вторник, 18 март 2008 г.

Дяволският говор

I- част Свети Мина






„Долината се разпростираше наоколо със своите дървета и странни храсти. Светият поход на Свети Мина беше най-важното нещо тук. Той пътуваше дълго. Нова злокобна войска се простираше навсякъде. Видя манастира. Влезе в манастира. Отдъхваше му се. Отяждаше му се. Посрещнаха го черните (така той назоваваше всички свещеници).
- Прелюбезни Мина, искаш ли да ядеш до пръсване на свещения ти дух?
- Искам!
- Искаш ли да отдъхваш и събираш сили?
- Искам!
Така си говореше с черните. После влезе в главната килия. Слънцето подчерта черните. Залезе в зловещите им лица. Тревата се вълнуваше от нощния вятър. Свети Мина кльопаше вкуснотии. Наяде се до пръсване на духа. Свещите светеха. Тръгна да си ляга, че до утре трябваше да се наспи и да тръгва.
Дълго време лежа в леглото и гледа как луната пуска своите лъчи да се любят с каменните греди. Някой влезе. Някой черен.
- Идвам да си поговорим, светийо - прошепна.
- Сядай, черни!
Говориха за много неща. Когато нощта взе да се свършва, оня си тръгна. Светата дева стоеше в главата му и се любеше с мислите около тия на луната.
На закуска лицата-черни бяха каменни. Каменният език прелистваше зъбите за някое и друго парче хляб. Нямаше го снощното черно лице.
- Черни, къде е оня, с когото говорих вчера?
- Ааа? - повториха каменно те. - Ъъъ, в църквата отсреща.
Заядохме с нова крачка. Черните се изхрачиха и си намигнаха.
Вечерта, когато свещите грееха, а аз реших да не тръгна -времето след молитвата в леглото, - чух вопли, писъци, смеене. Казах си, че дяволи са се събрали над манастира и се постарах да не любя луната, а да запомня наказание тяхно.
Закусих набързо и отидох до църквата да потърся моя приятел, чието име даже и не знаех. Нямаше го. Както стъпвах, видях с крайчеца на окото си пръст на земята, скрит зад стола върховен. Човешки пръст от ръка и локва кръв. Ужасен избягах, а знаех, че дяволи не можеха дотам да се намесят в човешкия свят, та да се стигне до убийство, до което бях стигнал с крайчеца на окото си одеве. Човек бе виновен тук.
На вечерната молитва поведението на черните ми хареса. Запитах ги дали държат злобни кучета. Не държаха. Държат ли злобни сърца. Не държаха. След последното ме погледнаха стръвнишки, тъй че аз не успях да запитам повече, а се успокоих. Дяволите бяха убили моя приятел и щях да ги накажа скоро. Омръзна ми да стоя повече в манастира. Тръгнах да се бия с огромната войска."

****

Едий си подхвърли иконата на Свети Мина.
- Странна случка.
Котката се изплъзна от ръцете на Микилий, оставяйки дълбоки рани там.
- Ах, тази котка!
Свещите изгаснаха. На вратата се почука. Всичко замря.
- Излизайте, мръсни копеленца, че ще разбия вратата!
- Няма! Ние сме инати!
- Нищо, аз все пак ще вляза. Имам заповед от краля да намеря иконата на Свети Мина и да му я предам, а вас живи ще ви умъртви! Разбрахте ли? Най-лошо е да ви умъртвяват живи, по-лесно е, когато сте мъртви.
След малко с трясък влетя в стаята лицето на властите или властелинът по конфискуването.
- Къде е Свети Мина?
- Свети Мина ли? Разбира се, че се сражава някъде до ма-настира.
- Не бе! Иконата. Давайте я бързо или ви клъцвам и двамата. Нали знаете, че музеят само нея чака.
Грабна иконата и излетя през треските от вратата.
- Чакай! Ей! Трябва да ти разкажа историята с дяволския говор! А и онова с краля. К'во беше? Номер, а? Пак ни изпързаляхте!
Тичахме дълго, докато го настигнахме. Тъкмо влизаше вмузея при шефа.
Тръшна вратата.
Ние я тръшнахме.
Прекръсти се пред важната врата.
Ние се прекръстихме пред важната врата.
Влезе.
- Вижте каква находка! Истински ценна! Свети Мина!
Влезнахме.
- Дайте ни находката! Истински ценната! Свети Мина!
Горилата говореше:
- К'ви сте вие?
Ние отговаряхме:
- Ник'ви.
Находката говореше:
- Закачете ме на някоя витрина. Прахта ми се отразява добре!
- Как Ник'ви? Ник'ви хора не влизат в моя музей.
- Ааа, разбира се, че сме няк'ви. Знаем историята, отразена върху иконата, а и премеждията на самата нея, докато попадна в наши ръце.Интересно ще им е на посетителите да знаят нещо повече.
- Нещо повече... Да! Нищо в повече... Да! Разказвайте!
Почнахме:
- Долината се разпростираше наоколо със своите дървета и странни храсти...
Свършихме.
- Странно! Има кръв. Изплаших се. Нещо в повече значи страх. Не е нужно.
- А, още нещо. Знаете ли к'во е станало с приятеля на Свети Мина? Ами черните са го изяли, мислейки, че ще получат от плътта му свещения говор, извършен вчера.
- Аааааа?...
- Човешкия пръст оставили, за да се знае, че са говорили със светия чрез кожа, месо, кости, череп, ребра, черва...
- Спрете!
Спряхме.
Не очаквахме нищо повече от „спрете". И горилата не очакваше нищо от нас. Може би поради това разговорът ни мина неочаквано.
Небето бе толкова бурно, че дъждът се изсипа.
Продължихме да вървим и да се мокрим, докато стигнахме вкъщи. Седнахме. Цялата история с иконата ни задушаваше отвътре. Струваше ни се пуста, немислима, скучна и недостойна за нищо (най-малко пък за музей). Почудихме се на този, който я е изографисал. Добре, че не си е написал името. Сутринта не беше хубава за нас. Следобед играхме карти и разглеждахме иконата. Укорихме се за това, дето говорихме против нея. Извинихме й се. Омръзнало ми беше да седя повече тук в София. Искаше ми се като Свети Мина да яхна коня и да замина при черните.
Понеже имената ни са измислени в началото - Микилий и Едий, аз се казвам Ивлин, а другият винаги върви с мен, прави каквото аз, и мисли с мен, така че ще разказвам само аз за двама души.
Заминах за Италия, като си представях друг живот в някой манастир. Той наистина беше различен и разнообразен. Вкараха ни в лудницата. Само за това, дето бях Свети Мина, а не трябваше да бъда. В лудницата обаче ни допадна. Хранеха ни добре.Всеки ден ходехме при черните на долния етаж. Те ни разправяха как вкусно Го били изяли, но не можеха да си представят това, че отново трябвало да го правят. И когато всичките им челюсти бяха подготвени, те започваха. Не стигаха доникъде. С трясък в стаята влетяваше властелинът по конфискуването (по-някога ми приличаше на лекар) и спираше процеса. После ние му разказвахме историята на иконата и че в най-лошия случай черните трябва задължително да ни изкльопат, тъй като приятелят ни Го нямаше, изпитват непреодолимо желание да полагат грижи за някого. И това тяхно качество от ден на ден се превръщаше в мания. а властелинът ни отвеждаше до стаята с дъл-ги шамари, минавайки през асансьора. Стигаше се дотам черните да ни ухапят до кръв. Лепенките бяха готови и сложени, а ние - в леглото с ядене. Заключени. Всичко се повтаряше, като обиколихме всички етажи (и тоалетни). Имаше много нормални. Повече от лудите. Макар че и те не им отстъпваха. Кой знае защо, си обличаха бели роклички. Женският пол (да не ти се случва да се доближиш) беше най-луд, като носеше бели перуки.Вярваха в някакъв червен бог, за което съдехме по кръста с цвета на кръвта. Страшно кръвожаден. Да, имаше защо да ги вкарат в лудницата. Пълно изневеряване на всевишния. А и от ден на ден състоянието им се влошаваше. Биеха ни с игли, даваха ни хапчета. И въобще се грижеха за нас. Бяхме чели някъде, че лудите
Денят, в който ни пуснаха да се разхождаме в парка, ТОЙ дойде. Моят най-добър приятел от манастира. Първи го зърнах аз. Излезе от близката улица. Две луди ченгета го водеха. Предупредих го да се пази от черните на третия етаж. Той ме изгледа с недоумяващ поглед, но аз не го изгледах, а си тръгнах. Не го видях повече този ден. Вечерта, гледайки как луната пуска своите лъчи да се любят с отсрещното легло, си представих какво е станало, ако са го вкарали при черните.
Сутринта изтичах на долния етаж и понечих да вляза. Вратата се отвори от първия път. Погледът ми остана неподвижен. Всички спяха. Излязох с облекчение. По коридора се разминах с властелина по конфискуването. В асансьора имах честта да бъда с двама мръднали. Единият крещеше, хапеше си крака, а другият се мъчеше да пробие защитната мрежа, да подложи ръка и да спре асансьора. Не го интересуваше какво щеше да се случи, ако бе успял. Най-важното сега бе всичко да спре. Спря. Аз излязох. Влезнаха някакви с бели роклички. Мъже. И асансьорът се понесе надолу с писъци...

****

- Кой е писал тази история?
- Не знам. Пък и едва ли мога да знам. В ръцете си имамръкопис с копие на славянска икона. Времето е страшно объркано.
- И страшно потресаващо.
- Намериха ги в хотела. Забравени от някакъв си Мичел. Той пък заминал за Европа преди седмица да довършва работата около новооткритата австрийска зоологическа градина.
- Предполагам, че нарочно ги е оставил. Искал е да сеизбави от тях.
Двама мъже, от които единият бе по-нисък физически и умствено, предоставиха разговора на мухите и излезнаха от хотел „Хавай" на един от запустелите там острови с пищна гледка, действащ вулкан, ята птици на изчезване и много проблеми, и посетители от необичаен произход.
Скутерът ги чакаше на кея. Птиците също. Яхнаха вълните и удовлетворени от тръскането им, стигнаха главния остров. Подразни ги надписът: „The Hawaii’s Islands- to be or not to be?". Запътиха се към сградата на National Hawaii - не много популярен вестник. Обикновено хората ги интересува бъдещето.
Следващата седмица в сутрешния брой излезе статия за подхвърлена славянска икона с италиянски ръкопис, забравени от някакъв си австрийски зоолог Мичел. Объркана работа, със заглавие... (без особено заглавие).
Хората бързо я прочетоха. Тя развълнува главите им и размъти сърцата им.
На другия ден нямаше компания, която да не обсъжда въпроса, а ако имаше, това бе заради непопулярността на вестника. За туристи ставаше. Те се спускаха кой от вулкан, кой доплуваше от чудесно кътче - островче. Пълчища хора се събираха в града. Сприятеляваха се, както става с плъховете, когато ще си делят една и съща плячка, а именно: настояваха да извикат австриеца Мичел, който да извика италианеца, а пък той на свой ред да намери онези двамата с единия дух. Да се създаде „Черно дружество". Милиони искаха да се запишат в него и да освободят ръцете си. Всичко бе съвсем просто. Праща се писмо до зоолога, той пък до оня, който - до ония. Островът западаше, в смисъл - никакви туристи, никакви икономически връзки, умници не идваха, патици прииждаха. Правителството едвам ги удържаше. Нямаше храна, а някъде на север Мичел храни мечките.
Двамата мъже отговаряха за положението. Извикаха ги. Не дойдоха. Намериха два трупа в реката, застреляни с калибър 22. Прикриха убийството.
На другия ден трябваше да има пресконференция.
На другия ден нямаше пресконференция.
Последната храна я откраднаха мишките. Губернаторът гладуваше. Наложи се да замине за САЩ. На летището го посрещнаха с изстрели. И армията бе завладяна от Свети Мина.
Месец или два след това изведнъж поклонниците изчезнаха. Всеки купуваше храна отвсякъде. Запасяваха се. На Майли Кан, инспектор от Вашингтон, му предстоеше изгаряне на икона. Това бе невъзможна, почти немислима и идиотска задача. Да изгориш нещо, до което всеки, който се е докосвал, сам е изгарял. Писмо до Мичел бе изпратено. Той се съгласил да дойде, но не и да каже кой е италианецът.
Нямаше никакво време, когато дойде Мичел. Дъждовно-слънчев ден с измити улици и свежи лица. Главата ти се вие и ти се струва по-тежка от всякога. Морето се вълнува. Вълните маршируват със сини чадъри и изхлузени бели гащи. Бурно шествие надолу по площада. Въртолетът каца. Слиза Мичел, загащва вълните, става сирене, а мишките го складират в изискан, претупан, готин хотел. Преди да разопакова по-малките куфарчета - деликатесни сиренца, Мичел сяда и разправя, че не е никакво сирене, а само троха от него. Че „Черно дружество" не е възможно да се създаде в края на 1989 година, а който настоявал - да се върне пет века назад, по възможност в Италианската лудница. Коя точно, не знаел и той, но в края на краищата всеки сам си избира начин за полудяване.
Изпратиха го бурно до въртолета. С домати. Не ги ядяха, а ги мятаха. Мичел разгащи вълните
и полетя нагоре.
Мишките се отказаха от Хавайските острови и се пръснаха по света, като всеки възнамеряваше да търси онези двамата с единия дух. Някои си основаха Черни дружества. Идолът им беше иконата, отпечатана във вестника. Препрочитаха се материалите на National Hawaii, който увеличи тиража си и спечели големи суми.
След една година всички се събраха, и то съвсем ненадейно в Рим. Откриха, без да искат, лудницата, в която са престояли Ивлин. Оказа се, че мафията ги е пречукала преди четири години по погрешка, а ако искат да отидат на гроба им, трябвало да посетят България. Никой не разбра за какво става дума. Обиколиха целия град, като навсякъде питаха за гробище България. Хората вдигаха идиотски очи и мишките тръгваха по улиците отново. В покрайнините също не го знаеха. Един човек им каза, че това сигурно е някакво райско гробище, в което все пак не е добре да попадаш. В един от хотелите се събраха да обсъдят положението. Повечето се отказаха от всичко.
След час мишките пак бяха в хотела. Този път всяка мъкнеше куфар (и неговите разновидности). Някой стоеше припряно зад отварящите се врати, докато те не се отвориха сами. Влезе и се изплези.
По улиците на Ню Йорк вървеше Майли Кан с огромен сак. Вътре имаше пет броя четки за зъби на фирмата “Bostonian”, която му доставяше голямо удоволствие. Няколко ризи. Два пистолета “Lady Smith”. Имаше още малък репортерски касетофон марка “SONY”, обувки, принадлежности за бръснене (Майли Кан"е гладък дедектив), чорапи, прошарени дънки марка “Calvin Clain” и, разбира се, сто кибрита с преголямо драскало. Въпреки запалките, дедетктивът не се доверяваше на съвременните изобретения- те винаги отказваха точно в най-важния момент. Храна не носеше.

*****

От пет години насам, когато трябваше да прелъстява някаква проститутка от бандата на голям бразилски мафиот (Кан не помни имена), изгарянето на иконата бе най-странното извращаване на неговите способности, а също и на дедективските норми.
Самолетът не чакаше. Пътниците закопчаха коланите. Очакванията на всички сега са Майли Кан да изпусне полета. Но като всички златотьрсачи всичко му беше на място, включително и коланът. Де да имаше сега някакво златно парченце! Щеше да го подели с мисълта си , която да го вкара в сън, пълен с много златни парчета. Разменя ги за пари и се радва. Но в този глупав момент идва Свети Мина и иска половината. Вади нож и заплашва. Кисела физиономия с излъскани вежди и боядисани зъби. Доларите са поделени. Кан си помисля, че в Средновековието не е имало толкова ум у светиите, та да искат пари. И за да докаже, че сега пък на него му липсват малко бръмбари в главата, вади кибрит и запалва всичко. В този момент и мисълта го изважда от съня, като обезщетение за изгорелите долари. Кан се успокоява. Една муха кръжи около носа му и той я удавя в потта на челото си. Остава седнал, загледан в облаците с кръвчица от мушица на челото си. Мястото, по което най- обича да лази вечер. Стюардесата го гледа втренчено с размазана богомолка на същото място и разлива чай в краката на съседа - адвокат със златни рамки и черно делово куфарче, в което има важни документи на маловажни лица. На предната седалка седи дядо С кимоно с дракон. Човъркане по челото му на размазан дракон. До него млада, наконтена, модернистична скулптурка с огромни, съхнещи от глина ръце. И изпоцапана пола с ресни навсякъде. На челото си пък тя има смачкан глинен мъж с изцъклени очи. Устата му кърви. Езикът върви, ближейки рамото й грубо.
Въобще всеки притежаваше по нещо размазано на мъдрото място на главата, а някои имаха размазани муцуни.
Слънцето залязва. Самолетът каца. Гледката е живописна. Ушите му писват. Майли Кан откопчава колана. Другите не го откопчават. Приготвя се за слизане. „Хайде бе, отваряй вратите!" Забравя къде е. Когато вратата наистина се отваря, той вижда приятна изненада. Повече от хубавите хотели и другите хубави неща обича да се пързаля по въздушна стълба. През цялото време си беше мислил за нея. Спуска се. Другите слизат по стъпалата. На земята пада. Усеща с неусетен дъх кръста и под кръста.
Идва микробусче. Вятърът развява косата на Кан и я прави златиста. Усеща се отпаднал, докато спира да се усеща. Някой го кара да се усеща. Това е приятелят му Франк, а предпоставката - мекотата на купето в новото пежо. Рим е красив град. Майли Кан му отдава първата седмица. През втората почват проучвания, а през третата се стига до лудницата. Много жалко е, че Ивлин е мъртъв. От лудницата Майли вижда само основите на нова, в която хората щяха да полудяват по-добре.
Кан тръгна към хотела, в който живееше. Спря се на отварящите се врати поради безкрайната тълпа от другата страна. Вътре всички се бяха струпали около нещо бъбрещо в захлас. Кан реши първо да отиде до тоалетната. Там седеше излъскан, блестящ ламаринен надпис: „Такса 10 Ю". Зарови се по джобовете. Нямаше дребни.
- Извинете, имате ли да ми развалите 100 Ю?
Старецът, чийто кривоглед поглед ставаше все по-кривоглед, чиято алена буза лъщеше и чиито прости очила се счупиха, кресна:
- Разбира се, че имам!
- Чудесно! Тогава по-бързо! Моят случай е спешен.
- Разбира се, че имам! Но от това разбира се не ме разбирайте накриво. Ако не бяхте счупили очилата, можеше и да се разберем! - Направи страшно дълга пауза, на която Кан не издържа. - От случая се разбира, че сте новак...
Старецът продължи да говори. Не успя да види как Кан влиза в тоалетната. Остави 10 на масичката и зачака. В ръката му не звъннаха пари.
- Иди го разбери. Пуснал ги е вече.
Кан свърши неприятната работа. Запромъква се към говорещия. Чу да споменава Свети Мина. След това оня заговори за гробище България. Майли разбра много неща, но не ги запомни. Интересно как от един мъртвец ще поискат или отнемат насила иконата. Много по-логично бе
тя да се търси при живите.
Все пак купи си билет за полет до България. Разбра, че живите по-трудно се откриват, защото живеят с мисълта да съхранят нещо живо, докато мъртвите пазят само черепа си. А това, че някой може да разграби ребрата им, не ги интересува.
Не повтарям пътуването до България, защото този път то бе сънувано.
„Най-реалното нещо сега е този сън. Не мога да се откъсна от него. Мъж и жена тръгват с камион към някакво място, където хем е есенно опадало, хем зимно, а също и джунглесто. Заселват се там. Живеят странно. Аз пристигам по един път с баща ми. Стоим там един-два дни. Те се държат любезно. Разхождаме се сутринта. Изпречва ни се дърво. Поглеждам нагоре.Там се мъчи човек, висящ на клоните. В мислите ми е. Ужасен, потресаващ и необикновен. Наоколо забелязвам джунглесто есенно опадало и зимно да ме гледат стръвнишки очи. Човекът ни разказа как тези, при които сме отседнали, окачали всеки, който идвал при тях, да се суши някъде в гората. Връщаме се. Не можеме да избягаме. Страх ме е... Стоя на място и пак ме е страх. Нещо става. В града сме. По пътя се спуска каруца с някакъв черен тип. Пак ме е страх."
На аерогарата не го посрещнаха, а го объркаха с обяснения. Взе такси. Попита къде се намира хотел, близък до гробищата и до представите му за хотел. Взеха му парите. Раздрусаха главата му с лоши пътища. Хотел „Европа" му хареса за няколкото дни. Гробищата не. Не обичаше гробища.
Сутринта на една неделя, след дълги процедури, Кан видя времето. То бе само за гробища. Тръгна сам. Щом хотелът е толкова близко до тях, поне да се поразходи. Пита един човек откъде точно трябва да мине. Той не му отговори. Кан повървя малко. Човекът го настигна и заобяснява нещо, като сочеше трамвая. Кан го отмина. Гробищата бяха на една крачка и ако някой му пречеше да го завладее с поглед, то това бе недоверието. Улицата, по която стъпваше в момента, го предаде на друга. В два и половина той стигна. Предстоеше му лутане по гробовете.
Нямаше хора. Усети, че нещо не е наред. Мъртва тишина и тъмнина. Изведнъж се сети, че часовникът му върви по американско време. Не го беше сверявал, откакто мама го целуна и му пожела да се пази в Калифорния.
По алеята се зададе черен и дълъг човек. Липите скриваха лампите, а тъмнината откриваше страхливата душа на Кан. Когато човекът се приближи, Кан го лъхна миризма на алкохол. Онзи мърмореше нещо. Залитна и се опря на детектива. Кан залитна и го опря на близкото дърво. Кресна:
- Пиян свещеник? Стига бе! Ясно! Пил си от черепа на някой мъртвец.
На Майли му омръзваше да седи дълго по хотелите, колкото и да бяха добри. Една седмица му бе безразлично какво търси, защо търси и единствено му се искаше да му попадне някой американски убиец или мафиот и да му пръсне кокошата уста. Докато днес така се разпали да запали иконата, че реши да действа бързо и пипкаво. Защото един светец е способен на всичко. Откъде да знае Кан, че мастилото ще го задържи достатъчно дълго върху хартията.
Та в този ден изхаби половин дузина кибри, за да пали вестници. В упражненията си все пак усъвършенства умението да разпалва страстите си, а след това със същия успех да пали лула след лула. Започна да пуши от страст към паленето. Пък и един ден, когато все пак намери иконата, да не се задуши при извършване на мисията си.
В следващите дни Майли разбра - група туристи от различни страни и от вяра в бога бяха пристигнали в морския град при църквата на Свети Мина. След тази информация Майли замина без много обяснения, които биха дали основание да се смята, че не е бързал за този град.
На 26 февруари 1990 година той пристигна в Бургас с чувството си за удобство и пачки кибрит. Валеше нещо средно между венециански сняг и трохите от хляба на Свети Мина, когато се храни при черните в манастира. А тъкмо това и правеше светецът в този неудобен момент за войни. А още повече с огромни войски.
Най-наивното, което видя Майли в църквата, бяха туристите, любуващи се на Свети Мина. Оказа се, че стоят от два дни в църквата, като нито ядат, нито спят. Всеки от богатите си беше избрал икона на светеца и искаше да я купи. По-бедните гледаха отстрани и плачеха за съдбата си. За това, че Господ им е дал пари да обикалят света и да виждат всичките му чудатости, а е забравил някогашните си маниери да си взима от красивите неща за спомен. Някакъв отец, на който не знаеше името, чистеше олтара. Но всички тези мисли дойдоха на Майли в очите, докато в главата си запалваше цялата църква и всичките обяснения. Разгледа вратата донякъде, но не успя да разбере с какво точно може да се отвори, защото отецът реши да си тръгва. Избута всички с огромните си ръце и заключи хубаво вратата. Остави туристите и Кан замечтани в нещо. Не знаеше, че нещата, за който мечтаеха, бяха съвсем различни, дори съвсем противоположни.
Останалата част от времето преди вечеря, забавления и спане Кан използва, за да подготви кибритите и чантата, в която да ги сложи, като че ли те нямаше да запалят нищо, без тези приготовления. Туристите се готвеха за крадене на иконите, а плачът на по-бедните се превърна в усмивка. След това всички заспаха, без да помислят за забавленията, които можеше да им предложи един хотел.
... На другия ден привечер Кан лежеше върху студените плочки в неуютна килия на Бургаския затвор и на светлината от решетките си спомняше някои смъртни случаи при своето дълго разследване. Умирането на отеца не му приличаше на убийство. То не би могло да стане само от падане по гръб. Явно, че някой от вътрешните му органи от доста време е бил повреден и при едно по-силно вълнение, което не знаеше от какво може да е причинено, смъртта би била напълно естествена. Туристите бяха заминали за Хаваите много разочаровани от изгарянето на църквата на Свети Мина.
Кан се събуди след един дълъг и студен час. Навън бе заваляло сняг, от време на време го наваляваше през отворените към улицата решетки, поради свирепия, северен вятър-хала. И той се опита да разгледа историята от вчера, когато отецът все още е бил жив. Подкрепи тълкуванията си с твърденията на някои от жителите на града пред следователя, защото само тях му бяха превели и успя да състави една версия, която след години щеше да му се стори голямо литературно постижение, а именно:

****

„Отец Христо Иконом обичаше народа, от който бе произлязъл, с всичката ясност на своя ум и с всичките пориви на сърцето си. Обичаше го още повече, защото неговият род бе имал честта да е най-ясният и поривист в този град на веселие и прозорливост.
В деня, в който птиците пееха силно, той излезе по-рано от обикновеното си късно излизане. Имаше много работа в църквата и сърцето. Сърцето му бе от най-слабите в града. Изпи обичайната конска доза лекарство, седна в гащите си. Нахлузи расото. Беше си избрал тази работа на свещеник по сърце, както всички хора по света. Но не за да го отслабва с вълнения, а за да черпи сила от сърцата на молещите се. Знаеше, че на другия свят хората нямат силни сърца, ако изобщо имат, и се запазват само с такива дела. И все пак не искаше да отиде там поради неприятните преживявания около умирането и погребението.
Улиците бяха пусти, но въпреки това тук-там се провлачваше котката на някой негов приятел. Денят бе мрачен и свеж. На отец Христо Иконом му се струваше, че е в планината. Че църквата е огромният връх, изпречил се пред него, какъвто може да бъде само работата. До обяд трябваше да го изкачи по единия склон, на обяд да обядва, слизайки, а след обяд да го изкачи по другия му склон. Като обядът непрестанно се повтаряше независимо в коя част на мисълта беше.
След около час Христо Иконом стъпваше по каменния църковен под. Под него топлата от сутрешния дъжд земя досаждаше на студения под с горещите си целувки, без да знае, че той отдавна е пометен и не може да смени лика си с по-весел и очарователен. Стените с иконите лъщяха. Олтарът също. Тогава отец Христо Иконом се сети, че още вчера бе изкачил върха по единия му склон. Тогава за първи път в живота си започна да се наслаждава на иконите. На ангелите небесни, на девите, на светиите. И то с такава чародейна усмивка, сякаш бог не го гледаше. Тичаше, махаше с ръце и целуваше девата, докато не стигна до образа на Свети Мина. Там застана мирно, направи извратена усмивка и се затича обратно към вратата. Бе подготвен за всякакъв разврат и лентяйство до времето за обяд и молитвата. Но сърцето не издържа на вълненията и без още да е опитал от страстите на живота, отецът падна по гръб на ледения под и земята най-после се зарадва на сменения му лик. Но не толкова, че да изстине. Топлата кръв от удара в главата потече от устата и тила и подът усети, че земята го е превъзмогнала и сега се наслаждава на вече нагорещилото му се тяло.
Тълпата от многото мръсници в този град се бе струпала пред църквата и разсъждаваше кой може да е извършил тази мръсна работа - убийството на отеца. Повечето от хората, които пристигаха, плачеха, тъй като отец Христо Иконом бе единственият що-годе свестен представител на Бога в града. Другите мълчаха.
Трупът бе още топъл, когато дойдоха да го приберат. Служителите от моргата не разрешиха да се докосват до него, но хората се бутаха, викаха, други заплакваха още по-силно за това, че ще изгубят последната свястна връзка с бога, като не докоснат още топлото тяло на отеца. Една група се събра, за да обсъди дали да дадат на хората тази последна възможност. Почти всички бяха съгласни да се направи доблестна постъпка, за да не се предизвика гневът на града. Следователят на убийството не даде своето съгласие. Една жена, която случайно бе успяла да пипне трупа, изпадна в истеричен плач, смееше се и показваше ръката си, оцапана с кръвта на отеца. Всички се насъбраха да я успокояват. Служителите от моргата използваха случая и тялото изчезна, без никой да разбере, а след това стана ясно, че бог си го е прибрал и хората се разотидоха."

****

На другия ден Кан трябваше да присъствува на аутопсията на отеца. Съвсем скоро тя започна. Кан гледаше без никакъв интерес. По едно време влезе следователят на случая. Казваше се Мимо. Извини се за закъснението и провря главата си към трупа на отеца. В бързината бе налапал суровата мръвка на едно пиле. Тя имаше вкус на сладолед, защото бе замръзнала от тридневното си стоене в един чувал, който, кой знае защо, винаги държеше нещата студени, а в този ден даже замръзнали. Мимо хвана момента, когато режеха вратните възли. Следователят гледаше с биволски и тромав интерес, когато Кан видя от устата на Мимо да тече кръв. След малко главният лекар забеляза червената струйка да се стича по крака на отеца. Въодушевен от това свое откритие, той избута другите и започна да реже внимателно бедрото, като смяташе да открие там причината за смъртта. Когато първата кожа и месо се разпраха пред очите на Мимо, той забеляза, че кълката от сурово пиле се е размразила и вкусът на сурово месо го подразни. Кан, без да иска, сравни крака на отеца с пилешка кълка. А когато след малко Мимо видя кръвта, щеше да полудее. Лекарите успяха да го изкарат от стаята и да извадят кълката от устата му, а вкусът на пилешко сурово месо и кръв щеше да го мъчи цял живот. Кан се отнесе с пълно безразличие към станалото. Остана с главния лекар да разискват нещо по мъртвия. След минути двамата изскочиха от стаята и обявиха, че кръвта по бедрото не е човешка, а пилешка. А след един час на успокоение се изразиха с думите:
„Различихме различието, защото пилешката кръв е много по-розова и красива от човешката."
На следващия ден беше събота и Кан замина за Ню Йорк. Тъй като бе обвинен в изгарянето на иконата, а не в убийството на отеца, Майли помогна на хората от странния град с версията, която съчини в килията в четвъртък, и те най-после откриха, че отецът е имал слабо сърце. Реставрацията на църквата беше започнала, подкрепена от средствата на Кан, но той знаеше, че никога няма да я възстановят такава, каквато е била. Очите на Свети Мина бяха изгорели непоправимо. Реставраторите се наеха да ги нарисуват със стила на млади художници, след което очите заприличаха на зелени рибки сред розови дървета. Това изменение показваше хавайското отношение на Свети Мина към света.
Кан не остана дълго в Ню Йорк, а замина за Хаваите. Имаше нужда от огромна почивка в хубав хотел в Хонолулу. Когато пристигна, разбра, че няма да я направи. Туристите, макар и не същите, ужасно му пречеха.

****

Година 1778 - английският капитан Джеймс Кук открил група острови. Там живеели около 3000 туземци. Кук не различил красотата, величието и миролюбивостта им от много други острови, открити от него. Те нарекли английските свещеници “черни”, тъй като не били виждали досега хора, които да носят непрекъснато черни дрехи и да се гордеят от това. Хавайците обичали да сменят често боговете си с по-цветни. За тях цветът означавал нещо по-различно. Освен това се любели често, и то в разкош от хризантеми, орхидеи, тропическа треска и лунни лъчи, минаващи през палмите и пясъчния бряг в нощта, и любещи се със стените на естествените им колиби. При второто си посещение, пренебрегвайки тези и още много други качества на хавайските туземци, мислейки ги за враждебни, капитан Кук бива убит от местните жители, мислещи го за завоевател. След Кук на островите се появяват мисионери и авантюристи. С тях идват и много непознати болести. След нашествието за 100 години местното население се намалило до 60 000 души. Започнала колонизация на островите, които заемат площ от около 16,6 кв. км. Горите от сандалово дърво се изсичат, а на добитъка, вървящ и тъпчещ, без да гледа къде върви. Те живеят на забранен остров без оръжия, без ненужни лекари, без канализация, без служби за събиране на отпадъците, без електричество и телефон. И тъй като този остров е частна собственост, то би трябвало да е в главата на някой изключителен човек, опитващ се да спре естественото биологично унищожаване поне на Ниихау.на тяхно място се пръкват огромни плантации от захарна тръстика и ананас. Докарват се китайски, японски, корейски, филипински и пуерторикански добитък с дръпнати очи на два крака и жълта възпалена кожа. 57 на сто от цялата площ на плантациите е в ръцете на 20 едри собственици. Хавайските острови покриват 1/3 от нуждите на САЩ от захар и 2/3 от световните нужди от ананаси. И въпреки това на остров Ниихау, където може би е бил убит Кук, 250 хавайци „от сой" плюят
В северната част на Ниихау съществува едно селце. Казва се Мауи. То е чорап с голяма дупка. В годините от 1971 до 1980 чорапът се обуваше наопаки, но вълнуващо, а след 1980 животът замря.
В западната част на селото се намира центърът. И когато хората скучаеха, пръстите се свиваха и образуваха дупки, през които можеше да мине разрушението на главните достойнства-двете най-големи колиби. Друг път цялото село замираше и не мислеше. Живееше с интуицията на плъхове.
През последните години изникнаха и двете течения между пръстите. Можеше да изригне вулкан, можеше да завали сняг или да умрат боговете.

Селото се намираше на самия морски пясък, на километър от брега. Бурени, кактуси, трева и още растения обикаляха около колибите в кръг. Боговете страшно обичаха морето, защото там духаше силен вятър. Вечер в центъра се събираха хора. Играеха на морски кланета. Както морето почервенява от планктона, така дървени легени с морска вода се пълнеха с кръвта на птици. Фрегатите кацаха далече от селото. Мъжете ходеха да събират мъртвите им тела по брега на един мек залив. От десет години бог сам изпращаше смъртта на божествените птици с червен плод на гушата.
Деветнайсет години по-рано, в деня на погребението на умрелите в лов мъже, пристигна стара селянка. Рано сутринта след целонощни молитви изморените ниихайци забелязаха нещо на хоризонта. Направи им впечатление, че плува бавно. „Дървен сал и животно" - казваха си те след години. Не го разбраха веднага. Приютиха я, а тя ги прокле за вярата им в Христос. „Един слънчев ден вашите богове ще ви лишат от храна и вода."
Минаха много слънчеви дни и селяните се разтревожиха. Водата и храната не изчезваха. Разрушиха църквата и селските къщи и направиха две големи колиби от кал и тръстика. Съблякоха дрехите на белите и заживяха. Отначало животът на прадедите ги затрудняваше. Първите дни никой не смееше да излиза от колибата. Срамуваха се от голите си тела. Мъжете седяха по ъглите на жилищата си без прегради и стаи и прикриваха членовете си от децата. В други колиби жените се свиваха и гърдите им опираха само до влажните стени от листа на палми. Един вторник децата се заинтересуваха и започнаха да разглеждат непознатите досега изражения на срам. Селянката ги утешаваше, когато пострадваха от своето любопитство. Хавайки и хавайци биеха децата си с листа от палми и чувство за дълг. Убеждаваха се колко неудобно за напредващата цивилизация се оказа голото тяло. Макар и да съпътства живота на хората, изложено по този начин, бива срамно. След месец положението се утежни. В селото започнал твърде странен развратен живот, взаимстван някъде от дълбочината на корена, намиращ се на върха на палмата. За всичко обвинили старата, появила се отнякъде селянка.
„Как не видяхме, че в морето плуват сал и животно! – казвали си те. - А пък тя, развратницата, вини нас, че сме се криели и че иначе е нямало да се стигне дотук."
Една година по-късно селянката била съблечена гола и мъжете на селото я убили, нахвърляйки се отгоре й. За деветнайсет години селото се умножило дотолкова, че не му стигнала и цялата плажна ивица. То повлякло със себе си и другите села и изпълвайки острова, се уморило. Палмата застанала на земните, а не на въздушните си корени.

****

„Ръката ми е изтръпнала. Пиша по-красиво. Бърборя си сам. Изкуфял плъх, скрий се бързо!"
Губернаторът отвори очи и се смая от красотата на стаята, в която се надяваше да е спал. Потърси с поглед слънцето и заспа, огрян от розовата луна. Сякаш търсеше друга стая-килия. Влезе през дупката на плъха, нахока го още веднъж и изнамери отнякъде одеялото на хавайката. Тя лежеше до него с единия крак под леглото, останала така от вечерта, когато луната й се стори истинска.
Тази година губернаторът все търсеше пила по джобовете, въртеше глава и й крадеше одеялото.
Хавайката беше момиче на двадесет и една години, но изглеждаше по-малка. Мъжете я бъркаха с дъщерите си. Това бяха мъже на петдесет години. Помислила беше още вчера да се откаже от парите и славата и да намери начин да различи луната от слънцето с някой млад хаваец, затънал в джунглата. Сепна се от една птица, влязла в стаята. Летеше и обираше последните червени сенки по стените. Кауа стана, обу джапанките и започна да я гони с пръсти. Закачи нощницата си на решетка, случайно излязла от съня на губернатора. Скъса я. Продължи. Птицата няколко пъти наближи терасата, но не излезе. След трийсет минути се просна навън. Остана на слънце.

****

След няколко дни губернаторът замина за Африка. За пръв път бе решил да не се уплаши от лъвове и змии. Той пристигна с частния си самолет, който бе принадлежал на покойната му баба, рано сутринта в Кейптаун. Губернаторът не помнеше да г е виждал този град, освен ако баба му не му бе предала цялото онова негърско чувство, което са изпитали създателите на града. Поне от това време и портът не беше виждал самолета му. Не го бяха забравили белите хора, изпитали и друго жарещо чувство. Кейптаун бе онова място на земята, което не забравяха и светците. То бе изпълнено с любов и мълчание. Водопадите и реките не съжаляваха, че не са се родили в пустинята, а именно тук, където е сенчесто и отдалечено. За това може би съжаляваше Свети Мина. Негрите бяха странна обител за него и му се искаше да бъдат поставени в музея до иконата му.
Губернаторът си тръгна за Хаваите още на другия ден. Това бе най-краткото му пътуване. Тук читателят би си помислил за ненужността на това пътешествие, но то стана поради любопитството на Св. Мина към Черния континент и обитаващите го недотам черни души. Немислимо беше за черните да не се появят толкова дълго след бягството от лудницата. Те се бяха преселили на един от Хавайските острови. Дълго време се чудеха как да скрият черните си дрехи от погледа на зяпачите и се установиха в селцето Мауи, което ги прие с голяма охота. Най-после предсказанието на селянката се беше сбъднало. Лошото бе, че черните не поискаха да опитат от солената им вода, а камо ли да я свършат. С много жестове черните, минавайки покрай планините, навлезли в горите. Там накарали хавайците да им построят манастир, като им обяснили, че обикновено манастирите се запомнят от птичи поглед като гьрдите на безкрайно красиво женско създание, но никой от белите не знаел за това. Наслаждавали й се само боговете и предимно Св.Мина.
През следващата седмица местните впрегнаха всичките си сили на умело тръпнещи по жени мъже и построиха две колиби, големи колкото две големи мъжки надежди. През цялото време хора стояха по върховете на дърветата и скривайки смущението указваха кога гърдите най- приличат на мечтаните от черните. Три дни след изминалата седмица свещениците навестиха “красотата” в джунглата и се помъчиха да обяснят на хавайците, че Тя-постройката не трябва да опира направо в земята, а да се издига на почтителна височина. Ония не схванаха това. Черните ги нарекоха диваци и съобщиха, че гърдите на жените имат още едно допълнение и то трябва да има формата на... тук те се затрудниха да обяснят значението на формата на кръста.
След пет дни, когато пристигнаха от селото, ядосани, с истински черни лица и кръвясали, кръвожадни очи от недоспиване, но доволни от нещо в тези дивашки племена, те забелязаха още една грамадна колиба, така че целият манастир обхващаше един триъгълник, а на значително разстояние под него стоеше по-малка колиба. На въпросите на черните хавайците обясниха, че имат опит в лунните трески и наблюдавайки отгоре „голямата халое( жена)", открили, че освен кръстовете, за да роди, жената, трябвало да има хубава глава и вдлъбнат пъп, тъй че те попълнили пропуска. Черните смъмрили жестоко диваците и ги нарекли така за втори път. След това те без много да си дават зор започнали мисията си. Опознавали, доближавали и сродявали, доколкото могли, светеца с разноликата хавайка, която също търсела начин да се приближи до славянския свят, но много умело играела ролята на любовница и в това се състояли театралните й способности, недостъпни за Свети Мина.

****

Вечерта на завръщането на губернатора от Африка се честваше в големия хавайски театър. Хонолулу бе пуснал светлината да затъмни лицето му. По целия град сновяха хавайци с празнични фенери. На сцената на театъра излязоха с поклон губернаторът на Хаваите, Майли Кан и Мичел. Последният развеждаше две пухкави мечки в летни сибирски костюми. Публиката бе съставена от безброй мишки, насядали по столовете. Тук някъде беше и старецът от тоалетната в италианския хотел. Това бяха всички, които по един или друг начин са свързани с Първия Действителен Театър(ПДТ) в света.
Губернаторът започна речта си:
- Историята със Свети Мина, на която бяхме подвластни толкова дълго, бе ПДТ - „Свети Мина в очите на хората". Жалкото е, че иконата на светеца липсва...
В залата настъпи смут. Мишките се бяха качили на столовете и крещяха. От устата им падаше сиренето на живота им. То бе като нервите, които изхабяваха.
- ... но ние, ръцете на Свети Мина, ще говорим за неговите истини - довърши губернаторът. - Църквата дълги години закриля светците. Прави го по особен начин - начинът на отвращението. Отрича всичко човешко: любовта, донякъде лицемерието, глупостта, смеха. Един ден човекът ще се отврати от тези неща и ще стане робот. А те ще са достояние на светците и боговете. Но това още е много далече. Сега светците правят глупавите грешки на хората, които в това „много далече” ще бъдат свещени. Хората няма да бъдат способни на тях. Те ще се занимават с техниката на непоправимото и ще откриват нови светове за своите богове, които по най-човешки начин ще им ги отнемат. За пореден път се убеждавам, че боговете са произлезли от хората. Благодаря ви!
Губернаторът се отдалечи от сцената, а на нея започна да играе ролята си Кан. Той каза:
- Същността на църквата е да запази същността на боговете. И когато това, което си представят самите хора за божествено, може да прави всеки един от тях, църквата ще открие същността на боговете. А тя е да са като хората, защото всяко голямо същество се връща към раждането си, за да продължи да расте.
Мичел не говори дълго, защото мечките го дърпаха на север. Той продължи:
- Понеже църквата не може да направи боговете различни от хората, прави хората различни от боговете. Една мишка от залата става и крясва:
- Свети Мина сменя поданиците си. Свети Мина се освобождава от християнския свят, за да опознае хавайските си братя, не му се седи в църквата, която знае изцяло!
- Правилно сте вникнали в душата си и в душата на светеца - каза губернаторът.
Онази сяда доволно и от неудобство захапва парче сирене. Всички гледат към нея.

Послеслов

През януари 1995 година Майли Кан се отправи към джунглите на живота в Мауи. Дълго се лута из тях, докато накрая разбра, че те изглеждат не по-различно от джунглите с растения, посадени от по-велика ръка. В манастира от една година се обучаваха монаси. Вече ги имаше толкова много че беше трудно да се различат хавайци от европейци и да си представим по-гениални луди от тези, избягали от вече разрушената италианска лудница. Лудостта им бе толкова голяма, че без някога да са влизали в манастир, освен мислено, те бяха построили своите килии, религиозни познания и вярвания в мислите си не по-зле от нормалните хора Тук лудостта бе стигнала дотам, че да заличи лепкавите си следи.
Майли Кан търсеше иконата. Никой не го спря и той се разходи из манастира. Всичко беше като историята на иконата, но самата икона я нямаше. На излизане от сградата черните прогонваха погледи към него. В джунглата Майли реши да половува. Кан бе умен дедектив и знаеше, че пистолетът се използва, ако не за друго, за стреляне по фрегати. Той се прицели и стреля по няколко птици. Улучи празното пространство междукрилете им. Ядоса се и видя, че нито една от тях не хвръкна. Това го уплаши. Спусна се бързо на плажа и обърна с крак фрегатата. Главата й бе почерняла от нефт. Само червената гуша бе запазила червенината си. „Мръсници" - си каза Кан, плю в образувалата се от вълна дупка в пясъка и побегна. „Не стига, че са наивни луди и крият иконата на Св. Мина, ами и птиците взели да почернят." Той знаеше, че чернилката по главата на птицата бе нефт, но подсъзнателно свърза престъплението на белите с черните. Изплаши се от нещо. Не помнеше от какво. Прииска му се да тича. Ходилата му плискаха по брега.
На другия ден Майли Кан изчезна. Никой не се поинтересува от това, а само се разтревожиха да не се отровят черните от изяденото месо на фрегатата, напоена с нефт. Новопостроената лудница в Италия се тревожеше да не би да станат нормални новите луди, които бе приютила в утробата си. Затова тя изхаби множество хартия, за да върне черните под лековитото си крило, които по безпрепятстван начин можеха да поддържат лудостта, където и да се намират по света.
В музея настана суматоха. Горилата говореше:
- К'ви сте вие?
- Ние разказваме историята на Майли Кан.
- Не беше ли Свети Мина?
-Но погледнете иконата.
Горилата я поглежда.
- И К'во?
- Ами как „какво", не познахте ли Майли Кан в образа наСвети Мина. Та това е неговото лице!?!
Горилата забеляза, че иконата е преобразена.
- Спрете! - кресна.
Беше забелязала, че в музея стават промени с лицата на светците, а това бе недопустимо за един музей.

ЕПИЛОГ ЗА НЕДОСЕТЛИВИТЕ

Майли Кан бе изяден от черните, тъй като стръвта на живота му беше иконата на Свети Мина, а той не знаеше, че тя принадлежи отдавна на Вашингтонския музей, пратил го да я търси и без да иска стана светец.
28.II.1990

 

 

II-част Дяволският говор

 

 

 

 

 

 

 

 “И ВСУЕ НЕ БЕСИ СЕ , ВЛЪК ПРОКЛЕТИ!”

 по гравюра на Гюстав Доре
И неговият поглед беше тъй бял и черен заедно. Седеше на камъните остри. И дъвчеше ръката си стръвнишки. Косата му – една извиваща се змия - беснееше към нас. И кървава брадата, От кучешките пръсти мъчеше се. И целият се беше тъй сковал. А ний вървяхме към пропастите бели, И камъните бяха с него.

ПОРТРЕТ НА ДАНТЕ АЛИГИЕРИ  

 По гравюра на Гюстав Доре
Лице едно залязваше в мрака. Око поглеждаше нагоре. Носът на дявол беше тука. А челото се гърчеше в мрачината. И някакъв лъч, тъй извиращ от живота Вървеше той надолу към устата. Едно парче от нещо на главата, Мърдаше под него тя косата. Отзад вървяха в път далечен Глупашките парцали, тъй наречени. И чернината мъчеше се да излезе извън границите свои, Но нямаше опори.

“ТЪЙ ГОРДО ДА СТОИ ВИДЯХ ГО АЗ”

 по “Ад” на Данте Алигиери



О, пламък божий, който тъй извира. И гледах аз в сянката проклета, що стелеше се по камък, тъй студен. А жегата му идваше в тялото отпред. И пушек пушеше отдолу. А тъмни нощи стъпваха отпред. Зад камъка, тъй объл, строг седеше някой без душа. И мъчеше се повече от другия, тъй смел, Защото нямаше го него.

 

 

 

МОМЧЕ С КУЧЕ

по картина на пикасо
Момчето се е загледало извън картината. Погледът му е на едно умно, тихо и гладно момче, което гледа към нещо очаквано. Изобразило е очите и лицето на човек, чакащ да види всичко, дори себе си в страница от албум с безизвестни бели страници, на които всеки вестник би се гордял да бъде отпечатан. Облечено е с дрехи, взети от шивач на тънки съдби. Кучето до него не чака. То вижда неочакваните страни в мястото, където се отпечатва погледът на момчето. Не е гладно куче, което вижда кокала в устата на живота, а младо куче, боящо се повече от момчето да види това, което чака, защото чаканите неща идват най- неочаквано, а след като отминат, разбираш, че си ги чакал и е добре да има камина, която да грее в очите ти, за да не заспиш и да не усетиш как животът ти изяжда кокала. 24. VIII. 1990 г.

ПЛАТНО НА ПИЯНИЦА(ЛЮБИТЕЛКА НА АБСЕНТ)

 (по картината на Пикасо) 
Пияницата е замислена жена. Пред нея няма питие абсент. Тя е забравила отдавна за него. Пред ръцете й е мъдростта, налята в бутилка. Те са уплетени като щраус. Тя не е искала да приличат на птица, но ръцете са прекалено дълги и сами се уплитат. Жената размишлява за живота си. Той е волна птица в бяла клетка. Мислите са объркани и мозъкът й става опашката на щраус. Постепенно му израстват пера. За да спре растежа им, любителката на абсент си налива двеста грама мъдрост от бутилката. Очите се отдръпват от спокойните вежди и стават коварни. Питието е свършило и тя го разбира, плюейки под масата с ярост. Също така плюе и учен химик, на когото е дошло  велико прозрение и чиито прости вещества просто са свършили - забравя сложните си мисли и се отдава на мъчително глождене на действията и мисълта си. В платното, изплетено от нежно оцветени нишки, мъдростта води към коварство. 
III.1990 г.

ПОРТРЕТ НА АМБРУАЗ ВОЛАР 

(по картината на Пикасо) 
Намирам снимка на Амбруаз Волар от 1933 година. Тогава не съм бил жив и не мога да кажа, че съм го познавал. Ако исках, щях да се поинтересувам от живота му, но предпочитам да го опознавам, гледайки образа на фотографията и сравнявайки го с картинното лице на Амбруаз. По снимката разбирам, че обича котки, а по портрета, че образът на хартията е съставен от множество котки в различни пози и с триъгълни опашки. Има изгьрбили се котараци и надути котки, изгьрбили се котки и котараци, които издуват котки. Колкото повече се отдалечавам от фотографията, толкова повече главата на Амбруаз Волар се смалява, а под черепа му зарочва да прозира старостта. Макар че не мога да се отделя от картината, аз намирам сили и погледът ми съзира душата, сгушена в лявото крило на черепната мозъчна кухина. Амбруаз Волар нито за момент не задържа една и съща физиономия, а я сменя с непрестанно изскачащи от очите му котки. От очите на котките пък безкрайно изскача Амбруаз Волар. Това е цикълът на паметта му. Постепенно котките се размножават, а сенките се увеличават. Те, вместо да искрят от него, са се упътили навътре. Сърцето му обаче не е обикновено, не е човешко. То е голяма триъгълна стълба. Когато Амбруаз се усмихне, по стълбата, туптейки, се изкачва весела душа. А смръщи ли се, тя се вкаменява и тръгва надолу по инерция. Амбруаз Волар е човек с две души. Едната той крие в черепната си кухина, а с другата се хвали пред хората.

ПОРТРЕТ НА САБАРТЕС 

(по картината на Пикасо)
Поетът е замислен. Съзнанието му е стегнато в кожата на съзерцанието. Очите му са затворени, за да открият чувствата. Лицето му е удължено. Така дълги биват носът, устата и черепът само на безразличието. Чаша с бира стои пред него. Обхванал я е с пръсти така, както би я изпуснал. Избягват му спомени. Почти всеки е свикнал да вижда нещастни простаци или побъркани от мъка хора да пият главно евтина бира, тъй като поглъщат от нея в големи количества, така както свинята поглъща в големи количества от лошата храна при липса на по-добра. Писател също може да е седнал и да пие бира, за да опита характера на бъдещия си герой. Но поет да гълта подобно нещо е трудносмилаемо за душата на почти всички. Той би трябвало да е изчакал да му налеят тънка доза от прецизно питие, което да е кисело, да горчи, да е сладко, да люти и въобще да притежава всички онези вкусове, достойни да развълнуват чувствата на поета, и той да напише едно от ония прелестни свои стихотворения, за които поколенията казват, че са сътворени с помощта на музата за незначителна част от времето и че са плод на гения в поета. За тях се пишат обширни хвалебствия от хора, не могли да проявят гения си, тъй като пият бира и не изпитват други жарещи чувства освен обикновената жажда. Поетът Сабартес преодолява панически срам. Той е обидно влюбен и е объркал питието на грубия живот с питието на чувствата.
 24.111.1990 г.

ЗАЛАГАЙТЕ НА ШАРКИ 

(по картината на Джордж Билоуз) 

Stag at Sharkey's (1909), George Bellows

oil on canvas

Тъмнина и нищо повече. Една легнала и прозираща тъмнина. Лицата на хора се губят в нея. На ринга, намиращ се в средата на зала, се провежда боксьорски мач. Там поне е светло. Светлината струи от потните тела на боксьорите. Настървени, вкопчени един в друг, те намират слабите места и лицата си с удари. Публиката на първите редове е осветена от злоба, любопитство, надежда и готовност за бой. Любовта се е утаила на дъното на сърцата. Въпреки това един човек гледа с възхищение и с радост, че не е на ринга. Хем вижда силни тела, хем им завижда, хем не е в опасност. Двата пламъка се сливат, биейки се за угасването на единия. Голям огън се издига и припламва в лицата на хората. Макар че отстрани изглежда единен огън, двата пламъка се мъчат да проявят своята противоположна, разединена същност. В слитостта не може да се почувства кой свети по-силно и това дразни зяпачите. Те се изправят, мърморейки, и се вглеждат по-добре в огъня, за да забележат и най- малката искра на различие в ударите. По-силна или по-слаба. Не успяват и пак сядат. „Срещата свършва след половин час, а все още не е победил Шарки!" - си казват повечето. След още много горене неспокойният огън се разделя на два въглена, всеки искрящ по малко кръв. Слаба е светлината и на двата пламъка. Постигнали са разбирателство. Всеки свети със слаба, но своя светлина. Нямат сили за нов огън. Лицата на хората се разоряват, а сърцата им пламват и са готови да направят пожар, в който да изгорят и двете искри. По едно време единият от въглените угасва. Неразгорелият се пожар поглежда. Не е Шарки. Кофа студена вода го лисва и загасява. Остават няколко огъня, заложили на другия. Сърцата им са обхванати от скръб и те също престават да са огньове.

ИМПРЕСИЯ 

 По картината на Клод Моне
Надрасканото слънце се хвърля в морето. Задрасква се и лодката. А после се заплита в неговата мрежа. Зелени кораби отзад се клатушкат. Слънцето, намокрено излиза. Суши се. Не може да изсъхне. Разплува се и заживява във водата. Заглежда корабите. И те са изменени. Всичко свършва, небето се задрасква!
27.III.1989

МОНА ЛИЗА(ДЖОКОНДАТА)

По картината на Леонардо Да Винчи
Лицето е спокойно и развълнувано едновременно. Очите стоят замислени. Отзад е пътя мръсоляв. Ръце-сложени долу. Невидими къдрици. И някакво неясно съмнение се прояснява. Светлината светеше в лицето. Усмивката изчезва и тръгва тя по пътя.
1989

ПОРТРЕТ НА ДЖО, ПРЕКРАСНАТА ИРЛАНДКА

 (по картина на Гюстав Курбе)

Jo, la belle Irlanda 

Gustave Courbet 
Старинна жена е застинала в странна поза. Сенките са легнали на лицето й, както снегът мълчи върху лицето на планините. Косите й говорят с думи за северно самочувствие. Старинната блуза е измислила името й - Джо. Създала го е с формата на яката и с малкото, което се вижда от нея. Формата е красива, съвършена. Когато Джо се оглежда, създава впечатлението, че цялата тя - заедно с образа си в огледалото, е огледана в друго огледало - огледалото на чувствата и мимиките... Те говорят най-много за същността й. Чувствата оприличавам на цветовете. Един нюанс в тях, и картината издава още едно от драгоценните си чувства. Независимо от красивите си и богати движения, Джо напомня за планинско момиче. Името, изражението на лицето, а най-вече кафявите топли тонове ме убеждават в това. Да, Джо е момичето на върховете. И те се оглеждат в бистрите езера. Но погледнем ли ги, без да знаем за това, мълчанието им и белите, остри лица не са реални. Тя е прекрасната ирландка на северните нрави. И същевременно съвършена в несъвършенството си. Като я гледам, не мога да откъсна чувствата си от водовъртежа на нейните.

 НЕВЕСТА ПОВЕЖДА ХОРО В СЕЛО

  По картина на Вл.Д.-Майстора

Пролетните цветове повеждат хоро. Невеста повежда хоро. Хорото повежда селото. По поляните, та чак до гората – Хоро от мисли, от погледи, от танци. От другата й страна – овце повеждат хоро. Дрънчат хлопатари. Овцете блеят. Някъде по върховете на планината – Един тъжен лъч спи. Той сънува веселия. Но даже на сън не се усмихва. Побърканото слънце се мъчи да освети всички мисли на хората. Започват оживени разговори. На хорото остават няколко човека. Овцете се излягат. По поляните остава сянка. Светлината е осветила върховете.
X.1988

ПОД УТРИННОТО  НЕБЕ
Под утринното небе е увиснала нивата със своя пролетен живот. Дрънчат хлопатари. И безброй бели облачета се пръсват из поляните. Петлите се надпяват. Някъде са запалени сухи съчки и сив дим се спуска по пътеките. Подпира се на своята тояжка. Но се спъва и пада. Разпръсва се из поляните, нивите, та чак до селото. Петлите се спират да го почувстват и пак започват своето.      Нивата. Земята се разпуска под това някакво си, никакво слънце. Орачът оре. Кучето се  заглежда по  пеперуда и леко излайва. Изтръсква се и спокойно продължава да седи така, сякаш нищо не е  станало. Ах, това нищо. Събудило се е от дима. Завладява кучето. И на него вече нищо не му се струваше. Нито, че е имало пеперуда, нито че се е изтръскало, нито нищо друго, освен нищото. Воловете се движат и мислят бавно. Бързи сенки падат върху тях да си починат, но веднага си тръгват, защото бързат. Орачът не бърза. Подкарва воловете. Той не мисли. Беше минало време, но никой не го усещаше. Само под небето висеше нива с изорана бразда. И остана сама.

КРЪВЕН ДАНЪК

Дълга  върволица от хора върви по път. Прахта хвърчи навсякъде. Измъчените им души въздишат. Сливат се с нея и се понасят нанякъде. Хора без души вървят по прашен път. Върви каруца и скърца. Жестоки, дебели и глупави хора ядат и пият. Оставят яденето в мислите си. И мислите си -в яденето. И спират те пред къща. Излизат две жени оттам. Едната майка на дете. А другата е майката на майката. Един дебел човек върви към тях. И казва нещо. А други двама вземат й детето. И тя извиква, и пада на земята. Една огромна мъка оглася хората на пътя. И мъж излиза. Бащата на детето. И тръгва той да си го взима. Но двама с пушки го завръзват. И пращат го при хората на пътя. Единствен той е с душа. И мъчи се да я запази, но я изгубва в прахта. И майката на майката се моли. И връща се и слънцето от своя залез, да вземе нейните молитви. А облаци вървят по светъл път в небето.
7.XII.1988
ЖЕТВАРИ НА ОБЕД
  По картина на Вл. Димитров -Майстора 

Небето мърдаше с уста. Разтваряше се. И някъде лежаха група хора. А вятърът се крие. Очите гледаха присвито. И мислеха за жегата. Мъчеха се да я отдалечат, но тя изскачаше отвсякъде. Въртеше се в кръг. И житото си казваше: “Полето, това съм аз и камъните тежки, а още радост или мъка.” И втурваха се класовете. И мислите си пускаха напред, да търсят радости за хората, седящи на земята, Където най-добре почиваха си те, защото мислите им там изстиваха, А новите политаха нагоре. Жетварите ядяха бавно. Жена една-старица, Подаваше неизвестност на масата. Другите се мъчеха да я разгадаят. Глава, въртяща се муха, Хвърчеше и шареше по масата, Където пръсти на ръце разхождаха се. И лепнеше слой нежност за покривка. Спираше ги той. Зад всички тези дреболии една тревица четеше книга за летните тежки дни. Там  пишеше, че с точност до човечност тежаха те полвин душа. “Каква неволна мъдрост”-си казваше тревата- “Трънът до мен я би избол отвсякъде.” Но не и небето. То поемаше я в себе си и затваряше вратите нейни. Напред вървяха в редица класовете към някое богато село, Където най-добрата мелница седеше. А печката печеше смелените мисли на всичко живо.

ПЕТЛИ И ЧАЙ С МЛЯКО 

Когато дойде нощта, Пикелот запристъпва към къщата. Листата не мърдаха. Някой ги късаше и те падаха на земята. Човекът се обърна и изкукурига. Пикелот си каза, лаейки: „Това е Гмаоди. Той е от първите петли." Щяха да пият чай с мляко. Котката пикаеше до дървото със скъсани листа. Пикелот и Гмаоди влязоха в къщата. Седнаха. Пиеха чай с мляко. Обичаха го от дълги години. Прилепът на тавана пиеше чай с мляко. - Как пътува през огнените извори? Не замръзна ли? - Животът ми се пръсна и се съвзе чак при твоята гора. Тук всичко се събира. - Кого чакаме още? - Чаша вода за гърлото ми. - А, да, водата. Някъде навън е. - Къде ще спим? - В гората. - Да, братята ми ще ме чакат. Та нали съм от първите петли. - Ще ядем ли каша с мравки? Наядоха се и заспаха под маслините. Сутринта Гмаоди изкукурига, но след това отново заспа и се успа. Събуди се отново с мисълта за замък. Свой замък! Какъвто и вторите петли си имаха. Стана и хапна няколко маслини от дървото над себе си. Тръгна към хълма и остави Пикелот да спи. Търсеше удобно място за замък. Строеше го в главата си и смяташе да го прехвърли в битието. Но това бе работа само за Мъдрите. Погледна към къщата на Пикелот и си помисли: „Тя е най-тъпото създание в тази гора. Виж, замъкът е друго нещо. Нещо от многото неща, които заслужавам да имам." Гмаоди скръсти ръце и завървя към оня хълм, където трябваше да го чака замъкът. Мъдрите бяха същества с мъдър и най-вече разумен характер, който никога не се поддава на съмнение, особено пък когато става дума за толкова важно нещо, каквото бе един замък. Обичаха строежите им да са от павета. Много павета за новия строеж на замъка! Нямаше план или разработка, както се изказваха самите те, имаше павета. Замъците им ставаха толкова красиви, колкото главите им - смесица от мъдри съвети и павета. Гмаоди стигна хълма. Там кипеше усилена работа, но най-усилено кипяха главите на Мъдрите. На острия завой един кон изхълца. Успя да занесе товара до стълбите. Там го грабна един Мъдър и го отнесе към големия покрив-фуния, в който непременно трябваше да има прилепи или нещо подобаващо за един таван. „Край на шегите - каза си Гмаоди, - вече си имам замък От далечината изкукурига друг петел. По тънкия му кънтящ глас се отличаваше от първите петли. Ходеше около своя замък и забеляза, че някъде далече мъдрите строят нещо. „Това е нещо, което се свързва с мен. Може би съвсем са се побъркали. Аз трябва да поспя и да тръгна към хълма. Може да се отбия в гората на Пикелот, за да си свърша работата. Ще пийна и чай с мляко." Сънят бе дълъг и идиотски. Един съвсем несъществуващ град, който, кой знае защо, също като него се казва Ню Йорк. Но бе съвсем различен. Имаше и още една невероятност. На петела му викаха галено Ню, а строго Йорк. Интересно как този град едновременно го галеха и му биеха шамари. Но както и да е, той се сънува в един град, наречен просто Ню Йорк. Махаше с пръсти сред огромно море. Забелязва през чистата вода водорасли и риби, изкривени като представите му. В далечината сънува небостъргачи и безкрайно чист залез. Надолу - нанадолнище. Пусна се по него. Наоколо бе сенчесто. Стигна долу и пак се заизкачва. Водата -спокойна, въпреки че пада от високо. Не е водопад. Пак е горе. И така, докато остане без дъх. Свечерява се. Поглежда през представите си. Вижда нагоре много високо да се издига нещо. Не знае какво е. И когато съвсем израства, се оказва лампа. Всичко е някак отхвръкнало. Неусетно Ню бе тръгнал към гората на Пикелот. Тичаше. Скоро стигна до огнените извори. Разпадна се и когато се съвзе, вече стъпваше в гората, където всичко се събираше. В далечината забеляза някой. Наду гърло и изкукурига. Пикелот се стресна, скочи на ръце, а след това стъпи на крака. Когато Ню си свърши работата, спомни си за решението да пие чай с мляко и да обсъди онзи странен строеж на Мъдрите с Пикелот. И ето го вече седеше в къщата. - Да знаеш нещо за намеренията на мъдрите? - Не знам, тъй като досега спах. Само едно си спомням, че преди това пих чай с Гмаоди от първите петли. С него легнахме под това дърво да те чакаме. А сега него го няма. - Тогава аз продължавам към ей оня хълм, където се виждат павета и Мъдри или Мъдри и павета. Все едно. Чао! Стигна и забеляза първият петел да лежи пред своя замък. Седна и заговори: - Защо си построи замък? Та нали вече има един. Когато станат повече, изчезва настроението. - Тогава разруши своя. Аз моя не си го пипам. Но гледай да не разрушиш настроението ми! - Не се бой! Току-що си го построи от павета. А според Мъдрите, те са стабилен материал. Ще заживея в гората на Пикелот. Замъкът ми ще изчезне. Мъдрите вече са го планирали. - Как ще понесеш това куче. По-добре остани при мен. Нощта настъпи и слънцето утихна. Смени физиономията си и изтича до замъка да съзерцава прилепите. Една огромна и легнала тишина стоеше в него. Просторните зали бяха черни котки. Поскърцваше врата. Оттам излезе пеперуда и се блъсна в широкия коридор. Скоро Гмаоди щеше да кукурига. Лежеше сънен и не се решаваше да излезе навън при страшните места, които бродеха в зеленината. Най-после стана и изтича. В първия момент и той се блъсна в широкия коридор и съвсем се разсъни. Навън бе прохладно и горещо. А също ведро и задушно. Гмаоди кукуригаше с настроение. Бе извършил голяма, чудесна работа. Върна се да събуди Ню. След време надалеч прозвуча и неговият глас. Закуската, останала от вчера, се изяде от двете петльовски гърла. След това те се отправиха към гората, където всичко се събира. Този път, за да съберат мислите, разбъркали се в главите им. Най-неочакваното нещо, което завариха там, бе замъкът им. А въобще всичко ги беше изпреварило. Сега те попълниха многото неща тук и гората замря. Пиеше чай с мляко и чакаше деня, в който отново щеше да се разпръсне.

ДОМЪТ С ТРАДИЦИИ

Традициите са били създавани от нашите праотци, за да не се допускат грешки, стрували им скъпо, а също за  да се напомня за свещени дела на единици хора. Религията се е носила толкова близо до тях, че в повечето случаи нейната същност става традиция. Едни традиции ни се струват толкова отдалечени, а други по-близки, но не създаваме ли нови, ще стигнем до пропаст, в която единствено историята ще ни води до традицията. Нещото, което първо е дало крила на традицията -това е споменът. Ритуал, действие или бездействие ни напомнят за нещо ужасно, което не трябва да повтаряме, или пък за прекрасното, което почитаме и ни радва. Радостта е тази, която ни кара да повтаряме  до безкрай, но и понякога притъпява инстинкта ни да усещаме друг вид радост - новата. Не е хубаво да почиташ само няколко прекрасни дела или празници, защото радостта е радост от това, че е различна и трябва да се стремим да откриваме разнообразието в нея. И може би най-добре е да разкажа една толкова известна история на писателя - „дядо на американската литература", Марк Твен, който я е разказал така, че винаги да ми напомня за страха на хората да срещнат действителността с всички нейни очи, а би трябвало да го правят, за да преодолеят лошото в нея, а не да си създават традиция за една честна реалност. А за да не отегчавам тези, които са я чели, и най- вече себе си, който я е препрочел, ще я разкажа по един колкото нов, толкова и традиционен маниер на заместване. „Човекът, който поквари Хадлибърг" би могъл спокойно да бъде изигран от една стара, може би вече белокоса хлебарка, която открай време кръстосва пътищата на един прастар дом с непокътнати мебели и традиции. Тази хлебарка кой знае как се е спасила от безкрайните гонения и химически войни в дома. Да, тя е била така разумна да ходи само по проверени пътища и пътеки и да излиза от най-неочаквани места, най-неочаквани пукнатини. Никой не знаеше за съществуването на тази бродеща старица поради простата причина, че иначе нямаше да я има. Тя смееше да излиза точно иззад крака ти, точно иззад погледа ти и най-накрая точно иззад съзнанието ти, когато рееш поглед в стената, без да си на Земята. Тя щеше да е тази покварителка на дома с традиции към хляба и въобще към чистотата. Тя беше единичен случай, тъй като семейството в този дом, представено главно от майката и бащата (детето я имаше, я нямаше година-две и се интересуваше от редица по-важни неща), беше окичило дома си с всевъзможни надписи от рода на: „Чистотата е белег за честност" - или пък от сорта - „Тоз, който хляба не почита, оттук да се измита". В огромната кухня можеше всеки ден да видиш майката с парцал или с четчица да лъска табелите, които бяха толкова много, че със сигурност нямаше да й стигне цял ден, за да ги почисти. И най-накрая тя, най-съхранилата живота си хлебарка, която като нищо биеше всички рекорди по столетие, бе изключително честолюбива и през цялото време мърсуваше за хората с разни мръсни мисли. Не бе трудно да я завариш, размахвайки крака вместо ръце, да псува по техен адрес. Най-доброто, с което ги наричаше, беше: бели гадини, изгубили нюха си към мръсотията(тогава тя не знаеше още, че са загубили и този към чистотата, но го прикриваха с надписи и се бяха превърнали в едни самозалъгващи се никакъвци, а  тепърва щеше да го узнава и използва).           За да запази традициите си за честност и чистота и занапред, семейството преподаваше още от люлката принципите на честността, а също така не позволяваше на бебето да се докосва до мръсотията или малката неспретнатост дори в мислите си, незнаейки, че всички бебета имат голяма склонност към неспретнатостта. Хлебарката започна да се подписва Х.П. – “хлебарка покварителка” след обидата, но мисля, че няма да сгреша особено, ако я наричам така за по- кратко отсега. О, забравих да разкажа за най-определящата в този разказан разказ случка - обидата на Х.П. от хората и нейната несъстоятелна завършеност като такава. Денят, за който Х.П. мислила, че ще е мрачен като нощ (това е също така добре, както са за хората слънчевите дни), се оказал среден и нито хората, нито Х.П. могли да му се порадват. А средното, нормалното, нито едното, нито другото, нито най-лошото, нито най-доброто, така обърква живите същества, кара ги да се чувстват не на мястото си в този свят и подсилва стремежа им да свършат по-бързо или с живота си или с деня, или с времето. Така както слънчевите дни невинаги са гаранция за слънчеви отношения, най- трудните за изваляване облаци са човешките обиди, защото тези на небето се пръсват на дъжд доста бързо, ако ли не, то вятърът ги отнася и задържат ли се по-дълго от седмица, все едно че са изчезнали - никой не им обръща внимание, докато човешките облаци,появили се веднъж, никога не се отдръпват, те само привидно се махат и после внезапно ни заварват без чадър. Накрая трябва седмици наред да сушим подгизналите си от унижения дрехи. Та точно в един такъв никакъв ден Х.П. се прибираше без настроение след последната   грижливо облизана троха и... Да, това „и" й се стори доста тежко, тя въздъхна и не забеляза влезналата внезапно майка, която изпищя и вдигна крак. Един огромен, надвиснал крак затъмни всичко над Х.П. и побягвайки, задната й част се сплеска от болезнен удар с гьонова подметка. За малко животът у нея да изскочи, но тя, използвайки неговия тласък, се скри от унищожаващия поглед. Х.П. успя да преживее по-лесно болката, отколкото нанесената й обида. И ако беше умряла, то щеше да го стори от злоба. След продължително възстановяване тя се почувства отлично, но само физически, останалата част от нея се беше унижила да лежи и да не може да действа против човека. Но все пак в тези, прекарани в лежане дни в главата на Х.П. се помести една идея, която не се бе местила от човека към никое насекомо, защото именно това бе разумна, поучителна и достатъчно подла идея, за, да разбереш веднага, че не може да е друга освен човешка. Но не трябва да се чудим, че идеята беше дошла именно на животно, тъй като хората от тази къща така усърдно бяха пъдили подлите, разумни и поучителни идеи от главите си, че те бяха навестили едно насекомо. Тъй като е известно, че в природата нищо не се губи, то изчезнеха ли идеите от хората, ние бихме ги потърсили поне у животните. Изчезнеха ли идеите у хората, ставаше страшно, защото първо можеха да се появяват, където си поискат другаде, а също да изненадат изгубилите страстите си хора. Х.П. нямаше особени намерения да задържа идеите в себе си за по-дълго. Те й бяха нужни само, за да поквари с тях хората, които, изгубили лошите си инстинкти по собствено желание, бяха унищожили и добрите. Едните не се ориентираха без другите и изчезваха, без да разберат как. Явно беше, че доброто съществува именно благодарение на злото, а също и обратното, защото кажете ми, ако го нямаше лошото, какво щеше да побеждава доброто? Нямаше ли нещо, от което да се различава и да унищожава (тук то се и оправдава) прекрасното щеше да победи само себе си и мислете му тогава какъв щеше да е краят на силите. Ако човек не поглежда ябълката от червивата страна, рискува да се нагълта с червеи. Моралът, създаван от хората, ги предпазва от изкушения, но те не престават да се изкушават. О, не - това не е в душата човека. Заобиколени от мръсотии, моралът все пак им помага да се променят. Но ако буквално се отрече всичко подло и мръсно, и се подложи на изтезания, а човекът се опита  да заживее в изкуствено добър свят, когато  един ден си помисли, че е успял да  се предпази от лошото, той се изкушава двойно повече. Защото изкушението е чувство, а човек не може да се предпазва от чувствата, пък и не е нужно. Ако изгони от душата си омразните чувства, той се превръща в свиня, на която каквото и да й предложиш, все го приема с усмивка. Ако ти поднесат да помиришеш роза - си доволен от хубавата миризма, вкарат ли те в каналите - не искаш да миришеш, но нямаш изход и го правиш. Човекът има две подобни чувства, които са от определящите в изкуството да си човек - МИРИЗМА И ИЗКУШЕНИЕ. Ако изчезне едното - си наполовина човек и наполовина животно. Ако изчезнат и двете - не си нито едното, нито другото. Но нека спра - започвам да се разчувствам. Една вечер, за която семейството се беше готвило почти толкова, колкото вечерта да убие деня, защото именно това бе вечерта на очакваното гости, а не някоя друга, а също и вечерта, която погуби деня със своя нощен чар и бели звездни зъби, със своето око луната, а не някоя друга, защото денят сам се предаваше в плен на обичайните вечери, а сега не бе издържал и умря заедно с боязливия си стил на живеене. В дома всичко заслепяваше от чистота, а петно не се виждаше никъде, освен ако не се вгледаш по-внимателно някъде дълбоко в очите на семейството. Дори и там те се забелязваха толкова рядко и никой не можеше да каже дали тези петна са се появили вследствие на умората или бяха наистина мръсни. Семейството беше спокойно-губернаторът на града - важна причина за излъсканото съзнание на хората, обитатели на дома, и неговата жена, на която по- добре щеше да й е , ако умреше веднага, вместо винаги и навсякъде да предизвиква погледи тежки, но леки в сравнение с нея, извиквани от обема, заеман от нейното материално аз (за духовното просто нямаше място), гледаха много .рядко в очите на хората. Повече ги занимаваше въпросът за облеклото и мебелите, а също и всичко материално, по- чисто дори от самата им честност. Х.П. внимателно наблюдаваше тези и други подробности от маниера на гостите и, разбира се не се решаваше да опре дулото на своя покварителен пистолет в гърба на многоуважаваното семейство. Тя наблюдаваше от дъното на плетената купа с ябълки по средата на масата и от дъното на душата си и чакаше удобен момент да превъзмогне страха си. Тя не знаеше, че семейството също се безпокоеше за нея. То бе много злопаметно, макар да вършеше повече неприятности на другите в манията си за честна чистота, отколкото другите във всички свои мании. Когато главата на семейството, който условно ще нарека С.(всички други имена са вече омърсени и той много би се обидил), вдигна тост, Х.П. гризеше една от ябълките, за да не чува идиотския безсмислен глас на С. А същността на тоста беше повече от съществена и се надявам, не бих обидил повечето хора, като я представя (а за тези, които ще обидя, тя трябва да послу жи като урок по честност ). Ето я  речта на С. нахлува в главата ми и не ми остава друг изход освен... „Господа, честни приятели, аз знам, че моите думи биха смутили някои съсловия на човешкия род, но със спокойно сърце мога да изтърколя пред вас тези думи, идващи от дълбочината на искрената ми душа. Векът, в който живеем, е изпълнен така с информация, че изтрива от съзнанието на романтичните всезнайковци най-важната за нас, хората, традиция да не забравяме традициите си и да пълним с тях душата си, а не корема, както напоследък , се забелязва да правят повечето. В тази насока аз бих помолил тук присъстващите да наведат главите си в чиниите и да не ги дигат, докато не ги прочистят от нечестивите мисли, така както конят иска непрекъснато да почисти тялото си от мухите, накацали уж да го чистят, а всъщност мърсуват. Това също би могло да се случи и с хората, само че те не са мухи и следователно не вършат делата на насекоми. Та конят върти опашка с такова спокойствие, сякаш знае, че не всички мухи се достигат с дългия  конски ум, който, ако не знаете, е съсредоточен точно в опашката. Че как иначе ще си обясним факта, че когато дръпнем кон за опашката, той ни рита. Който и да дръпнеш за ума, ще те ритне най-малкото с обидни мисли... И така - да пием за нашите традиции и особено за честните и непокваряващите,  защото те са тези, които задържаха славата на нашия дом. И още, за да разберете колко важни за нас са принципите ни за честност и чистота, считайте, че сърцата ни са навсякъде, в чиниите и в стаите. Оглеждайки дома, вие вниквате в сърцата ни. Чистотата, която пълзи навсякъде, е просто едно честно сърце. Наздраве!" ... Готово. Сега Х.П. бе превъзмогнала страха си, а и всички бяха навели глави в празните чинии и кой знае за коя срамна част от живота си мислеха. Положението наистина беше удобно и действията на Х.П. пропълзяха по масата даже преди това да бъде сторено от тялото й. Когато стигна незабелязано до двете жени и се чудеше кои от нервите да избере, спря се на жената на губернатора - за нея бе сигурно, че ще пищи с цялото си сърце, защото то бе по-малко от карфица и умееше да боде доста добре, и незабелязано душата, така както никой не може да види, че сяда на игла, освен ако не мисли в момента за нещо от незначителната важност на една игла. Х.П. направи още едно усилие и се озова в чинията на въпросното наведено лице, след което зачака. Учудвате се, че й беше нужно да чака, за да я забележат? И аз не мога да го повярвам, но жената на губернатора мислеше за толкова черни неща от живота си с губернатора, че още едно, което бъркаше в действителния й поглед направо с името си ХЛЕБАРКА, не я стресна. Просто тя си отмъщаваше, като виждаше лицето на мъжа си в това на Х.П. Даже се усмихна, но в следващия момент усмивката  се хлъзна като маска от лицето й. Викът бе така яростен, че губернаторът помисли, че някое куче пехотинец от Виетнамската война й е оказало бойно нападение. Уплахата се бе възцарила като истински цар, щом никой не смееше да направи каквото и да е. Х.П. щъкаше по чинията нагоре-надолу за ужас на всички. А семейство не се разбираше дали се е изчервило от ужас или от срам пред гостите... Губернаторът се беше смял дълго на тази история, толкова дълго, че можеше да не продължи живота си. Дори изпрати картичка до многоуважаваното семейство, на която имаше две думи - чист и честен, а под тях повече думи: „ИСТИНСКИ СРАМ Е ЗА ЧОВЕК ДА УЗНАЕ, ЧЕ НЕЩОТО, КОЕТО Е ИМАЛО НАЙ-ГОЛЯМ СМИСЪЛ В ЖИВОТА МУ, Е РАЗРУШЕНО, А ОЩЕ ПО-ГОЛЯМ - ДА НЕ РАЗБЕРЕ И ТОГАВА, ЧЕ ТО Е БИЛО БЕЗ СМИСЪЛ." Впоследствие такива картички се разпространиха из цялото градче и човек, който посрещаше Нова година с тях, беше щастлив по новому. Това е историята, която така традиционно ме забавлява. А за да бъда пък справедлив към истината, макар това да е относително, бих казал, че не всички традиции ни карат да повтаряме, че не се изкушаваме, повечето дори обратното. Но аз не исках да пиша за добрите страни на въпроса, смятам, че те сами говорят за себе си, а лошото, колкото и да е малко по обем, се нуждае от порицание.

ГОСПОДИН “ВЯТЪР”

 Пясъкът хвърчеше от дюна на дюна. Слънцето залязваше и се чувстваше хладният полъх на нощния вятър. Той още спеше някъде далече из пясъчните планини, но през деня беше сънувал лош сън и сега се събуждаше. Когато се събуди, той преброи своите камили. Стар навик. Откри, че една липсва, но не се разтревожи. Тази нощ той се появи не на части, а цял, за да изненада обитателите на пустинята. Изненадите за него бяха нещо много хубаво. Една лисица Фенек се разхождаше из трънаците до скалата. Чакаше своите приятелки, които кой знае защо закъсняваха. Господин Вятър облече своя нов раиран костюм. Сложи бялата си вратовръзка. Яхна камилите и потегли към нощната изненада, за която така грижливо се бе подготвил. Той беше един добър и много тъжен вятър. Животът в пустинята му харесваше, и винаги когато искаше да стане приятел с някого, го изненадваше. Лоша изненада, добра изненада- редуваше ги по календар, за да се разнообразява. Никой не го обичаше и всеки се криеше, когато видеше тъжното му лице, раирания костюм и бялата му вратовръзка. Лисицата още чакаше своите приятелки, когато се появиха камилите и господин вятър. Тя започна да се върти, да мята опашка, но скоро се скри зад скалата. Остави бележка- миризмата си. Господин Вятър  слезе от камилите, клекна и трънаците около скалата се раздвижиха.  Без да иска, той закачи бялата си вратовръзка за тях. Когато понечи да я откачи, я скъса. Стана му тъжно. Седна и заплака. Лисицата излезе тихо извън убежището си и тръгна бавно. На пръсти. Гледаше сълзите на вятъра. Струваше й се, че и нейната опашка ще пострада. Както вървеше, тя не забеляза тръна, който й се препречи и се спъна в него. Не стига, че се изпободе, но и Господин Вятър я видя. Тръгна към нея  да я изненада и без да иска зафуча от радост. Лисицата побягна. Скоро той  я изгуби от погледа си, защото беше един обикновен и добър вятър, а само лошите преследват докрай. Вятърът продължаваше да гали дюните и да сипе своите изненади. Слънцето вече изгряваше и предвещаваше хубав и спокоен ден.
08.1988

ОСТРОВЪТ

Бурята се усилваше. Тръгна към острова. Лодката се клатеше. Дризмос лежеше разплуто на дъното й. Под него водата се събуждаше и с голяма сила излиташе нагоре. Поливаше го. Той се обръщаше на другата страна и заспиваше още по-добре в мокрия си сън. А отдолу тъмните води се будеха. Луната се замрази зад отсрещната планина. Камъните затупуркаха по склона и пльоснаха в морето. Дризмос се събуди и водата се успокои. Сънуваше сух сън. Той пое греблата и заплува в тъмнината. Островът наближаваше с лека стъпка. Луната се изтърколи заедно с камъните. Счупи се и потъна във водата. Дризмос не видя бреговете и ги отмина. На сутринта в очите му изчезнаха земята и мислите. Остана водата. Скоро жълтеникави брегове изскочиха. Лодката се отправи към тях. Стигна и спря. Дризмос стъпи на пясъка. Изненадващо се бе променило това място. Около него сега трябваше да бръмчат коли, да се бутат хора. Или... може би да го питат колко е часът. Щеше да погледне огромния си червен часовник и времето изведнъж да стане много. Никой нямаше да бърза. Всички щяха да го почитат и да казват: „Ето този човек ни избави от бързането със своя червен часовник!" Но самото време нямаше да е доволно... Това последното не му хареса. Времето беше само за спане. Островът не е необитаван. Дризмос тръгна към кръчмата „Пий, надувай се и хъркай!". Не се сети да пита къде се намира, защото преди това се напи, след това се наду и тъкмо се канеше да зададе този въпрос, когато захърка. В съня му отговориха, че островът, който търси, се намира на 20 мили от тези брегове. Събуди се от един ритник. На пясъка имаше хора. Дризмос се затича. Качи се на лодката и заедно с нея заплува на запад. Много на запад се показа град. Именно там искаше да стигне. Разхождаше се из просторните улици. Слънцето като голям оранжев портокал огряваше всичко. Спря се в близкото кафене. Срещна се със стари приятели. Забрави нови. Нищо не разбра. Онова с часовника му се стори банално. Рекламите по радиото го завладяха. Нямаше цел. Искаше му се поне да лежи в лодката, но неудобството от всички не му даваше. Събираше камъни в една торба. Един ден му се стори толкова тежка, че я изхвърли в морето. Повлечен от нея, потъна на дъното. Никой не го намери, но знаеха, че е изчезнал. Дризмос стискаше торбата с камъни, тъй разнообразни, гладки, държащи света в ръцете си.
26.IV.1989 г.

ПОГЛЕД КЪМ СВЕТА

 Лак издъхваше в ръцете му. Той помоли за последен предупредителен път: - Милост, господарю мой! Ако не ме пуснеш, ще те удуша! За последен път кръвта ти ще изпълни гората. - Ха! Ей! Не виждам как ще го направиш малко преди смъртта си. Сляп съм, но интуицията ме преследва и е още по-лошо за теб. Виждам те през собствените ти очи! - Ха-ха-ха! Хи-хи-хи! Кеф! Мърдай мозъка си повече Гам... - прихна Лак. - Няма аз да те подсещам! Кръвта не изтече. Вратът на Лак се изду и посиня. Лак мръдна към небето с думите “мозъкът ми да мръдне към нещо неразбираемо... -Леле! Ах! - каза Гам и се опита да се изправи на крака. Ръцете му попаднаха в една дупка и останаха там. Откакто удуши Лак, най- близкото нещо, което видя, бе своята собствена смърт. Очите, с които гледаше досега, станаха бели. Зениците изплуваха нагоре, а мухите изтриха лъскавината им с кацането си. - Мисля, че не мога да стана. Заклещил съм ръцете си някъде. Ако знаех къде, щях да ги извадя - разсъждаваше Гам. Тревожеше се и от това, че по пръстите на заклещената си ръка чувстваше лек огън (разбира се, усилващ се). Успокои се с думите: - През нощта мухите ще отлетят поради студа и аз ще успея да видя света. Е, вярно, че ще съм кривоглед с очите на един мъртъв човек. Също така няма да виждам света така лъскав, а ще го забелязвам грапав и хлъзгав. По грапавото ще се изкачвам на най-високите му върхове... А по хлъзгавото... Ще е трудно да мъкна тялото му навсякъде, но ще го направя в името на погледа към света.

СВЕТЪТ

 - А-а-а.... Той тичаше. Бързаше. Тъмен коридор и черни камъни. - А-а-а... А-у-у-у... Децата на дявола го гонеха. Изчадията на времето. Мутанти. Идиоти. Той бягаше от една седмица. Краката му се преплитаха от умора. Буболечки и пот караха тялото му да се гърчи и потреперва. Черният прах му пречеше да вижда. Изпълваше очите и ушите му. Все пак погледна небето. То бе жълто. Айлант му се  радваше. Не беше виждал небе от много отдавна. Спря се на ръба на една пропаст. За малко не падна в нея. Помисли си, че по-добре би било да хвръкне във въздуха, но сам се стъписа от тази странна идея.  В същия момент той усети, че вече лети. Свободната неограничена мисъл му даде сили, макар и да не го осъзнаваше. Той трябваше да мисли, че лети, за да продължи да лети. Той трябваше да гледа безкрайното жълто небе, където на изток залязваше синьото слънце. Айлант погледна под себе си. Видя дребосъчните очертания на всичко, което имаше долу. Главата му щеше да се пръсне от напрягане да мисли непрекъснато, че лети.  “Много е високо! Край! Свършено е с мен!”  Не допускаше подобни мисли, макар и да напираха отвсякъде. Той летеше в жълтото небе и си спомняше за Земята, за ония снежни дни, когато му замръзваха ушите. Улиците светеха, а сняг валеше от небето. Спомняше си за смеха, който се смееше на всичко, за вицовете, които си разказваха с приятелите. Реши да си ги разкаже сам на себе си още веднъж. Но тъй като нямаше никой друг в това жълто небе, а и да имаше, той не го знаеше, започна на глас: “Защо на слона са му червени очите?- казваше си на глас. “Не знам.- си отговаряше като че ли е някой друг, а после допълваше- “Разбира се, за да се скрие във вишнева градина.” “Защо на слона са му големи ушите?” “Не знам.” “Този път наистина не знам. Ах, как не мога да се сетя!  Забравил съм.” Той се размисли, когато пред него се появи самият отговор. Стадо слонове с огромни уши. “За да прехвръкват от цвят на цвят!”-каза си Айлант и се засмя с глас. “Съвсем като в приказка- отговорът ми долетя!“ “Но все пак е възможно.”-допълни по- рационалната част от съзнанието му.-Щом и самият аз мога да летя. Може би атмосферата е причината или освободената мисъл...” И той не знаеше точно какво се случваше. Айлант хвръкна към летущите слонове, за да ги разгледа по-добре. Очите им бяха червени. “За да се скрият във вишнева градина.”-каза си той на глас и му стана хубаво, че може да  види материализирани вицове от Земята. Сякаш Вселената го гледаше с червените очи на слоновете и му нашепваше: “Да, ти свързваш два свята, две цивилизации. Това, за което се мечтае в единия, в другия е нещо обикновено. А щом попаднеш в този друг свят, започваш да мечтаеш за това, което е обикновено в света, от който идваш. В цивилизацията откъдето си.” Изведнъж Айлант започна да пада. Той падаше все по-бързо и по-бързо. Спомни си, че на Земята паданията винаги  завършваха с лош край. Когато падаш от високо,  умираш. Когато паднеш от своето място в службата, някой друг се качва на него. Но има и случайности. Разбира се, твърде оскъдни, но все пак ги има. И той се надяваше именно на тях...

**** 

Когато се събуди, Айлант бе спрял да пада. Намираше се в някакъв старинен замък. По стените висяха картини. От едната страна на леглото му имаше портрет на кралица Елизабет, а от другата-Христос, разпънат на кръст. Айлант се надигна. Опита се да стане, но отново легна. Нямаше сили. Болеше го главата. Вратата на стаята се отвори. На светлината от факлите  той различи лицето на някаква прислужница, за което съдеше  по дрехите й. - Лежете спокойно! Скоро ще се оправите. – каза тя притеснено. Явно се страхуваше от него. - Как съм попаднал тук? Та вие трябва да знаете всичко. Не ви ли каза Този, който ви изпрати от Небесата, къде и кой да направите щастлив? Разбира се, на вас не трябваше да ви става нищо по пътя за насам от Рая. Та нали сте светец. Но вие сте се ударили лошо и ние не можем да си го обясним. Сигурно вие ще можете. Самата кралица иска да ви чуе. В чест на вашето идване, тя е подготвила турнир, в който ще участват най-добрите рицари на Кръглата маса. Накрая вие ще обясните на народа  кой сте и откъде идвате? Ще присъства и Джак Красавеца. Честно да си кажа, аз вярвам в него. Мисля, че той ще победи. А вие как мислите?! Нали той ще победи? - Да, разбира се, че той ще победи.-отговори Айлант без сам да знае защо. “Щом и Светецът потвърди,  Значи той ще победи.  Ах, любимият ми!” -си затананика прислужницата. Запъти се към вратата щастлива  и Айлант чу как радостните й стъпки отекнаха в коридора. Той се замисли какво да прави. Сети се. Ами разбира се, ще разкаже всичко, което му се бе случило, като го поукраси малко. Но му оставаше още един проблем. “Светецът” се засмя на глас, въпреки обзелото го притеснение. Наистина ли щеше да победи Джак Красавеца? Трябваше само да се надява на дарбата си на Светец.

****

 Рицарският турнир започваше. Всичко беше украсено празнично. Кралица Елизабет и нейните приближени седяха на специално приготвено за тях място. Тук беше и “Светецът”. Народът го гледаше странно и стреснато. Представите им за човек от Рая не се бяха сбъднали. Но и Айлант ги задоволяваше, защото все пак не можеше да е от никъде другаде. Когато турнирът започна, всички се умълчаха и гледаха само рицарите, защото всеки от тях си беше избрал някой, на който беше заложил неголеми суми, но все пак пари. Прислужницата се настани до Айлант. Тя беше заложила сърцето си за победата на Джак Красавица. Затананика си отново онази песен: “Щом и Светецът потвърди, Значи той ще победи. Ах, любимият ми!” Толкова му харесваше да е в Средновековието. Всички мисли, които бяха свързани с бита на хората от планетата Земя,  се проектираха и раждаха на тази планета. А мечтите пак съществуваха, но във въздуха. Затова Айлант беше видял и стадото летящи слонове, които прехвръкваха от цвят на цвят. Не познаваше никой от рицарите и затова искаше да победи Джак Красавеца. Така нямаше да има и сянка на съмнение, че е Светец. Като такъв можеше да продължи изследванията си на тази планета по-лесно. И когато най-после Джак Красавеца застана срещу Джим Якия бик, Айлант се загледа по-внимателно. Започнаха да се блъскат с копията си. Определено време правеха само това, докато Джим Якия бик не падна от коня си. Прислужницата гледаше, подпряла глава с ръце. Движеше огромните си очи, тук към Джак, ту към Джим. А двамата рицари вече се биеха с мечове. И когато Джак се заблея нанякъде, Джим го удари така силно по щита, че прислужницата изпищя и остана с отворена уста. Тя стоя така дотогава, докато не победи Джак Красавеца, сякаш ако направеше най- малкото движение, любимият й щеше да загуби. А когато Айлант се обърна, не видя никого до себе си. Само кралица Елизабет си шушукаше нещо с придворните. Прислужницата вече бе скокнала на арената при своя рицар. Кралицата стана и започна:  - Аз, Елизабет, кралица на Англия, обявявам за победител в днешния турнир рицаря Джак Бъргман, с прякор Красавеца. А сега, достопочтени люде, тъй очакваната вам среща със светеца Айлант. Светецо, бихте ли ни разказали за себе си? - Да разбира се.-изправи се Айлант от стола си.- По неволя аз бях прокуден в Ада. Там срещнах дяволи ( че какво друго можех да срещна там?) Бягах много дълго, докато накрая излязох от пещерата на мъченията и попаднах отново в Рая. Минах и над вашата земя. Там видях слонове, които летят с ушите си. Все райски животни. Та реших да направя вашата земя щастлива. По пътя за насам от Рая се бях замечтал и затова пострадах. Към “Светеца” се понесоха цветя. Хората се радваха, че в краткия си живот са могли да видят и чуят светец   на живо. Когато народът се разотиде, Айлант поиска кон от кралицата. Животното, което му дадоха, беше огромно. Той го яхна и му се стори, че седи върху слон.  Тръгна през тревите. Щеше да върви дотогава, докато не стигнеше някаквъ друг свят. Такъв трябваше да има. Когато тревите свършиха, Айлант видя огромна гора. Влезе в зеленината. Яздеше бавно. Такава огромна гора не беше виждал. Хората бяха забравили за растенията. Тези зелени създания на Земята изчезнаха отдавна, но мислите за тях бяха останали.  Птици летяха над гората и пееха нещо. Много от тях живееха тук, в клоните на дърветата. А миришеше на цветя. Айлант слезе от коня и се излегна в храстите. Запя. Зеленината му втълпяваше някаква странна песен. За пръв път я чуваше. Но му се стори толкова близка, толкова земна. Заспа. Събуди  го някакво бръмчене. Стана. Конят му беше изчезнал. В далечината  Айлант видя оръжие. Много бръмчащи оръжия. Страшилища вървяха в жълтото небе. И тъмнина мъртвешка дойде тук. Чу се гръм и Айлант усети огромни тежки капки да падат върху него. Стори му се, че ще го смажат. Шумяха листата, а той запя онази странна, земна песен. Дъждът се бореше с мислите на хората.: Самоунищожение, Смърт, Оръжие. Когато се съвзе от ужаса, в който  бе попаднал, Айлант видя пустиня. Пясъкът бе мокър. И той почувства океана. Всичко беше толкова странно. И пустинята, и мокрият пясък, и тези оръжия. Или по-скоро мислите за тях. В далечината видя хора, огньове и гъст дим. Мираж или действителност? Айлант тръгна към тях. Вървя дълго, докато ги стигна. Бяха диваци с дълги бели бради и много големи ръце. Бягаха около огъня и не се интересуваха от нищо. Нито от мокрия пясък, нито от присъствието му. Омина ги. И видя пропаст. На другия й край се чернееше пещерата, от която полетя, а долу лежеше уморен корабът, с който долетя. Той нямаше освободена мисъл, а имаше уморена мисъл. Айлант слезе при него, за да го успокои. Металическото му тяло бе болно и имаше нужда от лекар или “светец”.
.I.1989

СМЪРТ ЧОВЕШКА

Пустинята се бунтуваше срещу незаспалите души. Тя не можеше да ги търпи повече в себе си. Пясъкът заличаваше всичко и всекиго, а тези, които не искаха, не продължиха да съществуват. Стаите на сънищата бяха дълбоко заспали и сънуваха живота на човеците в камерите на вечното спокойствие. Това беше гробището на системата Плантар. Тук се съхраняваха трупове, които в случай на война можеха да потрябват. Планетата бе потънала в забрава. На нея живееха само два хуманоида, грижещи се за хладилното помещение. Мистър Брангкинг седеше припряно на стол мръсен и се цупеше с мръсна усмивка. Мръсник си беше и при – 1000 градуса по Целзий.

 **** 

- Къде да отведа човека? - Не знам. - Аз мисля бързо и ще се сетя бързо. - А кой е този в желязна кожа? И защо го водите тъй усърдно, вий съветнико? Летеше слънцето Плънтар около важните хора.

**** 

Крилата пърхаха в дъжда. Дърглоу вървеше по плажа между пясъка и морето. Търсеше перли. Едни такива спокойни, каквито виждаше на небето... Стигна до вълните и забеляза тъмнината. Тя криеше от него нещо за тях. Съзря да мърда с пръсти чудатият ветрец. Продължи към светлината на далечината. Тичаше. Очите му шареха по мъртвата гладка маса на вълните, където някой търкаляше топка. Играеше странната игра, наречена мълчание. Но Дърглоу не искаше да победи и извика: - Исусе Христе! По дяволите как смърди това море! Не ми се спи сред мръсотиите! А вий, риби, останете си със здраве! Когато тя мълчеше, едно око не се стърпя и замърда с уста. Рибата сспечели играта и се зарови в пясъка. Нагоре тъй изплуваха огромни синкави петна. Морето дишаше с някоя вълна. Перлите по небето си говореха за човека. Дърглоу изтича до отсрещния храст и се съблече. Реши да поплува. Стъпваше леко. Бе свикнал да не буди никого. Навлезе във водата. Синкавите петна го погълнаха и ръцете му се мъчеха с водораслите. Гъсти и лепкави мисли го обземаха и ужасът на хоризонта му се изплези. Изплаши се и тръгна към брега. В нощта той легна да се пече. По едно време извади крема за загар. Легна и замърда с пръстите на краката си. А пясъци пълзяха към водата. И разхлаждаха си те краката. И палмите се гледаха с небето “синьо”. - Морето вода и пясък е!-поскърцваше самотна лодка, забравена от някой си рибар. Дърглоу се надигна от пешкира. Изправи се. Почеса се по гърба и забеляза, че вятърът се усилваше и изпълваше ушите му. Вълните се връщаха, а пясъкът стопляше следите на хората. В джунглата хвърчаха мухи. Доктор Ейсън седеше  на един смолист камък. Наоколо нямаше никой. Слушаше шума на птиците. На тази планета не му понасяше. Но си спомняше за лошите години, когато живееше около трупове в камерите на мълчанието. Гледаше надолу как очи-червеи пълзят по пътеките. А те се взираха в него и се чудеха на това странно дърво, което беше откраднало някое от техните  очи. Ейсън стана и тръгна към  лагера, където го чакаше много работа по неизследваните планети от системата Плънтар. Когато влезе, видя човек в желязна кожа. Някой от жителите на тази планета. Трябваше да го психоанализира. - Вие сте железен човек, нали? Не ви задължаваме, но можете да разкажете за себе си! -  Аз нямам живот. Вие нямате живот. Скала има живот. Ейсън пусна данните в компютъра, който забълва информация: Флософия. Човекът не живее истински. Това, което говори  и върши не съществува реално. Мисълта на Вселената. Той има нещо общо с нас. Скалата живее най- истински. Ние не виждаме този живот.   - Нищо важно. Иди си почини, железни човече! Аз ще направя същото.

****

 Последните новини от Земята бяха от Англия. Съобщаваха за смъртта на професор Дърглоу, намерен на брега на Атлантическия океан, близо до платформата за нефт на компанията “Уиндоуспейс”.

****

 Перлите се вдигаха на война срещу човечеството и неговото завоевание. Не бяха съгласни тези твърде груби същества да покорят и техните планети. Който се опиташе да ги намери., се задушаваше от собствените си мръсотии, както бе станало и с професора. На хората им бяха нужни трупове. Безкрайно много трупове им трябваха за тази война, в която смятаха да победят. Даже и планетата
Гробище не можеше да ги осигури. Наложи се да се организират експедиции за умъртвяване и замразяване на хора по всички населени от тях планети. Естествено щяха да бъдат убити тези, които не подозираха нищо. За пръв път планетата задържаше живот на себе си. А той винаги е съпътстван от хаоса. Навсякъде по каменната й плът сновяха хора, андроиди, роботи, биороботи, машинарии и още безброй куп бъркотии, без които човек не си представяше живота си. Бяха претърсени всички хладилни помещения, за да не би да се окажат достатъчно замразените трупове. Те им трябваха за специалното вещество Ъъъ- 6, което можеше да се извлече единствено от дългозамразявани човешки мозъци. Пустинята бе разровена и забравена. Същото стана и с бизбройните пещери на юг от нея. Никой не беше ходил на Запад, защото за това място не се знаеше нищо. Но сега всички пъплеха натам. Не намериха това, което търсеха. Вече бяха твърдо убедени, че трябва да се убива, за да се победи във войната. Човешкият живот полетя със своите машинарии и в Космоса, като остави тук хаоса. Можеше лесно да си го произведе и на друго място. Някъде, много далеч сред звездите, хората търсеха себе си.

 ШАМБАЛА    

I. 

Вървяхме дълго. Толкова дълго, че вече не чувствахме краката си. Стигнахме до огромна скала и решихме да си починем. И да се скрием от силния вятър. Небето не се виждаше, защото беше забулено от сивите облаци, които ни следваха. Единственото нещо, което забелязвахме бяха оранжевите  значки, които носехме, за да не се изгубим в тези огромни планини. Не си говорехме дълго време, защото нямаше да има полза от това. Веднъж опитах и устните ми замръзнаха от студа, който можеше да проникне навсякъде. Планината бе взела няколко жертви и ние седяхме опечалени. По едно време някой стана и показа със знаци, че вече трябва да тръгваме, но никой не му обърна внимание и той пак седна. В далечината се показа някаква черна точка. Ние дълго време не можехме да си обясним това явление, защото само истински глупак ще тръгне да ни  търси в тази виелица и по тези планини. Затова помислихме, че е някакво животно, което не познаваме. Но пък от друга страна знаехме, че никое животно не би могло да съществува при тези  температури и най-вече при тази височина, където въздухът не достига.

II.

Тичахме дълго без да се спираме, когато стигнахме до отвора на някаква пещера. Впрочем това не беше отвор, а ледена стена, която беше толкова прозрачна, че тайнствената  тъмнина на пещерата се набиваше на окото. По нататък не можеше да се продължи, а опастността беше по петите ни. Мъглата, която покриваше планините се беше вдигнала и белтъчно бяло слънце пускаше странна светлина върху стената. Постепенно върху леда се очерта малка точка светлина, която хвърляше сноп друга светлина. Тя пък на свой ред се пречупваше и падаше в два кристални ледени къса от двете страни на входа на пещерата. Точно по средата на ледената стена се образува слънчева врата. Събудих приятелите си и тръгнахме да влизаме. Но тъкмо си бях протегнал ръката и слънцето наруши своя ъгъл. За да не ми остане ръката там завинаги, скочих вътре, без да осъзнавам какво правя.

 III.

 След мен дупката се затвори и аз останах сам в пещерата. През леда, точно като през прозорец се гледахме с приятелите ми. Те явно искаха да ми кажат нещо, защото махаха с ръце като обезумели. Седнах отчаян и се замислих какво да правя, защото настъпваше нощта, а не знаех че пещерата има нощни обитатели, които не са много дружелюбни. Станах и навлязох в тъмното. Подът беше мокър и не можеше и да става дума за спане. Но въпреки това скоро, изморен от дългия преход аз заспах.

IV .

 Не знам колко бях спал, но като се събудих първото нещо, което направих беше да проверя дали е ден или нощ. Достатъчно беше да отворя очи и веднага забелязах ярка светлина.Тръгнах към нея и скоро стигнах до ледената стена. Приятелите ми ги нямаше. Реших да видя дали тази пещера има друг изход и навлязох отново в мрака.

   V .            

 Вървях дълго. Но не бях изминал много, защото не беше лесно да си пробивам път в тъмното.Бръкнах в джоба на якето с надеждата, че някой кибрит е останал там, но такъв не открих. Само  че напипах нещо друго. Извадих го, натиснах някакво копче и не знаете как се зарадвах- та това беше фенер. Но радостта ми секна почти веднага, защото това което сега виждах съвсем не беше приятна гледка за окото- навсякъде по тована бяха накацали огромни прилепи, които бяха забелязали присъствието ми. Те страстно пиеха кръвта ми и скоро нямаше да съм между живите, ако не ми беше хрумнала една идея. Доближих фенера до един от тях и прилепът от топлината на крушката се отдалечи с крясъци. Този номер не им харесваше и тъй като продължавах да го прилагам, съвсем скоро се изчистих от тези гадини.   VI. Някакво огромно чудовище се приближаваше. Приличаше на заек само дето имаше хубот и очите му бяха изпъкнали два километра напред. Това страшно същество с големи скокове, като си помагаше със слонските си уши прелиташе на малки растояния, като все повече ме наближаваше. На гърдите му беше татуиран някакъв странен знак...
- Едно кафе моля, сахиб! - Ааа! Амихххр...това е било сън?! - Какво, сахиб, казали вие? - А, нищо, нищо...
1986г.

ДЯВОЛСКО ПРЕДИСЛОВИЕ

Дяволският говор включва няколко съчинения  по картини, които ми бяха поставени в час по руски език ( последната ми учителка по руски беше много харизматична личност, имаше един особен поглед и когато те погледнеше с дяволитата си усмивка, просто нямаше как да не ти стане симпатична ). Само че дяволът не спря дотук, а продължи да ми говори и  да ме обсебва и в къщи и на улицата и на почивките на морето. Това нашепване започна, когато баща ми, който винаги е бил слуга на дявола за мен (за това допринасяше и фотографската му професия - напрекъснато се завираше в тъмния килер вкъщи, където смесваше разни химикали в едно старо корито, за да извади на светло откраднатите образи от деня) , донесе вкъщи  копие на автентична литография на Свети Мина от 1869г. Някакъв реставратор ( може би самия дявол )  я подарил на баща ми. Сложи ми я в рамка над леглото. Един ден когато бях настинал и имах висока температура, а наскоро бях гледал филма “Името на розата”, иконата започна да ми говори. Майка ми и баща ми отиваха на някакво гости и затова баба ми беше дошла да ме гледа. Беше зимна вечер и ледените езици на северния вятър се опитваха да нахлуят изпод прозорците и вратите на недобре уплътнения ни апартамент в панелния блок в жк “Люлин” и ....историята потече.  Разказът “Шамбала” беше написан  през 1986 година, когато баща ми отсъстваше от вкъщи  цял месец. Участваше  в експедиция до  Хималаите, прикрепен  към научно-творческия екип на българската експедиция за изкачването на връх Ама Даблам. Върхът така и не беше покорен, но баща ми се върна вкъщи с две чанти с изщракани филми, отслабнал с двайсет килограма и с черна брада - същински дявол. Подари ми  гонзола с електронната игра “Супер Марио”, купена от фрии шопа на Дубайското летище и аз дълго се фуках в училище с нея. Електронните игри по онова време бяха почти толкова познати и обичани колкото дявола, но и почти толкова притегателни за момчетата в класа ми - размених си я за един ден с едно “дяволско” момче от класа ми за неговата тъпа, руска игра с Ну Заец Погади, който събира яйца - всеки играл на нея ще си я спомни. Онова момче ми  върна  скъпия Супер Марио счупен. Вкъщи майка ми четеше книгата на Николай Рьорих за митичната страна Шамбала. Седях и си представях заснежените върхове на Хималаите и всякакви истории за Йети и странни просветени мъдреци, лами и ... дяволи. А когато баща ми се завърна от експедицията и ни прожектира вкъщи на стената диапозитивите, които носеше от Непал – цялата картина на онази  особена, мистична част от света се оказа много близка като чувство до моите собствени представи от преди това. Тук също се усещаха  пламенните езици на дяволския говор, преродени в старци с дълги бели коси и бради, които гледат  с малко срашен поглед на същества, преминали от другата страна на човешката логика и закони. Аз видях техните образи върху фоторафийте и някъде дълбоко в мен нещо се промени - част от тях беше попаднала право в сърцето ми. “Светът” и “Смърт Човешка” са два научнофантастични разказа, които написах в училище, докато учителката говореше скучни неща. Мисля, че дяволът се появява именно в такива моменти. “Домът с традици”  е писан под влияние на възторга си пред Марк Твен, в погледа на който за мен пробляскваха дяволити искри. Представях си го като сърдито старче шегаджия , което се забавлява пишейки  с  пачето си перо, за което по-късно критиците щяха да кажат, че е дяволски добро. “Петли и чай с мляко” беше написан под влиянието на един дяволски добър филм “Лабиринт”, който  гледах поне 4-5 пъти и почти забравях за всичко останало от света, докато го гледах. Изпитвах непреодолимото чувство, че тази история се е случила с мен някога много отдавна  и   всеки път, когато запалвах  лампата в тъмната си стая очаквах да я видя населена от странните същества на “Лабиринт”. В това също трябва да има пръст дявола...Шшт, да не ме чуе!
































































































Няма коментари: