неделя, 16 октомври 2011 г.

Вярвам в поетичния смисъл на живота




писателката Сое Валдес разказва за „Всекидневното нищо”, което я разделя от Куба на Кастро


След публикуването на романа”Всекидневното нищо”, Валдес живее в изгнание във Франция заедно със съпруга си и дъщеря си, а книгите й са забранени в Куба. Освен проза, тя пише материали за El Pais, El Mundo, Elle, Vogue, Le Monde, Liberation. Носител е на множество литературни награди, сред които Premio Planeta през 1996 г. за романа Te di la vida entera („Цял живот за тебе дадох”). Писателката е за пръв път в България за премиерата на книгата си “Всекидневното нищо”, издание на ИК „Жанет 45”.


Интервю- Стефан Галибов
Фотография-Стефан Галибов



Дълго време сме били под един и същи строй, какво знаехте от това време за България, а за света?

Познавам много артисти, певци и хора на изкуството, които идваха в Куба по онова време. Спомням си, че ходех на концерти на Бисер Киров. По магазините имаше и много български стоки. Най-интересни ми бяха едни консерви с някакви странни сосове, с които така и не свикнахме. Ние сме много стриктни в кулинарията и следваме своите собствени линии на хранене в Куба. В романа си „Всекидневното нищо” описвам едни ортопедични обувки, които главния герой си поръчва да му изработят в Германия. Но докато пристигнат в Куба, неговите ходила вече са се изкривили в друга форма и съответно обувката не върши работа. Въпреки че обичаме най-много Ром, по онова време пиехме и доста водка от Русия. Така чрез различните стоки опознавахме другите култури.

Как премина детството ви?

Живеехме в малка стаичка без кухня и баня, само с мама, баба и леля. Навърших 2 месеца и баща ми ни напусна. Сигурно заради това винаги съм се чувствала много самотна. За да се разсея, прекарвах по-голямата част от деня на улицата в игри. Ритах топка с момчетата, играех бейзбол. Ходих и на плажа, който е описан в романите на Хемингуей. Влизах в морето направо с училищната униформа след като логично бях избягала от час. По обратния път в автобуса съхнех. Но въпреки това, се прибирах подгизнала и съответно всички в къщи ме хокаха. Един от най-силните ми спомени е, когато майка ми каза, че татко е влезнал в затвора по политически причини. Въпреки че отдавна не живееше с нас, стана ми много тежко. Преди това бях живяла с надеждата, че един ден ще го видя отново, но сега всичко се срина. За щастие 7 години по-късно него го освободиха. Други хора нямаха този късмет. Щастлива съм, че успях да зърна баща си малко преди да напусне Куба, както принуждават всички политически затворници.

Кога за пръв път се появи желанието да пишете?

На 11 години започнах да си водя дневник. Не го водех от първо лице, ами описвах това, което ме заобикаляше-историите бяха за кучето на съседите, за квартала, за приятелите... И когато днес препрочитам този мой дневник виждам, че това е по-скоро роман за детството. На 17 години започнах да пиша по-сериозно. Първото, което се получи е стихосбирката „Отговори за живота”. Сега като се замисля ми се струва много странно, защото на тази възраст обикновенно човек не дава отговорите, а задава въпросите.

Каква беше връзката ви с останалите кубински писатели?


Не съм имала достъп и връзка с тях в по-ранните си години. Живеех в старата Хавана и приятелите ми бяха по-скоро музиканти и разбойници. Бяхме толкова бедни, че дори нямахме възможност да си купуваме книги. Връзката с литературата ставаше чрез баба ми, която беше актриса в театъра и носеше единствените книги в къщи, обикновенно пиесите, които репетираше в момента.
По-късно като пораснах и започнах да работя, харчех всичките си пари за романи.

Коя беше първата ви любов, освен книгите?

На 19 години вече бях стара, толкова много ми беше минало през главата. Влюбих се в един журналист, който работеше за режима на Кастро. Мисля, че го харесах, защото пишеше първата си книга и ми изглеждаше много сериозен. Беше на 33 години. Днес той също живее в изгнание. Седем години живяхме заедно и след това се разделихме. Понеже той беше близък на правителството имаше възможност да пътува често до Европа и носеше забранени в Куба книги от там. Така и аз получих достъп до една различна, непозната за нас литература. За мен той беше учител, научи ме натолкова много неща, които без него нямаше да осъзная.

Рабтили сте като посланник на Куба в Юнеско, към посолството в Париж. Кога скъсахте с официалната власт и как настъпи разрива?

В Куба всеки, който иска да работи трябва да е в добри отношения с властта. През 80-та година беше сниман кубинския филм „Сесилия”, който е базиран на романа на Серилио Виля Верде-журналиста, станал моята първа голяма любов. Когато Фидел Кастро изгледа филма изобщо не му хареса. И за наказание изпрати целия екип в изгнание във Франция. Не бях назначена като дипломат, а бях съпруга която придружава съпруга си дипломат. Работех към ЮНЕСКО. Офисът ми беше тесен коридор с една кафе машина. Много хора от други дипломатически мисии от Никарагуа и Венецуела идваха при мен и разговаряхме докато им правех кафе. Точно над кафе машината висеше портрет на Кастро, на който се беше озъбил заканително с пръст, докато изнасяше една от речите си. От този портрет зад гърба ми лъхаше толкова много агресия, че реших да го махна. Една сутрин тихомълком смених портрета с картината на Пикасо-„Гълъбът на Мира”. Тогава бях наказана от ръководителя на дипломатическата мисия към ЮНЕСКО. Преместиха ме за 3 месеца в културния отдел към посолство. Шефът там беше ужасен човек, таен полицай. Познанията му по изкуства бяха трагични, например наричаше класическата прима балерина Алисия Алонсо гимнастичка. Той май не правеше разлика между танц и гимнастически упражнения. В една своя реч вместо да каже коня на Ахил, се обърка и каза ахилесова пета. Беше едновременно трагичен и комичен, държеше се ужасно със стипендиантите, които идваха да работят в посолството.

Кое провокира да напишете романа „Всекидневното нищо”?


Товае е един роман-катарзис. Беше ми необходим, за да се пречистя. Не можех повече да издържам всичките унижения, бях опитвала безуспешно да променя много неща в Куба в рамките на моята област в полето на културата. И накрая си казах, че единственото, което не съм опитала е да опиша собствените си преживявания. Получи се искренна история за жена, която живее и се чувства като затворник на този остров - Куба. За да се освободи поне малко, в мислите си тя започва да си представя как построява Рая, който й е бил обещан, но постепенно осъзнава, че единственото което може да се построи в тези условия е Ада.

Как напуснахте в крайна сметка окончателно „затвора”, наречен Куба?


Първо романът ми беше изнесен тайно, като го зашихме в дрехите на един приятел журналист и така стигна до Париж преди мен. После аз бях поканена да водя лекции във френски университет. Така се оказах точно за премиерата на книгата си в Париж. Понеже вътре разобличавах режима на Кастро, едва ли беше разумно да се връщам обратно в Хавана.Така останах да живея във Франция. До ден днешен не съм се връщала там, тъй като съм записана в черния списък с врагове.

Каква е връзката ви с киното?


В Куба това беше работата ми. Първия ми сценарий „Неравновесие” разказва за нелекия живот на младежите в Куба и логично не беше одобрен от цензурата. „Паралени животи” беше заснет от режисьора Пастор Вега и въпреки че много сцени бяха изрязани, филмът все пак се появи по кината в Хавана. Много по-късно в Париж, един френски режисьор поиска да направи филм по романа „Всекидневното нищо”, но тъй като нямаше как да бъде заснет в Куба, засега проектът се отлага. Надявам се след края на диктатурата, да се завърна и да направя този филм.

Липсва ли ви родината?


Мъчно ми е за квартала, морето, приятелите, семейството...

С какво се занимавате днес в Париж?


От всичко най-ценна ми е колонката в едно испанско издание. Пиша за култура, общество и икономика. Културата е пътят за спасение, днес във времената на все по-голяма икономическа криза, когато хората се измориха от материалното.

В какво вярвате?

Кубинците са по рождение силно вярващи. От Марксизма и Ленинизма направхиме религия. В Куба има огромна смесица не само на раси, но и на религии. Така например Дева Мария, освен на любовта при нас се превръща в богиня на реките, на цялата природа. Аз обаче вярвам най-силно в поетичния смисъл на живота.

На какво учите децата си?

Че най-важното нещо в живота е свободата с всичките нюанси и скрити смисли, които носи тази дума.