Когато 3 март се случва само на кино
от Стефан Галибов
Все повече билборди ни съобщават, че живеем в Епохата на Глупостта. На отсрещната сграда на Българския Лувър с десетилетия има пробойни в лицето на Апостола. През тези дупки Левски вижда истинското бъдеще на България, те са неговите очи в един изгорял преди десетилетия киносалон на негово име, който никой не се нае да оправи. И вместо да махнем парчетата лед от таваните на ума си, в епохата на мобилните комуникации, докато пържим мозъка си да си говорим безсмислици, ние ограждаме като примитивни племена територията отдолу с полицейски ленти и чакаме да се стопи глупостта ни и най-сетне да започнем да разсъждаваме. Всъщност, ако трябва да бъдем по-точни-отвсякъде ни рекламират Епохата на Глупостта. Все по-често хора с образование ровят в кофите, но не, за да търсят изгубения си между кориците на дебелите книги ум, а за къшей дори и ГМО хляб. Все повече музиканти свирят в локвите по улиците, а не в концертни зали. Все повече възрастни хора загубват пътя и поемат наникъде. А някогашните герои и опълченци събират стари кашони за шише ракия.
В едно научно изследване се посочва, че синият цвят е придобивка на съвременния свят. Свободата пък, която обикновенно се свързва с този цвят е безвъзвратно загубена днес, освен на думи. Спечелили сме дума, изгубили сме състояние на духа, купили сме едното с другото. В древността единствените, които са имали дума за синьо са били египтяните. Другите народи са го описвали или като зелено или като лилаво или като черно. Това обаче не означава, че синьото не е съществувало, преди да се родят думите за него. Просто ние не сме подозирали, че то е там, пред очите ни, горе-на небето! Днес все още съществува племе в Африка- племето Химба в Намибия-което не вижда синьото, защото няма дума за него. Днес голяма част от българите отказват да разсъждават и сякаш принадлежат към племето Химба. Първата реакция на глупака, когато срещне различна гледна точка е да я обяви за глупава. Това е повече защитен механизъм срещу събуждането на собственото мислене, отколкото истинско и обосновано мнение. Понякога, когато човек разсъждава със собствената си глава, отстрани изглежда като глупак, защото не върви с никоя тълпа. И сам воинът е воин. А другите радвайте се на умността си да вървите по утъпканите магистрали! Само това ви остава! Остава ви да следвате тълпата и да се надявате, че магистралата, макар и широка и с пари от ЕС е завършена, а не пропада в нищото. Защото магистралите също могат да водят наникъде. Нищо че изглеждат по-сигурни. Мен лично такова движение не ме привлича. Ако няма много нови идеи в държавата напоследък, то поне има нови български филми. Но и сред тях повечето са нови само на думи, а давността няма значение, ако повтаряме все едни, изтъркани до болка клишета. Трябва напълно различен подход, за да се роди нова идея. Новото се ражда от пресечната точка между нови изразни средства, оригинален замисъл, жанрова разноликост и различни гледни точки. Ако българите продължават да слушат само шмекерите-политици, а не успеят да прогледнат какво им казва изкуството и все посягат да махат паметници, които не разбират, ей така с лека ръка могат да изчезнат и 1300 години история, не се съмнявайте! Не ръждата по паметниците е опасна, тя може да се почисти. Ръждата в представите ни за собствената история обаче трудно задържа интереса на новото поколение българи, на младите. Достатъчно е да се мумифицираме в представите си докрай в и без това изчезващата ни нация. Нишката между поколенията се къса именно, заради елементарно тълкуваната и сраснала се с нафталина история. Браво на Максим Генчев, че прави опит да извади нафталина от гардероба. Ако Куентин Тарантино се беше родил в България, щяха да го направят луд, че преплита и оплита жанрове, стилове и прави препратки към различни филми, на различни нации и култури. Но младите, които не са им промити още мозъците разбират за какво става дума. Всички други вече са умрели в духовно отношение и мнението им няма значение.За мен е достатъчно, че филмът е различен от българския мейнстрийм. Има жанрови компилации и препратки, както и философски прозрения, като това Левски да говори на каменна стена/символ на заспалото българско съзнание/. На мен ми допадат всякакви подобни експерименти, особено, когато са направени с чувство и вдъхновение. Киното е изкуство, а не наука и като такова е акт на субективно светоусещане. Хубаво е обаче всеки режисьор да показва своето, лично и авторско светоусещане за герой, предател,за добро и зло, за Света. Затова харесвам филма на Максим Генчев, той казва и показва погледа и стила на автора. А истинският художник винаги рисува себе си. От другата страна са филмите copy/paste. Или опитите да се нагодиш или предвидиш вкуса на публиката. Няма такова нещо като вкус на публиката. На коя по-точно публика? Всеки човек е отделен сам за себе си, макар и в група да се влият един от друг. Затова трябва авторът да гледа да е искрен и да представя своя вкус и да не мисли кой как ще възприеме произведението му. Публиката винаги ще оцени искренността на твореца, дори и да не споделя възгледите му. Съмнявам се обаче, че масовият зрител има смелостта да се отпусне и възприеме новия и различен поглед. Защото масовата публика следва пропагандните мейстрийми, от страх, да не я обяват за глупак.
Честит 3 март на целия екип на Дякон Левски! Изглежда само те и още малцина в тази държава истински заслужават този празник. Празниците са нищо, ако нацията е умряла в представите си за собствената си история! Историята трябва да бъде съживявана на нов език, така че да се предава през поколенията, а не да бъде забравяна, заравяна преждевременно и ненужна като кинокритик в НФЦ. Папагалите да си стоят в мисловните клетки, да си крякат и да не се месят там, където царува свободата на мисълта и творчеството!Чисто и просто папагалите не разбират от синьо, макар и да го имат някъде в перушината си.
И докато не започнем да виждаме очевадните неща и не спрем да запълваме пробойните в националните герои с мръсните платнища на Столична община, ще продължим да си живеем в Епохата на Глупостта. Ще си продължаваме да търсим хляб по кофите, вместо безвъзвратно изгубения си ум. А по улиците ще се губим въпреки пътните знаци, докато слушаме повтарящата се удавена мелодия на уличните музиканти.
Няма коментари:
Публикуване на коментар