През 2010 „Подслон” на младия режисьор Драгомир Шолев стана първият български филм на фестивала „Сан Себастиян”
През далечната 1987 година, в един жилищен блок в Русе, двама ученика в трети клас майсторат от картон мини космически кораб. До тях на земята лежат разхвърляни всевъзможни канцеларски материали. На масата гордо е поставена в готовност и дефицитната за онези времена 8мм любителска камера. Когато и последното болче е на мястото си, едното момче вдига с ръка във въздуха кораба и прелита с него из апартамента. Приятелят му хваща камерата и заснема полета до Луната или по точно до... кухнята. След няколко часа в тъмната стаичка децата просват да съхне на щипки в коридора първия си филм „ Приключения в космоса”. Грешка в проявяването проваля начинанието като изкарва на лентата вместо космическия кораб, само някакви неясни петна и чертички. „Беше пълен провал, но още пазя първия си филм в шкафа”, усмихва се лаконично из под раирания си каскет режисьорът Драгомир Шолев. Само преди няколко месеца дебютната му пълнометражна лента „Подслон” стана първият български филм в историята на най-стария кино фестивал в Европа – Сан Себастиян.
Историята на „Подслон” проследява точно 88 минути от живота на 12 годишния ученик Радо, родителите му и неговите приятели пънкари. „Подслон” следва ритъма на т.н. „ риъл тайм” кино, където екраннното време съответства почти на 100 процента на сценарното време. „В един момент от живота си, до такава степен бях залитнал по уличните авторитети, че за една бройка не избягах от къщи.” Шолев решава да пренесе личния си опит на някогашен заклет пънкар в сценарий за живота на днешните ученици. За да му помагат в написването на сценария, продуцентката на филма Росица Вълканова води у нас опитния румънски сценарист Разван Радулеску и холандката Мелиса де Рааф. Тандемът стана световноизвестен и търсен след като филмът по техен сценарий „Смъртта на г-н Лазареску” спечели Златна палма на фестивала в Кан преди няколко години. За да ми отговори на въпроса защо нашите филми не са толкова успешни като румънските Драгомир Шолев веднага прави паралел между българското и румънското кино. „За разлика от нас, те си имат нова вълна, която превзема и обира повечето награди на големите фестивали. Новата вълна се прави от поне 10 творци, които да могат да се обединят зад някакви по стойностни естетически възгледи. В България за съжаление само чалгата се наложи като обединяващ естетически възглед”. А от филмите, които стилистично се борят да влезнат в категорията на независимо младо кино Шолев припознава едва два- своя „Подслон” и „Източни пиеси” на Камен Калев. Все пак може да се говори за мини вълна на БГ киното.
Рядък като този вид арт кино се оказва и главният персонаж на „Подслон” пънкарят Thank’s –а. Той е прототип на действителен персонаж от детските години на Драгомир Шолев. „Thank’s –а е от този тип хора, на които винаги съм искал да приличам. За съжаление доста от тях вече не са и между живите, поради крайния им начин на живот и възприемане на реалността. Други са по комуни, насам-натам”.
След като сценарият на „Подслон” е готов, а ролите – разпределени, екипът започва едномесечни репетиции на маса, както се прави в театъра. Доста от репликите се променят, за да зазвучат по-естествено в устата на избраните актьори. Драгомир Шолев иска да разруши мита за изкуствения диалог в нашите филми. „Наслушал съм се на всевъзможни истории, че българският диалог звучал неестествено, защото езикът ни, за разлика от сръбския не ставал за кино. Това са пълни глупости. Ако намериш верните думи и верните хора, всеки език може да звучи естествено на голям екран”, смята Шолев. Той не обича да нагнетява напрежение на снимачната площадка. За да създаде идеалната работна среда предпочита да остави актьорите първо хубаво да се поотпуснат. Червената лампичка на копчето record светва едва тогава, когато всички вече оконочталено са претръпнали и не очакват, че ги снимат. Никой освен режисьорът и операторът не е знае кога точно епизодът е заснет. 90 процента от кадрите са снимани, без актьорите да подозират, че камерата записва. „Бяхме ги оставили да си говорят, а ние се движехме покрай тях като някакви призраци”, обяснява методите си на работа Шолев.
За него най-провокиращаща черта на режисурата е работата с актьорите, защото „когато актьорът не знае какво да прави , филмът е пълен провал, колкото и всички останали да се стараят”.
Продукцията се счита за успешно стартирала едва от момента, в който режисьор и актьори станат едно и започнат да се разбират само с поглед. „Между тях трябва да има силен резонанс, почти като в любовна връзка”, смята младият талант на българското кино. А когато една сцена се получи, нещата натам потичат естествено. Защото първата успешна сцена намира ритъма и на останалите кадри.
Драгомир Шолев не вярва в кастингите. Вместо това обича да вади персонажите си направо от улицата, директно от живота. Пънкарят с гребена за образа на Thank’s –а го намира на Попа. Момичето си е истинско Емо тийн гърл с характерните за музикалния стил прическа, пиърсинг и прилепнали дрехи. Емо е всъщност съвременно превъплъщение на пънка. Като заклет меломан Драгомир Шолев се забавлява да слуша всякаква музика, включително и „грухтенията” на съвременните Емо банди.
За образа на бащата на Радо, режисьорът решава да заложи на непопулярно , но опитно лице. Избира наскоро завърналия се от Америка Цветан Даскалов. Преди 15 години той е сред младите надежди в трупата на Театъра на армията. Но емигрира в Щатите, където в продължение на 7 години му се налага да кара камион, за да си изкарва хляба. Покрай разговора за „Подслон” изненадващо изскача и част от бекграунд историята на друг нов български филм, който отскоро се върти по кината у нас. Оказва се, че сценарият за най-новия филм на Ивайло Христов „Стъпки в пясъка” е базиран на личния опит именно на актьора-емигрант Цветан Даскалов.
Покрай „Подслон”, младият/34г./ режисьор започва да си доказва, че и с камера може да си не по-малко пънкар, отколкото с кубинки и прическа- гребен. Особено, когато подчиниш стила си на работа на дълбоките си вътрешни разбирания за света и живота. Просто е като бял ден- не трябва да си слагаш грим и маски. Не трябва да се да опитваш да отгатваш вкуса на зрителя. Трябва да си себе си.
Операторската работа е жизненоважна, за да стане от един добър книжен сценарий истински пълнокръвен филм. Драгомир Шолев решава да остави само естественото осветление от прозорците, така че лицата на хората във вътрешността на стаята да останат тъмни и мрачни. Светлината, която не достига е като свободата, която също липсва в живота на всички замесени персонажи. През целия филм се снима само от две позиции на камерата- нивото на седящ и на изправен човек. За по-голяма реалистичност . Гледам Шолев и ме човърка една мисъл „Защо по дяволите не е станал пънкар и защо пънкарите напоследък започнаха да изчезват?”
Причината може би е, че пънкарите винаги са олицетворявали различната гледна точка, която те кара да избягаш поне за миг от сивотата. По времето на соца да си пънкар е значеше да си артист, да си истински творец. Пънкарите никога не са били масово явление. Винаги се движат на групички от по двама, трима. Така запазват по-добре индивидуалността си. Изчезването на пънкарите може би показва, че бунтът в България още не се е случил. „Тези хора загубиха духовната си озареност и се превърнаха в най-обикновенни наркомани, макар че част от тях успяват да се спасят зад граница”. Усещам накъде бие мисълта на Драго Шолев. Българската контракултура не успя да се състои и да изнесе в обществото някаква различна култура, нестандартен поглед към живота, както е на Запад. Оказа се, че дори и днес обществото ни още не узряло за такъв модерен поглед към света. За съжаление битовизмът в България смаза културата на различните. И това много силно се усеща по всичко, което ни заобикаля, по взелата надмощие шопинг треска по моловете.
Днес Драгомор Шолев вече не познава почти никой в Русе. Старите му приятели отдавна са зад граница. И той сигурно щеше да се е изнесал, но има късмета да се развие професионално тук. „Докато мога да снимам тук, няма смисъл да ходя другаде”.
Друг стимул да остане в България са новите приятели. През 2009 година Светльо Витков от „Хиподил” кани Драгомир Шолев да направи документален филм за организирания от него концерт „Сега и завинаги”. Младият режисьор успява да предаде по жив и неочакван начин музикалното събитие, което събира под един покрив култовите бг групи „Контрол”, „Ревю” и „Хиподил”. Първият кадър е направо революционен за българското документално кино, страдащо от излишна доза срамежливост, моминска свян и бягство от реалността. Открехната е вратата на тоалетна и в традициите на „Трейнспотинг”, виждаме Светльо Витков. Докато развива ролката с тоалетна хартия той се хили саркастично и философства: „От тук започва всичко и пак тук ще свърши”. Започва едно бясно препускане с камерата на „Сега и завинаги”. Завъртяни сме в лудешки ритъм между бекстейдж кухнята на концерта и тълпите фенове, прииждащи към зала Универсиада. Кольо Гилъна разказва за началото на БГ пънка през 80-те години. За него всичко тръгва след казармата, когато прави първите си концерти по кухни и гаражи на приятели . Васил Гюров от Ревю свири за пръв път с приятели от Математическата гимназия. Той си спомня, че по онова време концертите се правят в сградите на читалища, където се влиза с тесте изостанали билети за баня, които стават за всичко - от кинопрожекция до футболен мач. Гледната точка на камерата е почти от първо лице. През цялото време обективът буквално диша в гърба на Светльо, дори, когато уринира, нагъва огромен сандвич или търчи запотен наоколо.
Никак не е учудващо, че младият режисьор винаги успява да изпипа филмите си от към изобразителност. Шолев започва да рисува още като ученик. По-късно това му умение ще изиграе основна роля за приемането му да учи анимация в НАТФИЗ, където на втората година се прехвърля режисура в класа на проф. Людмил Стайков. Следват години на трупане на кино опит в правенето на телевизионни рекламни клипове. Изучил до крайност тънкостите на комерсиалната кратка форма, на Шолев му трябва само една крачка встрани, за да повлече крак в традициите на суперуспешен режисьор на късометражни арт филми. „Всяка година правех поне по един филм, като стимул ми беше конкурсът за наградите „Джеймисън” на „София филм фест”. Съвсем скоро той печели голямата награда с уникалния си сюрреалистичен филм „Преди живота, след смъртта”, използващ похвати от военните филми, за да разкрие една по-дълбока житейска философия. В главната роля Шолев успява да привлече водеща звезда от Народния театър-актьорът Валентин Ганев, на който военния шинел пасва като по мярка.
Както се случва с почти всеки филм на Драгомир Шолев и „Подслон” също ще има своята българска премиера на тазгодишното издание на „София филм фест”, което по традиция се провежда в началото на март.
текст и снимки от Стефан Галибов
