекоми, но въпреки това остават в орбита на централна точка, гарантираща стабилност и равновесие. Тази малка точка притегля всичко непослушно към себе си. Особената техника създава впечатление за неръкотворност на образите, които сякаш сами и без външна намеса изплуват по повърхността на праисторически каменни блокове, подобно на рунически символи.

Изложбата продължава до 24 август.

Издателство съди наследниците на Стайнбек


Издателство „Пингуин“ си върна правата върху Стайнбек - 2008-08-17 16:17


Американски съд е сбъркал, като е отсъдил правата на най-популярните романи на Джон Стайнбек, включително „Гроздовете на гнева“, писана през 1939 година, на внуците на писателя, постанови на свой ред Федералният апелативен съд в Ню Йорк.

В новото решение се казва, че издателската група „Пингуин“, част от компанията „Пиърсън“, си връща правата да публикува 10 от ранните творби на автора. Случаят се превърна в прецедент за други компании, свързани с продажбата на произведения на изкуството, които биха желали да контролират бъдещото използване на известни произведения, които си имат наследници.

Сред книгите, засегнати от постановлението, са и „За мишките и хората“, „Тортила Флет“ и първият публикуван от Стайнбек роман „Чаша злато“/1929/.

Джон Стайнбек е роден в долината Салинас, Южна Калифорния, по-късно място на действие в повечето му произведения. От 1920 до1926 г. следва морска биология в Станфордския университет, но така и не завършва. Започва работа, като сменя различни професии, верен единствено на писателското си призвание. Носител е на „Пулицър“ и Нобелова награда за литература и умира през 1968 година.

Сегашното решение на апелативния съд обезсилва постановеното през 2006 година от областния съдия на Ню Йорк, според което правата на романите на Стайнбек се присъждат на внуците му Томас Стайнбек и Блек Смайл.

През 2004 година внуците пожелаха да прекратят сключения през 1938 година от дядо им договор за публикуване на неговите романи именно от издателство „Пингуин“. След двугодишно дело наследниците за кратко възстановяват правата върху романите, но само преди седмица отново ги губят, съобщава Ройтерс.

Контрарешението на апелативния съд се базира на довода, че третата съпруга на Стайнбек – Елани, е подновила договора с „Пингуин“ през 1994 г. Когато тя умира през 2003 г., тя завещава правата на децата и внуците си от предишния си брак, което изключва Томас Стайнбек и Блек Смайл да имат каквито и да било претенции върху романите на дядо си. Така започват дела за правата между внуците на Стайнбек и наследниците на Елани.

От „Пингуин“ се възползват от развихрилата се драма и завеждат поредица от дела срещу Томас и Смайли, а също и срещу внуците на Елани, определени в нейното завещание. Съдът уважава тяхното право да продължат издават романите на прочутия автор, както са го правили през последните 60 години, за да може творчеството на Стайнбек да не спира да се радва на широк обществен интерес.

Кевин Спейси ще се усмихва в Сараево


Кевин Спейси е специален гост на фестивала в Сараево - 2008-08-17 16:16


Киното завладя столицата на Босна и Херцеговина, където в края на миналата седмица се откри един от най-големите филмови форуми на Балканите. Всяка година фестивалът в Сараево събира повече от 400 продуценти, режисьори и актьори от цял свят, които се интересуват от киното на Югоизточна Европа. На това издание на бизнес инициативата CineLink, която е част от фестивалната програма, ще бъдат разиграни повече от 1 милион евро, с които да се финансират продукциите от региона през следващата година.

Десет автори от Австрия, Босна, Хърватия, Унгария, Сърбия, Словения и Турция ще се състезават за „Сърцето на Сараево“, чието финансово изражение достигна 25 хиляди евро. Наградата е спонсорирана от Съвета на Европа.

Тази година турското присъствие е най-мащабно. Освен с председател на журито- нашумелия от Кан турски режисьор Нури Билге Джейлан, южната ни съседка може да се похвали и с участието си с цели три филма в основната програма. Всичко това идва, след като на миналото издание турският филм „Страхът на човека от Господ“ на Озер Кизилтан спечели голямата награда. В киносредите вече се говори за възход на турското кино от последните две години.

Фестивалът в Сараево се ражда като инициатива на малка група ентусиасти, които искат да показват новите западни филми непосредствено след войната със Сърбия от 1992-1995.

Холивудските звезди също не пропускат фестивала в Сараево - тази година блясъка на Калифорния ще представи носителят на два „Оскар“-а Кевин Спейси, който ще закрие фестивала с новия си филм. Освен прочутия актьор в столицата на Сараево е избрал да представи дебютния си режисьорски проект и сценаристът на „Да бъдеш Джон Малкович“ Чарли Кауфман.

Къща е по-скъпа заради графити на Банкси




Холивуд полудя по графитите на Банкси - 2008-08-15 16:20
Брат Пит и Анджелина Джоли спят с отпечатъци от авангардния художник на стената си, а английско семейство продава къщата си на топ цена заради негова рисунка на една от външните стени


Стефан Галибов

Той е скъпо оценен от критици и звезди. Той е един от най-ярките художници на 21-ви век. Лицето му не може да бъде видяно на снимка. Никой не знае и точното му име. А произведенията му се раждат не в ателието, а на улицата. Неговите фенове не са учили изкуствознание и не прелистват дебели каталози. Вместо това предпочитат да си татуират образите му върху кожата си или да ги отпечатват на стената в спалнята си. Британският художник Банкси е един от пионерите на стенсил арта, т.е. графитите по шаблон. Но разликата между останалите майстори на графити и Бански е в посланието, в идеята, която ти остава задълго, след като си преминал покрай стена, нашарена от енигматичния художник. Неуловимият майстор на графити бил 34-годишен бивш колежанин. През януари отпечатък върху стена, изрисувана от него в Портобело-Роуд - Западен Лондон, беше продаден за 208 100 лири, а картината "Космическото момиче и птицата" - спрей върху стомана - за 288 000 лири.

Преди месец от лондонския вестник Mail on Sunday обявиха, че са разкрили самоличността на Банкси. Той е бил заснет при създаването на една от своите картини в Ямайка през 2004 г. Но до тази година се водеше сериозно почти криминално журналистическо разследване дали човекът на снимката е Бански или обикновен графити маниак. Същата година тя е била публикувана в интернет, а после и в лондонския вечерен вестник Evening Standard.

Въпреки разкритието на самоличността, мнозина почитатели все още се съмняват и предпочитат да вярват в енигматичния, почти митологизиран образ на своя графити гуру. През 2006 г. Банкси дал интервю за списанието Swindle, в което обяснил, че обществото никога няма да разгадае истинската му самоличност. “Аз не съм заинтересован да разкрия своята тайна - подчертал той. - Опитвам се да нарисувам красиви картини, а не себе си”.

Разкрит или не, холивудските особи са готови да плащат баснословни суми, за да пренесат в покоите си парчета стена, разкрасени от Банкси. Негови почитатели са Джъд Лоу, Киану Рийвс, Брад Пит, а неотдавна Анджелина Джоли броила 400 хиляди долара за негова работа на търг в Лос Анджелис. Цената на произведенията му нараства лавинообразно, като достига 500 хиляди. В началото на годината негова творба струваше 950 хиляди долара на търг в Ню Йорк. Днес най-вероятно същата ще се продаде за милиони. Едно семейство от Бристол дори стигна дотам да обяви за продан къщата, в която живее, само защото решило да се възползва от покачената заради рисунка на Банкси цена върху една от външните стени.

Въпреки голямата си художествена стойност, подобно на останалите рисунки по стените на сградите, графитите на Банкси също са заличавани от общинските власти, отговорни за почистването на града. Това неминуемо вдига и цената на изображенията, тъй като малцина могат да се доберат до оригиналното изображение, докато е все още на стената, и да го фотографират лично.

Много сайтове използват изображенията на Банкси, за да привличат млади посетители и често печелят на гърба на майстора на графити добри пари,без дори да са поискали разрешение да публикуват творчеството му, но пък поне си имат оправдание –не знаят точно от кого да поискат разрешението. Банкси не страда особено много, тъй като и без това продава своите изображения на астрономически цени. В повечето случаи най-скъпи са подписаните от самия автор принтове върху хартия на въпросните графити. Обикновено такива работи са по джоба само на частните колекционери, които на свой ред ги препродават, като качват много пъти цената. Самият автор обаче насърчава своите фенове, като качва качествени снимки на своите графити на интернет страницата си и препоръчва да бъдат използвани за некомерсиални цели. Носят се слухове, че дори собствените му родители не подозират колко популярно е изкуството на сина им. Негова дясна ръка е агентът му Стийв Лазаридис. Той контролира страницата на художника и притежава правата да продава неговите оригинални творби. Мона Лиза на Банкси върви около 60 хиляди паунда първоначална цена.

Когато тръгва да рисува на някоя стена, понякога Банкси е притеснен от бездомници, които запречват стената. „Никога не бих ги изритал от мястото им на улицата - казва Банкси. - На първо място това си е техният дом, на второ е мое ателие.“

За тазгодишното издание на фестивала в Кан заради Банкси беше затворена цяла улица -това е най-скъпият проект в историята на графитите - за да се скрие по-лесно прочутият художник, бяха поканени графити маниаци от 11 държави. Но този път всичко беше само за слава, предварително беше обявено, че условието за участие е нищо от създаденото на стената да не се продава. Всеки получи парче от стената вместо платно и в края на тридневното събитие повече от 28 хиляди зрители успяха да видят изрисуваната улица.

С творчеството си прочутият художник се бори срещу масмедиите, политиката и корпоративния свят, срещу потребителската култура на масите. Интересното е, че самият той се превръща все повече в продукт на масовото съзнание, като често влиза с картините си в новините или пък завладява все нови и нови пазари.


Директно в музеите


Банкси организира първата си неофициална изложба в Лондон през 2001 г. Тогава той изрисува 12 г;рафита по белите стени на тунел в Ривингтън, Шордич. Големият си пробив прави през юли 2003 г. с изложба в склад. Оттогава графитите му влизат в колекциите на холивудски знаменитости и ценители на съвременното изкуство. Банкси вече присъства и в музеите, като дори е рисувал на стените на най-големите галерии в Англия и САЩ като „Тейт модерн”, „Метрополитън юзиъм” и „МоМа”. Той се промъкна преди време в British Museum и дорисува стената на част от постоянната експозиция - предисторическа фалшива пещера с първобитни рисунки. Това нововъведение остана незабелязано няколко дни дори от персонала на музея. Впоследствие беше включено в постоянната колекция на музея като ценност, вместо да бъде изтрито. Банкси също така е дорисувал своите сатирични сюжети в контекста на експонати от четири големи нюйоркски музея - два от тях оцениха и запазиха труда му.


Най-дългото платно за рисуване на графити е между Израел и Палестина


Самият Банкси отвреме навреме дава интервюта, за да обърка още повече най-любопитните. Едно от редките успешни медийни прояви е за Би Би Си, при посещението на художника в Израел и Палестина, където Банкси рисува серия от графити и от двете страни на Стената на Западния бряг, за да протестира срещу политиката в региона. Тази работа превърна Банкси от локален творец в глобално значим автор. Банкси се шегува, че ако не друго, Стената е "една много добра творческа дестинация за художниците на графити”.


Банкси и Парис Хилтън


Въпреки политическата насоченост на повечето си работи, художникът не избягва да взима за свои теми икони от световната поп култура. В една от най-известните си акции той подменя обложките на 500 копия от музикалния албум на Парис Хилтън със свои рисунки, в които е включил образа й. Засега никой, който си е закупил по случайност диск с подменена от Банкси оригинална обложка, не го е върнал в магазина.

Куентин Тарантино посяга към войната


„Юнивърсъл“ застават зад новия филм на Куентин Тарантино - 2008-08-12 14:07




Филмовата компания „Уейнщайн “ преговаря със студиата „Юнивърсъл“ да подкрепят новия филм на Куентин Тарантино, посветен на Втората световна война, пише „Холивуд репортер“. Заглавието на проекта е Inglorious Bastards /“Безславното копеле“/, а действието ще се развива в Германия.


Очаква се от „Юнивърсъл“ да дофинансират постпродукцията и да поемат международното й разпространение. „Уейнщайн“ ще се занимават със снимките на терен и дистрибуцията в Щатите.


