петък, 29 август 2008 г.

Босненската кинорежисьорка Айда Бегич: Религията ми помага в режисирането на филми - 2008-08-26 15:17


Стефан Галибов-от Сараево


Айда Бегич е най-успешната босненска кинорежисьорка, чийто филм „Сняг” спечели наградата на критиката в тазгодишния фестивал в Кан. Нейният разказ е за пет оцелели от войната босненски жени, които очакват мъжете си, надявайки се, че не са убити в масовите кланета. Филмът беше избран да открие фестивала в Сараево. Прожекцията е първа за Босна и интересът на местните хора е наистина огромен. Затова организаторите решиха да добавят още едно излъчване в рамките на феста. Айда също се вълнува как ще бъде видяна историята в собствената й страна и от хората, за които става дума в него, след като „Сняг“ тръгне официално по екраните на страната. По време на фестивала екипът на „София филм фест“, ръководен от своя директор Стефан Китанов, реши да покани младата режисьорка, завършила киноакадемията в Сараево, да посети София през март за най-големия български кинофестивал и лично да представи филма си. Заедно с нея у нас ще гостува и продуцентката и съсценаристка на „Сняг“ Елма Татараджич.

Чувствате ли се притеснена от премиерата на филма си на родна земя?


Бях силно развълнувана преди прожекцията на „Сняг” у дома, защото винаги е най-трудно, но и най-важно как ще се приеме филмът ти в родината. Реакцията на моите съграждани е много важна за мен, защото филмът разказва нашата обща история и за мен приемането й е някакъв своеобразен тест за автентичност, особено след като филмът ще бъде видян от хора, които наистина са преживяли всичко, за което се говори. От друга страна, дори хората от екипа видяха филма едва снощи. Така че бях притеснена и за техните реакции в не по-малка степен.

Как достигнахте до идеята за „Сняг” и осъществиха ли се първоначалните планове?


Всъщност аз виждам правенето на кино като един процес на себеоткриване, силно вярвам, че всичко в работата ми ме обогатява, каквото, надявам се, става и с хората от останалия екип. В момента, когато започнах да обмислям първоначалната идея на филма, си зададох въпроса каква би могла да бъде босненската мечта днес. Питах се кои са добрите неща, които ни помагат да оцеляваме, и кои - лошите, с които трябва да се справим и преодолеем. И в процеса на работата върху филма постепенно започнах да осъзнавам все по-ясно, че хората са най-важното нещо в него, а всичко останало има второстепенна роля и акцентирането му по-скоро би попречило на филма, отколкото да му помогне. Красотата на хората и това, което се случва в душите им, ме впечатли и то беше онова, за което исках да разкажа, заради тази красота реших да направя филма. Докато правех проучване за документален филм, посветен на живота на жените, загубили близките си по време на войната, изведнъж осъзнах, че те са успели въпреки всичко да запазят в себе си нежност и в същото време нямат и капка желание за отмъщение или омраза. За мен това беше триумф на човечността и беше много важно да се направи филм за тези хора.

Споменахте фразата „босненска мечта”, мислите ли, че днес хората тук живеят предимно в мечтите си? Дали нещо коренно се е променило в живота и в мечтите на босненци след края на войната?

Мина известно време от края на войната, а много от нещата, които очаквахме да се променят, са си все още същите. Важно е да съхраним остатъците от неосъществените мечти и да продължим да работим за тяхното сбъдване.

Казахте, че този филм е за свободата и възможността за избор. Съществуват ли изобщо тези неща?


Мисля, че реалността винаги е доста комплексирана и не съществуват прости решения за много проблеми, създадени от войната и превърнати в статукво от следвоенния хаос. За мен беше много важно да покажа с филма си, че все още имаме възможност да постигнем свободата си и винаги можем да изберем правилния път. Точно заради това персонажите в „Сняг” непрекъснато се конфронтират със своето минало, достигайки до точка, в която те биха могли да продължат да си живеят до безкрайност със създадените от самите тях удобни лъжи - да поддържат вярата си, че техните близки са още живи и някой ден ще се върнат. Така те излизат извън категорията за време и за случване днес, заживяват в едно вечно утре. По едно време обаче се появява възможност за избор, но този избор няма да им предостави желаното мечтано бъдеще, но все пак той е единствената възможност да продължат живота си без илюзии. Точно това ми харесва във филма, че въпреки целия песимизъм, който внушава, на финала нещата не просто свършват, а по-скоро се отваря място за една нова история, която ще е може би не по-малко болезнена, но поне ще е по-близка до реалността. За мен полето, в което се развива филмът ми, е само един отрязък от живота на тези хора и доброто кино никога не дава пълната завършена картина, както и не започва с чиста от натрупвания история. Просто ние показваме едни период на катарзис за няколко жени, без непременно да обещаваме изцеление, тъй като нищо не е сигурно, че непременно ще се случи в този живот. Това, което е важно за мен, е, че тези мои героини са направили своя свободен избор. Последствията от него не са толкова важни в случая. Бъдещето определено няма да е от най-щастливите, но пък е крачка по пътя и отвежда напред по някакъв начин. От друга страна, работата ми върху „Сняг” ме накара да се замисля за възможността за свободен избор в съвременния свят. По време на войната средствата за манипулация на избора бяха оръжията, днес това са парите. Интересува ме въпросът какви са границите на нашия свободен избор. В „Сняг” сблъсквам моралната дилема дали да подсигурим физическото оцеляване, или да спасим душата. Тази дилема винаги е на дневен ред, когато правим избор в живота си. Понякога е твърде трудно да воюваме срещу изкушенията на материалния свят, особено днес, когато на всяка крачка сме подмамвани да си купим продуктите на големите компании. Но какво биха означавали тези продукти, ако загубим в замяна душите си. Това в никакъв случай не би било свободата, която смятаме, че сме щели да постигнем чрез парите. Днес повече от всякога в човешката история ние бихме застрашили физическото си оцеляване, ако решим да отстояваме свободата си.

В този смисъл доколко вие самата като режисьор сте свободна да правите филмите си в днешна Босна, когато парите за кино не се намират лесно?


Един от първите уроци, които научих в академията, е да не се фокусирам върху бюджетите и парите, а да се концентрирам върху креативността на историята. Разбира се, е невъзможно изобщо да не се интересуваш от реализацията на продукцията, тъй като филмът ти няма се реализира в този случай. Просто центърът не трябва да е там. Още докато оформя сюжета и сценария, добрият режисьор трябва да осъзнава докъде може да се разпростре. При нашите условия в Босна много добре разбирах, че не мога да си позволя да разположа действието на филма в седем държави или да взема 100 актьори. Мисля, че и в останалата част от Европа ситуацията не е много по-различна, ако искаш да направиш независима, авторска продукция. Ще дам пример с Париж, където положението е най-розово и въпреки това само 15% от приходите, давани за кино, отиват за независими филми. За щастие съществува система от филмови фондации, които дават някакви пари, и все още е възможно да живееш от правенето на свободно избрани от теб филми, като, разбира се, трябва винаги да си склонен да направиш някакъв малък компромис със свободата си. -

Занимавате се едновременно с документални и игрални продукции. Коя форма ви е по-близка?
-

Предпочитам да се занимавам с игрално кино. Имах шанса да работя в няколко документални продукции и те също ми бяха много интересни. Само че, колкото и странно да прозвучи, да правиш такъв формат филми в Босна, е дори по-сложно от това да създаваш игрални. Това е абсолютен парадокс при изобилието от теми и истории, които ни заобикалят. Може би причината е в липсата на работещи механизми за финансиране на документалните филми.

Самата вие се движите с бурка на главата. Смятате ли, че религията може да позволи на съвременния човек да разбере повече неща за себе си или, напротив, би му попречила?


Смятам, че религията помага да извървиш пътя към себеразкриването. Тя, разбира се, не може сама да свърши цялата работа, а само поставя рамката, начертава пътя, останалото е работа на конкретния човек. Защото е изключително трудно да се движиш без опорна точка, без нещо, с което да се съпоставяш и съизмерваш. Всеки човек сам избира своята рамка - за мен това е ислямът. Да съм мюсюлманка, много ми помага, не само в личен план, но и в творчеството. В исляма има някакво особено дихание, което те кара да се усещаш по-жив и по-осмислен.

„Сняг” е история за мечтите и сънищата на босненските жени, лично вие какво сънувате, за какво мечтаете?


Щастлива съм да се занимавам с кино, независимо колко трудно е понякога, а още по-щастлива съм, че мога да си осигурявам прехраната с правене на филми. Въпреки това професията на режисьора и въобще на човека на изкуството заплашва да превземе всички аспекти от живота ми. Защото това не е просто някаква работа, а нещо, което те обзема изцяло и във всеки момент от живота ти. Опитвам се да балансирам живота си, така че киното да не се превърне в единственото нещо, с което се занимавам. Ако трябва да разкажа мечтите си с няколко думи – те са във вдъхновението да бъда една комплексна личност, която не обслужва само един интерес и присъства в целият спектър на живота, а не само в изолиран негов случай.

Няма коментари: