сряда, 2 април 2014 г.

MAHMUT CHOSHKUN on SIFF

„Йозгат блус” като контрапункт на самия себе си
Съставки които не виреят под един похлупак.

Младият, турски режисьор Махмут Джошкун спечели наградата за най-добър балкански филм на 18-ия Sofia International Film Festival
Текст и снимки: Стефан Галибов

Махмут Джошкун е от младото поколение образовани по европейски тертип турски режисьори, които умеят да правят истинско, интелектуално, независимо, авторско кино, което те хваща за гърлото бавно, но сигурно и не те пуска, преди да ти е замаяло до край главата. Режисьорът сам определя стила си с понятие взето от литературата- „Меланхолична комедия”. И наистина най-новият му филм „Йозгат блус” напълно оправдава стилистиката да съчетава едновременно тъга и комични ситуации. Джошкун обича да застава на тънката линия помежду напълно противоположни по заряд енергии. За това се изискват деликатност и усет да се вслушваш в обикновенните ситуации от живота, които никога не са само от един жанр, а съчетават цялата гама от човешки чувства и емоции. Не случайно Джошкун беше забелязан от организаторите на София Интернешънъл Филм Фест още с предишния си филм „Объркана броеница”, с който бе поканен да гостува в София през 2009г. Сега, през 2014г. журито реши да му присъди наградата „Домейн Бойар” за най-добър балкански филм за „Йозгат блус”. Махмут типично в стила си да провокира и се шегува при връчването й сподели, че не пие алкохол и ще занесе специалната бутилка с вино на приятелите си в Истанбул, където ще отпразнуват успеха му. А директорът на София Интернешънъл Филм Фест г-н Стефан Китанов му върна шегата с думите: „У нас виното не се смята за напитка, а за храна”.
За първи път идвате, как се чувствате в България?
Много ми заприлича на вкъщи. Хората са приветливи и много дружелюбни, с големи сърца. Имаме едни и същи навици и привички. Учудих се и колко много общи думи имаме-късмет, чай, мараба, ашколсун ...списъкът е безкраен. София обаче ми изглежда много по-спокоен и по-малко енергичен град от Истанбул. Доколкото разбирам, имали сме и много прилики в политическото управление до съвсем скоро. В Турция управляваше режима на военните и нямахме частни телевизии и радиа до 1992-3г. Казаха ми, че и тук те се появяват едва тогава. Преди това, по-голямата част от икономиката беше в ръцете на чиновниците и държавата. Сякаш сме живяли в похлупак и затова сега избухваме за нов живот.
Как решихте да направите филм за един толкова обикновен, скромен и мълчалив човек, който отива в един толкова провинциален град, без да ви е страх, че ще доскучее дори на вас самия?
За да се получи историята ми, беше важно тя да не се отвлича с големи и помпозни места. Исках да покажа колко комичен и тъжен едновременно може да е светът през очите на обикновенния човек, който макар и в затънтената провинция цели да се чувства важен и значим. Главният ми персонаж е застаряващ мъж на 55 години, който прави един последен опит да заживее като младите-поканва чистачката от истанбулския Мол, в който пее, да дойде с него на едно романтично, творческо приключение до малък, незабележим град в Анадола. Двамата се настаняват да живеят в изискан хотел, където следват всички по-нататъшни разкрития. Явуз се оказва плешив и суетен, а Неше- влюбчива и талантлива. И понеже в малкия град не се случват много неща, и животът си тече повече от спокойно, появата на двамата певци събира местния елит - от вестник, радио и така интереса на всички жители. Всъщност вестникът и радиото се държат от един човек-поет, който съчетава традиционна иструментална музика с четене на стиховете си. Явуз упорито се надява да задържат програмата му от стари френски шлагери в ресторанта, а също така се надява и Неше да откликне на грижливо спотайваната любов и ако не да му стане съпруга, поне да продължат да живеят заедно в хотелската стая. Именно поради суетата си, обаче, Явуз губи Неше, в крайна сметка тя се омъжва за неговия фризьор, нает специално да го подстригва преди вечерните концерти, макар и да няма много за подстригване по главата му.
Каква е ролята на стария шлагер на Жо Десен, който слушаме всяка вечер да се повтаря до припадък , като чели няма друга песен?
Използвах песента като контрапункт на еднообразието и сивотата в малкия град. В песента се пее за палми, море и топли пясъци и залези. Същевременно исках да покажа, че подобно на основния си шлагер и Явуз се е поизтъркал от времето и няма вече какво ново да покаже. Кулминацията е моментът, в който от ресторанта любезно му съобщават, че повече не се нуждаят от неговата програма и в същото време виждаме как жената до него се среща и влюбва във фризьора му. Явуз обаче си вярва , че чарът му е още все така неустоим както на младини и решава да скрие от Неше, че са спряли програмата им, като се уговаря с управителя на ресторанта, да пеят безплатно. В същото време, Неше подготвя бъдещия си годеж. Въобще филмът ми изобилства от контрапункти: младост-старост, столица-провинция, изкуство-кич. Съмнение-свръхсамоувереност...
Вие самият се родом от Истанбул, завършил сте кино в Истанбулския университет. Как успяхте да изградите образа на малкия, незабележим турски град. Имахте ли някакъв проучвателен период, някакви наблюдения?
Работата на баща ми беше такава, че почти от малък много пътувахме. За няколко години обиколихме почти всички градчета в Анадола. Така че имам преки наблюдения точто от подобен на Йозгат тип места. Йозгат е един от най-малко познатите градове в Турция, даже за самите турци е неизвестен, просто едно бяло петно на картата. Намира се в самото сърце на страната, в Централна Турция. До него не пътуват самолети или влакове, защото няма никакви исторически забележителности. Стига се само с автобус.
Имате ли любим режисьор, на когото да се възхищавате и да искате да приличате?
Да, смятам финландския режисьор Аки Каурисмаки за гений. Опитвам се да работя по неговия начин, да създавам филми с вътрешно напрежение, и докато на повърхността всичко като че ли си тече спокойно и безпроблемно, отвътре динамиката е на 100 процента. Накрая на филма ми Явуз е продал дори колата си, за да поддържа илюзията си за успех и евентуално така да задържи една млада, но далеч не толкова красива жена, и се оказва, че е загубил всичко. Единственият изход е отново да скалъпи лъжливо обляснение и сам да се отстрани под предтекст, че го викат, да се върне в Истанбул. Но когато диспечерката на автогарата обявява последно повикване за пътниците за автобуса за Истанбул, Явуз не помръдва от мястото си, сякаш вече не знае или не иска да действа рационално, както е правил цял живот, и заради което се намира в настоящето си траги-комично положение. Това е всъщност и драмата на съвременния човек, който едновременно иска да е свръхуспешен, да има добър личен живот и да не остарява. Съставки, които не виреят в една и съща тенджера.
































Няма коментари: