сряда, 17 септември 2008 г.

Архитектурата предсказва човека в пловдивска изложба - 2008-09-12 15:40






Стефан Галибов

В интимното пространство на Баня Старинна в Пловдив кураторите Бетина Щайнбрюге и Весела Ножарова са развили своята концепция за връзката между човека и средата на обитаване чрез сборната изложба „Нулева гравитация“. В архитектурата и изкуството днес много художници се опитват да отидат отвъд стабилността на „гравитацията“, задавайки си въпроса, какво означава да живеем заедно.

Градовете са места за социално общуване и в този смисъл техните ръбове и неравности са отражение на човешките взаимоотношения или пък тяхно продължение. Някои автори в изложбата са погледнали от противоположния ъгъл и си обясняват съвременните архитектурни решения като продукт на колективното съзнание, което моделира настоящето ни. И в двата случая е интересно да се види отстрани тоталната абсурдност на заобикалящата ни среда, която често не забелязваме, а само подминаваме механично с поглед. Художниците са опитали да ни върнат онези невидими елементи от пейзажа, които в крайна сметка оформят нашето подсъзнание днес. Като например видеото с еднаквите къщи от Сиера Невада на Калин Серапионов. Авторът е прекарал няколко месеца в този американски квартал и е установил хиляди факти как предразсъдъците по отношение на янките се затвърждават от архитектурната среда, а всъщност хората далеч не им отговарят в такава степен. Второто му видео показва именно това разминаване между среда и хора. Серапионов е поставил „невидима“ камера на централна улица някъде в Калифорния и е документирал минаващите пешеходци, всеки от които се движи със своите навици и строго индивидуални мимики на лицето. Усещането за различност е уникално силно. Няма и помен от общия знаменател, под който се опитват да сложат всяка една нация. Примерно американците са усмихнати дебели дебили. За да засили усещането за мимолетност, Серапионов е пуснал второто си видео на забавен каданс, така че усмивките, жестовете с ръце, интимниченето на хората, вървящи заедно по улицата като прегръдка, шепнене в ухото, удоволствие на погледа от хубавата музика в уокмена са преекспонирани и показват красотата на човешкото съществуване. Улавям се, че мога да наблюдавам с часове нещо толкова обикновено. Всъщност кратките мигновени сюжети, запечатани от камерата, превръщат обикновените анонимни минувачи в герои от много важен филм - този за нас самите. Сякаш целият свят минава пред камерата на автора и всеки човек на планетата Земя има своя неповторим миг пред камерата, всъщност в това се състои и човешкия смисъл - в едно прекосяване на „улицата живот“. Улицата в американският мегаполис е най-точното място за показване на света от едно място - за няколко минути пред камерата минават чернокожи, латиноси, китайци, бели, мулати. И нито една усмивка или миманс с вежди не се повтаря, за разлика от архитектурата на къщите близнаци, която тече във филма на съседния екран. Серапинов е разположил и пуснал да се прожектират паралелно двете си видеа, за да подсили контраста между мъртвите сгради и живата река от течащи по улицата хора. Така авторът показва невъзможността на архитектурата да поеме човека, поради своята застиналост и окончателност. Веднъж построена, сградата престава да се променя, докато при човека нещата непрекъснато се развиват в една или друга посока.

„Разходка в новите квартали“ на Красимир Терзиев представя рекламни 3D клипове на строителни компании, които презентират луксозни недвижими имоти. Образите разкриват утопичната представа за идеалния дом, който всички искат да притежават. Дори и човешките фигури в тези клипове са нереално перфектни и стилизирани, същевременно мъртви откъм всякаква емоция, целта е да изглеждат щастливи, но всъщност приличат на роботизирани.

Иван Мудов ни предлага врата, зад която има огледало. Възможността за влизане е изгубена. Отражението ни е върнато при нас. Ние сме собствената си архитектура, нашето тяло е сграда, мислите ни - стаи по коридора на съзнанието.

Във видеото си „Закриване“ латвийската художничка Кристина Инчурайте ни показва празната сцена на луксозния, закрит през 2002 година соцресторант. Той е разположен в най-тузарския от преди 1990 година хотел във Вилнюс „Джинтарас“. Днес мястото е ремонтирано и префасонирано, като единствено опустялата, разнебитена сцена на ресторанта може да върне спомена за старото величие. На фона на тази разруха с няколко цветни балона, от които вее носталгия, се чува стара руска песничка, която спира и пак почва повече от пет пъти. В паузите звучат откровенията на бивша барманка, която разказва за отминалата лава на това важно място в града.

Вахрам Агасян от Армения показва серия от фотографии на призрачен град, които стоят като рисунка от фентъзи филм, но всъщност са реална останка от пустеещ свърх мегаполис, започнат от съветската власт през 1988 година след голямо земетресение и изоставен след краха на социализма.

Фотографът Милен Станков е показал поглед към града през ажурния поглед на малкия стар фотоапарат Холга, направен изцяло от пластмаса. В серията „Настроения“ крайните квартали в София са погледнати през зеленината на градския парк, който е подивял и превзел архитектурата от соцвремената. За да е по-силно объркването на зрителя, авторът създава специфична композиция на кадрите, която ги изважда от контекста на времето. Особеното меко флуидно осветление пък напомнят на класическите романтични пейзажи от края на 18 век.

Интересни като концепция и изпълнение са работите на датчанката Софи Торсен, която си мечтае за зелена къща, червена, розово-синя, синьо-жълта. Работата й е озаглавена „Когато ходя по улиците напоследък, някак не мога да се отпусна“.

Няма коментари: