Бягство от дресировката

Михаел Турински поставя обществото  в инвалидна количка

Невъзможностите са само  семената на нови потенциали

Все още обществените нагласи са по-близо до  Хитлер и национал-социализма, а различните по раса и биологично хора са  непотребни същества-мутанти

Обществото толерара само папагалите

Бягството от дресировката е възможно

Историята на танца е  история на разчупване на комплексите

Забравям кои са правилните движения, очаквания, мислене

Текст и снимки: Стефан Галибов

Къде е границата между танца и движенията на хората със специфични особености? Може ли тя да бъде заличена? Може ли биологичните ограничения на тялото да те ограничат от това да правиш изкуство, ако спазваш и следваш законите на собственото си тяло, а не нормите на обществото?

Михаел Турински, който е философ по образование, добре е наясно, че обществото все още гледа с особено око на хора като него,  че не толерира особено изключителния талант на  хората с увреждания. Даже напротив дамгосва ги и им показва докъде могат да стигнат в претенциите си да се самоизразят. Посочва им инвалидната количка-която е символ на състрадание и съжаление,  а  не на равнопоставеност. Не е ли по-подходящо тези хора всъщност да се наричат личности със специфични възможности. И кой дава право на обществото да  заклеймява и отсъжда, че Различните по рождение индивиди са ограничени биологически, духовно или физически?  Не е ли по-скоро тази тяхна Различност предимство?  Всички ли трябва да сме способни на еднакви движения, еднакво мислене и еднакво самоизразяване? И дали всъщност хората с увреждания не са гениални именно, защото са различни от нас? Примерите са много-от физика Стивън Хокинг до философа-танцьор Михаел Турински. Все още обществените нагласи са по-близо до тези на Хитлер и национал-социализма,  а различните по раса и биологично са някакви непотребни същества-мутанти. Всъщност обществената преценка е един непотребен мутант, защото  толерира само тези наши възможностти, които могат да бъдат впрегнати и подчинени за общата кауза. А съществува ли изобщо обща кауза или това е поредната утопична лъжа с цел да бъдем употребени  и манипулирани за целите на конкретен тиранин, застанал начело на семейство, град, или държава? И как въобще може да бъде подчинен един човек, който по рождение даже в най-обикновенните си движения не се поддава на подчинение? Като философ Михаел Турински явно добре разбира, че ограниченята на собственото му тяло и физиология, са „ограничения” само спрямо общите стандарти, които са изключително „ограничени” сами по себе, само и само да те ограничават и контролират по-добре. Неговите не-възможности са всъщност безкрайни възможности, стига да знаеш как да ги погледнеш. Децата също са считани от обществото за ограничени по отношение на своето тяло, мислене  и преценка. Но дали това е така? Или просто обществото оценява всичко живо по ограничени правила? Когато към теб са поставени  стереотипни изисквания и  ти им се довериш, ти  сам спираш развитието си. Михаел Турински не е пожелал да спре на едно отредено му от Другите място, само защото обществото го е поставило в инвалидна количка.  Той сам не се е поставил в инвалидна количка. С танцовите си спектакли всъщност, Михаел Турински поставя обществото ни в инвалидна количка, защото не е повярвало в него, а го е диагностицирало като ограничен. Философът  не е повярвал на диагнозата на едно болно общество, което страда от  тежка ментална  и духовна аморфия. Вместо това е потърсил пътя да разкрие потенциала на собственото си тяло. Прави го чрез съвременния танц, който също е  опит за излизане от стереотипа, за разчупване на стандартите какво трябва да представлява един танц по принцип.  Историята на танца е именно история на разчупване на комплекси. Преди да се появи съвременния танц, всичко извън предварително заучените стъпки и движения се е считало за погрешно. Но някога много отдавна в първобитни времена, танцът се ражда именно като бягство от рутината на деня. Място, където човек освобождава духа си напълно.  След поглъщане на определени билки, индианците са изпадали в транс и са нарушавали всякакви предварителни правила за движение на тялото, мисълта или говора. Не е ли това първия  истински пърформанс? Не се ли ражда Homo sapiens , когато индивидът си повярва и спре да повтаря,  когато излезе от стадото? За страничния трезвен наблюдател, танцът на Шамана  изглежда като хаотично мяткане насам-натам.  Но дали всъщност трезвеността  не  ни лашка насам-натам без цел и посока, не ни превръща в безпътни  сенки на самите себе си, които просто имитират другите. За да се самоизразяваш трябва да си повярваш, че имаш собствен, различен начин.  
Михаел Турински изпълзява от количката и се оставя на ритъма на тялото си да го води. Тогава движенията му започват да изваждат наяве неподозирани дълбочини , да изграждат съвсем нови Вселени и да им вдъхват живот. Пространството изведнъж се преобразява, а физичните закони са окончателно счупени. Дори вещите променят значенията си, Масата се оказва кораб,ръцете-стъпала към Космоса.  Ние останалите, които не сме в инвалидни колички, можем ли всичко това? Движенията на Турински са толкова съвършени, колкото може да бъде само един самозабравил се, гениален творец.  Обръщането на представите се случва пред слисаните погледи  на  предварително подготвената за човек с ограничени възможности публика. Гледам се и ми се плаче. Чувствам колко хетерономен съм бил досега. Чувствам, че допреди танца на Турински съм бил само субект на външни или чужди закони или доминация,  бил съм неавтономна единица. Мисля си, че обществото толерара само папагалите, само способността да заучаваш чуждите мнения  и движения. Че най-израсналите в човешката йерархия, са допуснати именно защото най-точно копират и преповтарят  всеобщата мантра. Усещам, че съм бил дресиран целенасочено и последователно още от дете –да не бъда себе си! Мисля си колко необходими са такива представления, в които бягството от дресировката е възможно!  Гледам  Турински и забравям кои са правилните движения, кои са правилните очаквания? Кое е правилното мислене? Защото такива не съществуват!
Важно е само да се направи първата крачка! Усилието е само до първата стъпка от инвалидната количка на нашето  закостеняло мислене. После всичко потича от само себе си! После действат други закони. Там ограниченията са невъзможни, а невъзможностите са само  семената на нови потенциали!

Михаел Турински завършва философия и живее и работи като теоретик, танцьор и изпълнител във Виена. Първите си опити в танца прави с редовни занимания и малки представления във Виенската компания за танцова импровизация vimprodaco. Следват сътрудничества с редица хореографи като Соня Браун, Берт Гщетнери др. През 2007г. получава сертификат DanceAbility Teacher като ментор на танцови класове за хора със специфични потребности. От 2008г. работи и върху самостоятелни танцови представления.

Хетерономен -1. Субект на външни или чужди закони или доминация;  неавтономен; 2. Биология- Различаващ  се в начина на оформяне,  като  нееднаквите сегменти  от тялото на определени  насекоми.

„Хетерономен от мъжки пол”  е третият танцов проект на Михаел Турински, който по рождение е с физически увреждания. Тук той игриво преминава между собствената логика и функционалност на тялото и законите на хореографията и нормите на обществото. Хетерономен означава и това- да си зависим от представите и нормите , които другите имат за теб. По завладяващ начин той се движи между състоянието едновременно на дете и на пораснал мъж , между безпомощност и мъжественост. Смело изследване, едновременно със сериозност и ирония , на едно опасно поле, което определя индентичностите, в които  този забележителен артист може да се движи като човек със специфични потребности и танцьор.

Представлението е номинирано за Европейската танцова награда за млади хореографи Prix Jardin d’Éurope 2013. Представлението е реализирано с любезното съдействие на TANZ*HOTEL, M.A.P. Viena  и MA Kultur.