четвъртък, 13 март 2014 г.

The land of Saroyan is my passion, pain and hope too"- Lusin Dink, film director













































Docudrama “Saroyan Land” by first-time director Lusin Dink was among the best I've seen on 18-th SIFF.

„Анадола на Сароян е и моя болка, страст и вдъхновение”
Лусил Динк-кино режисьор от Истанбул участва  освен с първия си голям филм „Страната на Сароян , но и като член на Международното жури в тазгодишния София Интернешънъл Филм Фест/6-16 март/
текст: Стефан Галибов
Фотография на Лусин Динк: Стефан Галибов
Кадри от филма „Страната на Сароян”, режисьор Лусин Динк

Лусин Динк е родена в Истанбул през  1981г. Учи кино в университета в Истанбул. Още като студентка заснема първия си късометражен филм  Threep(2001). След  дипломирането си Лусин работи като асистент-режисьор към различни продукции в Турското кино. Лусин Динк е племенница на известния журналист Хрант Динк, убит от турските радикалисти. „Страната на Сароян” /2013/ е  дебютният пълнометражен филм на Лусин Динк. В него тя представя  пътуването на световноизвестния арменски писател  и драматург  Уилям Сароян. Заедно с любимия си писател, чрез спомените му от това пътуване, Лусин си представя, че върви зад гърба му и чува гласа му  в едно почти мистично пътешествие-завръщане към корените на писателя,  родното място на родителите му – Битлис,  Анадола. Думите на гласа  зад кадър са по текстове  на самия Сароян, който описва това свое най-важно в живота си събитие. Толкова важно, че 11 години след него Сароян не написва нито ред. Следва пиесата „Битлис”, която описва завръщането. Лусин я използва като основа за филма си.  Родителите на Сароян емигрилали в Америка  през 1905 и самият Сароян е роден през 1908 в Фрезно, Калифорния. Съдбата му поставя редица изпитания-баща му, който също е писател  умира рано и Сароян не завършва училище, защото му се налага да работи още от 15 годишен. Разнася вестници по улиците.  Тогава решава, че ще стане писател. По-късно Уилям печели множество награди, сред които и Пулицър, но според  него най-голямата награда е тази на публиката.  През целия си живот Сароян иска да погледне  себе си в очите на своя рано починал баща. Затова и решава да посети земите на предците си през 1964г. като преди това пише писмо на известния турски писател  Яшар Кемал, който става и негов екскурзовод и спътник в пътуването към Битлис, родния град на родителите на Сароян.



Имахте ли проблем да покажете филма си в Турция?

Не съм имала проблем да показвам филма в Турция, въпреки че засяга арменска тематика.  Въпреки че беше сниман като малък независим проект, успях да събера доста публика, която много го хареса. Може би причината е, че наблягам на темата за арменските гонения през погледа на литературата, на един писател, който е отдалечен на хиляди километри от събитията и същевременно е тяхен свидетел през погледа на родителите си. Реших да не използвам документални кадри от събитията по онова време, за да не разпалвам отново омраза. Целта на филма ми беше и мое лично помирение, тъй като самата аз съм от арменски произход, моят чичо – журналиста  Хрант Динк е убит от турски радикалисти. Самият Сароян не питае омраза към никой етнос и аз съм се стремила да предам точно това чувство чрез филма си. Още в началото на филма, слагам думите на  писателя, който казва  относно етническите напрежения между отделните нации в глобален мащаб: „За мен съществува само една нация-тази на живите”. За мен детайлите са най-важни, когато става въпрос за кино. Знаков е епизода ми, в който Сароян спира колата точно на входа на Битлис, за да не прегази костенурка на пътя. Слиза от колата и я премества внимателно в тревата отстрани с думите „ И ти си от Битлис. И ти имаш правото да живееш тук”. През целия си живот Сароян никога не е заставал срещу конкретни  хора, или народи,  защото това би било много елементарно, а той е голям мислител. Сароян застава срещу самите корени на злото и омразата, които лежат дълбоко заровени у всеки човек, и винаги глупостта на политиците може да събуди. Именно затова избрах един дистанциран, живял в Америка, космополитен човек, за да покажа собствената си болка и чувства към темата за арменските гонения в Турция от началото на миналия век. Цялата човешка история е кървава, но 20 век е най-силно изпълнен с гонения и масови убийства в глобален мащаб. 

Как стигнахте вие самата до Сароян и кога решихте да направите филма точно по този начин?

Първоначално исках да направя  филм по разказ на Сароян, който да бъде с по-класическа фабула. Но после ми попадна пиесата „Битлис”, която идва след  11 годишна пауза в творчеството на писателя. Замислих се, кое е това толкова голямо събитие, което го кара да спре да пише за толкова дълго. Така реших филмът ми да следва съвсем друга линия, да се превърне във филм изследване-в документална драма, където чрез глас зад кадър, чието лице показвам само като силует, сянка, да погледна с очите на писателя към Анадола. Неслучайно започвам филма с малкия Сароян, който слуша разговорите на чичо си за Битлис. Снимала съм сцената  като отражение в огледало на стената.  „Гледам в лицето на баща си и все едно виждам себе си!”, казва Сароян. Фигурата на баща му е най-важната в живота му, тъй като бегло го е познавал. Мисля, че това, обяснява и голямото му желание да се завърне в родината на предците си. Показвам как едно дете, отдалечено на хиляди километри от  Анадола, успява да почувства предците си, да  усети  ритъма на хилядолетния град,  на едно почти вълшебно място, да почуства природата там, нещо което по-късно ще го направи един от най-големите писатели на 20век. Защото именно от историите чути в детството се раждат нашите личности. Сароян практически няма официално образование, той признава че сам се учи от себи си, че целта му е да говори езика на обикновенните хора, да достигне до сърцата им. Окончателното решение   да стане писател, идва след като прочита разказ на Ги дьо Мопасан.   Вълнуваше ме да предам и усещането, което Сароян като предвестник на театъра на абсурда изказва.  Затова разположих  действието   в три времеви пласта-началото на 20в., 1964г. –когато Сароян посещава Анадола, и днес, когато аз съм снимала.  Това разместване ми помага да покажа идеята на Сароян, че има само едно време-вътрешното, то е единственото, в което човек живее.  В този смисъл и аз като писателя, смятам, че смъртта не същестува, защото животът на предците ни продължава да живее чрез нас самите, а някой ден чрез нашите деца.

Как откликна публиката   на филма?

Имаше всякакви реакции, повечето на съпричастност. Някой ме обвиниха, че не съм използвала документални кадри. Аз обаче го направих нарочно, защото вярвам искренно да думите на Сароян- „Има само една действителност-тази на нашата фантазия. Спомените не отразяват реалността, а  само нашия личен поглед към нея”.  Една жена от Истанбул, която е преселничка от България, дойде при мен след прожекцията и със сълзи на очи ми сподели собствената си история-как подобно на родителите на Сароян, на нея и семейството й се наложило да бягат от България, след насилствения опит за смяна на имената по времето на тоталитарния режим. Тази реакция се запечата най-силно в съзнанието ми, тя по някакъв начин ми показа, че съм успяла в намеренията си, филмът ми да не разпалва омраза, а по-скоро да иска прошка за преживените несправедливости. Няма значение какъв си българин, арменец, турчин важното  е да си останеш човек, на първо място е човешката ти природа. Всички ние имаме родни места, обичаме ги и страдаме, когато се налага да ги напуснем и да живеем в изгнание.

Разкажете за следващия си филм, по какво работите в момента?

Суеверна съм и нищо няма да кажа, докато не е готов филма.





































Няма коментари: