Синдром на отключване-Роналд Харууд за пътя му до Оскара

 Лятото на 2006 сценаристът Роналд Харууд посети България, за да изнесе майсторски клас в НАТФИЗ и да получи титлата Doctor honoris causa. Писателят Стефан Зефиров използва случая да се срещне с него и да разбере кое е най-важното условие за успешното писане за кино. Професорът  разказа как животът е написал неговия личен сценарий, докарал го до портите на Холивуд. Харууд става световно известен с оскара си  за сценария на „Пианистът”. С Роман Полански са добри приятели още от времето, когато са били актьори в театъра. Харууд е работил за цяла дузина  известни имена от света на киното и театъра.  Покрай „Извънредни мерки”  и „Да бъдеш Джулия”  става приятел с Ищван Сабо. В„Гардоробиерът” среща Питър Йейтс . С Александър Макензи се запознава покрай  „Синият вятър в Ямайка”/ с актьорите Антъни Куин и Джеймс Купър/.  Преди 18 месеца приема да адаптира за кино „ Любов по време на холера” на Габриел Гарсия Маркес. Но всичко започва на 9 ноември 1934 в Кейптаун, Южна Африка, когато  в бедно семейство на емигранти от Източна Европа се ражда Роналд Харууд.  Студентите по кино обаче не получиха очакваните готови и сигурни рецепти за писане. Вместо това видяха един непринуден и интересен човек, който се беше учил повече от живота и срещите си с хората, отколкото на академичната скамейка.

Как се почувствахте да получите титлата „Doctor honoris causa” именно в България?

Досега не съм получавал в живота си такива ордени. Трябва да ви кажа, че в България тази церемония се прави по-добре дори от Англия. Основната причина да се почувствам  високо почетен е твърде скромното ми  образование. Посещавах едно съвсем обикновенно училище в Кейптаун, Южна Африка и го напуснах на седемнайсет, защото исках да стана актьор. Тогава академичното образование не ми беше приоритет, още повече че и нямах материалната възможност да му се посветя.

Разкажете за семейството си?

 Идвам от бедно емигрантско семейство, което се спасило в Африка. Баща ми избягал от погромите в Литва, а майка ми - от преследванията в Полша. Заселили се в Кейптаун. Спомням си, че когато бях малък, често оставахме без пукната пара. Ако не бях роден в Кейптаун, щях да говоря латвийски или полски. Заслугата да науча английски добре е първо на майка ми, която все ме ръчкаше да чета. После попаднах на гимназиален учител, влюбен в литературата. Вечно ще съм му благодарен, не защото ми помогна да си взема по най-добрия начин изпитите, но защото ме запали по литературата. Помогна ми да открия всички съвременни автори, които липсваха в основната програма, но бяха важни според него.

А как се запалихте по киното?

На 6 години гледах първият филм в живота си- „Белегът на Зоро”, с красивият американски актьор Тайрън Пауър. Майка ми си мечтаеше да заприличам на него.   Спомням си, че след като излезнахме  от прожекцията я попитах  може ли да отидем зад екрана и да видим Тайрън как си тръгва. Нужно й беше доста  време и усилия, за да ми обясни, че зад екрана всъщност няма никой и че образите са само  върху филмовата лента. От този ден се влюбих в киното, и му останах верен за цял живот.

Смятате ли се за гениален автор, особено след успехите на „Пианистът”?

Обичам да мисля за себе си едновременно като за занаятчия и артист, но занаятът е на първо място. За мен напълно важат думите на известния английски писател Ивлин Уо, който в едно свое телевизионно интервю бил попитан какво мисли за един критик , който бил написал за неговите романи отрицателна рецензия. А Ивлин отговорил: Какъв голям глупак!” После го питали какво е мнението му за критика, който бил написал хубава реценция за него. Отговорът бил: „Какъв голям глупак!”

Защо станахте сценарист, а не режисьор или оператор например?

Основната причина е, че не обичам да посещавам снимачната площадка. Е понякога се налага, когато режисьорът ми е приятел и ме е помолил настойчиво. Но първо се пробвах да стана актьор. Там се запознах с Роман Полански, който обаче беше доста по-талантлив от мен. И днес се случва, докато обсъждаме сценария на поредния филм на Полански, да изиграваме различните роли заедно.

Какви трудности срещате при писането?

Откъде да се започне е най-важният въпрос за всеки писател, каквото и да пише, защото ако имате вярното начало, останалата част от филма ще го последва от само себе си. И причината поради, която е трудно човек да уцели правилното начало, е че то трябва да изразява по някакъв начин целият филм, да го съдържа в себе си. Много лесно можете да получите едно ефектно начало- гола жена тича през парка. Всеки от нас може да измисли поне по няколко подобни ефектни начала, но от тях няма абсолютно никакъв смисъл.

Как стигнахте до „Пианистът”?

Един ден Роман Полански дойде при мен и ме помоли да адаптирам „Пианистът”.При една от срещите ни прекарахме три дни във Варшава, където гледахме архивни документални кадри, заснети от нацистите от варшавското гето. Това бяха най-ужасните три дни, които съм имал. На втората вечер на Полански му хрумна идеята да включим сцена гледана през тази субективна камера на нациста-оператор във филма. Когато се прибрах в Лондон в продължение на няколко седмици не занех как да започна. През това  време Полански беше на почивка в Ибиса и постянно ми телефонтираше да ме пита как върви. Лъжех, че се справям отлично. На четвъртото или петото обаждане, трябваше да си призная, че просто  не знам откъде да започна. И тогава той ми отвърна ядосано: Нали се казва „Пианистът”, започни с мъж, който свири на пиано, по дяволите!” Така и направих. Публиката разбира за какво ще се разказва във филма още от първия кадър. И много често може да ви се струва, че сте избрали нещо много скучно за началния кадър, но въпреки това ако сте намерили верния образ, той ще ви понесе нататък.

Интелигентен ли е днес кинозрителят?

Много често професионалистите подценяват сериозно кинопубликата. Хората, които ходят на кино са доста по-интелигентни от очакванията на специалистите.  Всички ние сме непрекъснато бомбардирани от кратки 30 секундни филмчета, които се опитват да ни продават разни неща.

Всевластни ли са продуцентите?

Не трябва да се вярва много на продуцентите. „Достъпен” е новият моден термин сред продуцентите в Холивуд. Затова аз винаги отказвам да се занимавам, ако ми предложат да направя достъпно някое „сложно” литературно произведение. Това на първо място е неуважение към интелегентността на  публиката.

Кой е най-нестандартния ви подход към текст, който трябва да се превърне в кино?

Нарича се „Батискафът и пеперудата” и е на екран отскоро. Сценарият написах по действителната история, описана от Жан Доминик Боби, редактор на „Ел” и „Плейбой”, който един ден получава много тежък инсулт и остава напълно парализиран. Всичко за него изглежда окончателно изгубено, докато медицинската сестра случайно не забелязва, че може да отговаря на прости въпроси с мигане на едното си око. И изведнъж става ясно, че той иска да напише роман. На медицински език, състоянието в което той се намирал се нарича „ Синдром на заключване”. Батискафът, този тежък костюм, в който сте заключени, когато се спускате на голяма дълбочина, е неговата парализа, а пеперудата –непокътнатия му вътрешен живот. За да адаптирам този особен вид разказ, трябваше да измисля някакъв по-нестандартен подход, иначе зрителят не би повярвал на историята.

Точно се готвех да вдигна телефона и да се обадя на агента си в Америка, за да му кажа, че се отказвам и внезапно ми хрумна идеята какво би станало, ако камерата е мъжът и с мигане на обектива разказва историята му от първо лице. Всичко във филма трябва да е в съгласие в синхрон със сърцевината на историята. Ако филмът ви е за Африка, това не означава непремнно да показвате само лъвове и тигри. Най-важното при писането на сценарий е, преди още да сте започнали да сте абсолютно сигурни, че темата ви вълнува. Моите големи страсти са театъра, музиката и Втората световна война.

Каква е разликата в писането за театър и за кино?

За театъра важен е езикът, в киното – образа. С Полански  държим много на следния прост принцип-„не трябва  да бъде написано, ако не може да стане ясно на екрана”.

Как срещнахте с режисьора Ищван Сабо?

Бях на гости при един много прочут унгарски композитор, който живееше в Англия и не обичаше  да му се пуши в къщата.  И тогава аз излязох навън да изпуша една цигара. Беше много студена, ноемврийска вечер. И когато излязох на терасата, там имаше един много възрастен господин. Името му беше Питър Даймънд и беше много известен музикален импресарио. Той каза, че е гледал моята пиеса, режисирана от Харолд Пинтър- „Извънредни мерки”(taking sides) за  немския диригент Вилхем Фуртвенглер и много я харесал. И на онази тераса, възрастният човек ми призна, че лично се е познавал с Фуртвенглер и ме попита дали не съм мислил да направя филм за него. Предложи да ме свърже с неговия приятел Ив Паские, който съвсем между другото бил женен за внучката на Вагнер и винаги си е мечтал да продуцира кино. По-късно Паские ме запозна с Ищван Сабо,  защото имахме нужда от режисьор, който да разбира от личен опит какво означава  един творец да живее в тоталитарна страна. Филмът имаше лошия късмет да излезе на екран на 12 септември 2001, ден след рухването на „Близнаците” в Ню Йорк и затова за него не се заговори.   

Интервюто взе Стефан Зефиров