ТILT изстреля българското кино нагоре

До вчера българските режисьори се оправдаваха, че не е минало достатъчно време, за да се направи добър филм за първите години на Прехода/1989-1992/. Събитията бяха толкова парещи, че веднага се обагряха в политически оттенъци при опит да се разкаже дори една чисто любовна история. Режисьорът Виктор Чучков-син успя да разчупи статуквото и да покаже алтернативния поглед към онези години. Става въпрос за младите, които като днешните са искали просто да ги оставят да дишат, да се влюбват и да живеят нормално. Когато това се оказва невъзможно те са принудени да избягат в Германия. Там плащат добре, но е пълна скука. Когато се връщат в уж свободната вече България, заварват старите милиционери, узурпирали живота като новобогаташите предводители на мутренски групировки. И отново любовта е невъзможна, дишането трудно. Част от младите се предават на злото, но други устояват и го надвиват. С „Тилт” братя Чучкови споделят на сегашните тийнейджъри за онези години, само че с техните думи, жестове и усещания и без никаква, ама никаква политика. Филмът се е получил точно затова. Това е и причината режисьорът да успее да накара група много млади актьори без спомен за онези години да му повярват истински. Важно условие е подходът в избора на главните роли. Чуков-син се е погрижил подобно на екранните си първообрази, четиримата актьори с главни роли в "Тилт" наистина да се познават добре. Те всички са учили и купонясвали заедно В НАТФИЗ. Спойката е здрава и не би се получила между непознати. Нещо повече двамата най-основни и ярки персонажи - хлътналите до уши Сташ и Беки- се играят от Явор Бахаров и Радина Кърджилова . Наскоро те нашумяха със скандални голи снимки от купон, като тогава категорично отрекоха между тях да има интимна близост. „Тилт” разкрива истинските чувства помежду им... А образът на лекето предател със звучен прякор Дъвката е един от най-добрите примери за млади злодеи в българското кино въобще. Другият отрицателен персонаж във филма е на полковника от МВР, който е затворил в клетката на своята криворазбрана бащинска обич единствената си дъщеря. Георги Стайков пресъздава по уникален начин зашеметяващата метаморфоза на бившето ченге в мутра -кукловод на човешки съдби. Хубаво е, че всичко от случките и характерите до скейтбордите и целувките по градинките е взето от истинския живот, а не от старите-нови лозунги и шаблонни представи за това как се прави добро кино. За да се случи обаче подобен проект налице трябва да са няколко важни подробности. На първо място при писането на сценария е спазена максимата за добро кино-„Прави филм за живота, който познаваш, а не за този, който си чел някъде или са ти разправяли и го прави както усещаш, че трябва , а не като копираш”. В този смисъл историята на продукцията прилича досущ на екранния разказ за онзи бар „Тилт”, който главните персонажи си обещават да открият един ден. И подобно на измислените си герои братя Чучкови отдавна мечтаят да направят своя филм, след като понатрупат достатъчно опит и кинти. Виктор Чучков-син и брат му Борислав, който е продуцент на филма, наистина са ходили в подобен бар в началото на 90-те. Въпреки факта, че това е първият му игрален филм, "Тилт" е изпипан до най-дребния детайл. Забележителната операторска работа придава на „Тилт” онова чувство на екстаз за окото, което обикновенно липсва в българското кино. Изключително премерено чувство за динамика и композиция на кадъра. Камерата е продължение на актьорските превъплъщения , а не както става в повечето случаи у нас - само тяхно рутинно зарегистриране или смешно преекспониране. За това беспорно спомага и факта, че "Тилт" е първият български филм, сниман с дигиталната кинокамера RED ONE, която спомага за свръхавтентично усещане. Саундтракът към „Тилт” също обещава да се превърне в хит. Той е умело вплетен и обгрижващ сценария, а не наобратното. Това е голям успех, като се има предвид, че режисьорът Чучков произлиза от семейство на музиканти и е можел лесно да се увлече и преекспонира музиката за сметка на историята. За да се случи добър филм обаче на първо място освен идеята е и стабилната фигура на продуцента. Братята Виктор Чучков-син и Борислав Чучков разбират това и през 2003 г. основават продуцентската компания "Чучков Брадърс" . Първоначалният работен сценарий е развит с помощта на световноизвестните консултанти Бернд Лихтенберг и Бил Форсайт, а ко-продуценти са Оstlicht filmproduktion (Германия) и БНТ. На 29-ия фестивал "Златната роза" във Варна, „Тилт” взе три награди, едната от които за "Главна мъжка роля" на Явор Бахаров. Успоредно с премиерата на филма през февруари, ще се появи и едноименният роман, дело на Любен Дилов-син.

Текст и снимка - Стефан Галибов

"Подслон" за режисьори пънкари

Подслон (Shelter), 88 мин., 2010
Режисьор:Драгомир Шолев Сценарий:Разван Радулеску, Мелиса де Рааф, Драгомир Шолев Оператор:Крум Родригес Музика:Васил Гюров Cast:Цветан Даскалов, Янина Кашева, Калоян Сирийски, Силвия Герина, Ирена Христоскова Продуцент:Росица Вълканова Продукция:КЛАС Филм, БНТ, Nu Boyana Film

За първи път български филм се класира в състезателната програма на най-стария европейски филмов фестивал. Журито на Сан Себастиан си избра да подслони историята на Драгомир Шолев за изданието си от 2010. Той е на 34 години и досега е снимал активно най-вече реклами. Шолев не обича да се изхвърля. Затова е опазил диалога от дидактичност, не е напомпал сюжета на мах и знае как да направи добър кастинг. Ролите са микс от не-клиширани актьорски лица. Двата най-ярки образа от „Подслон”- на 18 годишния пънкар Thanks-a и неговата 17 годишна приятелка са извадени направо от улицата- автентични-от сленга и пиърсинга до връзките на кубинките. Нехарактерно за съвременното българско игрално кино е и да разнищва заспалите, социални, междупоколенчески проблеми от 21 век. През още неизтлелия соц.битовизъм на панелния квартал се стига неусетно до глобални послания за липсата на адекватна идейна перспектива както за младите, така и пред тяхните родители. Обикновенно нашите режисьори се притесняват да говорят за реалните проблеми на българите. А най-големият ни проблем е, че сме затънали в битовизми-от ракийката и салатката, до футболния мач и всекидневния анцунг. В „Подслон” няма задължителните многократно раздувани дъвки- разбито ромско гето, психясали и вампирясали бандити-политици или стадо секс робини. Тук става въпрос за далеч по-важни и масови трагедии. Общественото съзнание на българина е дрогирано до козирката от невъзможността за диалог. Българите не общуват, освен когато се карат,оплакват, мразят или прецакват. Така младият герой Радостин/Радо/ се оказва по средата на враждуващи лагери и то точно в най-важния момент от живота си-този в който трябва да избере по кой път да тръгне. Оказва се, че на тези географски ширини идеята за дом е тотално компрометирана и затова я замества кратковременния, но спасителен подслон. Неразбран от родителите си Радо бяга в интернет реалията, а оттам се среща с двама улични бунтари, които го канят в своя приспособен за жилище-бърлога гараж. От гледната точка на родителите обаче историята изглежда коренно различна- Един ден примерният ученик просто не се прибира в къщи. Баща му и майка му неухотно го обявяват за изчезнал в полицията. А когато се прибират вкъщи ги чака изненада-Радо е надул любимата пънк музика, а в банята се къпе неговата приятелка с буйна прическа и много пиърсинг. За капак на всичко по някое време се появява и странната птица с оранжев гребен-пънкарят Thanks-a. Той не вярва на институциите и затова отдавна е напуснал училище, дом и общество. Приютил се е в близките гаражи. Кулминацията на филма е, когато старото и младото поколение сядат на една маса. И едните и другите имат недъзи,разликата е само в нагласите. Пънкарите не се крият, когато пушат и пият, говорят открито и честно за желанията си, даже леко безцеремонно. Родителите напротив-сраснали са се с удобната маска на лицемерието и фалша. Докато са сменяли телевизионните канали, правили са кьопоолу и са обсъждали политиката, родителите на 12-годишния Радо не са забелязали, че синът им е пораснал. Сега те не могат да разберат защо, след като изчезва за два дена, той не се разкайва за кошмара, който им е причинил, а е готов да избяга отново с „първите срещнати на улицата наркомани”.
текст-Стефан Галибов

Пънк приключения в Космоса

През 2010 „Подслон” на младия режисьор Драгомир Шолев стана първият български филм на фестивала „Сан Себастиян”

През далечната 1987 година, в един жилищен блок в Русе, двама ученика в трети клас майсторат от картон мини космически кораб. До тях на земята лежат разхвърляни всевъзможни канцеларски материали. На масата гордо е поставена в готовност и дефицитната за онези времена 8мм любителска камера. Когато и последното болче е на мястото си, едното момче вдига с ръка във въздуха кораба и прелита с него из апартамента. Приятелят му хваща камерата и заснема полета до Луната или по точно до... кухнята. След няколко часа в тъмната стаичка децата просват да съхне на щипки в коридора първия си филм „ Приключения в космоса”. Грешка в проявяването проваля начинанието като изкарва на лентата вместо космическия кораб, само някакви неясни петна и чертички. „Беше пълен провал, но още пазя първия си филм в шкафа”, усмихва се лаконично из под раирания си каскет режисьорът Драгомир Шолев. Само преди няколко месеца дебютната му пълнометражна лента „Подслон” стана първият български филм в историята на най-стария кино фестивал в Европа – Сан Себастиян.
Историята на „Подслон” проследява точно 88 минути от живота на 12 годишния ученик Радо, родителите му и неговите приятели пънкари. „Подслон” следва ритъма на т.н. „ риъл тайм” кино, където екраннното време съответства почти на 100 процента на сценарното време. „В един момент от живота си, до такава степен бях залитнал по уличните авторитети, че за една бройка не избягах от къщи.” Шолев решава да пренесе личния си опит на някогашен заклет пънкар в сценарий за живота на днешните ученици. За да му помагат в написването на сценария, продуцентката на филма Росица Вълканова води у нас опитния румънски сценарист Разван Радулеску и холандката Мелиса де Рааф. Тандемът стана световноизвестен и търсен след като филмът по техен сценарий „Смъртта на г-н Лазареску” спечели Златна палма на фестивала в Кан преди няколко години. За да ми отговори на въпроса защо нашите филми не са толкова успешни като румънските Драгомир Шолев веднага прави паралел между българското и румънското кино. „За разлика от нас, те си имат нова вълна, която превзема и обира повечето награди на големите фестивали. Новата вълна се прави от поне 10 творци, които да могат да се обединят зад някакви по стойностни естетически възгледи. В България за съжаление само чалгата се наложи като обединяващ естетически възглед”. А от филмите, които стилистично се борят да влезнат в категорията на независимо младо кино Шолев припознава едва два- своя „Подслон” и „Източни пиеси” на Камен Калев. Все пак може да се говори за мини вълна на БГ киното.
Рядък като този вид арт кино се оказва и главният персонаж на „Подслон” пънкарят Thank’s –а. Той е прототип на действителен персонаж от детските години на Драгомир Шолев. „Thank’s –а е от този тип хора, на които винаги съм искал да приличам. За съжаление доста от тях вече не са и между живите, поради крайния им начин на живот и възприемане на реалността. Други са по комуни, насам-натам”.
След като сценарият на „Подслон” е готов, а ролите – разпределени, екипът започва едномесечни репетиции на маса, както се прави в театъра. Доста от репликите се променят, за да зазвучат по-естествено в устата на избраните актьори. Драгомир Шолев иска да разруши мита за изкуствения диалог в нашите филми. „Наслушал съм се на всевъзможни истории, че българският диалог звучал неестествено, защото езикът ни, за разлика от сръбския не ставал за кино. Това са пълни глупости. Ако намериш верните думи и верните хора, всеки език може да звучи естествено на голям екран”, смята Шолев. Той не обича да нагнетява напрежение на снимачната площадка. За да създаде идеалната работна среда предпочита да остави актьорите първо хубаво да се поотпуснат. Червената лампичка на копчето record светва едва тогава, когато всички вече оконочталено са претръпнали и не очакват, че ги снимат. Никой освен режисьорът и операторът не е знае кога точно епизодът е заснет. 90 процента от кадрите са снимани, без актьорите да подозират, че камерата записва. „Бяхме ги оставили да си говорят, а ние се движехме покрай тях като някакви призраци”, обяснява методите си на работа Шолев.
За него най-провокиращаща черта на режисурата е работата с актьорите, защото „когато актьорът не знае какво да прави , филмът е пълен провал, колкото и всички останали да се стараят”.
Продукцията се счита за успешно стартирала едва от момента, в който режисьор и актьори станат едно и започнат да се разбират само с поглед. „Между тях трябва да има силен резонанс, почти като в любовна връзка”, смята младият талант на българското кино. А когато една сцена се получи, нещата натам потичат естествено. Защото първата успешна сцена намира ритъма и на останалите кадри.
Драгомир Шолев не вярва в кастингите. Вместо това обича да вади персонажите си направо от улицата, директно от живота. Пънкарят с гребена за образа на Thank’s –а го намира на Попа. Момичето си е истинско Емо тийн гърл с характерните за музикалния стил прическа, пиърсинг и прилепнали дрехи. Емо е всъщност съвременно превъплъщение на пънка. Като заклет меломан Драгомир Шолев се забавлява да слуша всякаква музика, включително и „грухтенията” на съвременните Емо банди.
За образа на бащата на Радо, режисьорът решава да заложи на непопулярно , но опитно лице. Избира наскоро завърналия се от Америка Цветан Даскалов. Преди 15 години той е сред младите надежди в трупата на Театъра на армията. Но емигрира в Щатите, където в продължение на 7 години му се налага да кара камион, за да си изкарва хляба. Покрай разговора за „Подслон” изненадващо изскача и част от бекграунд историята на друг нов български филм, който отскоро се върти по кината у нас. Оказва се, че сценарият за най-новия филм на Ивайло Христов „Стъпки в пясъка” е базиран на личния опит именно на актьора-емигрант Цветан Даскалов.
Покрай „Подслон”, младият/34г./ режисьор започва да си доказва, че и с камера може да си не по-малко пънкар, отколкото с кубинки и прическа- гребен. Особено, когато подчиниш стила си на работа на дълбоките си вътрешни разбирания за света и живота. Просто е като бял ден- не трябва да си слагаш грим и маски. Не трябва да се да опитваш да отгатваш вкуса на зрителя. Трябва да си себе си.
Операторската работа е жизненоважна, за да стане от един добър книжен сценарий истински пълнокръвен филм. Драгомир Шолев решава да остави само естественото осветление от прозорците, така че лицата на хората във вътрешността на стаята да останат тъмни и мрачни. Светлината, която не достига е като свободата, която също липсва в живота на всички замесени персонажи. През целия филм се снима само от две позиции на камерата- нивото на седящ и на изправен човек. За по-голяма реалистичност . Гледам Шолев и ме човърка една мисъл „Защо по дяволите не е станал пънкар и защо пънкарите напоследък започнаха да изчезват?”
Причината може би е, че пънкарите винаги са олицетворявали различната гледна точка, която те кара да избягаш поне за миг от сивотата. По времето на соца да си пънкар е значеше да си артист, да си истински творец. Пънкарите никога не са били масово явление. Винаги се движат на групички от по двама, трима. Така запазват по-добре индивидуалността си. Изчезването на пънкарите може би показва, че бунтът в България още не се е случил. „Тези хора загубиха духовната си озареност и се превърнаха в най-обикновенни наркомани, макар че част от тях успяват да се спасят зад граница”. Усещам накъде бие мисълта на Драго Шолев. Българската контракултура не успя да се състои и да изнесе в обществото някаква различна култура, нестандартен поглед към живота, както е на Запад. Оказа се, че дори и днес обществото ни още не узряло за такъв модерен поглед към света. За съжаление битовизмът в България смаза културата на различните. И това много силно се усеща по всичко, което ни заобикаля, по взелата надмощие шопинг треска по моловете.
Днес Драгомор Шолев вече не познава почти никой в Русе. Старите му приятели отдавна са зад граница. И той сигурно щеше да се е изнесал, но има късмета да се развие професионално тук. „Докато мога да снимам тук, няма смисъл да ходя другаде”.
Друг стимул да остане в България са новите приятели. През 2009 година Светльо Витков от „Хиподил” кани Драгомир Шолев да направи документален филм за организирания от него концерт „Сега и завинаги”. Младият режисьор успява да предаде по жив и неочакван начин музикалното събитие, което събира под един покрив култовите бг групи „Контрол”, „Ревю” и „Хиподил”. Първият кадър е направо революционен за българското документално кино, страдащо от излишна доза срамежливост, моминска свян и бягство от реалността. Открехната е вратата на тоалетна и в традициите на „Трейнспотинг”, виждаме Светльо Витков. Докато развива ролката с тоалетна хартия той се хили саркастично и философства: „От тук започва всичко и пак тук ще свърши”. Започва едно бясно препускане с камерата на „Сега и завинаги”. Завъртяни сме в лудешки ритъм между бекстейдж кухнята на концерта и тълпите фенове, прииждащи към зала Универсиада. Кольо Гилъна разказва за началото на БГ пънка през 80-те години. За него всичко тръгва след казармата, когато прави първите си концерти по кухни и гаражи на приятели . Васил Гюров от Ревю свири за пръв път с приятели от Математическата гимназия. Той си спомня, че по онова време концертите се правят в сградите на читалища, където се влиза с тесте изостанали билети за баня, които стават за всичко - от кинопрожекция до футболен мач. Гледната точка на камерата е почти от първо лице. През цялото време обективът буквално диша в гърба на Светльо, дори, когато уринира, нагъва огромен сандвич или търчи запотен наоколо.
Никак не е учудващо, че младият режисьор винаги успява да изпипа филмите си от към изобразителност. Шолев започва да рисува още като ученик. По-късно това му умение ще изиграе основна роля за приемането му да учи анимация в НАТФИЗ, където на втората година се прехвърля режисура в класа на проф. Людмил Стайков. Следват години на трупане на кино опит в правенето на телевизионни рекламни клипове. Изучил до крайност тънкостите на комерсиалната кратка форма, на Шолев му трябва само една крачка встрани, за да повлече крак в традициите на суперуспешен режисьор на късометражни арт филми. „Всяка година правех поне по един филм, като стимул ми беше конкурсът за наградите „Джеймисън” на „София филм фест”. Съвсем скоро той печели голямата награда с уникалния си сюрреалистичен филм „Преди живота, след смъртта”, използващ похвати от военните филми, за да разкрие една по-дълбока житейска философия. В главната роля Шолев успява да привлече водеща звезда от Народния театър-актьорът Валентин Ганев, на който военния шинел пасва като по мярка.
Както се случва с почти всеки филм на Драгомир Шолев и „Подслон” също ще има своята българска премиера на тазгодишното издание на „София филм фест”, което по традиция се провежда в началото на март.

текст и снимки от Стефан Галибов

Стъпки в пясъка

Темата за емиграцията явно е важна за актьора-режисьор Ивайло Христов. „Стъпки в пясъка” е втори негов филм, който изследва може би най-постоянната тенденция в характера на българина от последните години-опита за бягство от държавата и времето. Главният персонаж Слави се опитва да избяга на първо място от себе си, от чувствата си към Нели. Но дори и в най-голямата американска пустош, любовта го настига и човърка старата рана в сърцето му. Докато се разхожда из пустинята, Слави си припомня историята за човек, който попитал Господ защо го е оставял сам в най-трудните му моменти и му посочил самотните си стъпки в пясъка. А Господ отговорил: "Това са моите стъпки. Аз те носех на ръце, когато ти беше най-тежко."
Най-голямото достойнство на филма е, че не преразказва чужди истини дословно, а създава свои собствени, макар и сълзливи митове . Слави като Иван Бърнев гледа с чувствителните очи на самия Ивайло Христов. Режисьорът, който е и сценарист е дообогатил историята със случки от личния си житейски опит. В резултат се е поучила макар и малко мелодраматична, но добра притча за любовта и самотата. Пред него явно е седял и въпроса, какъв бих станал самия аз, ако бях емигрирал някога. Режисьорът признава в интервюта, че подобна дилема е седяла пред него през 80-те години, когато театърът му е е бил на турне в Канада. Тогава на моста на Ниагарския водопад, той избрал да се прибере в родината при близките хора. Личният опит на режисьора обаче изиграва лоша шега, когато се опитва да предпоставя и внушава едностранни послания. Дори искренната любов започва да звучи фалшиво, когато се преекспонира и наложи върху цялата държава и всичко родно. Цялата метафорична чужбина е показана еднопластово и доста шаблонно. Австрийските затвори за емигранти са приравнени към концлагери, а американския капитализъм те прави скитник на улицата. От другата страна на монетата са добрите, услужливи и много сърдечни български митничари, които ще те откарат чак до жп гарата, а преди това ще почерпят с ракия на летището в София. Уж филма е за драмата на емигранта и за изгубената любов, а всъщност на заден план се прокрадва опасен пропаганден псевдопатриотичен план, окичен с лозунги от сорта на – „Остани, Върни се в родината, тук е родната ти майчина къща, тук е любимата жена, тук дори старите ти врагове са добри!” Първото нещо, което прави впечатление още в началото на филма е желанието на режисьора на всяка цена да представи българите като съпричастна нация. Филмът щеше да е далеч по-истински, ако историята не звучеше толкова предпоставено. Още в първите секунди, когато Слави преплува Дунава, ние разбираме, че ще се завърне в бащината къща и ще скъса сърцата на по-чувствителните натури. Именно това прекалено заиграване със сълзливата емоция смазва иначе нежната и красива любов.
По отношение на актьорските изпълнения и операторската работа, „Стъпки в пясъка” се справя блестящо. Над всички изпъква раждането на новата българска звезда –актрисата от Младежкия театър Яна Титова. В ролята на Нели тя е съпоставима с най-добрите изпълнения на Невена Коканова и връща вкуса на доброто старо класическо българско кино. Иван Бърнев също се справя прекрасно с образа на емигранта Слави. Цял куп актьорски величия отново се радва да представи по-най-добър начин добрия българин. Васил Михайлов играе бащата, а Пламена Гетова – майката на героя. Асен Блатечки и Деян Донков са негови приятели. Емигриралият в САЩ български актьор Башар Рахал е единственият слабак в екипа. Така му се пада, щом е дръзнал да емигрира щастливо. Режисьорът не случайно е оставил образа му максимално безличен и много, много второстепенен персонаж. А можеше той да изиграе успешния бългаски емигрант, а не да се прави на нейтив американец. За разлика от него никому неизвестният американец Франклин Смит изгражда почти библейски, дяволски добър образ на чернокожият американец, който е вечният оптимист. Той е лицето на Америка, което се усмихва с белите си зъби и събужда Слави от вцепенението и студа с думите-„Никога не губи надеждата, млади човече! Тук е Америка!” Всъщност макар и едноплаството като цялостно звучене, Америка е представена изключително добре що се отнася до два от второстепенните персонажи-на тъмнокожия оптимист и червенокожия песимист пророка-индианец. Петя Диманова прави изключителен дебют като автор на музиката. Операторът Емил Христов както винаги поддържа високо вдигната летвата на изобразителната страна на филма.

текст и снимки от Стефан Галибов

TILT= 3:0 за младото българско кино

До вчера българските режисьори се оправдаваха, че не е минало достатъчно време, за да се направи добър филм за първите години на Прехода/1989-1992/. Събитията бяха толкова парещи, че веднага се обагряха в политически оттенъци при опит да се разкаже дори една чисто любовна история. Режисьорът Виктор Чучков-син успя да разчупи статуквото и да покаже алтернативния поглед към онези години. Става въпрос за младите, които като днешните са искали просто да ги оставят да дишат, да се влюбват и да живеят нормално. Когато това се оказва невъзможно те са принудени да избягат в Германия. Там плащат добре, но е пълна скука. Когато се връщат в уж свободната вече България, заварват старите милиционери, узурпирали живота като новобогаташите предводители на мутренски групировки. И отново любовта е невъзможна, дишането трудно. Част от младите се предават на злото, но други устояват и го надвиват. С „Тилт” братя Чучкови споделят на сегашните тийнейджъри за онези години, само че с техните думи, жестове и усещания и без никаква, ама никаква политика. Филмът се е получил точно затова. Това е и причината режисьорът да успее да накара група много млади актьори без спомен за онези години да му повярват истински. Важно условие е подходът в избора на главните роли. Чуков-син се е погрижил подобно на екранните си първообрази, четиримата актьори с главни роли в "Тилт" наистина да се познават добре. Те всички са учили и купонясвали заедно В НАТФИЗ. Спойката е здрава и не би се получила между непознати. Нещо повече двамата най-основни и ярки персонажи - хлътналите до уши Сташ и Беки- се играят от Явор Бахаров и Радина Кърджилова . Наскоро те нашумяха със скандални голи снимки от купон, като тогава категорично отрекоха между тях да има интимна близост. „Тилт” разкрива истинските чувства помежду им... А образът на лекето предател със звучен прякор Дъвката е един от най-добрите примери за млади злодеи в българското кино въобще. Другият отрицателен персонаж във филма е на полковника от МВР, който е затворил в клетката на своята криворазбрана бащинска обич единствената си дъщеря. Георги Стайков пресъздава по уникален начин зашеметяващата метаморфоза на бившето ченге в мутра -кукловод на човешки съдби. Хубаво е, че всичко от случките и характерите до скейтбордите и целувките по градинките е взето от истинския живот, а не от старите-нови лозунги и шаблонни представи за това как се прави добро кино. За да се случи обаче подобен проект налице трябва да са няколко важни подробности. На първо място при писането на сценария е спазена максимата за добро кино-„Прави филм за живота, който познаваш, а не за този, който си чел някъде или са ти разправяли и го прави както усещаш, че трябва , а не като копираш”. В този смисъл историята на продукцията прилича досущ на екранния разказ за онзи бар „Тилт”, който главните персонажи си обещават да открият един ден. И подобно на измислените си герои братя Чучкови отдавна мечтаят да направят своя филм, след като понатрупат достатъчно опит и кинти. Виктор Чучков-син и брат му Борислав, който е продуцент на филма, наистина са ходили в подобен бар в началото на 90-те. Въпреки факта, че това е първият му игрален филм, "Тилт" е изпипан до най-дребния детайл. Забележителната операторска работа придава на „Тилт” онова чувство на екстаз за окото, което обикновенно липсва в българското кино. Изключително премерено чувство за динамика и композиция на кадъра. Камерата е продължение на актьорските превъплъщения , а не както става в повечето случаи у нас - само тяхно рутинно зарегистриране или смешно преекспониране. За това беспорно спомага и факта, че "Тилт" е първият български филм, сниман с дигиталната кинокамера RED ONE, която спомага за свръхавтентично усещане. Саундтракът към „Тилт” също обещава да се превърне в хит. Той е умело вплетен и обгрижващ сценария, а не наобратното. Това е голям успех, като се има предвид, че режисьорът Чучков произлиза от семейство на музиканти и е можел лесно да се увлече и преекспонира музиката за сметка на историята. За да се случи добър филм обаче на първо място освен идеята е и стабилната фигура на продуцента. Братята Виктор Чучков-син и Борислав Чучков разбират това и през 2003 г. основават продуцентската компания "Чучков Брадърс" . Първоначалният работен сценарий е развит с помощта на световноизвестните консултанти Бернд Лихтенберг и Бил Форсайт, а ко-продуценти са Оstlicht filmproduktion (Германия) и БНТ.

text and photos:Stefan Galibov

Триизмерно студио в малкия джоб

Любителски свърхкамери и тежки про обективи бяха двете очи на Фотокина 2010

„Един поглед казва повече от хиляди думи”-тази преминала през вековете мъдрост оживя с пълна сила на най-голямото изложение на фототехниката Фотокина 2010 в Кьолн. Всеки образ може да събуди с едно доксоване емоцията на зрителя- като за миг го направи тъжен , спокоен или дори гневен от видяното. Въпреки световната криза или точно в отговор на нея, тазгодишното световно изложение на техника премина с фоейрвеки от нови изобретения. Новостите бяха в две направления – професионално качество , събрано в малки любителски тела и свръхгигантски, тежки обективи за професионалистите. Всъщност вече единственият начин да накараш някого да си купи килограм и половина тежащ фотоапарат са новите почти телескопични възможности на оптиката, с която можеш да стигнеш до нови планети и да заснемеш евентуално какво ядат на Марс или актова фотография от Венера. Светът все повече се превръща в подвластен на новите , компютърно генерирани техники на изображения. Ако до вчера само професионалистите можеха да правят 3Д филми и високодетайлни арт фотографии, от тази есен всеки любител ще може да заснеме своя домашен триизмерен клип с новите модели на Sony, Fuji и Panasonic, които пуснаха компактни фотоапарати, които снимат триизмерни клипове. От Панасоник даже съдадоха сменяем 3Д обектив за своя нов модел Lumix GH2. Добрата новина е, че вече няма нужда от специално оборудване и професионален бекграунд, за да направиш добра панорамна снимка. Функцията панорамно обхождане във високопрецизна резолюция е възможно с новите модели от серията NEX на Сони. Най-малкият дигитален фотоапарат със сменяема оптика и сензор с големината на ДСЛР беше пуснат на пазара още през юли и оттогава се радва на небивал интерес в цял свят като бие всички рекорди по продажби, влизайки в пряк двубой с големите про камери на гигантите Канон и Никон. Никой не си е представял, че ще се стигне дотам професионални фотографи да заменят тежкия апарат с малки на вид като играчки камерки. Организаторите на концерти също ще трябва да променят коренно политиката си относно разрешването на снимане с професионална камера, тъй като дефиницията кое е професионална камера доста се промени. Вече е възможно тя да влезе в малкия, заден джоб и да стане незабележима за зоркия поглед на охраната. На Фотокина бяха представени цели пет нови обектива за NEX 3 и 5, с които освен фотография от високо качество могат да се снимат и прекрасни Full HD филми.
“Да направиш същността на човека видима е най-висшата цел на фотографското изкуство", пише Фридрих Дюренман. На този принцип се развива от години политиката на марката Олимпус, които първи повлякоха крак в модата да се правят професионални фотоапарати с големи матрици в компактни тела със своя невероятно успешен модел PEN. От тази година към семейството на престрашилите се се присъденява и Пентакс с ретро модела Finepix X100. Той излиза в комплект с широкоъгълен 23 милиметров обектив с космическата светлосила F2 за смайващо детайлни снимки дори и при лошо осветление, без да се включва светкавица. При този модел за разлика от конкуренцията светкавицата и визьорът са вградени и не трябва да се купуват отделно. От Пентакс са изкопирали изключително подробно старите модели и дори самоснимачката се включва от ръчен бутон, а не от менютата на дисплея.
Другия писък на новите технологии , който взе връх на Фотокина са 3D образите. В третото измерение вече ще влизат не само холивудските блокбастери, но и домашните клипове „по чехли”. Резулат от новата функция са специално проектираните двуочни обективи, за заснемане на 3 Д образи. От Панасоник представиха 3D обектива си за системата микро 4/3, което означава, че автоматически този обектив ще става и за бъдещо поколение Пенове на Олимпус, със софтуерна опция за 3Д. Фуджи пък дори пуснаха 3Д сапунерка - FinePix Real 3D W3. Тя снима 3D HD видео и снимки при резолюция до 10 мегапиксела. А най-добрата новина е, че дисплея на тази камера е пригоден така, че на него да може да се гледат триизмерни изображения без да трябва да се слагат специални 3D очила. Възможни станаха и панорамните снимки в 3D вариант . Затова заслуга имат Sony. Тази функция е вградена освен в NEX серията и в новите 4 модели ДСЛР камери от серията Алфа-A560, A580, A33 и A55. Дори и речникът на новите думи се обогати с манията по 3Д образа. Световноизвестният производител на оптика Carl Zeiss представи специално приспособление за гледане на 3D видео, наречено 3D cinemizer video eyewear.
Освен, че разширяват възможностите за заснемане, представените нови фотоапарати изземват все по-пълноценно функциите на компютъра. Софтуерни програми вграждат богати набор от функции за постобработка на образа, без той да излиза от камерата. Почти всички производители вече предлагат абстрактни ефекти като рибешко око, пинхол камера, поп-арт филтри.
За най-младите, носени на върха на социалните интернет мрежи също бе помислено. Почти всички модели камери вече съвместяват и функцията с едно натискане на бутона да предават и директно качват снимки във Facebook, YouTube и flickr.
Разбира се не бяха забравени и ДСЛР моделите от среден и любителски клас . Тълпи от хора се тълпяха да пипнат новите излезнаха новите Pentax K , Canon EOS 60D, Nikon D3100 and D7000, Sony a560, a580, a33, a55. Единствените две нови професионални камери на изложението бяха влагоустойчивите Олимпус E-5 и Пентакс K-5, които не блестят с нищо повече от няколко добавени мегапиксела и опция за HD видео.
Минаха времената, когато една единствена снимка беше достатъчна, за да запечати момента. Днес времето се разтегна и фотографията се сглобява от няколко отделни кадъра. Всичко това го могат последните камери на Canon, Fuji, Nikon, Olympus и Ricoh. Всяка отделна снимка улавя с предимство някой аспект на пейзажа. Една се грижи за детайла в светлите части, една за детайла в тъмните, други две се занимават със задния план, осветлението, шума и подобряването на резолюцията. Процесорите работят все по-трескаво, за да сглобятват перфектната снимка от все повече кадри за все по-малко време. Така стана възможно да се създаде апарат с чуствителност до над 100 000 ISO. Новата технология позволява снимки в почти тъмна стая без светкавица . Последното изобретение на фирмата Ricoh е моделът CX4, който предлага опцията “нощен пейзаж”. Новият компактен модел Канон PowerShot S95 има функцията HDR mode,която снима три снимки, всяка една в различна експозиция и после ги слепва в една. Пентакс K-r и K-5 също имат HDR mode. Никон, които са пионери в тази функция, създадена още за модела им Д300 отпреди две години, тази година поставиха HDR функция дори в любителския Coolpix P7000. Новото попълнения от серията Сони Cybershot TX9 отново на принципа на няколкото снимки намалява цветния шум чрез съчетаване на шест отделни снимки в една.
На Фотокина 2010 беше загатната за пръв път следващата революция при фотопаратите. Инжинерите вече разработват възможност за разделяне на визьора и слота за паметта от камерата . Това ще позволи фотографът да се намира на различно място от камерата и да командва дистанционно транферът на данни директно от къщи.
На Фотокина 2010 за първи път всеки можеше да тества личната си камера в специално оборудвано студио и накрая да получи сертификат за нива на шум, цветопредаване и резолюция. В студиото за компютърно генерирани образи (CGI) посетителите сами станаха част от 3Д манипулация. Уъркшопът се водеше под мотото „ Как се раждат образите на екрана”. Идеята беше да се покаже как фантазиите стават свръх – осезаеми и реалистични чрез програми за 3 Д компютърно моделиране на изображения. Етапите по изскристализирането на крайния компютърно генериран образ включваха първо създаване на полигонен модел от реално съществуващ човек или предмет, които биваха заснети от всички ъгли с най-новите видео и фотокамери, а след това всичко това се наслагваше върху предварително подготвени подложки от фонове и втори планове.
Месеци преди началото на изложението бяха активизирани и феновете на глобалните социални мрежи. Специална платформа за споделяне на снимки по интернет , обедини стотици хиляди хора пред компютрите им да разсъждават чрез образи над мотото „ Предизвикателсвото да улавяш образи”. Всеки може да участва със своя фотография, видео или дори текст по темата. Накрая всички гласуваха за най-добрите произведения и събралите най-много точки получиха професионални камери на водещи марки за награда. Най успешни станаха сериите от Лайфстайл, Портретна и Травел фотография. Една от големите награди беше и пътуване до екзотична дестинация в компанията на професионален травел фотограф.
В творческата и артистична част на Фотокина по традиция бяха подредени изложби на топ фотографите. Красотата на природата показаха италиянските фотографи Марко Антонини и Алесандро Груца. Марко изследва поведението на ято диво лебеди, Алесандро показва прелестите на Цион Нешънъл парк в Юта.
“Каменното сърце на света” е тема на изложбата на Георг Тапейнер. Пейзажите са от района на Доломитите част от световното наследство на ЮНЕСКО. Серията от 50 фотографии са представени от Нешънъл Джиографик Германия.
Добрият фотограф може да разкрие в дълбочина вътрешния живот на индивида, да впечатли другите хора, да създава мостове между различните култури и да показва светът отвъд неговите видими граници. В своето трогващо и завладяващо фотоесе „Време на заем” финският фотограф Хенрик Малмстрьом показна по деликатен и тих начин последните месеци на своята сестра Мая и борбата й с рака.
Фотокина 2010 отдаде почитта си на известният японски майстор на обектива Масая Накамура. Авторът е известен с черно-бялата си актова фотография.
Едгар Сакайон от Световната VR(virtual reality) Фотографска Асоциация показа експозицията “Отвъд очевидното” снимките са на археологически и природни обекти част от Световното наследство UNESCO в Гватемала. Необичайното в тези фотографии е използването на широко-форматна камера и инфраред, трилинеарен скенер. Резултатът са мистически образи, които са предадени с изключителна свръхреалистична детайлност.

от Стефан Галибов