от Зефиров
Целта ми не беше да уловя движението . Това е стандартното
предаване на идеята за танц. Моето търсене изследва танца-като събличане от реалността. Какво стои
зад движението,зад неосъзнатото преместване в пространството,зад маските, зад
хореографията, зад концептуалното сливане с образа. Понякога отделни детайли
казват повече,отговарят по-пълно на въпроса -защо ни е необходимо движението
изобщо. Понякога обувките или липсата им
говорят повече за естеството на танца,за истинската му същност и първопричина.
В някои религии хората се събуват преди влизане в храма, преди молитва, това е
отделяне на профанния свят от сакралния, на светското от духовното. По Соц
епохата в България, хората се събуваха пред входната врата, за да не оставят
кални петна от мислите си по килима на съседите или даже по собствения си
балатум. Събуването по соца отделяше официалното битие от неформалното.
Оставянето на обувките пред вратата се смята за белег на изостаналост, за израз
на провинциален,селски манталитет. Но дали това, което смятаме за назадничево не
е оправдано психологически, не е висша форма на освобождаване от стереотипа?
Събуваме се боси преди танц,за да освободим мисълта. Забелязах, че и публиката
на представления от неформален тип, като тези на фестивала Антистатик също се
събува сяда, ляга по земята за по-пълно сливане с образа. Защото при
неформалните представления падат ограниченията, изчезва делението на артист и
зрител, а сцената може да се простира навсякъде. Обувките са желанието ни за
удобство,но те са и желанието на другите, на обществото, на вътрешната ни автоцензура за контрол над нас,за
ограничаване на движението,за обличане на емоциите в по-приемливи за групата
форми. Обувките причиняват мазоли при продължително движение. Ние продължаваме отвъд физическите
измерения на реалността и обуваме дори мислите си в рамки,слагаме им стигми от
предразсъдъци ,уж за по-голямо удобство,а всъщност от страх накъде ще се
отклонят мислите, връзваме душата си за леглото, слагаме сърцето си на
закачалка в гардероба.
Изборът на обувки,
определя най-ясно личността ни. Но какъв избор имаме?
Какво сме ние без обувките, без мислите?
Истинската ни същност дали не е скрита под пластовете дрехи?
Или като в представлението Виж,виж!,
където се определяме от начина по който съчетаваме дрехите и създаваме от
класическите парцали напълно нови форми и решения, напълно непознати визии.
И дали пък и това не е поредната заблуда на егото
И дали когато се разсъблечем напълно, ние не изчезваме?
Защото кои сме ние без обувките,без мислите?
Едни голи тела…
Няма коментари:
Публикуване на коментар