неделя, 9 ноември 2008 г.

Ботуша на Мудов



Концептуалистът Иван Мудов е един от тримата българи на Венецианското биенале



Винаги трябва да си нащрек, когато имаш среща с концептуалния артист Иван Мудов. Или влакът ще дойде и ще разбереш, че подуянската гара все още не е станала никакъв музей за съвременно изкуство. Или на изложбата ще се окаже, че картините липсват, или пък изненадан ще научиш, че в "Гьоте институт" вече има асансьор и точно когато понечиш да натиснеш копчето, ще разбереш, че всичко е просто една илюзия. Мудов освен това като истински фокусник може да побере цял музей в кутия за бои или пък да обърка движението в центъра на Европа. Просто си представете най-абсурдните неща и спокойно можете да ги подпишете с "Иван Мудов" отдолу.

"По принцип невъзможното е невъзможна дума", казва 32-годишният артист, който обича абсурдите и го показва навсякъде - от начина си на обличане до инсталациите. Най-важната черта, която го отличава от останалите български концептуални художници, е нежеланието му да се отделя и живее само в пространството на галерията и в компанията на хората на изкуството. Вместо да си измисля изцяло нови реалности, той ще гледа да наруши по някакъв начин заобикалящата го действителност, така че да изглежда смешна и абсурдна, ще я принуди да стане акт на собственото му изкуство. Лицата на Мудов са много.

Работил е като барман, спокойно може да стане и регулировчик, имал е собствена школа по сърф, кара сноуборд, от месец играе тенис на корт, а в двора на дома му винаги е на разположение футболна топка. Мудов не се притеснява да гледа на изкуството като на вид екстравагантно общуване. Смята, че хората на изкуството са затворено общество, което може да се сравни със сектите, тъй като иска да упражнява влиянието си над останалите членове на обществото, да ги владее по някакъв макар и по-особен и извисен начин. Мудов обаче смята, че само комуникацията с хора извън"сектата" е в състояние да провокира истински новите и свежи идеи. Той се оставя на интуицията си да му подскаже как да деформира реалността така, че да я направи да изглежда абсурдна.

В коридора на апартамента му вместо шкаф за обувки има кутия с реликви, откраднати от музеи за съвременно изкуство по света. В хола до вратата - истински офицерски ботуши, излъскани и готови да бъдат обути от него. Напълно в стила му и съвсем странно прозвучава обяснението на художника, че "всеки ден все по трудно ги обувам. Накрая съвсем няма да ми стават". Или може би краката му ще израснат заедно с идеята за някой следващ проект, целящ да обърка установеното от природата правило човешкото тяло да спре растежа си след определена възраст.

Огромен, плюшен, розов еднорог се е свил на меката мебел в очакване да бъде гушнат и да помага с концептуални идеи. Мудов обича да стряска гостите си, като сяда пред картина в активни цветове на голямо зло куче, сякаш излязло от приказката на Андерсен "Огнивото". Ако обуе войнишките ботуши и застане под картината с грозното куче, Мудов вече е готов да влезе в студиото си. Оттук се излиза на тераса, където последните бутилки "вино за откривания" чакат да бъдат натоварени всеки момент в посока Венеция.

В малкия вътрешен софийски двор, умален вариант на "Палацио Зорзи" (мястото, където ще излагат българите на Венецианското биенале), пред тръстиков параван са подредени бели пластмасови столчета и електрическа барбекю скара - същинска инсталация за отмора. Между тях се търкаля футболна топка - Мудов спортистът за кратко надделява над Мудов артиста. Той яхва син, раздрънкан мотопед, сякаш

възнамерява всеки момент да отпраши за Венеция

Разрошената му коса създава илюзия, че моторът се движи, дори и закован на едно място. Има нещо застинало в езика и погледа на Мудов. Но, изглежда, и това е илюзия. Защото някъде зад потъналия поглед усещам, че се движат бързи мисли и артистът се потапя в друга реалност - като глашатай крачи с кашони вино по улиците на Венеция и подвиква на хората като в бърз, карнавален сън. Внезапно сепнат от звъненето на мобилния телефон и изплют в българската реалност, Мудов вече може да продължи да отговаря на въпросите ми. Оказва се, че българското присъствие на биеналето ще тече по два коренно различни начина. По-официалната част от делегация ще бъде настанена в хотел "Холидей ин", а другата, водена от Мудов, ще разпъне бивак в близкия къмпинг. "Вече сме се събрали над 100 души. Сигурен съм, че ще бъде супервесело и зареждащо с емоции." Мудов няма претенции към условията. Смята, че на палатка винаги е по-добре за един истински артист. Защото общуването е непосредствено и провокира свежи идеи за нови инсталации или пърформънси още на място. По разчорлената коса, джапанките и късите гащи и тениската, с които ме посрещна, личи, че не се притеснява как изглежда и какво мислят хората за него. Въобще Мудов рядко се притеснява от нещо. Когато го приели в академията, го набедили за връзкар, понеже родителите му са художници. Нямало смисъл да отрича, даже му харесало да дразни и навсякъде подмятал иронично, че е връзкар. Тенденцията да бъде сочен с пръст за бездарен и нахален връзкар явно продължава. "Оплюха ме в един вестник в стил "Биг брадър", но на мен ми харесва. Предпочитам отрицателните статии." Сега също се говори, че с връзки се е уредил да бъде един от тримата български участници на биеналето. Мудов обича да се самоиронизира, може би защото иронията е неразделна част от начина му на мислене и творене. "Преди няколко години много се страхувах да не се взема много на сериозно. Обаче, ако умишлено бягаш от момента на сериозно отношение към това, което правиш, ставаш доста по-претенциозен именно с този стремеж." Мудов си пада по екстремните спортове и... по екстремните изкуства. "Да се занимаваш със съвременно изкуство в България пак си е някакъв вид екстремен спорт."

Мудов се чувства като един от основните провокатори



и причина нещата да се раздвижат с акцията си по обявяването на подуянската гара за музей за съвременно изкуство. Хората идват с надежда за откриването му, но всичко се оказва блъф. "Това обаче накара много български художници, изкуствоведи и куратори да се замислят по въпроса дали наистина няма нужда от подобна институция." Мудов с гордост обявява, че от една година нещата сериозно са се раздвижили и в резултат на това още тази есен ще се открият две нови пространства и една нова, частна комерсиална галерия. "Направо не е за вярване, че на бул. "Витоша" ще има абсолютно комерсиална, частна галерия - "Арк", която ще се опитва да продава съвременно българско изкуство." Другото място ще се нарича "Клек арт" и ще е на принципа на много популярните в България "клек шопове" по мазетата, където се продават цигари, алкохол и солети. Така, ако искаш, вместо вафла можеш да се наведеш и в поза за патешко ходене да гледаш съвременно изкуство." Тази година българско участие ще има не само на Венецианското биенале, но на "Документа" и Пражкото биенале.

Една от Мудовите изненади за Венеция е проектът от 2000 бутилки "Вино за откривания". "Произвел съм го почти сам от семейното лозе в село Бисер, край Любимец. Моята част от работа по направата на виното беше да набера сам гроздето, разчепкването, тъпкането и след това заедно с технолога на избата на "Сакар" направихме микстурата." На задния етикет заедно със стандартните подробности за произхода е обяснена и концепцията на проекта - поне за един или два дни, докато траят откриванията, това вино да обединява участниците от всичките павилиони, между които иначе тече конкуренция. "Фактически така не участвам в една изложба, а в 70." Другият проект, с който ще се представи е крайния вариант на проекта "Фрагменти" (нещо като минимузей, включващ откраднати елементи от инсталации на други артисти). Мудов е крал само от работи на автори, които силно го впечатляват. Сред тях са Джеф Куунс, Пипилоти Рист, Пол Макартни, Томас Шьот, Недко Солаков и Чавдар Бояджиев. Освен това винаги избира малки, леснозаменими елементи, който няма да навредят много на творбата и чиято липса не е фатална.

За пръв път Мудов излага част от експонатите в "Казино Люксембург" преди четири години. "И оттогава насам съм спокоен, че всеки нов предмет няма да се счита само за кражба, а и за естественото развитие на един доста нестандартен авторски концептуален проект." Въпреки че вече многократно е показвал кутиите с около140-150 фрагмента, Мудов се притеснява, че сега във Венеция може да има някакви скандали около излагането му. "Там ще са най-малко половината от авторите, от които съм откраднал. Някои от тях имат чувство за хумор, но други може и да реагират по-остро." Другото притеснение на Мудов е доста странно -

да не би някой да открадне от мен

вече откраднатите предмети. Затова кутиите няма да са на двора при работите на другите двама автори, а ще са изложени зад стъклена дограма вътре в самата сграда, която се пада и офис на ЮНЕСКО. "Те все пак са се специализирали в опазването на културното наследство, надявам се да опазят и моите "Фрагменти".

Досега Мудов е бил три пъти във Венеция и единственото нещо, което му липсвало, са дюнерите. "Тази зима, като ходихме да оглеждаме терена за нашия павилион, открих и дюнери и това много ме зарадва."

Докато говори, Мудов си подмята ракета за тенис на корт. Отскоро играе тенис на кортовете в парка "Заимов". Концептуалистът се определя като "кореняк софиянец" и за разликата от повечето хора, които казват, че не могат да дишат в София, той не може да диша без София. Аристократичният апартамент с уютно дворче е от "зестрата" на жена му. "Обичам да пътувам сред природа, да ходя по турски и гръцки острови да карам сърф, но си оставам градско чадо. Никъде не бих останал повече от няколко месеца." Заедно с любовта към големия град върви и страстта по уличния трафик, който Мудов често използва в проектите си.

В една от акциите си, облечен с униформа на български регулировчик, Мудов направлява движението в центъра на Грац, Австрия. Колите спазват командите му в продължение на цял час, докато накрая някой не се сеща да се обади в полицията и идват да го приберат. "В България за такова нещо щяха да ме пребият." Така на практика се доказва, че уличните закони имат глобално значение. Но въпреки своята универсалност има и съществени разлики, които отразяват разликите в културните пластове на отделните страни. "Системата във Франция е доста приятелска, там можеш да пресичаш спокойно на червен светофар, ако си пешеходец, колите спират. В България е точно на обратно - правото е на по-силния - колата, и на по-скъпата кола", възмущава се Мудов. После се умълчава. Оставям го да потъва блажено в мислите си, където вече черпи гостите на биеналето с вино собствено производство.

България@Венеция


Четириметрова запалка, гира с очи и вино от художник са българският "багаж" за биеналето

Ако искате да опитате от първото българско "Вино за откривания" или да си запалите цигара с 4-метрова запалка "Дюпон", непременно трябва да посетите тазгодишното 52-ро издание на Венецианското биенале. На 8 юни след няколко десетилетия прекъсване България ще открие там свой национален павилион. За разлика от други случаи, в които чуждестранното представяне на българското, независимо дали е произведение на изкуството или промишлен продукт, изглежда старомодно, неадекватно и дори смешно, сега ситуацията е коренно различна. Напълно равностоен на мястото, вида изкуство и времето е проектът на младия куратор Весела Ножарова. За "Място, на което не си бил преди" тя е поканила трима от известните български концептуални автори - Правдолюб Иванов, Иван Мудов и Стефан Николаев. Авторите се опитват да предизвикат нестандартен диалог с пространството на типичната изящна венецианска къща "Палацио Зорзи" като си отговорят на метафоричния въпрос "как възприемаме промените, как откриваме и разбираме новите места, какъв е в нашите очи светът, в който живеем или ни предстои да живеем".

В самия център на вътрешния двор Стефан Николаев ще "запали" публиката по своята гигантска запалка "Дюпон". Отлята от бронз и ефектно лъщяща, тя ще олицетворява паметта за нещо безвъзвратно загубено. Идеята е запалката да гори безспирно, докато тече биеналето, като един вечен огън на носталгията по загубения индивидуализъм, еманципация и бунт срещу ограниченията, свързани с пушенето на цигара. От мерки за сигурност обаче през нощта пламъкът ще бъде гасен от домакините от ЮНЕСКО, чийто офис се намира в старинната постройка. Този акт на рациото само ще допълва внушението на инсталацията за страх от неконвенционалния и свободен човешки дух.

Ако водите здравословен начин на живот и не обичате цигарите, може да потренирате с фитнес гирата на Правдолюб Иванов. Имайте предвид обаче, че докато стягате своите мускули, ще бъдете наблюдаван от двете огромни очи, монтирани в двата края, вместо тежести. "Паметта е мускул" сблъсква елегантното пространство на вътрешния двор, изградено от колони и арки в класически стилове с триметрови силиконови гири-очи, символ на двете основни категории на нашето време - сила и наблюдение.

След изморителния фитнес най-добре освежава чаша "Вино за откривания" от Иван Мудов. Докато го пиете, трябва да знаете или по-добре да не знаете, че авторът лично е брал, разчепквал и тъпкал гроздето с крака. Обикновено по откривания на изложби доста от хората не разбират изкуството, което току-що са видели, и затова се насочват към по-смилаемото вино и хапки. Сега обаче изкуството на Мудов е в самото вино и не можем да му избягаме.

Танцуващи гъби

Знаете ли какво е общото между слънцелюбивата гъба Pilobolus, която расте по пасища и селски дворове, и тазгодишната церемония на оскарите? Отговорът ще ви осветли във вторник с ексклузивно гостуване на двама от танцьорите от американския танцов театър "Пилоболус", превърнал се в сензация на тазгодишната церемония по връчването на наградите "Оскар".

"Пилоболус" възникват преди 30 години в класа по танци в колежа "Дартмут". Скоро след това формацията получава международно признание, като участва три пъти в откриването на олимпийски игри и печели множество престижни награди за театрално изкуство - тази на берлинската критика, "Скотсман" за изпълнение на фестивала в Единбург, "Брандис", награда "Еми" за изключително постижение в областта на културата. На тазгодишната 79-а церемония по връчване на "Оскар" танцьорите сплитат тела в неподозирани фигури пред очите на 35 милиона зрители, като успяват да пресъздадат само с пластиката на движението си и "в сянката" на осветен параван фигури от най-награждаваните филми на церемонията - "От другата страна" (пистолет), "Дяволът носи Прада" (обувка на висок ток и триножник), "Змии в самолета" (змии, които се увиват около самолет), "Мис Слънчице" (стар хипиван). "Може би най-логичното обяснение за нашата нестихваща популярност е, че ние не сме скучни", издават секрета си танцьорите. Три месеца след оскарите двама танцьори от трупата на "Пилоболус" пристигат в България по покана на Lexus България. Първият автосалон на автомобила у нас ще бъде открит с танц на дуото, който се нарича "Симбиоза".

Наблюдение по двойки



Фотопроект от Швейцария изследва "формите на съжителство" в България

Винаги е интересно да видиш кое събира хората по двойки. Две млади фотографки от Швейцария събраха в изложба в "Гьоте институт" резултата от няколкогодишно изследване на различните съжителства в България. За целта те обикаляха страната, натоварени с една камара фототехника, и с много ентусиазъм заговаряха, тропаха по къщите в откъснати от света места.

В крайна сметка успяват да влязат в сърцата на обитателите им и да достигнат до неподозирани кътчета от човешката душа, да научат интересни разкази за живота по двойки. Доказателството за успеха на Сава Хлавачек и Дезире Гоод е непосредственото усещане, което човек получава, заставайки пред снимките им. Мислите и емоциите, които се прокрадват някъде между фотографиите и зрителя, са резултат от личното сближаване със заснетите образи.

Без прегради за окото остават интимните сфери на дома, фотоалбуми, предмети за спомен и украса, както и други предмети за ежедневна употреба. И за да е още по-пълна илюзията за "гостуване-нахлуване" на зрителя в дома/света на портретираните герои, можем да чуем звукова картина от конкретното място. Така сред ежедневните шумове се долавят мелодии и дори песни, които са от значение за портретираните или представляват техен спомен. Малки, почти незначителни жестове, погледи, докосвания и пози са в предния план на фотографското изображение. Още по-важно за истинското приближаване до живота и бита на двойките е фактът, че Сава Хлавачек и Дезире Гоод посещават България за пръв път във връзка с проекта си, което поддържа свежо любопитстото им при многобройните и често изморителни пътувания и срещи из страната.

Чрез мултимедийния си проект младите фотографки се опитват да разчупят съществуващите предразсъдъци и липсващите познания в Западна Европа относно взаимоотношенията между хората в България.

"Документирахме 27 форми на съжителство от различни обществени слоеве, региони и етнически принадлежности. Заговаряхме хората на улицата или търсехме контакт по препоръка от български журналисти и културни дейци, познаващи историята на конкретната двойка. Интересуваме от семейните взаимоотношения, обусловени от обществените, политическите и историческите събития и тяхното влияние върху човешкото поведение", казват Хлавачек и Гоод.

"Ядрото на тази работа е близкото, познатото и междуличностното." Всяка от участващите в проекта двойки е трябвало да отговори на четири въпроса: 1. Къде и как се запознахте? 2. Кое е това, което ви дава сила и в което вярвате? 3. Каква е вашата мечта? 4. Как очаквате да се промени вашето лично положение след предстоящото присъединяване на България към Европейската общност? Отговорите били най-различни, повече или по-малко лаконични, прями или дистанцирани.

Швейцарката Дезире Гоод е на 25 години. Учи фотография последователно в Университета по дизайн в Цюрих и във Visual School of Art в Ню Йорк. "Двойки" е първият й голям проект.

Сава Хлавачек е родена в Прага. Завършила е фотография в Берлин, работила е за списания, вестници, независими театрални и филмови продукции в Цюрих, Берлин и Ню Йорк.

През 2004 г. двете фотографки учредяват творческата съобщност dietoechter, специализирала се в търсене на нови визии, идеи и общи предизвикателства.

Изложбата продължава до 12 юни.

НХГ показва съвременна хърватска рисунка


"Всичко започва с рисунката. Всяка визуална работа независимо от средството (скулптура, живопис, декорация, дизайн, инсталация, видео или концептуална идея) започва със скица, надраскана върху лист хартия, със среща между черното (мастило, въглен, креда) и бялото (хартията). И затова никак не е случайно, че старите италиански ренесансови майстори са наричали всички форми на пластично и фигуративно изразяване le arti del disegno (изкуството на рисуване)", пише Тонко Мароевич в каталога към изложбата на съвременна хърватска графика в Националната художествена галерия.

Едно от най-големите предимства на хърватската съвременна рисунка са нейните недовършеност и гъвкавост. Способността да останеш лаконичен и да разкажеш света с една линия е нещото, което във висша степен проявява индивидуалния стил на днешния хърватски художник, неговия личен поглед към нещата.

През годините рисунката в Хърватия преминава през различни влияния и е представяна по най-различни начини, като се започне от студиото и изложбената зала и се стигне до илюстрациите в книгите и музеите. Първите образци са още от средновековни времена и се свързват с графичното наследство, от една страна, на латинските и глаголически кодекси, и от друга, с римските и готически манускрипти, ренесансовите миниатюри от края на XV и началото на XVI век. В хърватската рисунка често се срещат гръко-римската и централноевропейската традиция, както и византийски, източни и ислямски елементи.

Днес хърватската рисунка е отворена към промените и предизвикателствата на съвременната епоха, без да губи и от наслояванията на миналото.

В сборната изложба на съвременна хърватска рисунка влизат различни форми и стилове, техники и доста нестандартни решения. Щрихираните с една линия наивистични кучета на родения в Нови Сад Бане Миленкович се срещат на фона на щампирани, усложнени знакови символи на града или дома. Томислав Бунтак работи библейски сюжети с линеографична техника. Неговите голи тела яздят коне и летящи дракони из рая. Общото впечатление е крайно футуристично. Любопитни са работите на Павлина Язвич, която е рисувала върху кафява хартия разкривени по детски чайници, влакове, самосвали и разпадащи се на части голи тела. Намек за Анди Уорхол се усеща от серията опаковки на супи "Маги", рисувани от Роберт Шимрак. Обсебващи са черните ураганни спирали на Борис Демур. Летящите същества на Миряна Водопия на пръв поглед приличат на ангели, но когато се вгледаш, започваш да виждаш пеперуди, пчелички, а когато се вгледаш още повече, осъзнаваш, че летящото не е нищо познато от тази планета. Иван Кожарич успява да извика усещане за есен само с няколко линии на пастела, а Златко Кешер създава своите фантасмагорични светове като принтове върху ръчно правена авторска хартия.

Петият елемент Гюнтер Юкер


Удрям, размазвам като хлебарка, унищожавам, измъчвам, наранявам, руша, раздирам... правя изкуство. Думите (взети от Стария завет) са изписани с големи разкривени букви по стената на Софийската градска художествена галерия. В комбинация с инструментите от плат, пепел, пясък, дърво, лепило, пирони, камъни и стъкло те пътуват по света и предизвикват публиката към осъзнаване, събуждане и самоизцеление.

Последният и най-важен елемент в изложбата е самият художник Гюнтер Юкер. Облечен в изпоцапан работнически гащеризон, тишърт и гуменки и въоръжен с чук, той кръстосва енергично залата и забива последните пирони върху своите произведения. Естеството на неговите работи е такова, че повечето от творбите се доизмайсторяват на място в конкретната галерия, където гостуват. "Винаги участвам в инсталирането на изложбите си. Така всеки път преживявам нещата отново и отново", казва с усмивка 87-годишният творец, за когото умората е непознато чувство.

"Разтерзаният човек. 14 умиротворителни инструмента" е създадена между есента на 1992 и пролетта на 1993 г. - емблематичен за Германия период, когато отново се надигат националистическите и ксенофобски течения, които ескалират в запалването на общежития с виетнамски емигранти. "За съжаление изложбата ми е актуална и днес, казва Юкер. Ние се провалихме. Провалът е пълен. Провалът е моето изкуство." Художникът, запечатал в детското си съзнание нацистките изстъпления и зверства срещу човечеството, смята, че изкуството, подобно на религията не може да спаси света само.

Но въпреки това ролята му днес е по-важна от всякога, защото то предизвиква към диалог и осмисляне. "Ако чакаме някой да ни донесе мира, няма да го дочакаме. Сами трябва да се борим всеки ден. И макар често да се проваляме в нашите действия, то поне в мислите си да сме заедно." За да държи очите си широко отворени, Гюнтер Юкер постоянно пътува, но не по отъпканите от всички туристически пътеки, а там, където хората са непринудени и отворени за истинско общуване.

"Обичам да се подлагам на непознатото. Движа се по стъпките на все още видимия спомен", казва Юкер. На пазара в Кайро художникът провокатор разнася огромен пирон на рамо няколко дни подред. В началото никой не му обръща внимание, но от ден на ден хората започват да го забелязват и поздравяват все повече.

Именно така той успява да предизвика диалог, да се свърже с напълно чуждата за него култура. В България художникът идва за първи път и смята, че това пътуване е от особено значение за изясняване на собствената му европейска идентичност. Защото... "тук са изворите. Европа среща сама себе си в България и на Балканите".

Изложбата се открива днес от 18 часа и ще продължи до 5 юли.

Прима примавера - скоро по екраните

Весела Казакова измести Моника Белучи в съзнанието на унгарски режисьор

текст стефан галибов

Понякога около една дума или фраза могат да се завъртят много съдби и съвпадения. "Прима примавера" е новият филм с Весела Казакова в главната роля. "Прима примавера!", възкликвал бащата на унгарския режисьор от еврейски произход Януш Еделеми, когато видел или почувствал нещо много хубаво. "Примавера" в София е пицарията, в която Павлина Желева от продуцентска къща "Геополи" накарала режисьора да види главната героиня от бъдещия си филм - циганката Йоли - като Весела Казакова. Преди това режисьорът твърдо настоявал тя да е мацка тип Моника Белучи.

Мащабната унгарско-българско-холандско-английска коопродукция "Прима примавера" започва да се развива в главата на Януш Еделеми още към края на 70-те години, когато е снимал за унгарската национална телевизия. След няколко спрени от цензурата негови филми режисьорът решава да се спаси, като избяга в Израел. Там обаче творческата работа минава на заден план и дълги години той се занимава предимно с продуцентска дейност. За да се завърне след промените в Унгария, където историята за аутиста Габор и циганката Йоли е най-уместно да се случи. Историята смесва личния опит с фантазията. Годините, прекарани в унижения по долните етажи на емигрантския живот, се преплитат с богатството и величието на един стар заможен еврейски род. Преди да стигне до Израел, на Януш му се наложило да работи куп неща, сред които и шофьор на такси във Виена. Там може би е чувал различни страховити истории за банкови обири и опасни цигански момичета.

Така се ражда "Прима примавера". Накратко: след банков обир циганката Йоли и 55-годишният аутист Габор са подгонени от бандитите и полицията. Те бягат във Воеводина, където балканската нотка започва да звучи все по-силно, а историята придобива приказни очертания. Накрая лошият е убит, а любимата Йоли е вкарана в затвора. И вместо да има стандартен финал в реалността, филмът заприличва на китайската история за художника, който влязъл в собствената си рисунка и изчезнал завинаги от света. След като не може да промени фактите, вдетиненият Габор може поне да нарисува мечтата си и да потъне в листа хартия - там Йоли е свободна и двамата тръгват заедно по един добре нарисуван път...

"За първи път в практиката си срещнах режисьор, който дава сценария си на абсолютно на всеки да го прочете с поканата да дава съвети как би изглеждал по-добре. Това е нещо нетипично за България. Аз съм свикнала нашите киновеличия да си стискат сценария, за да не им откраднат идеята", казва Павлина Желева. Така работата по сценария на "Прима примавера" продължава дълго, защото режисьорът обича да обсъжда идеите си с всичките си приятели.


На една такава неангажираща среща в София унгарският режисьор получава диск с филма на Силвия Пешева "Шантав ден", в който Весела Казакова си партнира с Коста Цонев.

След два месеца гледане и премисляне на фестивала в Берлин Януш Еделеми поисква среща с Весела. "Ян поиска да види Весела и тъкмо обмисляше как да посети София, когато се оказа, че Весела участва в "Талант кемпус" и направихме срещата още там", спомня си Павлина Желева. "Чакахме я всичките продуценти плюс режисьора в заведението "Стоте бири" на Потсдам плац. Весела влетя с нейната си леко нервна походка. От нея се виждаше само една руска ушанка, понеже беше през зимата, и огромният й зачервен от студа нос. И аз силно се притесних какво ще стане по-натам. Всички продуценти изведнъж започнаха да вадят фотоапарати и да я снимат. В продължение на час и половина я гледаха втренчено и й задаваха всякакви въпроси, преценяваха я. Тя издържа кастинга и стана Йоли, сякаш никаква друга Йоли никога не е съществувала."

Освен Весела във филма се включват още български талантливи актьори - Койна Русева, Малин Кръстев, Красимир Доков и Джоко Росич. "Покрай Джоко много се забавлявахме. Влезеше ли на снимачната площадка, настъпваше пълна тишина. Всички унгарци се строяваха в две редици и очакваха заповедите му. А той само отмяташе, че прави най-много по две репетиции. Накрая ни се усмихваше с думите: "Виждате ли, заради мен свършихме 40 минути по-рано."

Снимките се забавят поради изчакване на решението за една от субсидиите и така пред Весела Казакова се отваря повече време за учене на унгарски. "Спомням си я, че навсякъде вървеше с едни слушалки. Накрая беше научила наизуст целия сценарий", казва Павлина Желева. В България снимките се провеждат в три села около Пазарджик - Паталеница, Дебръщица и Црънча, и трите в подножието на Родопите. "Природата там е много мека и блага и цялата идея на филма за взаимоотношенията на Йоли и Габор, които също са такива, се върза много добре с ландшафта", казва Павлина Желева. Продуцентката си спомня още един фактор, без който филмът не би могъл да се справи. Унгарската актриса, която всъщност е българка - Габриела Хаджикостова. "В сюжета на филма тя имаше малка роля, но това което направи за филма, е повече от главна роля. Тя беше връзката между режисьора и българския екип."

Според Павлина Желеваhttp://www.blogger.com/post-create.g?blogID=8245270553288026234# това ще е най-силната роля на Весела Казакова досега. "Вече гледах част от заснетия материал. Весела направо трепти на екрана", вълнува се Павлина Желева.

Предстои монтажен период, който ще се прави във Виена, а "Прима примавера" се очаква да е готов най-рано през март-април 2008 г.

Мисия меценат



Швейцарецът Гауденц Б. Руф раздаде първите си награди за българско изкуство

текст и снимки стефан галибов

Лоренцо Великолепни, Алфред Нобел, Джоузеф Пулицър... списъкът на меценатите е дълъг. В българския раздел са вписани имената на двама чужденци. След наградите за роман на годината на Едуард Вик тази есен без излишна помпозност и без много шум бяха раздадени и наградите за изкуство "Гауденц Б. Руф".

Гауденц Б. Руф беше посланик на Швейцария в България. Той има зад гърба си 34-годишна дипломатическа служба. Както момче мечтаел да рисува декори за театрални постановки.

"Моите родители се интересуваха от изкуство, а учителите ми в началното училище и гимназията ми отвориха очите за съвременното изкуство", казва Гауденц Б. Руф. "После, докато бях в гимназията, си мечтаех да работя в театъра като сценограф, тъй като харесвах рисуването, а по-късно исках да стана и актьор."

Вместо това той учи право и икономика и се отдава на дипломатическа кариера. Днес, след дълги години работа за швейцарското външно министерство и постоянен неотслабващ интерес към изкуството, посланик Руф може да се върне в мечтите си. "Днес предпочитам да стоя по-далеч от големите институции и сам да съм си шеф. Наградата, която учредих, е нещото, което усещам, че мога да контролирам най-добре, защото тя се дава за това, от което винаги съм се интересувал силно."

Но защо му е на един швейцарец да основава награда точно за българско съвременно изкуство?

Гауденц Б. Руф разбрал, че няма нужда идеята му да подпомага творчеството да се осъществява в страна като Швейцария, където вече има развити множество инструменти за насърчаване на съвременното изкуство. Следва бърз преглед на страните от бившия социалистически лагер, в които дипломатът е работил и е следял отблизо културните процеси. България се оказва начело в списъка заради най-острите си нужди и неразвит потенциал. "Обществото не разполага с достатъчно средства, почти няма пазар на изкуство, липсват меценати", смята бившият посланик.

"За пръв път посетих България през 1995 г., когато комунистите бяха взели отново властта. Изглеждаше сякаш положението се беше върнало във времената отпреди 1989 г. и хората се притесняваха да не се възстанови тоталитаризмът. Тези страхове днес като че ли са изчезнали и животът е много активен, а икономиката - бързо развиваща се. Обаче въпреки всички тези плюсове все пак смятам, че не могат да се пренебрегнат големите социални разслоения. Надявам се, че в най-скоро време икономическото положение на българите ще се подобри значително. Надявам се, че богатата класа в България най-сетне ще осъзнае, че без подкрепата си за по-ниско платените социални групи, без поемане на отговорности пред цялото общество България никога няма да се превърне в истински приятно място за живеене и за самата нея", казва г-н Руф.

За да учреди наградата, той е развил обширна мрежа от партньори и приятели на място. "Бях много приятно изненадан от заангажираността и пристрастието, с което българските ми партньори се включиха в организацията на конкурса. Иначе не бих могъл да успея", казва швейцарецът.

Още при първите разговори в София през есента на 2006 г. идеята се приема с голям интерес - "Имаше надежда този пример от чужбина да подтикне съответните кръгове в България към подобен жест".

Гауденц Б. Руф предпочита да не назовава имената на любимите си български съвременни художници, за да не бъде обвинен в пристрастност. С повечето от тях го свързва силно приятелство още от времената, когато ги е канил да излагат своите работи в швейцарската резиденция в София по време на мандата си. "Не съм женен, а моят брат почина твърде рано. Така че са ми останали само огромен брой братовчеди и братовчедки, но ако трябва да съм честен, разчитам най-вече на приятелите си, от които особено ценни са ми тези в България."

За да се вижда с всички тях, посещава страната ни три-четири пъти в годината. За да остане обаче за по-дълго време, трябва да се появи гражданско общество, подобно на това в Швейцария. Освен клишетата, с които Швейцария е известна по света, като банки, часовници и шоколади, г-н Руф изброява и още куп причини, за да живее именно в Швейцария: "мирно съжителство на различни езикови групи хора и успешно интегриране на емигрантите в обществото, просперираща икономика и високо ниво на научните разработки и иновациите, а също и една от най-успешните екологични политики в света."

По какво може да се разпознае типичният швейцарец днес? Ако съдим по Руф, най-вече по разностранните си интереси - обикновено дипломатът чете много, и то и автори от малко известни култури като българската (той е във възторг от романа на Владимир Зарев "Разруха"), колекционира всичко - от изкуство до стари мебели и часовници. "Изкуството и дизайнът днес са толкова близо, колкото са и изкуството и компютърните технологии. Истинско изкуство днес означава нововъведение, и то непременно трябва да съдържа в себе си и частица от компютърните технологии, които са мярката за нашето време. Много често един добър индустриален дизайн е доста по-интересен от рутинното рисуване в класически стилове, преповтаряни от хиляди години по-един и същ начин."

Швейцарският меценат вижда поне две основни причини българското изкуство да не е толкова популярно по света: "Първо, България е малка държава и, второ, дълги години сте били заключени зад желязната завеса. Процесът на отварянето вече е реалност и все повече български артисти се доказват на международната сцена. Да се работи за международната известност на страната ви е дело на всяка отделна личност тук и зад граница, а днес връзките са значително улеснени от интернет. Ролята на държавната дипломация е чак след всички тези неща."

Според Руф глобализацията е факт както в икономически, политически, така и в културен аспект. И няма абсолютно никакъв смисъл тя да се отрича или да се воюва с нея. По-скоро би трябвало да извлечем най-доброто от нея.

Въпреки глобализацията или точно поради нея днес избуяват отново с пълни сили национализмът и фундаментализмът, но според Гауденц Руф това се случва там, където хората хората се чувстват отхвърлени и забравени и не виждат нищо добро в бъдещето си. Швейцарският меценат твърдо е убеден, че отговорността за глобалното бъдеще лежи върху плещите на богатите, водещи страни и способността на техните общества да изнамерят лек за останалия свят. "Но това е една доста трудна задача. За да се решат екологичните проблеми на планетата, означава, че трябва да се инвестира в бъдещето и най-трудно ще е на правителствата, които не съумеят да убедят гражданите, че се налагат икономии на природните ресурси, независимо от желанието за комфорт и материална свърхзадоволеност сега." Тук според дипломата е и най-важната функция на хората на изкуството. "Те винаги са имали много добра интуиция да представят по най-убедителния начин в творбите си съвременните проблеми, днес това са най-вече екологичните."

Затова и той е тук, в България, точно сега. Затова и дава награди именно за съвременно изкуство - по-съществената част от световната политика днес.

събота, 8 ноември 2008 г.

Сънищата на Дейвид Линч


В София режисьорът разказа за най-новия си проект

текст и снимки Стефан Галибов

"Добро утро, Ел Ей. Тук е www.davidlynch.com. Днес е 28 юни, 2005, четвъртък, 10 часа сутринта. Небето над Ел Ей е синьо, невероятно красив слънчев ден, 66 градуса по Фаренхайт, 16 дни остават до Денят на Бастилията. И нека честитим рождения ден на великия Мел Брукс." Всяка сутрин режисьорът Дейвид Линч поздравява почитателите си от цял свят от кабинета си в Калифорния. Интернет вече е любимата му медия.

"Приключих с телевизията. Ако реша да правя нов сериал, ще го пусна по интернет. Другото нещо, с което приключих, е снимането на лента, вече ще работя само с дигитална камера ", казва Линч, който най-накрая стъпи на българска земя, където първо го попитаха "кой е убиецът на Лора Палмър". Режисьорът се пошегува: "И аз не знам, вие ми кажете!"

За да започне един свой филм, на Линч първо му е нужна добра идея, а най-големият резервоар на интересни идеи са сънищата, "често взимам идеите си от моите сънища".

"На лов съм с приятели. Вървим в поле от дива трева. Постепенно тревата започва да става все по-висока и по-висока, докато в един момент заприличва на дървета. И внезапно - бум, отнякъде изскача огромен чудовищен заек с размерите на кон. И ние тръгваме да бягаме и постепенно тревата отново се смалява и всичко става нормално." Като сънища звучат и рекламите, заснети от известния американски режисьор за играта Play station. В една от тях семейство зайци, облечено в човешки дрехи, вечеря в апартамента си.

Работата по най-новия проект на Дейвид Линч продължи две години, като част от снимките бяха в Полша. Тази година Inland Empire взе награда на филмовия фестивал във Венеция, но въпреки безспорните качества на творбата си Линч беше заподозрян, че е снимал филм, чието действие се развива в Полша само за да му излезе по-евтино.

"Би било пълен абсурд за един творец да направи нещо само защото ще му излезе по-евтино. Ужасно би било и да снимаш филм, докато си на почивка някъде." Историята е друга - като гост на фестивала в Лодз Линч е поканен от приятели, познаващи фотографската му страст по нестандартни места и предмети, да посети изоставените фабрики на града. Внезапно започна да се влюбва в това място, "започнах да го усещам, то започна да ми говори.

И чак по-късно дойде решението да свържа идеята, осенила ме в Полша с друга идея от Лос Анджелис. Така се получи и филмът. Така че идеята движи лодката". Според американския режисьор понякога идеята тръгва от даден персонаж, който случайно влиза в кадър. Така че не трябва да оковаваш идеите си в предварителни, задължителни планове. Най-важният персонаж в "Туийн Пийкс" - този на Боб, се появява именно защото Линч е готов да се остави на случайността и да не спази стриктно собствения си предварителен сценарий.

"Снимахме мисис Палмър, която преживява загубата на дъщеря си, седейки на канапето. Внезапно вътре в себе си тя вижда нещо, което я ужасява до безумие, и тя започва да крещи. Камерата трябваше много бързо да проследи движенията на лицето й. Видях кадъра и похвалих оператора. Тъкмо се готвех да премина към следващата сцена, когато операторът каза, че има проблем, а аз го попитах какво не е наред. Тогава разбрах, че някой от екипа минал отзад и отражението му в огледалото попаднало в кадъра. Така се появи образът на Боб, който се появява само в огледалото, не и в реалността."

Абсурдните истории предизвикват Линч и Линч предизвиква абсурдните истории, които звучат като сън или филм, въпреки че са си чиста реалност. Като тийнейджър, докато работи като чистач на ски писти, след края на сезона открива на една поляна умряла крава, престояла цялата зима под снега. "Беше се издула като балон от газовете. И когато я пукнах, изхвърчах на метри от образувалата се вълна... съвсем като в анимационните филми."



Събота, 13.30 ч., Дейвид Линч съветва студентите от НАТФИЗ минути след като е получил званието Doctor honoris causa

- Преди да започнеш да пишеш сценария, има хиляди пътища. Когато започнеш - само един.

- Мнозина се заблуждават, че за да се сдобие с вдъхновение, творецът трябва много да страда.

- Най-големият ми вдъхновител и учител досега е градът Филаделфия.

- Вярвам в Бог.

- Никога не ми идва идеята за целия филм едновременно. Започвам от фрагментите.

- В днешно време медиите много повече разпространяват страх, отколкото информация. Новините се превърнаха в забавление за света. Но за хората, които страдат, и за онези, които носят камерите, това не е забавление.

- Бъдещето на киното винаги ще е обнадеждаващо. Киното никога няма да умре. Long live the cinema!

петък, 7 ноември 2008 г.

Марк Леви представи новия си роман в София


Докато измислял приспивни истории с продължение за петгодишния си син, нашумелият днес в цял свят френски писател Марк Леви често обърквал сюжетите и персонажите от предишната вечер. Един ден решил да си запише историята, за да знае откъде трябва да я подхване. Скоро синът пораснал и открил телевизията и историите вече нямало на кого да бъдат разказвани.

"Трябваше да спра, а имах силна нужда да разказвам на някого", каза писателят на среща с читатели в София. Така той решава да пише за възрастния, в който синът му ще се превърне един ден. "Изкушавах се да си представям как в даден момент чрез книгите ми двамата ще се срещнем на една и съща възраст." И за да не звучи морализаторски в този важен момент от бъдещето, пише, без да дава оценки и напътствия. И днес след поредния успешен роман казва: "Искам човекът, който ме чете, да е абсолютно свободен, да има правото на собствен избор и мнение."

