неделя, 31 август 2008 г.

Кевин Спейси: Филмът не е медията на актьора - 2008-08-29 16:34


Обичайният заподозрян тръгва на турне с трупата си

През последните години американският актьор Кевин Спейси се посвети основно на театъра, като се премести да живее в Лондон, където ръководи трупа в един от най-старите театри. Независимо от това съвсем скоро любителите на киното ще имат възможността да го видят в политическия трилър „Преброяване“, където играе човек от екипа на Ал Гор по време на президентската му кампания. Преди броени дни Кевин Спейси гостува на тазгодишното издание на филмовия фестивал в Сараево, където разказа за предизвикателствата на актьорската професия.


- Откога започна интересът ви към актьорската професия?


- Бях много малък, когато започнах да играя. Родителите ми са ми казвали, че едва ли не съм излязъл от корема на майка ми вече в роля. Никога няма да забравя училищната пиеса, в която участвах на 7 години. Оттогава насам никой не е могъл да ме спре, което не значи, че не са се опитвали. Но за пръв път осъзнах какво голямо влияние има актьорът над публиката, когато бях на петнайсет. Вече не играех просто, за да дойдат да ме видят мама и татко.

След гимназията бях приет в театрално училище в Манхатън и вече професионално започнах да изучавам тънкостите на театъра. Твърде бързо Шекспир ми стана от любимите автори.


- Как дойде първият голям пробив в театъра?


- През 1985 г. прочетох в един вестник, че най-големият ми кумир по това време - актьорът Джак Лемън, ще идва в Ню Йорк и ще започва работа по нова пиеса. Тогава казах на един мой приятел, че аз също ще взема участие с малка роля в този проект. А той ме изгледа объркано и попита как смятам да се случи това, когато никой не ме познава. Но аз просто бях сигурен, че ще стане. Случайно разбрах, че д-р Джонатан Милър, който щеше да режисира спектакъла, ще изнася лекция в Ню Йорк. Купих си билети и седнах на един от първите редове. Чудех се как да се добера до него, без да трябва да влизам в ролята на сконфузения натрапник, който накрая отива зад сцената с думите „Господине, бих желал да участвам във вашата пиеса”. И колкото повече седях, толкова повече се изнервях, че не мога нищо да направя, за да се явя на прослушването за пиесата. И тогава забелязах, че в залата, където се провеждаше лекцията, точно на мястото до мен седеше възрастна жена, която подремваше, вероятно беше много изморена. А от чантата й лекичко се подаваше покана за вечерно парти с Джонатан Милър. И тогава си помислих, че тази дама най-вероятно познава добре хората на това парти и не се нуждае от поканата. Внимателно протегнах ръка и без никой да ме забележи взех поканата. Още същата вече пиех ефектен коктейл на партито. Събрах кураж и се представих на прочутия режисьор, който се забавляваше на по чашка с богати и известни личности от шоу бизнеса, а той ме покани да участвам в прослушването. Четири месеца след тази паметна вечер трябваше да се срещна на една сцена със самия Джак Лемън. Ролята ми трябваше да е на много разтревожен, алкохолен тип. Много се старах и накрая Джак дойде при мен и ми каза „Вече бях изгубил вярата, че ще намерим подходящия актьор. Какво по дяволите направи ти хлапе?” И така в продължение на година играх с великия Джак Лемън на Бродуей.


- Всъщност основният ви пробив идва с „Обичайните заподозрени”. Как се включихте в продукцията и как се подготвихте за ролята?


- Всичко тръгна след участие в телевизионен сериал с името Wise guy, в която играх един доста откачен тип. Тогава режисьорът Браян Сингър и сценаристът Крис Маккори, които бяха приятели от гимназията, ме поканиха да гледам първия им филм „Обществен достъп” в Лос Анджелис. И докато течеше прожекцията, започнах да осъзнавам, че тези двама типове правят страхотни неща и най-вероятно ще работим заедно. След прожекцията отидох при Браян и му казах: „Ти си невероятен режисьор и ако някога правиш филм и се нуждаеш от актьор, не ме забравяй”.

Това, което не подозирах тогава, е, че в същия момент двамата вече работеха върху сценария на „Обичайните заподозрени” с идеята аз да изпълнявам най-важната роля в него. Само 8-9 месеца по-късно получих завършения сценарий по пощата. Наложи се да го прочета два пъти, за да разбера сюжета, защото историята наистина беше доста объркана, но това беше съзнателно търсен трик.

Браян беше много ловък и манипулираше актьорите до самото завършване на филма, така че никой не знаеше със сигурност до самия край кой от нас всъщност е обичайният заподозрян. Разбрахме го чак след като ни викнаха на предварителната закрита прожекция за екипа. Спомням си, че когато лампите светнаха, актьорът Дейвид Бърн беше доста разстроен, защото през цялото време си беше мислил, че той ще играе главната роля. Веднага след като филмът излезе по екраните бях засипан от предложения за нови роли, нещо което преди не ми се беше случвало. Така дойде и следващото ми участие в „Седем”, с който окончателно затвърдих интереса към сложната ми личност.


- Как се почувствахте след първия си оскар за „Обичайните заподозрени”?


- Имах късмета, когато бях само на 20 години вече да играя в сериозния театър с наистина сериозни имена като Джак Лемън. И много отрано разбрах, че истинският успех за актьора е, когато е успял да развълнува, да трогне публиката и това не трябва да се бърка със славата, която те изстрелва за кратко на върха след поредния филмов хит. Не че тя не помага, но просто не е истински съществена. Затова и предпочетох в последните години да се завърна към театъра като основа собствена трупа в Лондон. Сградата, където се помещаваме, има доста дълга и славна история. Построена е през 1818 година и много велики актьори, сред които и сър Джон Гилгууд, са направили дебюта си именно на тази сцена.


- Как се чувстват актьорите в твоя театър да бъдат режисирани от друг актьор?


- Оценяват го много високо. Защото знаят, че съм наясно с начина, по който се чувстват, и че ще се съобразя с всяка тяхна претенция. Смятам, че трябва да се увеличат часовете по актьорско майсторство за режисьорите, защото, заставайки отвътре, е единственият начин да разбереш как протича процесът по изграждане на една роля и после е много по-лесно и удачно да ръководиш цялата пиеса или филм.

На мен ми харесва много да бъда и в ролята на режисьора, тъй като по този начин мога да се отстраня от конкретния образ и да погледна отгоре на цялата история, да се превърна в разказвач.


- Киното може ли да победи войната?


- Хората могат да са на различни позиции за много неща, но когато става въпрос за смъртта на невинни хора, тогава мисля, че трябва да са на едно мнение. Единственият безспорен изразител на този техен глас за човечност, за обединение е културата, изкуството, а киното като общодостъпна медия обикновено задава посоката на промяна в курса, по който се движи светът. В този смисъл смятам, че е много важно на каква позиция застава съвременното кино. Уважавам хората на Сараево заради смелостта им да рискуват да бъдат простреляни от снайперист, за да стигнат до залата за прожекции по време на войната в Босна. Разбрах, че едно от тогавашните актуални заглавия е било „Бодигард“ с Кевин Костнър и Уитни Хюстън. И че много хора са плакали на прожекцията. И ние в Америка плакахме на този филм, но по различни причини, просто историята беше много слаба.


- Защо харесвате толкова много пиесите на Юджийн О' Нийл?


- През годините, прекарани в театъра, Юджийн беше на едно от първите места. Според много хора той е най-добрият американски драматург. Характерите, които създава, разкриват душата на американеца до крайна степен. Персонажите му обикновено страдат от различни пороци - алкохолизъм, наркотици, любов, пари..., но това го има и при други автори. Истинската ценност при Юджийн е, че той описва тези пропаднали типове, без да ги осъжда дори в най-малка степен. Добрият драматург трябва да остави на публиката сама да прецени кой и доколко е добър или лош, а не да натрапва готови , черно-бели мнения. Действието в неговите пиеси винаги успява да ни обясни защо тези хора са посегнали към алкохола, коя е драмата в живота им, която ги е накарала да се обърнат към лошата страна. И най-хубавото е, че този разказ ни е поднесен с голяма доза чувство за хумор. Именно това ми е особено интересно при Юджиийн О'Нийл .


- Къде актьорът има по-силна позиция - в киното или в театъра?


- Филмът всъщност не е медията на актьора. Киното е изразното средство на режисьора. Театърът е полето за изява на актьора, там той е господарят. Начинът, по който протичат снимките, различните места, паузите, в които не се снима и излизаш от ролята. Всъщност при киното актьорът никога не играе една цялостна роля. Той по-скоро създава отделни парчета от живота на даден персонаж, без да има контрол как те ще бъдат свързани по-късно при монтажа. В този смисъл не той прави ролята си, а режисьорът. При театъра всяка вечер влизаш в роля, всяка вечер се опитваш да я изградиш по-добре, и всяка вечер настроението, а оттам и изпълнението ти е различно. Това най-добре може да бъде усетено от публиката. Ролята в театъра много прилича на членството в един тенис клуб - всеки ден играеш с едни и същи хора по едни и същи правила, но всеки път играта е различна. При киното няма значение какво се случва на терена, важното е какво се вижда на екрана накрая. При киното по-скоро няма правила и играта е по-скоро със самия себе си, с камерата, която те наблюдава, отколкото с другите актьори. Връзката между участниците не е пряка, тя е единствено чрез режисьора. Той е единственият човек от екипа, който вижда цялостно нещата. Всеки останал е само парче от пъзела.

Затова харесвам повече театъра, заради живата връзка на актьорите, от една страна, помежду им, а от друга - между тях и публиката.


- Разкажете как се подготвяте за филмовите си роли?


- Иронията и чувството за хумор са водещи елементи дори в сериозните ми роли. Просто много ги ценя. За „Кей Пакс“ ми се наложи с месеци да обикалям психиатричните клиники и да се срещам с пациенти, които смятат, че идват от друга планета. Някой от „извънземните“ дори си бяха сложили антени на ушите. Въпреки че ми идваше да се разсмея, останах сериозен и се опитах да се поставя на тяхно място. Впоследствие, след като филмът излезе на екран, непрекъснато ме питаха какъв съм бил във филма - извънземен или луд. А пък аз на свой ред ги питах: „А вие как мислите?“. И всеки изказваше своето предположение. Фактът, че бях породил толкова много съмнения и несигурност, означаваше, че съм изградил успешно образа? Целта на филма беше да се покаже, че няма еднозначно мнение по въпроса.

В случая със „Седем“ интересното беше, че първоначално не се знаеше почти нищо за моя персонаж, затова и изобщо не можех да започна да се подготвям. Знаех, че ще участвам и чаках да ми се обадят. И в една хубава коледна вечер, която прекарвах със семейството си в Ню Йорк, продуцентът се обади и каза, че трябва да замина спешно на снимки в Лос Анджелис, където ще ми обяснят всичко. Бяха ми изпратили сценария и го прочетох няколко пъти в самолета към Калифорния. В този момент реших да поставя на продуцента едно условие - ще участвам само, ако не пуснат никаква предварителна информация за моя образ, никакви предварителни интервюта, никакви снимки, нито изречение даже. Тайнствеността на персонажа ми го изискваше. Никой не трябваше да знае за мен, да чува каквото и да било конкретно. Целият филм е центриран около въпроса, че не се знае кой е моят персонаж и трябваше да остана в сянка за известно време, за да успея да почувствам образа. Студиото, което финансираше продукцията, първоначално се съпротивляваше и водихме наистина упорита борба, за да ги убедим, че оставането ми в медийна неизвестност е по-добре за успеха на целия филм. Накрая се съгласиха. Дори и самият режисьор Дейвид Финчър не беше наясно как аз ще реша да изглеждам в образ на самите снимки. И когато ме приготвяха и гримираха, аз помолих да ме подстрижат малко. После още малко, а Дейвид, като видя накъде вървят нещата, сериозно се притесни „Поднасяш ли се с мен. Само посмей да си обръснеш главата и аз ще обръсна своята“. Когато се появих на снимачната площадка, всички включително Морган Фрийман и Брад Пит изтръпнаха от вида ми, явно съм изглеждал доста зловещо. И всъщност заснехме единствената сцена с мен само за 12 минути.


- Какви проекти ви предстоят тази година?


- Предстои новият политически трилър, посветен на надпреварата между Ал Гор и Джордж Буш да излезе по екраните. Там играя един от съветниците в екипа на Гор. Любопитното е, че мистерията около тогавашното спечелване на Буш още е тема табу в Америка. Филмът ще се казва „Преброяване“ и ще бъде по екраните в САЩ по време на тазгодишните избори за президент.

В момента с моята продуцентска компания работим върху комедия за група фенове на сагата на „Междузвездни войни“, които прекосяват Щатите от единия до другия край с една единствена цел - да влезнат тайно с взлом в къщата на Джордж Лукас в Калифорния и да откраднат оригиналния ръкопис на най-новия му сценарий.

Театралните ми проекти са свързани с голямо световно турне на смесен състав от британската трупа, с която работя, и с американски актьори. В рамките на една година ще обикаляме много страни и ще представим 6 пиеси, в които ще участват и Саймън Ръсел, Джон Кюсак, Итън Хоук, Ребека Хоул и още куп забележителни актьори.

Няма коментари: