Архитектурата предсказва човека в пловдивска изложба - 2008-09-12 15:40

Стефан Галибов

В интимното пространство на Баня Старинна в Пловдив кураторите Бетина Щайнбрюге и Весела Ножарова са развили своята концепция за връзката между човека и средата на обитаване чрез сборната изложба „Нулева гравитация“. В архитектурата и изкуството днес много художници се опитват да отидат отвъд стабилността на „гравитацията“, задавайки си въпроса, какво означава да живеем заедно.

Градовете са места за социално общуване и в този смисъл техните ръбове и неравности са отражение на човешките взаимоотношения или пък тяхно продължение. Някои автори в изложбата са погледнали от противоположния ъгъл и си обясняват съвременните архитектурни решения като продукт на колективното съзнание, което моделира настоящето ни. И в двата случая е интересно да се види отстрани тоталната абсурдност на заобикалящата ни среда, която често не забелязваме, а само подминаваме механично с поглед. Художниците са опитали да ни върнат онези невидими елементи от пейзажа, които в крайна сметка оформят нашето подсъзнание днес. Като например видеото с еднаквите къщи от Сиера Невада на Калин Серапионов. Авторът е прекарал няколко месеца в този американски квартал и е установил хиляди факти как предразсъдъците по отношение на янките се затвърждават от архитектурната среда, а всъщност хората далеч не им отговарят в такава степен. Второто му видео показва именно това разминаване между среда и хора. Серапионов е поставил „невидима“ камера на централна улица някъде в Калифорния и е документирал минаващите пешеходци, всеки от които се движи със своите навици и строго индивидуални мимики на лицето. Усещането за различност е уникално силно. Няма и помен от общия знаменател, под който се опитват да сложат всяка една нация. Примерно американците са усмихнати дебели дебили. За да засили усещането за мимолетност, Серапионов е пуснал второто си видео на забавен каданс, така че усмивките, жестовете с ръце, интимниченето на хората, вървящи заедно по улицата като прегръдка, шепнене в ухото, удоволствие на погледа от хубавата музика в уокмена са преекспонирани и показват красотата на човешкото съществуване. Улавям се, че мога да наблюдавам с часове нещо толкова обикновено. Всъщност кратките мигновени сюжети, запечатани от камерата, превръщат обикновените анонимни минувачи в герои от много важен филм - този за нас самите. Сякаш целият свят минава пред камерата на автора и всеки човек на планетата Земя има своя неповторим миг пред камерата, всъщност в това се състои и човешкия смисъл - в едно прекосяване на „улицата живот“. Улицата в американският мегаполис е най-точното място за показване на света от едно място - за няколко минути пред камерата минават чернокожи, латиноси, китайци, бели, мулати. И нито една усмивка или миманс с вежди не се повтаря, за разлика от архитектурата на къщите близнаци, която тече във филма на съседния екран. Серапинов е разположил и пуснал да се прожектират паралелно двете си видеа, за да подсили контраста между мъртвите сгради и живата река от течащи по улицата хора. Така авторът показва невъзможността на архитектурата да поеме човека, поради своята застиналост и окончателност. Веднъж построена, сградата престава да се променя, докато при човека нещата непрекъснато се развиват в една или друга посока.

„Разходка в новите квартали“ на Красимир Терзиев представя рекламни 3D клипове на строителни компании, които презентират луксозни недвижими имоти. Образите разкриват утопичната представа за идеалния дом, който всички искат да притежават. Дори и човешките фигури в тези клипове са нереално перфектни и стилизирани, същевременно мъртви откъм всякаква емоция, целта е да изглеждат щастливи, но всъщност приличат на роботизирани.

Иван Мудов ни предлага врата, зад която има огледало. Възможността за влизане е изгубена. Отражението ни е върнато при нас. Ние сме собствената си архитектура, нашето тяло е сграда, мислите ни - стаи по коридора на съзнанието.

Във видеото си „Закриване“ латвийската художничка Кристина Инчурайте ни показва празната сцена на луксозния, закрит през 2002 година соцресторант. Той е разположен в най-тузарския от преди 1990 година хотел във Вилнюс „Джинтарас“. Днес мястото е ремонтирано и префасонирано, като единствено опустялата, разнебитена сцена на ресторанта може да върне спомена за старото величие. На фона на тази разруха с няколко цветни балона, от които вее носталгия, се чува стара руска песничка, която спира и пак почва повече от пет пъти. В паузите звучат откровенията на бивша барманка, която разказва за отминалата лава на това важно място в града.

Вахрам Агасян от Армения показва серия от фотографии на призрачен град, които стоят като рисунка от фентъзи филм, но всъщност са реална останка от пустеещ свърх мегаполис, започнат от съветската власт през 1988 година след голямо земетресение и изоставен след краха на социализма.

Фотографът Милен Станков е показал поглед към града през ажурния поглед на малкия стар фотоапарат Холга, направен изцяло от пластмаса. В серията „Настроения“ крайните квартали в София са погледнати през зеленината на градския парк, който е подивял и превзел архитектурата от соцвремената. За да е по-силно объркването на зрителя, авторът създава специфична композиция на кадрите, която ги изважда от контекста на времето. Особеното меко флуидно осветление пък напомнят на класическите романтични пейзажи от края на 18 век.

Интересни като концепция и изпълнение са работите на датчанката Софи Торсен, която си мечтае за зелена къща, червена, розово-синя, синьо-жълта. Работата й е озаглавена „Когато ходя по улиците напоследък, някак не мога да се отпусна“.

кула от сапун

Построиха кула от сапун за пране в Националната художествена галерия - 2008-07-18 16:29
Ан Лакутюр, Сесил Холвек и Лоран Бештел се опитват да мислят като българи


Стефан Галибов


Трима френски автори живеят под един покрив у нас в продължение на няколко месеца, за да усетят себе си през тукашните нрави, настроения и образи. Резултатът от българския им престой вече може да се види в Националната художествена галерия - там всеки от тримата се представя с по две инсталации. Ан Лакутюр, Сесил Холвек и Лоран Бештел са избрани по програма за обмен на млади автори между Европейския център за съвременно изкуство в Страсбург и българската арторганизация „Изкуството днес”. Преди да превземе София, проектът "Парчета идентичност" пребивава няколко месеца в Пловдив, където авторите показват част от работата си в „Баня Старинна“.

Идеята на Сесил Холвек за миришеща на свежест кула от универсален, български сапун за пране е провокирана от интериора и миризмите на някогашната турска баня. „Исках да създам нещо като балканска вавилонска кула, където всички говорят на един и същи език, но не се разбират. Миризмите приличат на езиците - всеки ги усеща различно, според собствената му културна идентичност, лични спомени и наслагвания”, разказва френската авторка. За колоната Сесил Холвек е използвала 600 сапуна за пране.

Като продължение на темата за абсурдната човешка идея идентичността да бъде „почистена” се появява следващата обектна инсталация на Сесил. Тя е изработена от микрофибърни мопове за подове, чиято серийна еднаквост отново внушава идеята за унификация на личността. За да се различават четките на уредите за почистване, са боядисани в различни цветове. За да предизвикат обвързаност - боклуците пред тях са боядисани в същите цветове. Единствената разлика е във формата на отделния боклук, която напомня на граници на различни държави.


Ан Лакутюр е разположила своите две инсталации на две срещуположни стени. На едната отдалеч се вижда на пръв поглед огромен черен квадрат с някакво светло петънце в средата. Едва погледнал към петънцето, зрителят е всмукан от неговата силна енергия, като в центруфугата на черна дупка. Неволно си извървял няколко големи крачки и си долепил нос до светлото петънце, което погледнато отблизо, се оказва прозорец. „ Ние постоянно сме наблюдавани. Обичам темата за воайорството и затова си представих, че моето идване в България е като някакво поглеждане през шпионка. От едната страна съм аз, като се опитвам да видя вашата култура, а от другата - вие, които ме гледате в окото”, разказва французойката с хипнотизиращи зелени очи на котка, в чиито жили тече и негърска кръв.

На отсрещната стена на черния квадрат шпионка е разположена серията от рисунки „Марионетки”, подредени като кадри от комикс. Това е своеобразен идеен автопортрет на авторката. На първия лист се виждат само няколко черни точки мастило. „Това са родилни петна, от които впоследствие ще се образува конкретният човек”, смята авторката. Френската концептуалистка е превърнала собствения си образ в кукла на конци, завладяна на абордаж през косата от хиляди образи. Нахлуването на несъзнаването започва още с първия щрих. Едва оформилият се контур на лице, не издържа да бъде само себе си и скоро се пръсва на парчета. „Зад строгата рамка на някаква точно фиксирана индентичност на всеки един от нас са се скрили хиляди нови лица, които само чакат да им се даде глас”. Скоро вратите към фантазията са окончателно отворени и портретът спира да е портрет. Бури от различности се развилняват там, където първоначално е трябвало да се обособи една единствена идентичност. По стърчащата във всички посоки къдрава коса на французойката започват да „кацат” всевъзможни образи от други места и времена - „това са местата, на които съм била или ще отида. България е едно от тях”.

Първоосновата на следващия проект е извадена направо от книжарницата. „С идването си в чужда страна, човек първо си купува нейна географска и пътна карта. Това е и неговият първи ориентир. Началната му среща с чуждата идентичност е чисто графична, знакова”, казва Лоран Бештел. Французинът е на мнение, че опознаването стига само до тези граници и всяко проникване отвъд тях е самозаблуждение, че сме разбрали чуждата култура. „Човек никога не вижда истината за чуждите идентичности, с които се среща. Той винаги ги вкарва в контурите, в калъпа на собствената си личност”, казва той. За да покаже нагледно идеята си, Лоран Бештел е използвал атлас на света, в който е изрязал малки дупки от по 1 см с формата на България. Атласът е навит на руло с остатъците от образ навътре и поставен на земята , внушението е за скрит и неопознаваем по презумция свят. Изрезките, които са своебразни "малки Българии" са окачени на стената вместо атласа. Те са това, което действително виждаш от света, ако си роден в България - твоето мислене и бит, наложени като щампа над чуждото място и култура. Ако произхождаш от Франция, контурите на малките изрезки свят ще са с формата на Франция, но в основата си невъзможността за реален, неизкривен поглед ще е абсолютно същата.

В другата си инсталация Лоран Бештел е наредил фотографии на софийски прозорци, а под тях стари, празни рамки на картини. „Прозорците са като празни рамки на картини, всеки момент могат да се отворят и в тях да се появят съвсем различни неща.

Оставям съдържанието да бъде запълнено от въображението на зрителя, защото то така или иначе става така, независимо дали ние като автори сме предложили нещо конкретно, зрителят вижда своето нещо, което е различно от нашето понякога до абсурдни крайности”.

Заедно с френските автори за идентичността разсъждават и четирима български творци - Велизар Димчев, Емил Миразчиев, Надя Генова и Севдалина Кочевска.

Изложбата продължава до 5 август.

Изкуство на склад

Показват изкуство в тютюневи складове - 2008-07-14 16:47
Годишната изложба на „М-Тел“ открива нови пространства пред българското изкуство


Стефан Галибов


„Конкурсът на „М-Тел“ поставя ново начало в идеята за конструиране и оценка на съвременното изкуство в България”. В това е убедена собственичката на известната пловдивска галерия Катрин Сариева, една от тримата късметлии, избрани да журират тази година повече от сто проекта на българско концептуално изкуство. До финала са допуснати 45-ма автори. За пръв път конкурсът за съвременно изкуство е изнесен не само от София, но и от стандартната зала. Творбите са изложени в бившите тютюневите складове в Пловдив и в центъра за съвременно изкуство „Баня старинна“.

Банята е създадена сякаш за представяне на видео. В тъмното нереалното става реално, а реалното - трудно забележимо. Невещественият образ на маса, отрупана с плодове или призрачното тяло на тореадор върху пясъчния под внезапно започват да мърдат и се видоизменят, като добиват триизмерна плътност. Тогава човек се усеща надълбоко потънал в сънища и илюзии.

В противовес на конусовидно ориентираните, отделени интимни пространства на банята, тютюневите складове са с високи тавани и единна, социализираща структура. Правоъгълните форми и начупени линии действат като интериор на космически кораб. Складовете са много подходящи за мащабни обектни инсталации - огромно сърце, заемащо цяла стена, колекция от еднакви червени тениски, фуния със змиевидна опашка, разлагащ се, смрадлив, черен правоъгълник от органична материя и неговите оплождащи малки бели тръби бебета, голо семейство селяни, лъщящи на слънцето с маслените си тела. Надуваемият „Кораб на кораброкрушенецът” на Дойчин Русев е пуснал черно-бели котви снимки по стените, вместо писма за помощ в бутилка.

„Досега в България действаше уравнението: автор + творба = произведение. Днес все повече се налага друга формула: пространство+концепция+автор = артпроект”. Казва Катрин Сариева. Тя смята, че е много важно да се обърне по-голямо внимание на пространството като част от самата работа - то трябва да стимулира авторите, да поставя в по-различен контекст самите произведения, като така ги осмисля по-пълноценно.


Особено важен е фактът, че от година на година конкурсът израства и се развива. От това издание вече окончателно се премахват сковаващите и архаични рамки при раздаването на наградите. Категориите, на които досега се подразделяше изложбата, уж за по-голямо удобство на критика и публика, вече не са активни.

„Решихме поне в нашия конкурс на авторите да не се налага повече да се напъхват насила в безсмислените категории, като живопис, скулптура или графика - само и само да могат да вземат награда. Съвременното изкуство по природа носи силно еклектични белези и събира в едно понякога противоречащи си на пръв поглед стилове и изразни средства. Много е важно тази подробност да бъде осъзната и осмислена най-сетне както от публиката, така и от колекционерите. Досега все още се оставяме псевдокритиците да ни размахват възпитателно пръст по един много ретро начин като се опитват да ни учат какъв трябва да бъдеш, за да станеш значим автор. Заради подобни уравниловки се налага ясно да изкрещим на хората, че повече няма нужда да се подражава на отдавна изживени стереотипи от соцвремената. Тогава беше модерно да се лепят етикети - ти си живописец, а ти си скулптор, ти пък си график - значи твоите работи ще са по-евтинки”, припомня Сариева.

Друг важен акцент, който се превръща в характерна особеност на конкурса е представянето на все повече млади автори, живеещи и работещи в чужбина, които се завръщат да споделят идеите си с българската публика. Особено внимание трябва да се обърне на фото инсталациите на завършилата изящни изкуства в Мадрид - фотографката Ева Давидова. С опит и съвети на организаторите ще помага специалистът по фотография и видео швейцарецът Марк Гльоде - куратор на тазгодишното издание на артфестивала в Базел. Албена Михайлова (Бенджи), която е член основател на група „Ръб” в Базел, където живее и работи. В изложбата присъства започналият от Художествената гимназия в София Ергин Чавушоглу, който живее и работи в Лондон.

За този конкурс участниците си поставят много по-високи цели - да надскочат ежедневните си рамки и стереотипи за конвенционална изложба, размери и материали, които по принцип ги продават, но на дребно и предимно в България.

„Идеята на конкурса е да се стимулират авторите да екпериментират, да се стимулира публиката да отиде отвъд очакванията си за типичната среща с изкуството, да се предизвика колекционера да вложи парите си в нови много по-мащабни и неконвенционални идеи - да се провокира абсолютно различна обществена нагласа, която да спре залаганията на скучни предпоставени ценности, които никога не печелят състезанието с реалния живот“, твърди галеристката.

Трите големи награди ще станат ясни към 20 юли, когато ще бъде издаден и изчерпателен каталог на всички работи в изложбата.