От Стефан Галибов
Липсата на
индентичност при българина не идва от липсата му на вяра/религиозно чувство/.
Макар и да изглежда атеистичен по природа, българинът е много по-вярващ от
останалите народи. Въпросът не е в наличието или липсата на вяра, а в нейната
специфичност. Българинът обича да вярва в невъзможни неща-независимо дали са
позитивни или негативни. Всъщност вярата на българина е свързана с неговия
страх от реалността. Това лесно може да се разбере от липсата на елементарна
практичност и връзка с реалността примерно в бизнеса, търговията и бита. Всичко
е някакси наобратното на удобното и лесното. Всичко се прави да е колкото се
може по-трудно. Защо? Ами много просто-за да не се случат нещата, за да не ни
се получи. Защо? Защото, ако нещата се получат на едно ниво, ще трябва да
продължим към следващото. А българинът по придода е доста по-страхлив от
останалите народи, което блокира
действителността много повече от мързела на ориенталеца или отшелничеството на
руснака. Затова се налага да бъде изобретателен, за да може винаги да предвижда
какво трябва да се направи, за не се получат нещата, тоест да мисли наобратно
на нормалната логика, ако изобщо има такава, но да кажем на практичната логика.
Българинът е хитрец, той не вярва в Бога
на успеха, а в Бога на провала. Защото провалът не изисква да се изкачиш
по-нагоре по стълбицата. Можеш даже да слезнеш по-надолу-имаш си куп
причини-всички предишни неуспехи. Друга особеност на българската
религиозност/вяра/ е, че тя не е диалогична, не се стреми да завладява общности,
нито да ги следва. Макар и привидно да
изглеждаме като тълпа от лесни поклонници за чужденеца, ние сме сами и общуваме
най-вече със себе си. В този смисъл не ни е необходимо да имаме общи ритуали с
някакви други хора, създаваме си уникални, собствени ритуали, които спазваме
със суеверното усърдие на дивака. Никакви маркетингови стратегии, никакви
политически или икономически модели не действат, когато идват отвън, даже и от
съседната улица, даже и от съседния стол или маса. Даже и ако идват от собственото ни легло, или от собствените ни сънища. Затова и живеем сами, в свят
на вътрешните подсъзнателни инстинкти, които ни управляват без да си даваме
сметка за това. Смятаме, че това е собствения ни вътрешен глас-с който сме
надхитрили битието, вярваме само на него, защото „Бог високо, цар далеко!“ Ние
вярваме само в себе си, токлова повече, колкото не вярваме в другите, и толкова
повече, колкото повече пъти сме се провалили в миналото. Защото на нас бъдеще
не ни е необходимо, защото в бъдещето нещата са несигурни и изискват нашата
съпричастност и действеност, а ние предпочитаме да останем в трансцентендалната
си вечна дрямка, в Нирваната на нашето собствено неслучване. В този смисъл
българинът е будист. Той е пробуден повече от всички други нации, само и само
да избегне истинското събуждане. Защото истинско събуждане няма. Защото реалността всъщност е невъзможна по природа, тя е -само доколкото ние я познавама или осъзнаваме. Времето също е измислена категория, както и всички останали опорни точки, чак до раждането и смъртта. Ние не искаме да видим Света, защото не искаме да видим Други, освен нашата собствена възможност на същестуване, или по-точно на Не-съществуване. Само и само да не се събудим за света на Другия, сме склонни никога да не заспиваме. А това е по-трудно от всичко във Вселената.
Защото Другият е възможно да съм самият Аз, а това означава да признаем
промяната на статуквото, на нашият собсвен дълбоко непрактичен Бог на
не-промяната, на не-случването, на НЕ-тата по принцип. Няма друг Бог освен
Не-то за нас, и за да го запазя жив, понякога ще ми се наложи да казвам хиляди
пъти Да-на чужденците отвън, на Чужденеца в Себе си.
23.02.2015г
София.
Няма коментари:
Публикуване на коментар