Alexander Nevsky Cathedral, Sofia

fish story

Дякон Левски излиза извън каноните на българския ни филм и перманентно робско самосъзнание

От Стефан Галибов

Противно на очакваната стилистика за исторически филм, „Дякон Левски“ се оказа повече  философски филм. Зад привидната екшън опаковка и най-вече зад  очакваната историческа драма за един поробен народ, се крият  далеч по-дълбоки смисли. Дали обаче душевността на българския народ  е склонна да приеме безболезнено истината за съществуването на своя български Христос, за своя Спартак или Уилям Уолъс? Или това би смутило уюта ни на всекидневно пазаруване в Мола?

Дотолкова сме свикнали да сме слаби и зависими, че по никакъв начин не можем да приемем появата на един пълнокръвен образ на истински български герой, светец или водач. Да, чели сме някога в учебниците от началното училище за Левски, но там всичко е описано със сложни думи и не трогва сърцето. Затова сме запазили спокойствие на духа, чак докато сме припознали българския герой  Левски, в агитката на едноименния футболен отбор, която смила от бой „червените боклуци“, или пък още по-добре-някой заблуден чужденец, дръзнал да посети родината ни.
И така до 16 февруари 2015. Премиерата на филма „Дякон Левски“. Подготовката започва някакси по учебник, с драматизация на опълченска схватка на гимназисти, която се случва на живо, още преди да настане тъмнина в залата.  Все още сме спокойни и сигурни. Очакваме филмът да ни преповтори някогашните уроци по българска историяв нови дрехи. Е, разбира се с малко разкрасяване и грим, но в общи линии, без нищо необичайно или крайно. Защото сегашната ни действителност и без това е твърде парадоксална и крайна. Нямаме нужда от други дразнители, дори и на кино. Можем пък случайно да вземем да станем неспокойни и да поискаме да действаме като герои, като светци, или най-малкото като свободни хора.
Така лампите в зала 1 на НДК изгасват и ние попадаме в реалността на робството. Основен език е турският, от уроците едно време това не сме го усетили особено. Няколко кадъра от птичи поглед и излизаме от учебника, или по-точно слизаме на земята, слизаме  там,  където робството е било възможно.  Но и там, където то не се свежда само до шаблона на външното ограничаване. Всъщност външно свободата на придвижване е неограничена в рамките на Империята тогава, както в ЕС днес.  Много българи живеят добре, дигат хубави, пищни къщи и  сватби, материално са не по-зле от нас днес, които пазаруваме в Мола и после след като се натъпчем до козирката, започваме да се жалваме, колко бедно живеем. Но дали сме свободни наистина-тогава и днес? Виждаме две деца в една църква. Децата по принцип са необременени от външни робства. От едната страна на олтара е малкият Васил, а от другата българчето-отгледано от турчин, в което е лесно да бъдем превърнати, ако сме заспали, в чиято роля днес сме влезли, въпреки привидната свобода. Малкият Левски/Симеон Филипов/ е особен, първо е доста устат, той не цели удобство, не търси лесни пътища, не е сладиникаво пухкаво детенце с руси къдели. Публиката в залата е малко озадачена, като че ли е повече смутена. Но е в очакване-детето Левски да порасне и да влезе в каноните на учебниците по история от нашето училище.Да се обезличи. За да няма липса на възможност за индентификация. Ние можем ли да станем такива? Едва ли ? Родени ли сме свободни всъщност? Или сме родени разделени на русофили и русофоби, на левскари и цесекари, на седесари и бесепари, на ченгета и протестиращи. На мразещи новия филм за Левски на Максим Генчев и на негови поклонници и безрезервни защитници. Малкият Левски препуска на кон, за да предупреди баща си, че турците идват. Чува се гръм и детето пада на земята. Макар и малко притиснени, ние сме спокойни, че бъдещият ни национален герой е най-многото ранен, защото иначе няма как да доразкажем урока по история. Тук малко особеният и духовно извисен поглед на Симеон Филипов се отправя към облаците. Баща му тича през глава и се моли да не се е случило най-лошото. Оказва се обаче, че сме изненадани неприятно, малкият Левски не е ранен. Или поне не физически. Той е осенен от гръм от ясно небе. Сякаш ангел го е прострелял право в сърцето, за да го освободи и подготви за месианската му мисия. Тук режсиьорът влиза в сериозно противоречие с учебника по история, а следователно и с нашите вътрешни нагласи да останем в страни от историята, да не се опарим, да не й повярваме наистина. Първа черна точка за режисьора-какви са тези художествени измислици-това да не е филм за чужд герой, или за пророчицата Ванга. Свикнали сме българските герои да са кастрирани от духовност, да са просто безплътни пионки, набори от букви, взети от учебниците, да са като нас, но с пришити имена като Аспарух, Левски,Борис. Да се държат като нас и да не мислят много много. Да са роби, ама някакси да не го виждат. Е, Левски от този филм май не е такъв. И това започва да личи още от началото.  Заведен в манастира при вуйчо си Архимандрит Василий/Петьо Цеков/, ставаме свидетели на следващото отклонение от учебника-детето пее божествено като ангел, но не се съобразява да нахока вуйчо си, като прави знаково прозрение за манастира, за тогавашната действителност по българските земи-„Тук има само лайна“! Успокоява ни само факта, че, докато изрича това притеснително заключение, малкият Левски се намира в тоалетната. Възможно е всичко да е буквално, иначе би било много притеснително за господин зрителя, който не е дошъл на прожекцията да се цапа в лайна, нищо, че в зала 1 на НДК не са почиствали както трябва от години и по седалките, около и под тях има мърляви петна и боклуци,не по-малки лайна от тези във филмовата тоалетна. Но нас това не ни притеснява, нищо, че е премиерата на нов филм за Левски. Та нали досега всичко се случва постарому-винаги накрая се осираме до уши.
Следва една още по-притиснителна сцена-някакъв европеески барон- Бонър/Ники Сотиров-почти като Джеръми Айрънс/ започва да се държи с малкия Левски като с истински роб-„Децата на робите, също са роби“, смята европейският шут. Какво се случва,нали уж от Европа са добрите и тогава и днес, а пък турците са лошите.  А в този объркан филм, сценаристът ни показва един гаден, мръсен европейски лакей, който унижава и се опитва да унищожава душата на едно българче повече и от Мохарем бей/Максим Генчев/, който някъде по-напред във филма ще се окаже  по-смирен от барона, като дори ще запали свещ при предаването на ключовете от крепостта Кале Мегдан на Раковски.
Притесненията ни като че ли приключват, тъй като в слеващата сцена виждаме Левски пораснал като Веселин Плачков.Тук обаче продължава да се мотае онзи англичанин Бонър, болна измислица на режисьора, която не се връзва с днешната ни официална представа за добрите чичковци чиновничета от ЕС. Продължаваме да пишем черни точки-все пак знаем историята от учебниците и тогава и днес, а тук тя е странно различна.
И при едно от бягствата си от манастира, Левски  се разминава с прокажения и намразил турците,  убили любимата му  българска жена- Акар бей /Якуб Бахар/ Двамата се срещат в една река, а сцената прилича на библейска, все едно Христос среща бъдещ Апостол насред Йордан. Какво става тук, нали трябваше да гледаме исторически екшън или най-малкото психологически трилър. Филмът започва твърде много да става семиотичен и сложен, многопластов и не-български.
Левски обаче влиза в учебниковите ни нагласи и започва да бяга от манастира и да не иска да е чак толкова духовно извисен, а да трепе турци на килограм и т.н. Освен това като по учебник се среща и с първата си и единствена любов- даскалицата  Ана/Деляна Добрева/, която декламира и гледа тъповато досущ като крава пред разплод,  излязла от класически нискобюджетен  възрожденски български роман/ на Вазов/.
Тук е  и първата среща с порасналото българче, отгледано от турците –в ролята на Али Аслан  е изключителният Ивайло Аспарухов, който леко ни притиснява, тъй като освен, че играе дяволски успешно,  по сценарий е зъл и кръвожаден турчин, а  пък всъщност ни говори абсолютни истини за сърцевината на българския нрав-„Вие все се предавате един друг“-позиция, която ще бъде споделена и от Левски по-късно.  И въобще двойката Али-Левски, като че ли е крайно притеснителна. Виждаме като че ли едни човек с една душа, разполовен на две половини, в зависимост от средата, която го е възпитала. Но в същността си точен до пророчески висоти за истинските причини да си оставаме толкова дълго в робство- и тогава и днес- „Преклонена главица-сабя не я сече!“/реплика на Али Аслан, не на Левски. Този режисьор тотално е изтрещял- не знае ли кой какво трябва да говори? Не е ли чел той учебника по история? Какво си мисли, че прави? Как може да си го позволява? Да ни притеснява така? Ами можем да се привидим днес като роби, а ние от 8  години сме си вече чистокръвни  европейци, които пък са чистокръвни евровампийци.
Добре, че Аслан арестува Левски, макар и с нежелание, че иначе съвсем щяхме да се объркаме какво се случва и кои са добрите и кои лошите?
А тази даскалица Ана не знае ли, че турците са лоши, като казва на Левски, че Али Аслан е добър човек и ще го пусне от зандана.
След кратко объркване,  започва лудо прескачане през куп исторически моменти, които за щастие са сглобени  и поднесени досущ като в нашия едновремешен учебник и това ни дава няколко глътки спокойствие-може би пък режисьорът си е взел поука и е влезнал в правия път. Тук дори ни доставя особен кеф като пуска Христо Големия – Стоян Цветков да покаже един два сицилиански трика на гръцките свещенници, които остават със широко зейнали уста, след опита си да затворят поредното българско училище. Днес това се случва, когато  наблъскани момчета с тъповати погледи решат да затворят нощно заведение.
 След като се премятаме главоломно през събития, години и местности, убиваме десетки турци на каданс- ей така за по-голям кеф, както се полага в урок по история от началното училище, изведнъж стигаме  повратната точка на нашите очаквания към този режисьор. Виждаме Левски да държи пламенна реч за бъдещата демократска република, същата онази, в която се казва-че българи, цигани, евреи и турци трябва да живеем в равенство-позната ни от соц.учебника и сближавата го с днешните про-европейски ценности-„единни в многообразието си“ . Дотук добре-и точно да поискаме бележника на Максим Генчев да му напишем 6-ица за родолюбие и правилна евро-атлантическо мислене, когато   камерата се завърта и виждаме, че Левски е говорил всичко това на празната каменна стена. Няма кой да го чуе  в тази държава. Изглежда, че няма кой да го чуе и днес? Веселин Плачков даже с отчаяние се опитва да я  събори като се подпира с две ръце, но това е Мисия Невъзможна/друг един филм, където Том Круз се прави на Левски доста по-успешно от Плачков според учебникарските разбирания/. Какви са тези свободни съчинения? Това недорасло режисьорче май се опитва да заприлича на един титан от Холивуд. На Мартин Скорсезе ли ще ми се прави, след като преди това ни залъга, че е Мел Гибсън. От „Смело сърце“ изведнъж ни приземява без подготовка в „Последното изкушение на Христос“.  А Плачков направо майката ни разплаква! Не се държи много геройски, все повече се отчайва-единият му съратник иска да пиянства, да се жени и да къса усти, другият да прострелва богати българи в Истанбул, за да дадат пари за Революцията.  Пък той все по-малко отмъщава на турците и все повече се съмнява в българската порода хора, тази, която е склонна за няколко сребърника да продаде и майка си- в ролята  на Димитър Общи/Горан Гънчев/. Горан е един изключителен и самобитен талант, който преди този филм си беше само каскадьор-Странна работа. А сега се справя да се дегизира като бабичка не по-зле от Левски на Плачков.  Даже май по-успешно, нищо че турците го разпознават  на 22 септември 1872 г. ,когато  Димитър Общи се опитва да се измъкне от  Арабаконашкия обир предрешен.  Това съсипва тотално цялата идея на Левски. Посланието на режисьора е, че този обир се направлява от английският шпионин Бонър, а ние сме тотално объркани в представите си. Искаме да вярваме в старите си детски разбирания за света-турците-лоши, европейците добри, Русия-добра –тогава, днес-лоша-но само заради Путин и Украйна, иначе щеше да е добра. Но този Максим Генчев така ни размести пластовете, че изгубихме правата вяра и вече не знаем какво да смятаме.Започваме  да гледаме на историята като през крив макарон.  И като капак на всичко идват финалните сцени. Левски се предава вътрешно, след като вижда обесени повечето си съратници и решава д се срещне за последен път с любимата си.  Епизодът е заснет по толкова брилянтен начин от оператора Христо Генков, че тотално обърква представите ни къде се намираме, а именно в български филм. Стилистиката повече подхожда на Хамлет-в тъмносиня гора, на свечеряване Левски се целува с Ана,а лицата им са неземно ангелски, докато едри бели топчета суграшица постепенно ги покрива като замръзнали небесни сълзи.
След тази не-героична романтика, идва най-голямото ни разочарование –Левски отива при турците и сам се предава. Как е възможно това? Та нали е герой, учили сме, че го предава Поп Кръстю и цървула му се заплита в телта при Къкринското ханче. И защо е толкова обезверен, нима сценаристът –режисьор Максим Генчев не е чел  учебника за трети клас? Нима не знае, че героите не се предават? Да героите не се предават, но само в Шотландия, където  народът е плътно зад Уилям Уолъс. Но и там той е предаден от шепа големци-старейшини както в българския случай- от  Иванчо Величков Хаджипенчович, който го съди наравно с турците. Същият този подлизурко ще бъде избран за депутат в Народното събрание на бъдещата ни "свободна"  държавица и ще сложи подписа под Търновската конституция. Сега ясно ли ви става защо Левски се предава сам. Къде да бяга? Невъзможно е да се избяга от нищожността на собствения ти народ. Няма как да освободиш несъбудения. Затова единствено смъртта може би ще даде нужния пример, или поне ще освободи от робската ни психика изначално свободния по дух Левски. Ние тези неща не ги разбираме, не искаме да ги знаем.Защото не желаем да сме свободни. Защото това ще ни донесе най-голямата отговорност-тази да отстояваме себе си всеки ден. Защото тогава от нас ще се изисква да мислим със собствената си глава. А мисленето е най-омразният процес за българина. Много по-опасен и от най-тежкото робство.
Може ли нашият Левски да бъде показан със смело сърце и в същото време да се предаде?  Да влезе подобно на Христос в Йерусалим, макар че знае, че ще бъде заловен и убит. Да се предадеш, когато нямаш повече какво да сториш, слабост ли е и проява на висш кураж? Възможно ли е българският зрител да успее да разтълкува саможертвата на Апостола като геройска постъпка, която ще вдъхнови следващото поколение революционери? И която най-важното ще вдъхновява духовните лидери на една още несъществуваща,  държава в зародиш? Дали ще имаме такива лидери някога пак? И дали изобщо България се е родила след Турското робство, след като не сме се освободили дори в представите си за нас самите?
Или предпочитаме да си останем не-мислеща нация, заровила ум единствено в нескопосаните учебници по история от началното училище, написани за няколко гроша, от самозванци , допуснати с връзки да се упражняват  на родната ни история, на родната ни кръв, памет и дух?
И дали това, че един филм излиза от рамките на нашите низки предрасъдъци и  конвенционални очаквания, та бил той и отчасти художествена измислица, не е по-реален и  не ни казва повече и по-точни неща за нас самите като народ и от най-точното историческо проверено изречение с вярно спазена пунктоация от  точки и запетаи?
И ако след гледането на "Дякон Левски" сме способни  да свършим дори само две неща в повече, значи създателите са успяли  да посеят семето на промяната и спасението на тази държава. Първото е- поне малко да приземим героя Левски до себе си и да разберем, че и той като нас може да си позволи да псува в тежки моменти. Второто-да извисим поне малко себе си до светеца Левски и да си повярваме, че сме способни да променяме нещата около нас, но че за целта, трябва да го правим не внезапно и на юруш,а постепенно, философски, без умора, ден след ден, всеки Божи ден.Дякон Левски на Максим Генчев задава правилната посока-тази  на самостоятелното мислене. А именно- смъртта не е най-опасното нещо за една нация, много по-пагубно е оцеляването с робско самосъзнание.
  В противен случай, ако не си научим урока, но този  извън учебника, колкото и пъти да се ражда Левски сред нас, все ще му идва да се самообесва.


23.02.2015г. София