Времето преди 1989г. За мен това време си остава най-светлото човешки свободно в 37 годишния ми живот. Родителите ми тогава се събираха по компании по моретата и плюеха социализма и се правеха на демократи-дисиденти, и за съжаление бяха склонни да продадат свободата си за, шепа дъвки, едни дънки и бутилка кола. Имаха един приятел американец тогава -Робърт, който се увличаше от български фолклор и идваше по Копривщица, та той ни повтаряше през цялото време, че изобщо не осъзнаваме колко щастливо и най-важното истински живеем. Използваше престоя си у нас да се тъпче с наши родни плодове и зеленчуци и говореше какъв боклук е храната в Америка. И най-важното как телевизията те облъчва и ти промива мозъка с реклама. Казваше, че тогавашната ни соц. пропаганда е като наивно детенце в сравнение с мощната американска промивка на мозъка и индустрия за човешко обезличаване. Е, и аз тогава не му вярвап и си мислех, че тоя човек е нещо тотално объркан и си мечтаех за тъпите шоколадови яйца, кола и хамбургери. В началото на 90-те настъпиха промените и идванията на американецът Робърт в България се разредиха. За три посещения, три пъти му разбиваха колата и му крадяха вещите. Хубавата храна все още беше налице, но хората бяха започнали бавно да се поамериканчват, увълчват и на него все повече му се гадеше от това. И най-важното вече все по-рядко се срещаха чистосърдечни хора, които да се събират вечер по компаниии да не се мразят или плюят. Хората гледаха "Далас" и дъвчеха и предъвкваха новите храни и послания-залъгалки от Voice of America и Свободна ЕВропа. Когато дойде т.н. "Американска демокрация" и аз се тъпчех с тия гнусни нови храни и се чувствах едва ли не важен човек. Дойде времето на мутрите, които ходеха важно с ланците и анцузите из центъра на София и гледаха лошо. Появиха се фитнес залите и учениците ги изпълниха до краен предел. И аз исках да стана мутра, за да свалям момичетата и да се котирам в обществото. Но някакси не се връзвах. Освен, че ходех на фитнес и ядах хамбургери в първото такова кафене на бул.Витоша, иначе продължавах да чета книги и да пиша разкази. Реших да се откажа от четенето, да не се излагам повече. Някакси все не успявах. РЕших, че мутрите се тъпи и трябва да избягам от България, за да стана писател в Америка.Тогава се появи новата емигрантска вълна. Децата на новобогаташите, които се събираха на аптека и задръстваха "ПАтриарха" с новите си лъскави коли, скейтборди и други екстри на новото време бяха пример за мен-ученикът, който живееше в жк. Люлин, ходеше на фитнес всеки ден и четеше К.Г. Юнг.и Ерик Бърн. През 1997 г. ходех на уроци по английски. Тогвашните протести и окупации не ми харесваха-на няколко пъти пропуснах уроци, защото центъра беше заварден и учителката нямаше как да стига до Центъра, където се водеха уроците. За да отложа последните издихания на родната казарма, записах да уча в НАТФИЗ.Започнах да издавам собствени книги с разкази и поезия. Първата беше с пари на "Отворено общество". Но въпреки, че получих доста похвали от разни мастити критици, отказах да се присъединя към новата писателско-интелектуална клика. Липсваше ми нещо. Аз пишех за живота, не за политиката. Затова кандидатсвах и ме приеха да работя във в."Дневник" . ТАм пишех за една рубрика "Петъчна среща"-веднъж седмично представяхме по един успял нов българин. На няколко пъти си имах големи проблеми, тъй като вместо възхвала и апотеоз на "великите нови буржоа", аз пишех каквото виждах и разказите ми бяха повече реалистични, отколкото позволяваше политиката на вестника. Освен това забелязах и друга несправедливост. Докато аз трябваше да прославям новите лидери на българското общество, работех в престижна и котираща се медия, която ми отваряше всякакви врати, заплатата ми си оставаше все така мизерна, в офиса ми пушеха под носа. Особено беден се почувствах, когато се роди дъщеря ми. Парите все не стигаха, а по нацначение се предполагаше, че съм страшен баровец, все пак работех в медия на "Икономедия". Всичко беше една голяма заблуда, прикрита зад лъскав дизайн и крилати лозунги за свобода и "честно" изкарани пари на "креативни"новобогаташи с красиви лица и интелигентни физиономии. Трябваше ми време и доста аналитично наблюдение, както и пътувания по света, за да разбера, че Царят на перфектната свободна Западна демокрация, всъщност е гол. Но този цар се настаняваше все по-трайно в собствения ми град, този цар седна и на моята трапеза, заглуши и душата и писането ми. Днес родителите ми са пенсионери, аз не желая повече да работя на постоянна работа и да ставам все по-беден, а американският приятел на семейството ми дойде преди 7 години след 15 годишна пауза. Видяхме се да го интервюирам за в Costa на бул. Руски. Опитваше се да събере в книга автентични бългаски текстове и мелодии на песни за някакво лондонско издателство. Усетих отвращението му от промените у нас-сандвичът в новото лъскаво дизайнерско кафене му се стори като подметка, особено при наличието на спомена за истинската боза и топлата баница, които някога можеше да опита в центъра на София. Повечето от бабите, които пееха по съборите и които му бяха лични приятели вече ги нямаше на белия свят, а с тях бавно, но сигурно изчезваха и хубавите, дъхави български домати, чушки и краставици. А в манджите все повече се влагаха разни Магита, вместо автентични български подправки и билки. Робърт беше отвратен от това, което собствената му държавна "осбобожденска" политика беше причинила на любимото му балканско местенце. Беше го превърнала в лъскав Молл, какъвто може да се посети във всяко американско гето. И защо да идва повече тук? От тази среща в Коста, повече не съм чувал за Робърт. Според мен си е намерил друо автентично място по света. А дали са останали такива места? И колко време ще устоят? На "справледливата" , но безкомпромисна американската демокрация?
Няма коментари:
Публикуване на коментар