Сценаристът разбърква абсурдни персонажи с хипохондрични видения в новия си филм
Стефан Галибов
Чарли Кауфман е от хората, които не могат да кажат как ще завърши историята, която са започнали, защото държат да изненадат дори и себе си накрая. Сценаристът-режисьор тръгва от света на театъра, минава през телевизията, за да стане световноизвестен с кинопроектите си „Да бъдеш Джон Малкович“ и „Адаптация“, за която печели „Оскар“ за оригинален сценарий. През 2004 година Кауфман е обявен от списание „Тайм“ за един от 100-те най-влиятелни хора в Холивуд. Тази година Кауфман направи режисьорския си дебют с филма си „Синегдоха“ в официалната програма в Кан. Преди броени дни той представи филма си на фестивала в Сараево.
- Г-н Кауфман, какъв е смисълът на новия ви филм „Синегдоха“?
- Има едно място в горен Манхатън, което се нарича Синегдоха, оттам започва филмът. В „Синегдоха” не исках да правя глупава, смешна история. Интересувах се от това какъв психопрофил трябва да има един мъж, забъркал се с пет жени. Като компенсация с тялото му започват да се случват абсурдни промени. Прекарах 3 години в писане на сценария. За главната роля на изтерзания от телесни метаморфози театрален режисьор избрах Филип Сиймор Хофман, защото той има невероятен капацитет, който малко е използван в киното. Освен това физически ми пасваше на образа. Киното предлага адекватни възможности да се покаже всяка една представа за нас самите, колкото и абсурдна и нереална да ни изглежда. Сцената на берлинската улица е снимана всъщност в Бруклин, Ню Йорк, и заслугата всичко да изглежда толкова автентично е на екипа от дизайнери на продукцията.
- Присъединихте ли се към стачката на сценаристите в Щатите?
- Да спрях да пиша, но то и без това по това време не ми се започваше нищо ново. Шегувам се, разбира се, че ги подкрепях морално. Бях поел ангажимент към едно студио и трябваше да си довърша един сценарий за филм, който беше почти готов.
- Как избирате началната точка, от която да започне филмът ви?
- Понякога това е нечия смърт или някаква връзка. Обикновено не си мисля, чакайте сега ще започна от тук. Просто в мен възниква желание да разкажа обикновена история, а не примерно да изказвам тезата си за любовта. В „Адаптация” по средата на писането, с което признавам си доста бях зациклил, ми хрумна идеята да включа себе си като персонаж от самата история, за която пиша. При това не просто да включа себе си, но и своето алтер его. И така ми се наложи да измисля някаква предистория на книгата на Сюзън Орлеан, която всъщност трябваше основно да адаптирам, но аз вкарах сюжета от книгата в нова рамка, където един побъркан творец му се случват разни шантави работи, докато се опитва да напише своята адаптация. Личният момент много ми помогна да придам нов поглед към историята. Само така Чарли Кауфман може да прави адаптация, като присъства самият той в нея.
- Не се ли притеснявахте, че продуцентите няма да разберат подхода ви? Все пак предварително не е било уговорено да излизате от границите на книгата, която адаптирате?
- Имаше две възможности: да успея или да се проваля. В първия момент, като видяха сценария, останаха много притеснени. Достатъчно им беше да хвърлят само един поглед, за да видят, че конфликтът се развива между мен Чарли Кауфман и един измислен мой близнак, който не съществува другаде, освен във въображението ми. Изплашиха се, че това няма връзка с основната история. След това прочетоха сценария докрай и разбраха, че измислените неща и личности в него имат своя скрит смисъл и работят за смисъла и на книгата, която съм адаптирал. Хората от компанията се ентусиазираха много и решиха твърдо да направят този филм. Впоследствие избрахме Никълъс Кейдж да играе мен, който се справи наистина перфектно с раздвоението на моята сложна личност.
- Какъв е смисълът на вашия живот и на всеки един живот?
- Питате ме какъв е смисълът на живота. Ами това е много труден въпрос. Кой изобщо може да знае отговора. Нямам интерес да решавам толкова философски въпроси с филмите си, предпочитам да разказвам за нещата, които са ми се случили или които си фантазирам. Не предлагам никакви високомъдрени заключения и решения.
- Кои са любимите ви неща от живота, най-обикновените?
- Сред любимите ми занимания е играта с пъзели. Обичам също водка „Абсолют“ и мартини. Обичам животните. Любимото ми е маймуната.
- Как прекарвате деня си?
- Не правя особено много неща. Обичам да се мотая, да пазарувам, да ходя да пускам писма в пощата.
- Как избирате хората, с които работите?
- Не държа хората, с които работя, да мислят точно като мен. Добре разбирам, че за човека на изкуството най-важното нещо е да покаже собствената си ярка индивидуалност. Най-важното за мен е да сме ефективни въпреки различията в гледните точки. Хората, разбира се, са различни и именно в това е прелестта им. А дори и един и същ човек се променя в зависимост от това над какво работи в момента. Случвало ми се е актьори, които смятам, че познавам добре, да ме изненадват по най-невероятен начин.
- Защо избрахте филмът ви да се казва „Да бъдеш Джон Малкович“, а не например „Да бъдеш Том Круз или Робърт де Ниро“ ?
- Сметнах, че ще е смешно. Да бъдеш Том Круз не е никак забавно. Има някаква абсурдност в звученето на самото име. Джон Малкович е личност с много ярко изразена индивидуалност, има нещо смешно и невъзможно всички да сме него. В нашия реален свят по-скоро всички искат да приличат на Том Круз, затова исках филмът ми да е контрапункт на този кич. В моя свят всички искат да приличат на Джон Малкович.
Няма коментари:
Публикуване на коментар