Най-новият роман "Децата на свободата" се ражда в пълна тайна от прототипа на главния герой. Сюжетът се базира на истинската история на бащата и чичото на Леви и участието им в Съпротивата. Майката на Марк Леви е единствената, посветена в тайната. "Наета" е от сина си за "агент"-помощник, който да разпитва уж случайно бащата по време на обедите и вечерите вкъщи. "Винаги я търсех, когато ми трябваше някой факт, който не намирах в документите. А тя само ми хм-каше по телефона, за да не се издаде. После на вечеря се захващаше с мисията да задава въпроси на баща ми и после ми се обаждаше с отговорите. Беше доста забавно, защото един ден, като се обадих на баща ми да го чуя и попитах как е мама, той отвърна, че е силно притеснен за нея -непрекъснато му задавала въпроси за войната." После разбрах, че на мама пък казал: "Притеснявам се за Марк." Причината, е че синът се оплитал в измислици, за да прикрие какво пише.

Сцената, в която истината излиза наяве, според Леви е достойна за филм на Уди Алън. "Бях много притеснен, че трябва да му кажа истината в очите. Той също беше притеснен, тъй като очакваше несвързаните истории, които му бях разказал по телефона. Не можах да си призная и само му връчих ръкописа с думите: "Прочети го, после ще говорим" и побързах да си тръгна."

Няколко дни по-късно бащата се обажда и със странното си чувство за хумор дава оценката си: "Бях забравил колко тежко е било." А тежко продължава да бъде и днес според автора, тъй като официалната политика на Франция е да се прикрива факта (показан в книгата), че голяма част от хората, които се бият и загиват за свободата на Франция, не са французи, а чужденци - емигранти от Полша, Италия и Испания. "Все още има много болка около темата за френската съпротива. Все още френското общество е раздвоено."

През 1945 г. френските управници избраха да излъжат народа, че за освобождението му основна заслуга имат единствено френски граждани от съпротивата и да премълчат за ролята на многото чужденци загинали за нашата свобода., продължава Леви. На знамето на Франция пише "Свобода, равенство, братство". Аз бих добавил и разнообразие, но това изглежда плаши хората във властта. Най-важният извод от книгата "Децата на свободата" е, че самото понятие национална идентичност всъщност е изпразнено от смисъл.

Идентичността на една нация е нещо живо, постоянно променящо се, тя се изразява в идентичността на всеки отделен индивид независимо от това дали е французин или чужденец. В днешния свят не може вече да се говори за отделени една от друга нации, тъй като всички народи са преплетени и границите са на път да изчезнат съвсем скоро."

Марк Леви сменя темата и разказва за срещата си с режисьора Стивън Спилбърг. "Докато чакахме във фойето на "Дрийм уъркс", се бях зазяпал по афишите на стената. Изведнъж някой ме потупа по рамото. Обърнах се и видях самия Спилбърг. По време на четирите часа разговор все си мислех как да му свия каскета като трофей, но не се осмелих. След това последва важен момент, който винаги ще си спомням - той ме попита искам ли кафе, стана и ми наля.

В следващите петнайсет минути не чувах какво се говори, а си мислех - току-що Стивън Спилбърг ми донесе кафе. Бях сигурен, че никой никога не би ми повярвал. С много хора съм се срещал в живота си, хора, които правят всичко възможно, за да ми напомнят кои са те. А Спилбърг направи всичко възможно, за да забравя кой е той."

One time с танца на Галина Борисова не стига


Пърформънсите на виолистката Биляна Вучкова събират експериментатори в областта на танца и музиката. Мястото на действието е Червената къща, където разделителната линия между сцена и публика почти изцяло отсъства, а възможностите за преработка на пространството са безкрайни.

За Биляна, която свири от четиригодишна, не е проблем да се справя с всякакви музикални предизвикателства. Сега тя е концертмайстор на Бостънския модерен оркестър, а за първи път излиза на сцена на девет години и на 16 прави първия си самостоятелен албум в Япония. За една година, откакто се е завърнала в България, не престава да среща музиканти и танцьори. Само няколко месеца след "Мозайка" с хореография и танц на Александра Спасова и "ТриниТи ВизиЯ" с участието на Ага Дзюбак и Росен Захариев, се появи One time - спектакъл, в който импровизацията е поверена на Галина Борисова - танцьор и хореограф.

Галина Борисова обича да шокира публиката, а в One time предизвикани да уловят ритъма на странните и невъзможни за предвиждане движения по сцената са цигуларката Биляна Вучкова и тромпетистът Росен Захариев.


Пърформънсите на виолистката Биляна Вучкова


И този път Галина не изневери на очакванията да поднесе нещо парадоксално - танцува, без да помръдва и мускул (ако това изобщо е възможно), седнала на стол с гръб към публиката. После бавно започва да търси светлината по сцената. Разпитва на френски за нея. Музикантите изсвирват, че не знаят къде е. За наказание инструментите им са отнети... Малко тишина в залата преди шеметното беснеене на балерината по грубите дървени дъски. За десерт - порция кашляне или нещо като танц на въздуха в гърлото. После пак танц в търсене на светлината. Представлението свършва на тъмно. Накрая Галина хваща музикантите за ръка и прави червени поклони пред зрителя. Червеният прожектор й се смее. Как смее? Да прави толкова лесни движения. Тогава идват поклоните със задните части на Галина и прожекторът почервенява още по-силно от срам пред саркастичния танц на усмивката, с който единствено си е светила Галина Борисова в това представление.

Следващият пърформанс на Биляна Вучкова и приятели ще е в края на март. За него тя е поканила хореографи и изпълнители от Швейцария и Балканите. Галина Борисова няма търпение отново да се включи. Защото One time никога не стига с тези музиканти.

Пречистващите графити


Петима френски художници внасят в София образи и идеи


Ако минавате покрай Националната художествена академия в София и погледът ви случайно се хлъзне по странен и различен от "съседите си" билборд, не се стряскайте. Току-що видяното не е поредната реклама или агитация. Този път пръкналите се сякаш от нищото огромни пана са приносът на петима млади френски художници към опаковката на града.

Авторите са прекарали няколко дни в София, за да може градът да им проговори чрез зимния студ, мъглата, катедралата "Св. Александър Невски" и притичващите по улиците зъзнещи хора. Изложбата е дело на "Гьоте институт" - България, Френския културен институт, куратор на проекта е Щефан Бауер - директор на "Кунстхаус Бетания" в Берлин. Освен билбордове в галерия "Академия" са представени и акценти от най-интересните и успешни проекти в биографията на Сесил Белмонт, Гилем Брюер, Жюлиен Кулио, Мая Швайцер и Зевс. Общото за тях е, че взимат за изходна точка на своите творби (видео, рисунки, фотографии и инсталации) Берлин и огромните промени в него през последното десетилетие.

Най-провокативни са работите на анонимния майстор на графити, подписващ се Зевс. И наистина гръм и мълнии се стоварват върху градовете, през които минава французинът. Зевс не се страхува от последствията и си позволява да предизвиква и най-големите в световната индустрия - от "Макдоналдс" и "Кока-Кола" до царете на лукса като "Луис Вюитон".

На 2 април 2002 г. френският художник успява да се покатери зад гигантски рекламен плакат на "Александерплац" в Берлин. Само за два часа в 10-метровото изображение на манекенката на еспресо, заснета за рекламата на "Лаваца" от световноизвестния фотограф Давид ла Шапел, зейва огромна дупка. В изрязаното с нож за мокет място се появява надпис с аленочервени букви: "Визуално отвличане. Плати веднага!". "Едва когато се появи дупката, хората осъзнаха, че всеки ден са гледали плаката. И поискаха да бъде върната жената с еспресо, подобно на открадната от Лувъра Мона Лиза. И тогава всички изведнъж пожелали да видят това, което липсвало. Кражбата на картината отворила цепнатина във възприятието й", казва Зевс.

Противно на средностатическата консуматорска логика според Зевс графитите по стените не замърсяват града, а го прочистват от нашествието на рекламата. Когато не реже в буквалния смисъл образите, той обича да дорисува билбордове. За серията си "Визуални атаки" добавя дупки от куршуми по челата и телата на манекенките по спирки на автобуси и кръстовища. "Простреляните" идоли започват да "кървят" с червен спрей направо върху тротоара. Така утопичната мечта от рекламата и реалността на обикновените хора се смесват и потичат в общ кървав поток. Заради набезите си Зевс често е преследван от полицията и градската управа. Това, разбира се, само увеличава интереса към работите му, които ощетената рекламна индустрия вече иска да използва в кампаниите си. "Кока-Кола" отвлича собствените си бутилки, "Адидас" чисти стени с шаблони за перилни препарати. Но това са само част от парадоксите на града, смята художникът бунтар.
Сесил Белмонт и Жюлиен Кулио откриват своето градско пространство в нова порода магазини, даващи възможност на берличани да си "наемат" пространство с витрина към улицата за няколко часа и да го използват както си пожелаят. Белмонт разиграва сцена от измислен спектакъл, а Кулио изпълнява Марсилезата и "Ода на радостта" на многосъставни музикални инструменти, като кани хората от улицата за своя импровизиран "миниоркестър". За един от проектите си, посветен на американската мечта и Джими Хендрикс, Жюлиен Кулио буквално прави дисекция на акустична китара, като я разрязва на шест парчета, всяко с по една струна. Частите са раздадени на шестима доброволци от публиката и те свирят, следвайки указанията, появяващи се на табло в различни цветове, кога кой да се включва. Самият автор върти колелото и се радва на какафонията от звуци.

Изложбата "Под покрива на града" продължава до 27 януари.

Близкият Дечко Узунов


Непознати досега творби на Дечко Узунов са показани в камерното пространство на галерия "Бохем". Изложбата ще продължи до 15 февруари. Тя е поредният жест на собственика - реставраторът-художник Емил Чушев, към постепенното разкриване на несподеляната освен с най-близките приятели и семейството голяма негова страст - колекция от работи на известни български автори. В края на миналата година пред широката публика той показа неизлагани картини на Димитър Казаков-Нерон, като за целта зае пространството на Софийската градска художествена галерия (СГХГ).

Сега малката "Бохем" се оказва в синхрон с акварелите, натюрмортите, рисувани в чужбина, и етюдите, в които бай Дечко е вдъхнал любовта към съпругата си Олга. Интимността на избраните от художника теми и сюжети може да се почувства и от стопеното физическо раздалечаване между картина и зрител. Попаднал на по-малко от ръка разстояние с рисуваните обекти, сгушени между двете особено близки стени на приземното помещение на "Бохем", човек усеща разтеклите се женски погледи на акварелните портрети на Дечко буквално върху гърба си.

И няма накъде да избяга от силния емоционален коктейл, излял се изведнъж върху му. След срещата с красивата жена можем да поскитаме из полята и да се гмурнем в небето на художника. Липсата на разстояние от пейзажите поставя дарителя точно в средата им, без възможност да се изкуши да завие зад отсрещната планина, дърво или облак. Единственото, което удържа чувствата да не се разтекат във всички посоки като акварелна боя, е стегната линия на рисунките на голо тяло.

"С показването на Дечко продължавам да предизвиквам и други български колекционери да изкарат най-сетне затворените в дома си картини на големи художници и да ги направят достояние на повече хора - казва Емил Чушев, - само така духът на художника ще продължи да живее в сърцето на зрителя."

Страстта по изкуството е напълно споделена и от съпругата на Емил Чушев, която е куратор на галерия "Ракурси".

В постоянната експозиция на "Бохем" присъстват и други сериозни имена от българското изобразително изкуство като Борис Денев, Енчо Пиронков, Генко Генков, Никола Манев и Атанас Яранов.

Близкият Дечко Узунов


Непознати досега творби на Дечко Узунов са показани в камерното пространство на галерия "Бохем". Изложбата ще продължи до 15 февруари. Тя е поредният жест на собственика - реставраторът-художник Емил Чушев, към постепенното разкриване на несподеляната освен с най-близките приятели и семейството голяма негова страст - колекция от работи на известни български автори. В края на миналата година пред широката публика той показа неизлагани картини на Димитър Казаков-Нерон, като за целта зае пространството на Софийската градска художествена галерия (СГХГ).

Сега малката "Бохем" се оказва в синхрон с акварелите, натюрмортите, рисувани в чужбина, и етюдите, в които бай Дечко е вдъхнал любовта към съпругата си Олга. Интимността на избраните от художника теми и сюжети може да се почувства и от стопеното физическо раздалечаване между картина и зрител. Попаднал на по-малко от ръка разстояние с рисуваните обекти, сгушени между двете особено близки стени на приземното помещение на "Бохем", човек усеща разтеклите се женски погледи на акварелните портрети на Дечко буквално върху гърба си.

И няма накъде да избяга от силния емоционален коктейл, излял се изведнъж върху му. След срещата с красивата жена можем да поскитаме из полята и да се гмурнем в небето на художника. Липсата на разстояние от пейзажите поставя дарителя точно в средата им, без възможност да се изкуши да завие зад отсрещната планина, дърво или облак. Единственото, което удържа чувствата да не се разтекат във всички посоки като акварелна боя, е стегната линия на рисунките на голо тяло.

"С показването на Дечко продължавам да предизвиквам и други български колекционери да изкарат най-сетне затворените в дома си картини на големи художници и да ги направят достояние на повече хора - казва Емил Чушев, - само така духът на художника ще продължи да живее в сърцето на зрителя."

Страстта по изкуството е напълно споделена и от съпругата на Емил Чушев, която е куратор на галерия "Ракурси".

В постоянната експозиция на "Бохем" присъстват и други сериозни имена от българското изобразително изкуство като Борис Денев, Енчо Пиронков, Генко Генков, Никола Манев и Атанас Яранов.

Дистанционните са раздадени, отваряйте си очите





Видеоизкуство от Германия в Софийската градска галерия



"Отворете си прозореца и бройте звездите. Ако е облачно и вали, бройте капките. Това е дзен за телевизия" - тези изречения се изписват на екрана в една от ранните видеотворби на германския художник от корейски произход Нам Джун Пайк. В друг негов клип статуя на Буда гледа към телевизор, свързан с видеокамера, снимаща и излъчваща в реално време същия... Буда. Ако и това не ви стига, може да се запознаете с колекцията от странни, електронни същества, направени от телевизори, цветни и туптящи като сърца. Дистанционните, с които може да се включите в нестандартното шоу, са в Софийската градска художествена галерия.

Колекцията "40 години видеоизкуство в Германия - дигиталното наследство" е селекционирана специалисти от Държавната културна фондация в Германия. В проекта участват музеи в Карлсруе, Дюселдорф, Бремен, Мюнхен и Лайпциг.

Пайк прави събитие-пробив, когато арт пърформансът му "Добро утро, г-н Оруел", посветен на романа "1984", е излъчен по телевизия на 1 януари 1984 г. едновременно от двете страни на Атлантическия океан. Ден по-късно шоуто е показано и в Азия. Програмата е гледана едновременно от 25 милиона души.

Сред съмишлениците на корейския художник е и Йозеф Бойс - негова творба също е в изложбата. Бил е военен пилот по време на Втората световна война и катастрофира в югоизточна Русия, където е спасен от местния лечител. Алергичен към темата за "полезното" насилие, той отказва да посети Америка, докато не свърши войната във Виетнам. А когато пристига там, това става по доста странен начин. Още от летището Бойс е поет от специална линейка за "спасяване на души" и откаран под воя на сирените направо в галерия в Манхатън. Там е затворен в една от залите в клетка заедно с койот, с който общува и опитомява съвсем като индиански вожд. Според него всяко живо същество е артист. Нарича своето изкуство "социална скулптура".

До 2 март няколко десетки екрани в Софийската градска художествена галерия ще излъчват безспирно 59 видеозаписа с най-доброто от видеоарта в Германия (1963 - 2005 г.).

Изложба ще се промени четири пъти


Изложба ще се промени четири пъти
Експериментът е на скулпторката Бора Петкова


Отскоро в галерията "Васка Емануилова" се отвори място за изкуство на млади български автори. Неконвенционалните проекти се осъществяват с градската галерия. "Искахме да разчупим строгата, класическа музейна колекция на Васка Емануилова", казва кураторката Владия Михайлова.

Изложбата на Бора Петкова е първата от програмата съвременна скулптура и най-важното й качество е, че не може да бъде видяна изцяло на откриването. Веднага обявих, че изложбата е в процес, което, освен че страшно обърква зрителя, също така и го изпълва с любопитство какво ще се случва занапред, казва Бора.

Авторката се надява, че развитието на скулптурата в пространството ще повлече и процес на промяна в публиката. Още с прекрачването на прага човек "спъва" погледа си в черна пътека, виеща се като змия към мястото на изложбата. "Оттук нататък скулптурата само ще се свива към себе си", отбелязва Владия.

Всеки зрител създава собствена представа за това, което ще става с инсталацията в следващите етапи. "Хуманитаристите казаха, че това сигурно е интерактивна изложба, в която дреме идеята за демокрация, и предположиха, че подходът на Бора ще е интерактивен. Културолозите поискаха да нарежат с ножица части от материала и да пишат по него.

Архитектите пожелаха да стъпват върху нагънатата пластмасова ивица. Скулпторите започнаха да виждат двойни и тройни форми, които трябва да се разгъват в пространството. Имаше коментари от сорта на "а това е една дебела рисунка". Всеки домисли по някакъв начин произведението", разказва Владия Михайлова.

И този път Бора използва нетрадиционни материали. Сега това е текстилен гумиран продукт за тапициране на мебели, който се развива, спуска от тавана и изпълва постепенно пространството."Идва ми да започна да записвам на външната част на платното нещата, които хрумват в импровизирани разговори с публиката", казва тя.

"Когато процесът на развитие на изложбата приключи, пространството, в което съм се намесила, ще бъде възприемано като сграда, когато си извън него, и като сърцевина, когато си вътре. Зрителят ще има изборът да попадне във и извън скулптурата. А движението в залата ще бъде затруднено максимално от набъбналия гумиран плат", издава част от идеите си Бора.

Но как ще успее да накара зрителя да идва отново и отново на същата изложба. "Надявам се да предизвикам предчувствието му, за да разбия след това на парчета всичко, което си е мислил в началото, и да го изненадам с нещо, невъзможно да бъде предположено с абсолютна точност, преди да се е случило - каквото е всъщност всеки акт на изкуство."

Датите, на които изложбата ще се променя, са 18, 25 февруари и 3, 9 март.

Колко е важно да бъдеш любопитен



В гримьорната на актьора Валентин Ганев


В гримьорната на Валентин Ганев в Народния театър се е настанил нов обитател - компютърът. Актьорът обича да разглежда сайтовете на чужди кинопродукции и да прави връзки между току-що гледания филм и имената от надписите. "Толкова се впечатлих от "Няма място за старите кучета" на братята Коен и ролята на Хавиер Бардем, че реших да проверя в интернет с какво друго са се забъркали хората от снимачния екип към днешна дата.

Оказа се, че в момента всеки от тях работи най-малко върху още три филма, които са в постпродукционен период. После сравних положението с България, където ритъмът е доста по-разреден, и си отговорих на въпроса защо нямаме още такива филми. В повечето случаи, когато се докопат до някакви субсидии, българските режисьори гледат да вкарат всичките си идеи в един филм и започват да носят вода от сто кладенеца. Накрая остава само привкусът на безсмислена претенция и разпиляност на сюжета."

Докато чака поредната си голяма роля в български филм, подобно на много свои колеги трупа опит в чуждестранни продукции. Там всичко

върви като по конец

дори и първоначалната идея да не е много смислена. Сега се снима в "Принцът и аз III" на "Ню имидж".

Филмът разказва приключенията на принца и принцесата на Дания, които са на сватбено пътешествие. Посещават измислената държава Белавия. Валентин изпълнява ролята на един от местните аристократи - принц Георгиев. Действието се развива в приказно красиви гори и планини и дотук всичко изглежда като в приказка. "Само че по някакво странно стечение на обстоятелствата в държавата Белавия се подписва договор за прокарване на огромен газопровод, и то точно по времето, когато и в държавата България политиците подписваха същия договор. Съвпаденията, макар и случайни, изглеждат абсолютни и стряскащо абсурдни."

Валентин Ганев предпочита да не навлиза по-навътре в абсурда на българската политико-икономическа ситуация и вместо това обяснява за любимите си американски сериали "Бягство от затвора" и "Изгубени". Направили му впечатление силната сценарна конструкция и кройката с отворен сюжет и много герои. "Има нещо много поучително в това как сборът от индивидуалностите на правещите киното в Америка дава сплотени сценарни екипи, способни да работят заедно понякога с месеци и при това да запазят непокътнат първоначалния си ентусиазъм." Според Валентин Ганев в български условия това почти не се случва.

"Интересувам се от това как всички тези хора, бягат в един коридор, в един тунел, преследвайки една и съща цел." И си спомня за филми от класата на "Мера според мера" на Георги Дюлгеров където се е работило точно така - в екип. И днес в гримьорната, която дели с още четирима колеги, е окачен портрет на Руси Чанев - Дилбер Танас.

У нас всичко върви добре само ако се прави от приятели. Той самият се е съгласил да се снима в късометражния дипломен филм на студента от НАТФИЗ Драгомир Шолев. "Преди живота след смъртта" спечели наградата "Джеймисън" преди две години само защото имаше сплотен екип с ясна цел пред себе си. Това е дух, който вирее само докато си студент в НАТФИЗ, но после с времето препятствията да се явяваш пред различни комисии и огромното чакане да те одобрят охлажда ентусиазма до под нулата. Накрая или идеята се скапва, или всички се разбягват в различни посоки".

Успехите в театъра Валентин Ганев си обяснява именно с екипа, в които всеки е готов да помага на другия.

Любопитството към другите "роли"

- от сценографите и монтажиста на музиката до разпоредителите в салона, влизат под кожата на актьора в първите години на "Зад канала". "Освен с репетиции всеки от нас се е занимавал и с правене на рекламните табла, редене на витрините, късал е билетчетата на входа."

По природа Валентин е техничар, сам поправя колата си, прави често мишунга на звука на представленията, в които участва. "Общо взето, съм сръчен и мога да кова, да дялкам, да режа." Успешните си музикални превъплъщения на сцената обяснява с това, че като дете е свирил 8-9 години на цигулка. "Имам едно доста полезно според мен за актьора качество да съм любопитен." В "Дон Жуан" Ганев свири на мандолина, в "Слънчев удар" - на цигулка и пиано, свирил е още на гайда, акордеон и гъдулка като органична част от изпълняваните роли.

Прави впечатление физическата прилика на Вальо Ганев с вожда на съветската революция Владимир Илич Ленин. "Не се обиждам, забавлявам се. Дори си направихме неколкоминутна закачка в представлението на Иво Сиромахов по "Макбет" в театър "Зад канала". В сцената, в която се появяват осемте мъртви крале, Иво беше решил да се появят вместо тях осем съвременни вождове. Аз играх Ленин и не ми трябваше почти никакъв грим, просто си приличаме като две капки вода. Получи се страшен майтап."

В живота на Валентин Ганев най-важните неща съвсем не са по сценарий. Не успява да стане студент в МЕИ, защото родителите му заминават за Москва. Тогава решава да държи приравнителни изпити и се озовава студент в кинофакултета на ВГИК. В Москва за пръв път е почувствал какво е да идваш от малка страна. "Изведнъж по ония соцвремена попаднах в едно доста по-космополитно пространство.

Още тогава в този институт учеха хора от цял свят. И в мен се отвориха всички капаци, видях, че светът е много по-шарен и по-различен." Сега си спомня, че тогава му направило силно впечатление, че само в учебната студия на киноинститута се произвеждало количеството филми на България за цяла една година (и то в златните й времена, когато в Бояна са се снимали по 24 филма на година).

Когато се завръща в България, Валентин Ганев попада в Пернишкия театър. "Прекарах там седем сезона и се скъсах от игра. Там станах истински актьор. Това бяха едни от най-силните години на театъра с голяма и много силна актьорска трупа, събрана от големия Георги Русев. Тогава през Перник минаваха всички най-добри режисьори." Оттогава насам въпреки режисьорските си изкушения Валентин Ганев

за нищо на света не би сменил актьорската професия

"Приятно ми е да измислям едно представление, но не ми е толкова приятно да го репетирам с други хора."

Днес той се радва на няколко открояващи се роли, от които най-дълго продължава да живее образът му в моноспектакъла "Контрабасът" в Народния театър. Обяснява успеха с качествения текст от Патрик Зюскинд, "написан така все едно цял живот се е занимавал с музика. А Зюскинд не е бил музикант. Човекът просто се е хванал, заровил се е и влязъл в образ."

И тъй като си говорим само ден след Св. Валентин, става въпрос, че Валентин Ганев не усеща този празник много като свой имен ден, тъй като идва от католическата традиция. "Дразнят ме нечуваните търговски измерения, които взема напоследък в България." Актьорът обяснява, че името му означава "здрав, силен" на латински. Предпочита да празнува по православния календар на 10 февруари, когато е денят на св. великомъченица Валентина и Харалампи. А сега репетира пиесата "Валентинов ден" на Иван Вирипаев заедно с Жулиета Николова и Светлана Янчева и под режисурата на Явор Гърдев. Сюжетът е руски вариант на Ромео и Жулиета, но действието проследява какво би се случило, ако двамата влюбени бяха оцелели и достигнали до пенсионна възраст. Премиерата е насрочена за средата на март.

Освен скорострелните турнета в Щатите и Европа един от

най-интересните периоди в кариерата му

е на другия край на света - в Австралия. "Поканен в експериментална българско-австралийска постановка от Възкресия Вихърова, един ден Валентин заминал за три месеца на Зеления континент. "Разликата е, че ако тук един моноспектакъл се обслужва от 6-7 души, там спектакъл с 6-7 актьори се обслужва от един човек. Играе се по системата "всяка вечер", тоест ние имахме по три сезона от по двайсетина дни в Аделаида, Мелбърн и в Сидни." В Аделаида Валентин Ганев получава шанса да участва в най-големия театрален фестивал в Южното полукълбо, който се провежда веднъж на всеки две години. "Австралия е някаква смесица между едноетажна Америка и духа на стара викторианска Англия."

Друг важен фестивал, в който Валентин се гордее, че е участвал, е само на двеста километра от София - фестивалът БИТЕФ в Белград. "Там играхме есента, непосредствено след бомбардировките от НАТО. И въпреки разрушените сгради градът беше зареден с несравним дух и настроение, улиците се миеха с маркучи и бяха безупречно чисти, а градският транспорт работеше денонощно. Просто хората имат желание да им е комфортно и добре."

Валентин Ганев смята за пресилен и клиширан образа на актьора като нещо по-различно от другите. "Самотата на актьора" - има лека поза в този израз. Не съм по-самотен от всеки друг. Мечтая си за обикновени неща, като например за свободно време да отида малко да покарам ски."

На излизане от гримьорната погледът се спира върху снимка на куче, окачена на огледалото. "Кучето Варвара беше взето от едноименното село - рунтаво овчарско куче, от каракачански тип. Разделихме се с него преди повече от година и много ми липсва. Живя достоен и поучителен 13-годишен кучешки живот изпълнен с множество от най-добрите възможни човешки прояви. Както казва Константин Павлов: "Искам да се преродя в куче..."

сряда, 5 ноември 2008 г.

Няколко дни рахат на Босфора
















































































































































































































































































































































Истанбул събира два континента и поне пет епохи


Ако човек не пристигне в Истанбул с влак, може само да съжалява. Защото Истанбул е град, до който трябва да се достига постепенно. Така, докато пред очите ви се редуват все по-мистични и приказни пейзажи, ще имате време да се подготвите за особения д;ух на града, съхранил отдавна изгубени усещания от миналото. Пристигате на оцветената в керемидено жп гара - едно най-красивите места на Босфора. Дори и да не сте от малцината щастливци, способни да хвърлят 6 хиляди евро за възстановения след 1982 г. "Ориент експрес", пак може да усетите тръпката. Просто трябва да умеете да си развихряте фантазията.
Така от обикновен турист в обикновено сиво купе ще се превърнете в един от първите 40 пътници, потеглили на 4 октомври 1883 г. от Париж за Истанбул с оригиналните луксозни, оцветени в турскосиньо ретровагони на белгиеца Жорж Нагелмакерс. Сега съименник на митичния влак посреща гости и в Истанбул. "Ориент експрес"е първият железопътен (и културен) маршрут, който свързва Изтока и Запада. В багажното му отделение е пътувало ковчежето с пръст на страховития граф Дракула от филма на Копола.

Разходката във времето и пространството продължава до безкрай и накрая разбирате, че както влакът, така и Истанбул е създаден специално и само за пътешественици. Сред тях има писатели, политици, кралски особи и шпиони, а в днешно време и звезди на шоубизнеса. В дългия списък с исторически личности няма как да пропуснем Франц-Йосиф, Оноре дьо Балзак, Шарл дьо Гол, Мата Хари и, разбира се, Агата Кристи, която именно след едно пътуване до Истанбул написва знаменития си роман "Убийство в Ориент експрес". По-късно филми по романа снимат Сидни Лъмет и Хичкок.

Както е още по-интересно да сте във Венеция по време на карнавала с маски, така е добра идея да стъпите на истанбулска земя по време на Рамазана. Тогава улиците са някак по-щастливи. А хилядите "външни" туристи се изгубват и смесват с хилядите туристи от Турция и мюсюлманския свят, дошли специално за празника. Вечер, докато си търсите място за вечеря, бая ще се поизпотите. Навсякъде в центъра се вият опашки. Според правилата на религията може да се яде в точно определени часове. В 9 ч. минаретата на стотиците джамии в града се събуждат и запяват в един глас вечерната молитва. След нея започва уличен празник до сутринта. Градинките и площадите се превръщат в панаири, където можете да опитате от специални локуми и халви или да погледате

огнегълтачи и змиеукротители облечени в по султански бляскави одежди. Магазините и ресторантите работят през цялата нощ.

На сутринта главата ви все още е замаяна от наргилето, което със сигурност сте пушили снощи. А също и от колоритните изпълнения на продавача на сладолед. Затова не се опитвайте да спите, ами ставайте и тръгвайте да разгледате града. Въпреки тежката нощ и празника в официалните исторически значими обекти ще ви посрещнат спретнати и усмихнати служители. Тълпите от ентусиазирани туристи с камери и карти в ръце също са изключително ранобудни. След задължителния маршрут Света София - Топкапъ - Синята джамия - Джамията на Сюлейман Великолепни и още хиляди дворци и джамии... следва да си отдъхнете. Най-добре е да свърнете в задните улички и квартали. Ако сте достатъчно смел да изоставите напълно туристическия поток, ще попаднете на уникални, много различни места. Лицата на хората по тези места живеят в един затворен, обикновен свят, без излишния блясък и суетност на центъра. По тези улички ще забравите, че сте турист, и ще се превърнете в писател -сюжетите са навсякъде. Дете е излязло на балкона да пуска сапунени мехури до проснатия да се суши персийски килим, мъж с религиозна шапчица е спрял на раздумка с приятели, жена със забрадка бърза да се прибере... На една от улиците дървените къщи са досущ като в стария Созопол. Повечето от тях обаче са изоставени и потънали в руини и джунгла от смокинови листа.

Абсолютно задължително е да присъствате на танца на въртящите се дервиши в музея на Мевлана в Беюглу. Те се събират всяка първа и трета неделя на месеца. От книжарницата към музея или от хилядите музикални магазини из града може да си купите суфи изпълнения, които да ви връщат към мистиката на града дълго след като сте си у дома.

На следващия ден, след обиколката на европейската част от Истанбул, хванете автобус или най-добре корабче и прескочете в Мала Азия. Лесно е да се каже, но разстоянията са наистина огромни, ако уцелите задръстване, стават направо пътешествие до друг град, да не кажа континент (задръстванията важат и за корабчетата, защото всички искат да минат Босфора първи). Все пак Истанбул е дълъг 130 километра и все още продължава да расте и на Запад, и на Изток. За щастие в момента изграждането на метрото значително напредва и градът няма да е в плен на трафика в такава степен. Днес Истанбул има освен прословутия ретротрамвай, движещ се от площад "Таксим" по булевард "Истликлял", и съвременен високоскоростен трамвай, който винаги е пълен с хора, въпреки че графикът му е на всеки пет минути. В момента населението наброява 14 милиона, а всяка година това число се увеличава с 5%. Истанбул е

посещаван от 1.5 милиона туристи годишно

Резонно е да не видите всичко, но все пак трябва да опитате. От другата страна на един от мостовете в стил "Манхатън" започва бизнес сити. Небостъргачи с ултрамодерна архитектура изникват като зъби на тигър и ви впримчват в кристалната си решетка. Грамада от бетон, стъкло и метал и луксозни коли и бутици на "Версаче", "Армани" и "Долче и Габана". От архитектурна гледна точка Истанбул е напълно уникален град. Само тук може да видите такава практичност, способна да превърне синагога или византийска църква в джамия или баня. Турчинът е предприемчив човек и не обича да губи нищо. Затова и противно на логиката на българските учебници повечето постройки от времето на Константинопол не са разрушени, а само модифицирани. Султаните са ус;ещали, че старинните мозайки крият някаква особена сила, и само са ги консервирали, замазвайки ги с вар. Днес те се реставрират и заживяват наново.

От зоо гледна точка Истанбул са си поделили бездомните кучета и котките. Първите, по софийски маниер, се шляят по улиците като пийнали си, омърлушени старци с бежов настръхнал косъм и гладен поглед. Котките са по-елитни и са господари на всички религиозни места. Всяко гробище или двор на джамия са се превърнали в терен на техните безкрайни игри. Очевидно котешко умение е да се пазарят за някоя лъскава риба или друго лакомство по многобройните открити пазари из тесните улички на Истанбул.

Децата са навсякъде из града - от по-заможните модерни тийнейджъри с пънк прически и фешън тишърти до босоногите хлапета, които те умоляват да си купиш носни кърпички от тях.

За хората на изкуството

е добре да посетят Истанбул през лятото или есента, когато са и ежегодните културни форуми на Босфора като истанбулския джаз фестивал (3 - 16 юли), истанбулското биенале (8 септември - 4 ноември), панаира на книгата (27 октомври - 4 ноември) или филмовия фестивал (15 - 21 октомври). Тази година темата на биеналето беше скритите и подмолни войни по света. Заради богатия си културен живот Истанбул ще стане културна столица на Европа за 2010 г.

Преди да си тръгнете от Истанбул, не забравяйте да отидете на пазар. На "Египетския" или на "Капълъ". На тези пазари, ако нямате конкретна, цел ще забравите за пазаруването. Те са като река от звуци, цветове и форми. Оставете се на течението, без да опитвате да стигате някъде. Така ще усетите истинския Истанбул. Този, който липсва дори в най-подробните справочници и туристически реклами.




Биенале на изкуствата, фестивали и
нобелов лауреат преобразиха града
на Босфора в културна столица на Европа за 2010 г.

Градът на Босфора, който от хилядолетия свързва Европа и Азия не само в географски, а и в културен смисъл, бе обект предимно на организиран или “куфарен” туризъм
поне що се отнася до българите. Но покрай романите на нобелиста за 2006 г. Орхан Памук и филмите на живеещия в Германия режисьор Фатих Акин Истанбул започна да привлича и една различна категория туристи. Този тип пътешественици можем да разпознаем в хилядите младежи, които всяка година посещават самосиндикално града с бележник и камера в ръка, загърбвайки удобствата на напълно предвидимата екскурзия с досадно бъбрив гид. В повечето случаи това са хора на изкуството, които идват на някой от е;;;жегодните културни форуми, като истанбулския джаз фестивал (3 – 16 юли), истанбулското биенале(8 септeмври – 4 ноември), панаира на книгата (27 октомври – 4 ноември) или филмовия фестивал (15 – 21 октомври). В един от информационните центрове на тазгодишното биенале попадам на студентка по история на изкуствата,която говори на чист български. Оказва се, че е родом от Силистра и до осмата си година е живяла в България. Тя ми обяснява, че сред младите европейци е на мода да правят магистратури или докторантури в Истанбул. “Обикновенно идват по повод на някакъв фестивал и после се връщат като студенти да живеят в града, запленени от невероятния му дух и излъчване.”
В потвърждание на казаното забелязвам групичка русокоси младежи с определено нетюркски черти, които влизат във входа на стара сграда. На улицата, където се намира музеят “Мевляна”, приютил наследството на въртящите се дервиши и суфи философията, попадам в етномагазин, чийто продавач е с раста прическа и говори
английски с британски акцент. На същата улица можеш да си купиш редки албуми с арт фотографии от Ориента. Продавачът в антикварната книжарница обаче се инати и не смъква цената от 150 евро. Затова продължавам нагоре към музея и неусетно хлътвам в музикално магазинче, където германски музикант се надсвирва с продавача, “налагащ” здраво класически турски барабан.
Някъде между посещението на “Ая София” (“Света София” и Синята джамия е задължително да кривнеш от познатите маршрути и буквално да се загубиш в миналото. Кварталите, където все още можеш да усетиш някогашния дух на града, са Тепебашъ, Фатих, Джихангир, Зейрек и задните улички на Галата и Юскюдар. Една от тях ще те отведе до моста Галата (един от двата над Босфора), край който рибарите вадят улова от лодките си и след две крачки вече излагат рибата в кофи и корита на импровизиран пазар. Някога с провъзгласяването на Турция за република управата на Истанбул въвела правило, позволяващо на онзи, който построи дървена къща за една нощ, на следващата сутрин да стане неин законен собственик. Сега повечето от тези постройки са полусрутени, обкръжени само от разярената зелена войска на смокиновите дръвчета. Попадайки на подобно място, не се плаши, а почувствай забравата на времето, погълнала
бедните изоставени квартали. Там твой гид ще бъдат босоногите хлапета с разчорлени коси и блестящи очи, които се усмихват по-естествено от служителите в музеите. Сред разпръснатите тенджери, етажерки и стари скринове, сред изпочупените прозорци се крие едно от малкоизвестните лица на Истанбул. Всъщност Истанбул не би могъл да се побере в никой учебник, албум или книга. Той е без граници, защото винаги има нещо, с което те из;ненадват дори познати места. Постройката, в която сядаш да пиеш типичния
местен чай в стъклена чаша, се оказва римска баня, а известната джамия “Ортакьой” удивително напомня на катедралата “Сан Марко” във Венеция. Разхождайки се по истанбулските улици, можеш да се дивиш до безкрай на забележителната практичност на османските владетели, които вместо да разрушават символите на заварените култури, са пригодявали сградите за джамии, като са им прибавили минарета, или за пазари, като са
им окачвали фенери. И сякаш предчувствайки светското бъдеще на държавата, султаните подобно на вещи реставратори “консервирали” византийските мозайки, като ги замазвали с дебел слой вар. Така днес те могат да бъдат съживени в пълния си блясък. Дори великите османски архитекти се прекланяли пред майсторите друговерци, което личи в многобройните заемки от други стилове и епохи. Контрастите продължават и днес. Съвремените университети са се настанили в старите дворци на султана. Музеят за съвременно изкуство се помещава в бивши пристанищни цехове до джамията “Топанъ”. На
главната пешеходна улица “Истиклял” можеш да видиш същите бездомни кучета като в българските градове. Разликата обаче се проявява, когато четириногите отминат с безразличие дюнера или бюрека ти. Общинските власти редовно хранят и обезпаразитяват
помиярите и всеки един е белязан с пластмасова обица на ухото. Така от страшилище за града те са се превърнали в туристическа атракция. Друга атракция са кафенетата-пушилни, където всяка вечер се смесват хора от цял свят. Местните си личат по
вещината, с която посягат към наргилето, и любопитния, вечно търсещ контакта с различното поглед. Именно този поглед кара османските владетели да напуснат
двореца “Топкапъ” и да се нанесат в изградените по западен образец от европейски архитекти палати “Долмабахче” и “Йълдъз”. Желанието за непосредствено общуване едновременно и с Изтока, и със Запада е направило от Истанбул стратегическо място, къдетоне се водят цивилизационни войни, а се спускат цивилизационни мостове. Неслучайно градът на Босфора е избран да стане културна столица на Европа за 2010 г., още преди Турция да бъде приета в Европейския съюз.
Тазгодишното Истанбулско биенале (второ по значимост в Европа след Венецианското)
премина под мотото за изгубените връзки между различните култури в съвременния глобализиращ се свят. За да покажат нагледно разширяващите се класови, социални и региозни противоречия, организаторите бяха разположили изложбените зали в противоположни като настроение и население квартали от европейската и азиатската части на града. Повечето инсталации третираха темата за откритите
и подмолните войни, които се водят между Запада и страните от Третия свят, между съзнанието и подсъзнанието на все по-технологизиращия се човек на 21 век. Съвременните творци са разтревожени от събуждането на стари и разрушителни идеологии,
като крайнодесния национализъм, расизма и религиозния фундаментализъм. А най-доброто място, откъдето може да се чуе сигналът за тези опасности, е мултиетническият и мултирелигиозен, обединяващият противоположностите град, който единствен на света е
разположен на два континента – Истанбул.