Засега още не е ясен актьорският състав, но Тарантино се похвали, че е разговарял с Брад Пит да изпълни главната роля. Очаква се снимките да започнат през октомври в Берлин.


Сценарият, който е дело на Тарантино, разказва две паралелни истории, които се събират на финала - любим сюжетен похват на американския режисьор, автор на „Глутница кучета“ и „Криминале“. Първата линия проследява група бивши затворници, превърнати за целите на войната в боеви отряд, чиято мисия е да обезвредят нацистка част. Втората линия разказва съдбата на млада еврейка, загубила родителите си във войната, която търси отмъщение от същата нацистка група войници.


През последната година компанията „Уейнщайн“ усилено търси партньори, след като имаше поредица от финансови провали с филми, очаквани да се превърнат в хитове. Дори и име от класата на Тарантино не може да им гарантира сигурен успех, след като през 2007 година „Бибрутално“ -съвместен проект на Тарантино и режисьора Робърт Родригес /близък приятел на Тарантино, с когото имат няколко общи проекта/ претърпя пълно финансово фиаско.

Електронният прилив на Бургас


Три дни и нощи „Духът на Бургас“ ще танцува до зори - 2008-08-12 14:09
Двудневен младежки фестивал събира най-добрите световни и български електронни групи на брега на Черно море


От 15 до 17 август Бургас ще бъде най-горещото място по Българското Черноморие. Тогава новият фестивал Spirit of Burgas ще бъде пуснат от бутилката и никой не ще може да го спре. До зори централният плаж ще бъде превзет от феновете на електронната музика в различните й версии, но освен диджей сетовете, ще има и достатъчно музика на живо.

Безспорно двете перли на фестивала са електроманиаците от култовата лондонска етногрупа Asian Dub Foundation, която идва за втори път в България, и култовата готик-пънк рок формация The Sisters of Mercy, предвождани лично от легендарният Андрю Елдрич.

Във фестивала ще вземат участие и реформираните Gravity Co, британски електророк от Pendulum, MC Jakes, дръменбейс от HMSU със специалните гости Baron и UK Apache. На отделна сцена предстои специална вечер с немската звезда Крис Лийбинг и диджей номер едно на холандския хаус Мишел де Хей. По това време на основната сцена ще рапира нюйоркчанинът Pharoahe Monch. Във финалната вечер Spirit of Burgas ще ни зарадва с изпълнението на Саймън Грийн и неговият бенд, които с особено удоволствие смесват дръменбейс, джаз, латински ритми и броукън бийт. Веднага след него от морето ще акостира могъщата Groove Armada, чийто боцман ще е лично диджеят Анди Кейто, който ще миксира на абордаж в самостоятелен сет.

В шестия студиен проект на Asian Dub Foundation, парчета от който ще бъдат изпълнявани на бургаския плаж, индийските ритми и вокали са с предимство. Те са смесени с редовните растамански напеви, електрическа китара и много урбанистични бийтове. Съчетанието на азиатски елементи и реге е наистина уникално музикално постижение на Asian Dub Foundation. В новия им албум припява дори рок легендата Иги Поп с неподражаемия си гаражен рок вокал. В Punkara има по-малко олд скул джънгъл и речитативи и повече китари и пеене. Освен това доста са се отдалечили от традиционния стил Bhangra.

Въпреки че в момента са на турне в Европа, любимите места за концерти на Asian Dub Foundation са в Азия и по-специално Есауира в Мароко и рок фестът във Фуджи, Япония. Често са считани за революционери освен по отношение на смесването на музикални стилове, смятани дотогава за несъвместими, но и по отношение на политиката, с която те упорито отказват да бъдат свързвани. Въпреки че преди около две години от групата изнасят серия от концерти под мотото „ Кадафи: Жив мит”.

Музикантите признават, че единствените две неща, с които са дълбоко ангажирани, са музиката и животът на обикновените хора. „Политиката не е вдъхновяваща. Впечатляваме се от обикновените неща в живота, от света такъв, какъвто го виждаме през нашите очи”, казват музикантите от групата.

Близките им музикални планове включват и саундтрак към филм.