Мексикански архитект побира града на бъдещето в раница
От Стефан Галибов
Пилар Ечесарета акустира в София със своята палатка от надуваеми найлонови торбички, които приемат формите на собстения ти въдух. Тя е най-свежия полъх в най-свежарското обединение на млади архитекти на Sofia Architecture week 2011. Freshlatino е платформа, събрала в Париж младите, независими и иновативни мексикански архитекти. Те са обединени от желанието си да разчупят ограниченията на материалите и формата.
Пилар завършва архитектура в Мексико сити. После заминава за Ню Йорк, където посещава още два университета. Единият се е посветил на виртуалния барок. Там се набляга на едни симпатични и много артистични методи, но те остават самоцелни и тя има нужда от нещо по-близко до архитектурата. Затова записва в друго училище, където обаче се оказва подчинена на здравата логика на типичната архитектура в нейния класически вид. Нещо все не достига и Пилар решава да потърси още малко и да специализира декоративни изкуства в Париж. Градът я изкушава и тя остава да живее във Франция до днес, въпреки че непрекъснато пътува. Най-интересните й впечатления са от четиримесечния й престой в Шанхай. Вижда от първа ръка как всичко, което на други места е невъзможно да се случи, в Китай е детска игра. Пилар пък обича детските игри, като например да се скриеш в небесносиня палатка, разпъната в центъра на Ню Йорк, на ъгъла на 5-то Авеню. Промяната в тежката архитектура е категорично наложителна, а дозите са според свободния дух на конкретния автор. Важни крайъгълни камъни са –всичко да е изградено от био-материали или такива за рециклиране и къщата да може да се побере в раница. Почти като Алиса, оттам според случая Пилар може да извади всякакви форми и настроения? Всичко зависи от това къде си и какво ти се прави в момента? Това е архитектура за радикални мечтатели, за номади, които не желаят и не могат да изчакат някой друг да построи за тях, а и не биха понесли едни и същи контури на стените повече от веднъж.
Кое дойде първо- изкуството или архитектурата?Първо беше архитектурата, но някъде в тайник, в основата, беше вградено желанието ми за експерименти. Така че, когато завърших бях достатъчно ядосана на архитектурата, или поне във вида, в който тя се развиваше в Мексико за момента. Затова заминах за Ню Йорк. Там разбрах, че и това не е моят истински дом и успях да спечеля една стипендия, която ми позволи да уча декоративни изкуства в Париж. Европа ми даде възможността да си задам въпроси и да потърся нови начини да реализирам алтернативни проекти на границата на архитектурата и изкуството. В края на първата си година в Париж вече бях създала своята уникална надуваема палатка от торбички. Участвах с нея в изложба с още няколко мексикански архитекти, които бяха напуснали страната. Изложбата беше посветена на новото поколение от млади, странстващи „рицари” на строежа. Заглавието на изложбата беше „Напрежение и разбиране”. Така групата постепенно сформира и прерасна в платформа от съидейници Freshlatino. И ставаше въпрос за нови начини на използване на архитектурни техники и материали. Така че творбите трябваше да бъдат на границата между архитектурата и изкуството. За изложбата обединихме форми и поезия, а един от нас се оказа с познат галерист в Лондон. От тази изложба тръгна интереса на кураторите и към нашата група на „Фрешлатино”.
Твоите надуваеми ефирни конструкции много приличат на древните шатри, вигвами, или на по-съвременните палатки. Дали по-простите и примитвни форми, които нямат задачата да се наложат непременно над природата не се завръщат освен в живота и в съвременните строежи? Като че ли новите сгради все повече се съобразяват с и следват формите и линията на естествения ландшафт, а не го пробиват, разрушават или заличават? Освен това този тип „нестабилни” жилища се връзват и с по-голямата мобилност на съвременния човек, който вече не си строи непревземаеми крепости, а предпочита да се движи и премества както в пространството така и във времето? Има подобна тенденция. Моята палатка е нещо като убежище на непринудеността в строгите музейни пространства и галерии. Моята цел не е да ставам автор на пърформънси или инсталации. Исках просто да обърна представите за „сериозност”, монолитност и уседналост на архитектурните форми. При мен те се променят както намерят за добре, издувани или спускани само от въздуха. Прозрачността на найлоновия материал служи едновременно за стени и за прозорци, но не прозорци през които се вижда реалността, а по-скоро за място за уединение, в което неизвестността и играта на сенките раждат нови светове и усещания.
Наамирам вдъхновение в архитектурата на 50-60 години на 20 век, когато са се създавали подобни надуваеми инсталации. В следвоения период те са имали доста определен политически смисъл на протест срещу статуквото. Интересува ме архитектурата да слезе от високия пиедестал и да се приближи към човека. Исках да разбера как тези подвижни конструкции могат да се пригодят да функционират от техническа гледна точка. Интересуваше ме тяхната геометрия,физическа плътност, текстурата на материала. Много често в традиционната архитектура, която е солидна, твърда, добре изградена, архитектът се оказва ограничен и подвластен на материалите, които използва. Изначалната цел на архитекта го закрепостява. В желанието си да усвои по-пълноценно пространството и да го консервира по точно определен начин и с точно определени материали, архитектът може както да намери свободата си, така и да я загуби. Затова аз не исках да се застопоря в определени форми и реших да оставя на човека да изработи сам своето бъдещо жилищно пространство, като издуе или забие колчетата на палатковата конструкция както намери за добре и в каквито форми предпочете или му позволява терена. Целта ми беше по-персонално отношение към архитектурата, исках да създавам емоции по един по-спешен начин, веднага, тук, още в изложбената зала. Не желаех човекът/зрител/обитател да се налага да чака да се построи една стабилна сграда, а той да я създава постоянно наново и всеки път с различна емоция, която да предопределя различни форми и пунктуалност. Исках всеки да има възможността не да завари, а да доведе своето лично пространство вътре в надуваемата инсталация.
В една от акциите си сте предпоставили по абсурден начин диалога, който звучи между двама души малко пред входа на палатката. „Нуждаем се от свеж въздух”, казва мъжът. А жената му отговаря:”Да, нека да влезнем вътре!” Как е възможно вътре да има по-свеж въдух отколкото навън? Това са разговори извън контекста на нормалната, човешка логика, но и нашия истински свят се оказва че започва да съществува все повече извън контекста на планетата. Ако приемем, че тя е нашия дом, нашата осъзнатост, ние не сме оставили много свеж въздух наоколо както в буквален, така и в идеен план. Така че все по-често се налага да навлизаме навътре в себе си, за да подишаме свободно. Целта е да си зададеш въпроса за какво служи едно лично пространство, и откъде започва архитектурата? Моят отговор е, че пространството може да бъде само и единствено лично, дори когато предполага масовост. Това е място, което сам създаваш за себе си, така че да се чувстваш уютно вътре и това да ти дава усещането, че си излязъл извън себе си и си разширил границите на собственото си Аз. Тоест това е една врата, която води едновременно навътре и навън. Целта не е да влезнеш и да останеш завинаги на едно и също място. А да търсиш и постоянно да намираш нови и нови пространства, които да приспособяваш към личните ти белези и настроения.
Тоест целта ви не е архитектура, която мачка човека, като го принуждава да се съобразява с монолитни форми, а променливи форми, които дават лична свобода и независимост, нещо което е в основата на стила на живот съвременния човек изобщо?Да. Човек, може да вземе моята палатка навсякъде със себе си, слагаш я в раницата, мяташ я в колата и я разпъваш, където се спреш. Не е ли това една осъществена мечта едновременно на път и в къщи-съвременните хора са номади повече отколкото всичко друго. Затова и архитектурата вече задължително трябва да отговаря на новите-стари потребности на духа.
А как си представяте града на бъдещето?Това е моята палатка-едновременно място, което не е никъде и е навсякъде.
А какви материали използвате?Използвам био– разградими найлонови торбички, който са направени от материал близък до този на първобитните общества-изграден от житни култури. Всъщност инсталацията ми се развива заедно с развитието на технологиите.
Примитивното ли ще технологията на бъдещето?Абсолютно съм съгласна. Само допреди 10-20 години, докато следвах в университета, в Мексико, както и в останалия свят, всички бяха луди по high-tech стоки, непрекъснато излизаха нови и все по-замъгляващи съзнанието и замърсяващи изкуствени материали, строяха се големи заводи. Говореше се, че ако иска да е успешен, човек трябва да купува все нови и нови неща, и на никого не му пукаше, че природата се разрушава и замърсява, че равновесието е толкова крехко. Важното беше, че потреблението растеше и това беше добре за бизнеса. Днес слава богу посока се обърна. В този смисъл мисля, че икономическата криза даже е полезна-тя ни научи да пестим ресурсите, да зачитаме планетата, макар и да не ни се иска много да го правим. В този смисъл и в архитектурата се налага да преосмислим много от използваните материали, да станем по-близки до природата. Примитивната технология дава основата на нещата и тя е тази, с която най-много сме живели и която най-добре ни пасва, ако искаме да останем хора.
