сряда, 17 декември 2014 г.

Пеликан под душа





От Стефан Галибов

Когато мъжът й изчезна, тя не бързаше да го обяви за труп. В крайна сметка, толкова пъти бе изчезвал, без да  я предупреди, че вече отдавна спря да се притеснява. Изчезванията и появяванията на мъжа й бяха като мигрирането на птиците на есен и тяхното завръщане на пролет-закономерен природен процес, без право на оспорване. Ако не настъпеше, нямаше да ги има нито зимата, нито лятото. Изчезванията на мъжа й бяха главния ориентир в живота й. Основният катализатор за нейното появяване. Защото щом той изчезнеше, тя се появяваше. Преди това сякаш не съществуваше - нито за него, нито за себе си, а още по-малко пък за света. След изчезването на някой важен човек, всички-от вестниците и телевизията, чак до най-долнопробната квартална кръчма долу, с препържена цаца и ракия менте, абсолютно всички- започват да се интересуват  от мнението на жената на изчезналия. Тогава Съпругата изгрява  на хоризонта като най-ярката звезда. Тя става Той, става Важна, защото него-Важният го няма. А не трябва да се губят Важните неща в живота.
 Мъжът й по принцип дори, когато си беше вкъщи, през повечето време беше изчезнал за нея. Не й обръщаше никакво внимание, ама изобщо. Но все пак чак да изчезне. Питате се как. Ами ето така. Примерно тя  влиза в стаята, която беше превърнал в работен кабинет и го гледа да записва нещо, върху купчина бели листа за принтиране. Подава му подноса с чай и сладки и тъкмо се кани да се отдалечи, когато вижда как дясното му ухо се стопява  с първата глътка. Мъжът й опитва  и от бисквитките и носът му изчезва. Изчезват и устните, после и веждите. Зализаният на страна кичур, над излъсканото му плешиво теме, изведнъж увисва самотен в простанството. Левият крак, както потропва нервно под масата, изведнъж се изпарява. Остава само пантофа да потропва в так с мислите. Мъжът записва още една мисъл с ръката си и после и от нея няма помен- не от мисълта, а от ръката. Споменът за  мисълта е съвсем ясен и видим-там долу върху листа. Накрая точно преди жената  да напусне  тихичко стаята, на пръсти, за да не му пречи да се съсредоточи,  тя се обръща рязко и като за последно и вижда как във въздуха са останали да се реят само едни очила, перчем и химикалка, която лети в безтегловност и шеметно записва нещо по листа. Мъжът е изчезнал. Макар и не окончателно, но все пак в основни линии.
Затова, сега когато съпругата не го откри на сутринта в леглото, никак, ама никак не се притесни. Първо реши, че е отишъл да поработи както винаги прави по това време на деня. Затова подготви закуската- чай и сладки. Качи ги на поднос с декор на тежки гроздове-любимият му, и потегли към стаята в дъното на коридора, където иначе посрещаха гостите. Открехна вратата и се вгледа в масата до прозореца. Само белите  листа стояха както винаги, подредени  на дебела купчина, готови да  бъдат изписани с неговите завъртулки-разследвания.
Мъжът работеше в ДАНС/Тайните служби/ и съответно цял живот записваше някакви неща, които бяха държавна тайна, която никога при никакви обстоятелства никой не трябваше да разбере. Това правеше работата на мъжа хем дълбоко смислена, хем напълно безсмислена-в крайна сметка най-много още един човек да прочетеше резултата. Мъжът пишеше толкова естествено,  че човек можеше да си помисли, че твореше роман. Ако не знаеше естеството на работата му, жена му също щеше да повярва, че той е писател, писателят на живота й.  Понякога тя си фантазираше  подобни неща и се вживяваше в ролята на жената на писателя. А жената до писателя е важна не по-малко от самия писател. Без нея  творецът е окончателно и завинаги изгубен. Защото писането беше дълъг и самотен процес на отделяне от света. Процес, при който единствената връзка с живота е чрез грижовната ти съпруга. Тя носи яденето, тя  пазарува, подрежда и пере. Писателят  пише. Най-много да излезе да се поразходи до Лафка-за цигари и преса. Имаше ги на всеки ъгъл. На всяка улица. Затова на писателя не му се налагаше да обикаля дълго, а още на  съседната улица вече бе запалил цигара и гледаше  новините във вестника. Представяше си, че една сутрин прочита следното заглавие: „Бивш шеф на ДАНС изчезнал в Гърция, след като бил видян от камерите да тегли пари на банкомат до държавната граница.” После мнимият писател се прибира до своята улица, качва се на колата си и тръгва към границата на държавата, за да изпълни с истинност заглавието от вестника. Все пак някой  беден и нещастен репортер дълго се бе трудил над челото на вестника и не можеше да се остави туко-така трудът му да отиде на вятъра.
Затова жената на мнимия писател, след като не го откри на масата в хола да  пише, отиде с елегантна походка до прозореца, дръпна завесата и погледна надолу към ъгъла, където беше най-близката Лафка. Обикновенно траекторията на мъжа й беше ясно преднарчетана. После се тя взе да се озърта за паркираната му синя кола, с тайно скрита синя лампа. Мъжът й включваше лампата сутрин рано или пък вечер късно, за да има ефект и всички уморени граждани, да разберат , че тайната му работа се придвижва из града. Посред бял ден синьото не се забелязва както на тъмно. Синята лампа издаваше важността на работата му, нейната неприкосновеност за обикновения зяпач и в крайна сметка  всички коли се отдръпваха пред погледа на вълшебната синя лампа, за да пропуснат величайшата особа, от която зависеше съдбата им.  И светът бързо посиняваше, дали защото се стъмваше или защото синята лампа му въздействаше, никой не знаеше. Преди да поеме с купчината листа  към тайната си  среща, за която всички трябваше да разберат, мъжът обличаше синия  си костюм, за да е в тон със синята лампа. С този костюм  мъжат се насочваше към Синьото кафене в другата част на града. В това кафене някога се бяха събирали хипари и рокаджии, за да замислят бунтарска музика, с която да предизвикат Синьото време да дойде по-бързо. А  Синьото време идваше много, много бавно, защото идваше много, много отдалеч, затова и пътуваше дълго, дълго. То идваше някъде отвъд Големия Син Океан, където само и единствено бе възможно да се раждат Сините времена.  В крайна сметка  То дойде, за да измести Старото Червено Време, което се бе родило по-наблизо и затова вече бе омръзнало, или просто беше демоде.
Днес в Синьото кафене бе останал  да виси на поизбелял в синьо плакат на рок банда, само  споменът от музикантите с дълги коси и черни кожени якета с катарами. В крайна сметка, те бяха свършили работата си-да докарат Синьото време в страната. И после трябваше да  освободят място за срещи на тайни, сини служители на ДАНС. Там мнимият Син  писател, който беше син на известен Червен писател се срещаше със своя мним издател и му връчваше куфарче, пълно с прясно изписани със син химикал бели листа за принтиране. Записаното никога не се принтираше или вкарваше на компютър, защото беше много секретна работа и не трябваше да остави дори и синкава  следа след себе си.
И понеже жената не откри мъжа си навън зад ъгъла , погледът й се насочи към двата телефона ,оставени под формата на едно  технологично „Т „ върху масата. Мъжът й никога и при никакви обстоятелства не излизаше никъде без тях. Освен, когато излизаше за Някъде, като днес.
Жената си пусна телевизора в кухнята и започна да приготвя закуската. По сутрешния блок, двамата водещи обявиха с почти разплакани гласове извънредна новина: Бившият шеф на ДАНС, който преди няколко дни изчезна, бил сниман от улични камери да тегли пари в брой в близост до границата с Гърция.

Жената беше спокойна- Интерпол го издирваше, а щом Световните тайни служби се включеха, те непременно си свършваха работата. И дали пък на мъжа й не му се бе доходило внезапно на закъсняла почивка през зимата. Но дори в Южната ни съседка  също бе зима. Само че, оттам минавеше пътят на важните, редки птици към топлите страни. Дали пък мъжът й не се беше превърнал в рядък вид син пеликан и не бе излетял през прозереца за Африка да настигне ятото си, като пътьом си изтегли неголяма сума от граничен банкомат, за да си хване по-лесно любовница. Не, не! В никакъв случай! Сигурно не беше така! Пеликаните обикновенно не теглеха пари в брой от улични банкомати, разплащаха се с кредитни, златни карти. Те всъщност...теглеха риба от близкото езеро. Пък и камерата на банката щеше да заснеме не мъжа й, а някакъв глупав пеликан  да трака по клавиатурата на банскомата, в опит да напише по-голяма сума. Жената спря мислите си, малко преди съвсем да изтрещи.
Може би пък мъжът й си има тайна любовница с някоя гръцка пеликанка. В крайна сметка напълно възможно беше през всичките тези години да бе развил всякакви връзки с жени, под прикритието на синята лампа на служебния си син автомобил. Пък и повечето важни писатели винаги си имат по някоя тайна любовница, ей така за из път към топлите страни. 
Жената пропъди глупавите мисли и намали леко телевизора, тъй като от към банята се чуваше някакво особено крякане. Понякога съседите правеха ремонт, но сега звукът беше по-особен, направо плашещ. Тя стана и отиде да повери какво става. Когато дръпна завесата към душа, завари във ваната един  син пеликан с очилата и перчема на мъжа й да се къпе с риба в човката. Двата телефона в хола  звъняха едновременно, а пеликанът сочеше с крило към тях и се опитваше да изкряка нещо, но понеже беше с пълна уста, нищо не му се разбираше.

Няма коментари: