сряда, 2 април 2014 г.

fajr yacoub on SIFF

Бежанец по природа, но останал верен на българското си сърце
Истинската родина е при семейството, при децата
Зад историята на документалния филм на палестинския режисьор Фаджр Якуб се крие друг, личен, не по - малко вълнуващ разказ. „Пътят Бейрут-Мълхоланд 150 хиляди километра”, минава и през България
Текст и снимки: Стефан Галибов

Сириецът от палестински произход Фаджр Якуб е от онези режисьори, чиито живот надминава по драматизъм филмите му. При това България заема централно място по пътя му, като запечатва най-хубавите студентските години. София е в сърцето на Якуб, затова и в новия му филм като фон на една от сцените звучи българския шлагер „Само ти сърце си ми приятел!” Преди 20 години през 1994г. Фаджр завършва кино академията в София- НАТФИЗ. Тук се ражда и първата му дъщеря. Бъдещият режисьор учи в класа на проф. Иван Ничев, а негов състудент е известният български актьор Башар Рахал, който тогава млад и зелен се снима в късометражните му учебни филмчета. След дипломирането си Фаджр се връща в Дамаск, където гради кариера на творец. Войната в Сирия го заварва точно, когато е издал 30-та си книга. Налага му се бързо да си стегне багажа и да поеме в посока Бейрут, само с един куфар и една мечта, налага му се да гради отново живота си от 0-та. Преди една година негова състудентка, българската актриса Гергана Стоянова решава да му отиде на гости в бежанския лагер. Тя тръгва, за да отпразнува там Нова Година. Разбира се слага в куфара всякакви разкошни тоалети. Когато пристига се засрамва-хората там живеят в страшен недоимък и всякакъв блясък е излишен. Тя прекарва може би най-хубавата си Нова година в Бейрут и като благодарност решава да покани Фаджр да покаже филма си на София Интернешънъл Филм Фест. И днес Фаджр е тук в София след 20 години и все още говори чудесен български. Оказва се, че не само в Ливан има сирийски бежанци, но и тук в България те са станали една посоянно растяща общност. Прожекцията на филма му го среща и с много от тях, които са дошли да го подкрепят. Веднага щом лампите в киното светнаха, някой се затича и подари на Якуб една българска, бяла роза. През цялото време, докато течеше разговора, палестинецът я беше прегърнал и я стискаше до сърцето.
Какво ви свързва с България?
Никога няма да забравя моя учител проф. Иван Ничев. С България ме свързват най-хубавите и светлигодини от живота ми. Преди повече от 20 години записах да уча в НАТФИЗ в София режисура на филми. Тук се роди и първата ми дъщеря, която сега живее в Норвегия. Бяхме от поколението, което въпреки материалните трудности и икономическите кризи по време на българския преход към демокрация се чувстваше много щастливо. Първият ми филм като студент в София е по разказа на Елин Пелин „Пролетна измама”, в който се снима и приятеля ми Башар Рахал. Тук се роди и голямата ми дъщеря, която сега живее в Норвегия заедно със сестра си. Веднага щом започна войната в Сирия, първата грижа бяха децата ми, събрах всичките си пари и ги изпратих в Европа. Аз самият поех към бежанския лагер в Бейрут. Трябваше да се опитам да изградя живота си наново, от абсолютната нула. В суматохата, и заради хаоса около войната, не успях даже да събера копия от всичките си книги, нито пък имах място в багажа. Лагерът Бурж Ал Баражне се оказа едно жестоко и абсолютно изпитание за мен. Там отношението към палестинците не беше като в Сирия, местните ни третираха с нечовешка студенина и презрение. Трудно беше да си намерим каквато и да е работа. Слава Богу успях да си намеря позиция в ливанска частна телевизия. Те ми помогнаха да заснема и новия си документален филм за живота и предизвикателствата пред бежанците.
Какво е посланието на филма ти, какво искаш да кажеш на света?
Не търся послания, занимавам се с реалността и мечтите на хората, а филмът ми е някъде по средата между двете, на една ничия територия, където гробището е по-голямо от улицата, на която живеем. За гид в това трудно пътешествие от и към душата на бежанеца, използвам палестинската актриса Мира Сидави, която ни превежда през трудностите и надеждите на сирийските бежанци от палестински произход в Бейрут. Има една сцена на гробищата, където тя толкова много обикаля и все не може да намери гроба на баща си, който почти не помни. От детството й като бежанка, до днес, гробищния парк се е разраснал толкова много, че е цяло приключение човек да се ориентира. Емоционалната Мира беше точният образ, необходим ми да предам основия смисъл на всеки един от нас- „Без мечти, ние сме мъртви!” Нейната е да се грижи за духовното устояване на бежанците в лагера. Енергичната млада и красива актриса им показва пътят към духовното изцеление, като организира терапевтични групи, които съчетават танци, разговори и игри. Тя насърчава творците да продължат да работят. Среща ни с художник, с гробар, с наркоман. Исках да покажа, че живота е многопластов и в бежанския лагер той събира всичко и черно и бяло.
Да си бежанец означава да си способен да оставиш всичко зад гърба си за пет минути, да си готов да тръгнеш по пътя, колкото и да е труден. Как е възможно да се издържи всичко това?
Докато обикаля, в търсене на гроба на баща си, Мира попада на човек, погребващ близък, който си пее българската песен „Само ти сърце си ми приятел, само ти не ми изневери!” Истинската родина не е в мястото, тя не е и във вещите. Истинската родина е в сърцето на човека. А то е винаги под ръка, особено, ако живееш с група от хора с твоята съдба, които най-добре разбират през какво преминаваш, как се чувстваш. Чрез текстовете на песните исках да покажа какво се случва в душата на бежанеца. Друга песен, която използвах е арабска и в нея се казва ”Телата ни нямат ясна форма, в лицата ни е останал само поглед”. Аз например от 1 година нямам никаква информация какво е станало с къщата ми в Дамаск, Сирия за мен е окончателно изгубена територия.
Накъде е насочен твоят поглед днес? Работиш ли по нов проект?
Следващия месец планирам да замина за Норвегия при дъщерите си и да опитам да се реализирам като режисьор там. Голямата е на 22 години, а малката на 16. Ще видим какво ще излезе. Все пак филмът ми за бежанците ме направи известен- само за последните три месеца го показах на фестивали в Швеция, Багдад Оман, Мароко. Направих филма само за 6 месеца, смятам в Норвегия да завърша и новия си проект, така че да мога да остана при семейството ми. Моята родина е, където се намират децата ми.
























Няма коментари: