сряда, 8 януари 2014 г.

По следите на спечеленото от киното време/Балансът между различните видове време в живота и изкуството на човека/







Всяко изкуство улавя времето по свой начин, като за целта използва някой условности.  Живописта ни дава усещане за дълбочина на пространството чрез своята перспектива и ни показва изразителността на човешкия характер чрез щриха.  Скулптурата отива още по-далеч като направо влиза в нашия триизмерен свят със своите фигури, но тя все още е застинала в определена поза. Фотографията улавя вечността на света в „спрения” миг. „О миг постой!”, възкликва Фауст и ни предлага една друга, подменена, поетична и много по-богата на форми реалност-литературната.  Словото е способно да ни предаде и усещането за течащо време и за многоизмерно пространство, но пък семантичната палитра на отделната дума нарушава инстинктите ни за непосредствено наблюдение и  присъствие във времето и  пространството и ни кара да присъстваме повече интелектуално, тоест вторично, а не чувствено-първично в структурата на разказваната история.  Музиката като че ли е най-близо до предаваното усещане за ритъм и течащо време, като притежава едно многопластово усещанае за реалност-едновременно чувствена и интелектуална, но пък нейната абстрактност изключва визуалното наблюдение. Театърът  също се опитва да ни внушава усещане за принадлежност към времето и пространството на дадена история, но пък  я затваря в условните рамки на една тясна и бутафорна сцена, където отделното актьорско присъствие става по-важно от смисъла на случващото се. Освен това след края на всяка постановка, ние виждаме актьорите да се превръщат в обикновени хора, покланяйки ни се. Тяхното „събличане” от ролята ни кара да се съмняваме в истинността на токущо видяната история.
Като че ли в киното илюзията за съпреживяване е най-силна. И това не е просто поредния търсен „ефект”, а по-скоро съвпадение на начина, по който протича усещането за време в мозъка на човека и прожекцията на движещите се картинки.
Но преди да преминем към начините за изразяване и отделяне на различни видове време в киното, нека погледнем малко по-подробно към литературния текст, като първоизточник на филма.
Литературният текст  като че ли предхожда всякакъв вид изображение. „ В началото бе словото...” Но как е възможно това, нали за да опишем някакво  явление с думи, то първо трябва да сме го видели в реалносттта?
Загадката се върти около „голия факт”, че ние  сме предварително програмирани същества. Но освен това... „Ние сме програмирани, за да се учим...” Никога няма да сме сигурни дали първо не сме” чели”  някъде това, което предстои да ни се случи. Дори и това „някъде”  да е в книгата на нашите прародители, оставена в ДНК-то ни. И въпреки неминуемото , метафизично объркване, до което  могат да ни доведат подобен род мисли, представата за света отпреди да можем да говорим е скрита дълбоко в подсъзнанието , почти  толкова дълбоко, колкото са скрити нашите телесни  инстинкти. А именно от тази детска представа зависи скоростта на нашето лично време и размаха на личното ни пространство-свят. За всеки човек времето не тече нито с еднаква скорост, нито с еднаква последователност, а пространството не обема едни и същи неща. Всеки от нас живее в разична „къща”, чиито архитект отдавна е забравил схемите, по които я е проектирал.  Киното ни дава този шанс да възстановим изгубените отдавна планове за нас. Никой не може да бъде сигурен как протича времето и как изглежда пространството в очите на детето , което още не може да говори.
В началото сме прост набор от възможности, които тепърва трябва да се научат да улавят реалността, подобно на първите хора, които се сблъскали с киноизображение в тъмния салон и които не били подготвени за него.  Те е трябвало да се учат, за да могат да го възприемат, без страх и съмнение. За да започнем да улавяме действителността и времето в нея, независимо дали са изкуствени или не, трябва да сме натрупали банка от спомени. За да рапознаваме смисли обаче зад случващото се наоколо, или на екрана, е необходимо да владеем езици.  Така стигаме до символната реалност, която е по-важна от другата, защото без нейния консолидиращ характер, всяко събитие, пространство време или субстанция се разпадат и не означават нищо, не привличат вниманието ни. Не случайно простия набор от гени, даден ни от родителите, още не преполага, че имаме човешка същност. С езика от жестове, движения, звуци, ние се приучаваме да бъдем техни деца, да мислим абстрактно, да бъдем хора.
Първата клетка за време и пространство е домът. В различните домове времето и пространството са организирани различно...
„Едно радикално противопоставяне между вроденото и придобитото би било абсурдно. За съвременните биолози наследствени структури и придобито са тясно преплетени. Те са в непрестанно взаимодействие. Ако при раждането на едно коте се възпрепятства зрението му, петнадесет дни по-късно, когато свалите превръзката от очите му, то ще бъде сляпо. Но ако му поставите такава превръзка, щом котето е вече на два-три месеца, след махането й то ще може да вижда нормално.“
Навярно цялата система на живота функционира по този начин. Заучаването е неин основен смисъл и определител на битието. То укрепва връзките в ДНК-то по-силно всяко нуклеидно съединение. А ученето е свързано освен с езици и с проблема за избора. Така някои вериги от въприятия се укрепват, а други се израждат и замират. Изграждането на индивида, физически, умствено, нравствено  е въпрос на гледна точка,  а не на крайна спусната отгоре абсолютна истина. Едни богове се раждат и заемат мястото на други, едни организми стават господстващи, а други изчезват, това е процесът, по който се движи еволюцията на живота.
И ако повторим историята с котето с човешко същество, само че вместо превръзка го лишим от човешко присъствие, за сметка на животинското, знаем къде отвежда тази история. За Тарзан, който не е живял сред хората, и времето и пространството не изглеждат като тези на хората, израснали в колектив. И въпреки всичко, Тарзан продължава да бъде човек, като наборът от генетични възможности го кара да прави едни или други избори, вселдствие на които той достига до едно ниво на мислене, което е недостижимо за неговите събратя-животните. Дори и да бъде пратен на друга планета, където нищо не е същото, човек пак би си останал човек. Така че въпреки въздействието на околната среда, кокошката ще се опитва да снася яйца, ако не раелано, то поне във въображението си, а човек ще се опитва да създава истории, ако не в реалността, то поне във въображението си. Създаването на истории за самия себе си е като че ли най-отличителното свойство на човешкия вид. 
Системата от знаци и символи, обединена в езика е налична, само по необходимостта да създава и преразказва истории. Дори обществата без писменност си имат език, приказки, истории-това техните „оръдия“ за улавяне на времето и пространството. Другите животни се оказват назад в състезанието с човека, защото не са способни да да излизат от битието и да създават друго време и пространство, защото не са способни да поберат и подредят в себе си разпокъсаната действителост, а това намалява способността им да анализират случващото се.- Вместо това повечето животни са „уловени“ от  грешките на времето и пространството. И май хората са станали хора, не когато са започнали да ловуват яденето си, а когато  са започнали „да ловуват“  и „отвоюват“ собствено време и пространство.
Първият симулатор за „хванатата“ в човешкия капан действителност се нарича език. В думите са закодирани всички особеностти на времево-пространствения континииум.  Човешката реч идва като естествено продължение за имитиране на действителността. Първоначално хората са имитирали звуци от природата- птици, животни, река, създавайки от тях организирана поредица с взаимовръзки. Това им помага да оцеляват в хаоса и да предвиждат опасносттите по-добре, отколкото се справя интиуцията, която по-често е подвластна на емоциите и чувствата. Човешката реч е първия филм- тя ритмична, описателна, музикална и пренасяща в „друго измерение“. Когато някой говори, имаме усещането за тиктакащ часовник, сякаш времето се забързва или забавя, а понякога съвсем спира, само за да може да бъде разгледано отстрани, на спокойствие. Речта е символна, което развива въображението. Когато слушаме говорещия, се опитваме да отгатнем какво стои зад думите, интонацията, жестовете. А там е побрано цялото онова неизбродимо пространство на Вселената.
Способността ни да фантазираме е не само равносилно на  физическото движение в пространството на телата ни, но дори го надминава/нещо, което се осеща още по-силно с появата на дигиталните технологии-човек се движи в интернет, стоейки на едно място/. Ето как  заедно с първите приказки около огъня, децата научават от родителите си колко обширен и интересен-тоест изпълнен със случки, тоест с „време“ е светът около тях. Това „виждане“ за света предхожда, онова буквалното, което следва излизането от пещерата.
И ако не сме се научили първо да „виждаме“ света във въображението си, ние никога няма да го видим „като хората“, никога няма „да проходим“.
  

Няма коментари: