Пустинята се бунтуваше срещу незаспалите души. Тя не можеше да ги търпи повече в себе си. Пясъкът заличаваше всичко и всекиго, а тези, които не искаха, не продължиха да съществуват. Стаите на сънищата бяха дълбоко заспали и сънуваха живота на човеците в камерите на вечното спокойствие. Това беше гробището на системата Плантар. Тук се съхраняваха трупове, които в случай на война можеха да потрябват. Планетата бе потънала в забрава. На нея живееха само два хуманоида, грижещи се за хладилното помещение.
Мистър Брангкинг седеше припряно на стол мръсен и се цупеше с мръсна усмивка. Мръсник си беше и при – 1000 градуса по Целзий.
****
- Къде да отведа човека?
- Не знам.
- Аз мисля бързо и ще се сетя бързо.
- А кой е този в желязна кожа? И защо го водите тъй усърдно, вий съветнико?
Летеше слънцето Плънтар около важните хора.
****
Крилата пърхаха в дъжда. Дърглоу вървеше по плажа между пясъка и морето. Търсеше перли. Едни такива спокойни, каквито виждаше на небето...
Стигна до вълните и забеляза тъмнината. Тя криеше от него нещо за тях. Съзря да мърда с пръсти чудатият ветрец. Продължи към светлината на далечината. Тичаше. Очите му шареха по мъртвата гладка маса на вълните,където някой търкаляше топка. Играеше странната игра, наречена мълчание. Но Дърглоу не искаше да победи и извика:
- Исусе Христе! По дяволите как смърди това море! Не ми се спи сред мръсотиите! А вий, риби, останете си със здраве!
Когато тя мълчеше, едно око не се стърпя и замърда с уста. Рибата сспечели играта и се зарови в пясъка. Нагоре тъй изплуваха огромни синкави петна. Морето дишаше с някоя вълна. Перлите по небето си говореха за човека. Дърглоу изтича до отсрещния храст и се съблече. Реши да поплува. Стъпваше леко. Бе свикнал да не буди никого. Навлезе във водата. Синкавите петна го погълнаха и ръцете му се мъчеха с водораслите. Гъсти и лепкави мисли го обземаха и ужасът на хоризонта му се изплези. Изплаши се и тръгна към брега. В нощта той легна да се пече. По едно време извади крема за загар. Легна и замърда с пръстите на краката си. А пясъци пълзяха към водата. И разхлаждаха си те краката. И палмите се гледаха с небето “синьо”.
- Морето вода и пясък е!-поскърцваше самотна лодка, забравена от някой си рибар.
Дърглоу се надигна от пешкира. Изправи се. Почеса се по гърба и забеляза, че вятърът се усилваше и изпълваше ушите му. Вълните се връщаха, а пясъкът стопляше следите на хората.
В джунглата хвърчаха мухи. Доктор Ейсън седеше на един смолист камък. Наоколо нямаше никой. Слушаше шума на птиците. На тази планета не му понасяше. Но си спомняше за лошите години, когато живееше около трупове в камерите на мълчанието. Гледаше надолу как очи-червеи пълзят по пътеките. А те се взираха в него и се чудеха на това странно дърво, което беше откраднало някое от техните очи. Ейсън стана и тръгна към лагера, където го чакаше много работа по неизследваните планети от системата Плънтар. Когато влезе, видя човек в желязна кожа. Някой от жителите на тази планета. Трябваше да го психоанализира.
- Вие сте железен човек, нали? Не ви задължаваме, но можете да разкажете за себе си!
- Аз нямам живот. Вие нямате живот. Скала има живот. Ейсън пусна данните в компютъра, който забълва информация: Флософия. Човекът не живее истински. Това, което говори и върши не съществува реално. Мисълта на Вселената. Той има нещо общо с нас. Скалата живее най-истински. Ние не виждаме този живот.
- Нищо важно. Иди си почини, железни човече! Аз ще направя същото.
****
Последните новини от Земята бяха от Англия. Съобщаваха за смъртта на професор Дърглоу, намерен на брега на Атлантическия океан, близо до платформата за нефт на компанията “Уиндоуспейс”.
****
Перлите се вдигаха на война срещу човечеството и неговото завоевание. Не бяха съгласни тези твърде груби същества да покорят и техните планети. Който се опиташе да ги намери., се задушаваше от собствените си мръсотии, както бе станало и с професора. На хората им бяха нужни трупове. Безкрайно много трупове им трябваха за тази война, в която смятаха да победят. Даже и планетата.
Гробище не можеше да ги осигури. Наложи се да се организират експедиции за умъртвяване и замразяване на хора по всички населени от тях планети. Естествено щяха да бъдат убити тези, които не подозираха нищо. За пръв път планетата задържаше живот на себе си. А той винаги е съпътстван от хаоса. Навсякъде по каменната й плът сновяха хора, андроиди, роботи, биороботи, машинарии и още безброй куп бъркотии, без които човек не си представяше живота си. Бяха претърсени всички хладилни помещения, за да не би да се окажат достатъчно замразените трупове. Те им трябваха за специалното вещество Ъъъ-6, което можеше да се извлече единствено от дългозамразявани човешки мозъци.
Пустинята бе разровена и забравена. Същото стана и с бизбройните пещери на юг от нея. Никой не беше ходил на Запад, защото за това място не се знаеше нищо. Но сега всички пъплеха натам. Не намериха това, което търсеха. Вече бяха твърдо убедени, че трябва да се убива, за да се победи във войната. Човешкият живот полетя със своите машинарии и в Космоса, като остави тук хаоса. Можеше лесно да си го произведе и на друго място. Някъде, много далеч сред звездите, хората търсеха себе си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар