Метаморфози от Букурещ до Бейрут
Грандиозната манипулация в изкуството, за разлика от
живота е позволена, желана и поощрявана.
Балканският синдром
на срама от Ориента още владее и пречи на артиста.
Текст и снимки: Стефан
Галибов
Един ден Михал Михалча, който живее в Букурещ се събужда в Бейрут и открива, че е станал
ливанеца Фарид Файруз. Като в роман на Кафка, живота на румънския танцьор е
преобразен напълно за един миг. От както стартира независимия си арт проект
преди няколко години, интересът на медиите и институциите подхранват и правят
все по- измисления образ все по-реалистичен. Файруз, води кореспондеция, даже е
канен на интервюта в Националната телевия и радио, както и на многобройни
срещи, които Михал като негов агент
трябва да отбива или провежда виртуално
през интернет, за да не се разкрие измамата.
Постепенно Файруз измества Михалча и даже го надминава по
известност. След няколко години артистът от Букурещ не издържа и сам разкрива
истината, че Фарид никога не е съществувал, и че зад него стои румънския му агент, тоест самия той. Дрехите на изматата са
съблечени, но хората все още не вярват, толкова истинска е била манипулацията. Мистификацията
се нужадае от публично расъбличане на фалшивия образ. Така се ражда представлението
Реалия/Букурещ-Бейрут/, в което главният персонаж непрекъснато преминава от
едината си действителна личност към другата –измислената. Всъщност не може да се даде предимство на нито
един от двата образа. Фарид Файруз се оказва също толкова, ако не и повече автентичен
и пълнокръвен от Михал Михалча.
Експериментът на румънеца показва и доказва, че вътре в нас живеят още
личности, които само чакат да бъдат повикани да излезат и да разкрият
потенциала си. И когато това се случи на сцената, пред публика, впечатлението е
поразително. Изведнъж на Михал му
пораства брада, слага си слънчеви очила и акцентът загрубява и заприличва на арабски.
Файруз е яко копеле, което не търпи
лигавщините на Михал Михалча. Творецът явно има нужда от това съзнателно
раздвояване на личността си, има нужда от еманципиацията на своите различности, има нужда от пространство
те да бъдат проявени. И както Михал обяснява пред публиката след края на
представлението винаги у него е съществувало непреодолимо привличане към
Изтока, към културата на Ориента и неговата изпълнена с миризми и загадъчна
приказност, нереална същност. Като
излязъл от приказка от Хиляда и една нощ на Харун Ал Рашид, Файруз излиза на
сцената като Джин, загърнат в лъскаво, блестящо наметало и чалма. Осветлението също се променя и става магично,
сякаш предстои вълшебен номер да бъде
изпълнен пред очите на публиката. После за секунди, нормалното осветление се
завръща и румънеца преживява обратна метаморфоза и гласът му изтънява,
осанката става по-нежна. Като трик на
факир магичността се е стопила, а картината е добила реалистична плътност.
Мираж, сън или някакво екстатично пътешествие към своят друг
Аз? Чрез „Реалия” румънският артист създава своя нова реалност, свой нов свят
на сенките, където дори спомените за Ливан текат и се материализират с помощта
на прожектираните кадри от Бейрут.
Всъщност всяко представление създава нова реалност, но дали всяка реалност може
да създаде ново представление? Михал Михалча има нужда от Фарид Файруз, за да
измъкне от себе си нови, неподозирани
творчески възможности. Всъщност тъкмо невъзможността на съвременното
общество да признае, че в човека може да съществува повече от една личност,
води до изтъркванеи шаблонизиране на взаимоотношенията, на общуването и до
социална имитация, вместо истинска социализация. Представете си какво би
станало, ако всеки от нас не беше фиксиран да е само една личност! Точно това
всъщност се случва с възникването на социалните мрежи и интернет. Защо хората
предпочитат да общуват повече там, отколкото в реалността? Защото там могат да
изследват всичките си същности, да бъдат който си поискат. Румънският артист Михал
Михалча отива едно стъпало напред, той
претендира измисленият образ да има правото да съществува и извън виртуалните
приложения. Неговият Фарид Файруз има собствен стил на обличане, собствени
спомени, собствен акцент и дори подоходката му е различна. В живота може би все
още не ни е позволено да имаме своя Файруз, но на сцената на Михал Михалча това
е разрешено. В „Реалия” връзките между възможното и невъзможното са скъсани и
образите протичат насам и обратно без никакви пречки, без никаква цензура от
страна на Съзнанието или обществените предразсъдъци и нагласи.
В разговор след представлението румънският артист разказа
как цензурирането на двойнствеността в
обществото всъщност пречи и понякога спира проектите на артистите. Как румънски
политици, които през нощта ходят на Чалга
клубове осъдили представление на Михал, в което той танцува на чалга. В прав текст му казали, че той е позор за
румънската култура и отрекли тази извратена музика и позорни, низки страсти. „Това
не е румънската култура, аз не слушам Чалга!” , подметнал му един чиновник, за
който Михал знаеел как всяка вечер осъмвал в подобни клубове. Не е ли това
отричане, отричане на възможността самата култура да има свой алтернативен
образ, да не се дели на представителна за пред обществото и на тайна, нощна
вакханалия. Културата също има своята друга Реалия. Веднага се сетих за подобна
връзка с българската действителност. Или как въпреки, че нощем боготвори
сценичния образ на поп-фолк звездата Азис, през деня българският политик сваля неговите плакати и
рекламни пана от централните улици. Азис много прилича на Фарид Файруз, той е
разкрепостен и скандален, не се интересува от задръжките на обществото и от
осъждането на официалната, по скоро бих казал официозна културна общност. Или може би на Балканите ни
е ужасно срам от вътрешните ни нощни Другости, защото всъщност за нас е по-важно от всичко да излъжем себе си и
света, че разбираме висшата европейска култура. Разбираме ли я наистина или само така си мислим? Не е ли най-голям
интересът на чуждестранния турист към точно тази наша скрита и ужасно цинична културна
индентичност ? А ние сме развили душевни мазоли от постояннната симулация на
аристократ, който заспива с Бах и Хендел
и се събужда с Моцарт и Шопен. Какво се
случва, дори в една Турция, когато става
въпрос за европейското й лице, за висша култура и ценнности, за елит и
интелигентция? Елитът се срамува от Фарид Фейруз. Цензурата по отношение на
балканската ориенталска култура е най-голямата пречка пред вероятността някога да разберем или да признаем
своето алтернативно Аз. Колко глупаво и тесногръдо от наша страна да отричаме,
а не да осмисляме. Европейската културна традиция е сцена отворена за Различността, за Другостта,
за образи от типа на Фарид Файруз и на
Азис. Затова Балканите са интересни и търсени като културна дестинация , като
пространство за поставяне на нови смисли
в изкуството. Въпросът е доколко ще позволим срама на псевдо- интелекуалците да
спира истинските артисти да работят без задръжки и цензура. Доколко Фарид
Файруз ще бъде скрит под похлупака само на
нощния живот и ще остава само на ниво масово забавление за низшите слоеве на
обществото. Всъщност и за политиците,
които всъщност на Балканите винаги са идвали от долу, от село и затова винаги
са носили този балкански комплекс, този синдром на срам от Другото си, от
нощното си Лице. Балканите са едновременно Ливан и Букурещ,
едновременно София и Истанбул. Ако не го разбираме, значи искаме само една
реалност? И значи сме по-далеч от Европа, отколкото си мислим.
Преди да се преоткрие
като Фарид Файруз и да приеме измислена биография, Михай Михалча е сред
най-активните в танцовата сцена на Румъния след
1989г. Той е от инициаторите на проекти , които доведоха до международното признание на румънския
съвременен танц. В периода 2005-2013г. е
директор на Националния център за танц в Букурещ. През 2013-2014г. Михай Михалча е стипендиант на престижната Академия на
изкуствата в Берлин.
Реалия
(Букурещ/Бейрут) съчетава реални и измислени събития от живота на герой, който има едновременно
две индентичности- на Михай Михалча от Букурещ и на Фарид Файруз от Бейрут. В действието се
преплитат лични и силно въздействащи
спомени от Румъния и въображаеми от Ливан. Наяве излиза свойството на
съвременната култура да налага измисленото и недействителното така, че тънката
граница между възможното, нереалното и действителното става все по –неуловима.
Продукция на Solitude
Project и Caminul Cultural.
Няма коментари:
Публикуване на коментар